Джордж Бас
Археология на морското дъно (9)

Глава осма
Резултатите

Материалите, извадени от византийския кораб, бяха толкова много и така разнообразни, че за да ускоря публикацията, дадох и на други учени отделни групи предмети за обработка, като помолих всеки от тях да напише по една глава за общия доклад, така както направих и с книгата за кораба при нос Гелидоня.

Аз се заех главно с керамичните съдове — както натоварените, така и от камбуза. Написах и раздела за методите на работа при разкопките, който поставихме след увода на Питър Трокмортън за откриването на самия кораб. Бях решил да свържа тези материали в заключителната глава.

Половината публикации трябваше да направи Фред ван Доорнинк. По време на разкопките си мислех, че благодарение на дървените отломъци, грижливо картотекирани и извадени от морското дъно, ще можем да научим подробности за строежа на византийския кораб. Но след като разкрихме целия корпус и видях състоянието му, си казах, че по-голяма част от него става само за подпалки. Други археолози на морското дъно бяха публикували и продължават да публикуват „възстановки“ на римски кораби, като използват запазени изображения на морски съдове по мозайки, барелефи и стенописи, към които прибавят тук-там по някой детайл, намерен при разкопките. Според Фред в нашия случай бе възможно много повече; той ме попита дали може да направи опит.

Фред работи през следващите три години. Когато отивах при него, само в редки случаи не го намирах наведен над чертожната дъска, зает да сравнява ъгли и размери на отвори за гвоздеи и клинове и да трупа на едно място откъслечните данни от своите подробни бележки и планове.

Той бе решил да улови контурите на стария плавателен съд, ползвайки само незначителните останки от корабокрушението; това не бе правено при разкопаването на други потънали кораби.

Неговият подход бе не само остроумен; понякога той граничеше с ясновидството.

Фред измери с такава точност обема на кухините, оставени от разядените железни котви в най-големите вкаменени наслойки, които не бяхме запълнили с полисулфиден каучук, че след това успя да изчисли количеството метал, употребено за всяка котва. После той умножи получените резултати с показателя на специфичното тегло на желязото с високо съдържание на въглерод, каквото е било използвано от римляните, и така определи тежестите на самите котви и на металните им напречници. Интуицията му помогна да долови, че два от напречниците тежат приблизително 50 и 100 римски фунта (по 315 грама фунтът), а повечето от котвите имат тегло 250 или 450 римски фунта. И така той стигна до предположението, че средновековните правилници, в които се посочва броят и тежестта на котвите, задължителни за търговските съдове с различен тонаж, са изградени на основата на стандартите, съществували по времето на Византия.

И преди нас водолази бяха изваждали от потънали римски кораби различни керамични плочи, но тяхното предназначение бе спорно, особено в случаите с частично разкопани съдове: какво представляваха те — товар, покривен материал или част от кухненски съоръжения? Фред продължи да сравнява и съпоставя нашите отломъци дотогава, докато можа да установи съвсем точно на кои места по покрива на камбуза са лежали вълнообразните и обикновените керемиди; оказа се, че квадратните плочки от огнището на готвача са били закрепени посредством железни пръти, за които Фред разбра едва след като видя техните копия, отлети от полисулфиден каучук.

Постепенно Фред начерта кораба, ползвайки едва забележими следи. Като очерта жлебовете, проследи ъгъла на всеки прорез и проучи разположението на предметите, отбелязани по неговите планове, той можа да установи равнището на палубата, мястото на главния трюмов люк, мачтата, дългите кърмилни гребла и преградата между товара и камбуза, макар че от всички тях не бе останала никаква следа.

Най-значителното откритие на Фред бе заключението му, че корабът е свидетелство на ново, по-съвременно корабостроене.

Днес корабостроителят изгражда дървения корпус като започва от скелета, състоящ се от кил, носова част, кърма и напречни ребра, върху които наковава обшивка от дъски. А когато са изграждали корпусите на своите плавателни съдове, гръцките и римските корабостроители са издигали дъсчената обшивка направо от кила, без напречни ребра, като са съединявали дъските една с друга с помощта на стотици и хиляди шипови сглобки; добавяли са ребрата по-късно, сякаш мисълта за тях им е хрумвала допълнително.

Корабът, потънал през седми век при Яси Ада, бе построен по стария метод до самата водолиния; след това, воден навярно от желанието си да спести работна ръка и средства, корабостроителят бе добавил ребра и бе наковал останалата част от обшивките дъски по съвременния начин.

Резултатите, които Фред получи, бяха представени в докторската му дисертация със заглавие: „Византийският кораб от седми век при Яси Ада. Някои приноси към историята на морската архитектура.“ Те бяха по-оригинални и по-добре осмислени от повечето възстановки на архитектурни останки при разкопки на сушата.

Фред се върна потресен от своето първо събеседване:

— Джордж, аз наистина помислих, че си параноик. Престанах да ти вярвам… Всичко вървеше добре, преди да ме запитат върху какво съм написал моята докторска дисертация и когато им казах, че е за потънал византийски кораб, те избухнаха в смях. Кое е толкова смешно?

Две години по-късно Дейвид получи докторска титла по философия в областта на древните близкоизточни езици; тясната му специалност бяха икономически текстове, писани с клинообразно писмо; бе публикувал много статии по този въпрос. По-късно научих, че след първото събеседване един от членовете на факултетния съвет промърморил: „На нас ни трябва историк, а не водолаз!“

По онова време понякога бе трудно да убедим сериозните студенти, че могат да продължат заниманията си като водолази, без да се страхуват за своята кариера. Един от най-добрите сред тях бе от Англия; той ни каза, че неговият професор нямал особено добро мнение за подводната археология, и за него ще бъде по-добре да не се присъединява отново към нас. По същото време и Майкъл Кацев се закле да не пише никога дисертация на морска тема, защото не искал да го причислят към „подводните археолози“.

Тези опасения не бяха преувеличени. Студентите ми се убеждаваха, при това непосредствено, в правотата на моето твърдение: преобладаващото мнозинство специалисти по класическа археология се отнасяха с насмешка към нашата работа. Именно това никога не можаха да повярват и да разберат моите колеги от музея, но то често вгорчаваше живота ми.

Сблъсках се с такова отношение още през 1961 година, когато един от най-влиятелните американски археолози заговори за „вашите глупави занимания под водата“.

Как така глупави! Бях изумен и объркан. Току-що бяхме разкопали най-голямото и най-добре датирано находище на керамични съдове от седми век, което някога е било намирано; то можеше да помогне твърде много в собствената му работа, а той наричаше нашата дейност „глупост“! Според него подводната археология бе ненаучна и разрушителна; той ни сравняваше с водолазите любители, които понякога вадят счупени амфори от Егейско море.

Бях решил, че публикуваните от мен доклади за разкопките показват нагледно естеството и целта на нашата работа. Започнах и първата си книга „Археология под водата“ като дълъг разказ, който трябваше да обясни нагледно и подробно нашата дейност. Още с началните думи предлагах археологията под вода да не се нарича „подводна археология“, а само „археология“.

„Когато става дума за хората, които правят разкопки на върха на Нимруд Даг в Турция, ние не ги наричахме археолози планинари, както и онези, които работят в Тикал, Гватемала, не са археолози на джунглата. Те се опитват да отговорят на въпроси, засягащи миналото на човека, и за тях се приема, че могат да разкопават и да дават тълкувание на стари сгради, гробници и цели градове само по намерените там предмети. Нима проучването на някой древен кораб и на неговия товар или картографирането на потънали пристанищни стени е нещо по-различно? Фактът, че такива останки се намират под вода, налага използването на други приспособления и методи на работа, така както обследването на огромна площ от сушата с аерофотография, магнитни детектори и сонди изисква различни методи в сравнение с подхода при разкопаването на кремъчни сечива и кости в някоя пещера, от палеолита. Във всички случаи основната цел е една и съща. Всичко това е археология.“

Моето размишление не стигна до целта си. Следващата ми книга „Нос Гелидоня“, която представяше резултатите от проучване на обект от бронзовата ера, бе дадена от редколегията на голямо списание по археология на рецензент, известен като авторитет по водолазно дело, а не като археолог — специалист по тази епоха. Следващото ми разочарование дойде, когато едно турско официално лице постави под въпрос молбата ми за разкопки на сушата на обект от бронзовата ера в неговата страна, защото бях „подводен археолог“, както той писа. Омръзна ми да отговарям на мои колеги, които питаха кога мисля да се върна към „истинската“ археология.

И все пак аз бях по-добре от по-младите членове на моите екипи. Имах сигурен източник на средства. Фрьолих Рейни, директор на музея към Пенсилванския университет, и Родни Йънг, ръководител на моята катедра, не бяха престанали да виждат обещанието за бъдещи успехи в тази нова област.

Постепенно старите предразсъдъци се забравяха, но младежката чистота и поривът на нашите първи две години в подводната археология бяха разбити. Никога вече нямаше да успеем да привлечем за същото кратко време толкова много хора, които да искат да останат в нашата дисциплина.

Това отношение, характерно за преобладаващото мнозинство хуманитаристи, стана причина по-голямата част от фондовете, необходима за разкопките, да се предостави от източници, чиито интереси бяха насочени предимно към подводната технология, а не към историята. Незапознатите с археологията потенциални финансови организации се ужасяваха, научавайки, че в почти всички средиземноморски страни са в сила закони, които забраняват изнасянето на старинни предмети.

„Значи, не сте донесли нищо? И искате да ни кажете, че сте извършили всичко това само за турските музеи? Вие сте похарчили своите средства и сте свършили цялата работа, а те са прибрали предметите, така ли? Тогава са ви експлоатирали!“

Трудно е да се преодолее това старомодно схващане за археологията като събиране на предмети от миналото и да се обясни, че съвременният археолог е заинтересуван от познанията, които се натрупват от направените разкопки, и че той няма нужда от самите находки, след като разполага със снимки, планове, рисунки и записки за тях.

„Астрономите могат да правят снимки на звездите, да съставят звездни карти и да измерват блясъка на небесните тела — отбелязвах аз, — но не разполагат с тях. Въпреки това помощта за обсерваториите не спира.“

И не е ли за предпочитане останките от потъналия кораб да се съберат на едно място в някой турски музей и да се изложат в тяхната цялост, отколкото да се поделят между два континента? В нашето време на масови комуникации и международни пътувания са отживелица онези доводи, благодарение на които през деветнайсети и началото на двайсети век предметите от древността се струпваха единствено в Европа и Америка, където прашното музейно стъкло бе мъничкото прозорче към миналото.

Една от причините за недостатъчното разбиране на археологията като наука е фактът, че самите археолози публикуват рядко извън своите непроницаеми в повечето случаи научни списания. Според съществуващата традиция в класическата археология за предпочитане е въобще да не се публикува, отколкото да се пише за масовия читател.

От това неразбиране на археологията като цяло произтича и непресекващият спор за ролята на археолозите и на водолазите в морската археология, който е почти безсмислен.

По време на разговор между експерти на една конференция по водолазно дело бях смъмрен, когато казах, че разкопките под вода трябва да се правят от обучени археолози. Застаналите срещу мен двама интелигентни водолази с богат опит, които бяха професионални юристи, направо отбелязаха, че могат да извършат всичко, за което бях споменал по време на разговора за използваните от нас методи.

Опитах се да поясня, че всъщност моята лекция е била посветена преди всичко на водолазното дело, а не на археологията, тъй като заснемането и разкопаването на един обект са само началните стъпки. Повечето от водолазите разкопават добре и дори любителите водолази отговарят на по-голямата част от изискванията за фотографи, художници или механици в моите експедиции. Освен това любителите водолази играят главна роля в откриването на подводните обекти, така както е и на сушата, където повечето места за разкопки са намирани от неспециалисти.

Но именно археологът е лицето, което поема крайната отговорност за събирането и записването на сведенията, изискващи тълкуване преди окончателната публикация. Получените от него академични знания и степени не са нищо повече от знак, че той познава историята и езиците на древността и знае как да подреди, да изтълкува и да представи в необходимия вид събрания археологически материал. Той не твърди, че тези знания и степени го правят по-интелигентен.

Спорът продължава. Всеки водолаз, който редовно изважда предмети от стари потънали кораби, се обявява от пресата за археолог; все едно е да наречем археолог и оня индийски земеделец, който разорава хълм с останки от древни жилища в своята нива, засята с царевица. Ето още едно потвърждение на факта, че подводната археология не е приета за „истинска“ археология дори в представите на широката публика.

Но през тези често пъти обезкуражаващи години на средната възраст се случваха и добри неща. Едно от тях бе срещата ни с Дж. Ричърд Стефи.

Дик Стефи стана част от нашия колектив, защото бе първият от множеството корабни моделисти, които ме потърсиха. След като прочел в „Нашънъл джиографик“ за потъналия византийски кораб, той ми писа, за да разбере дали би могъл да опита да построи модел на този кораб. Не виждах никаква причина да не се съглася. Скоро след това се срещнахме.

Той имаше твърди и силни ръце, лицето му бе по-обветрено от нашите и беше някъде над четиридесетте, тоест малко по-възрастен от останалите в групата. Занимаваше се с монтаж и поддържане на електрически инсталации на промишлени предприятия, но още от малък бе прекарвал свободното си време в различни музеи на морето и корабостроителници; после бе служил във флота. Каза, че изложбените модели не го интересуват. Просто искаше да разбере какво може да се научи за някой кораб при построяването на неговия модел.

Между него и Фред започна оживена кореспонденция и скоро Дик разполагаше с чертежи на всички отломъци от дървената част на кораба, повечето — в мащаб 1:1. Масата, на която той се хранеше, стана постоянен стенд за шестфутовите модели, които строеше.

Реконструкция на кърмата на византийски кораб, на която се вижда вътрешността на камбуза с огнището за приготвяне на храната.

Винаги съм бил доволен, че Фред не бе моряк по професия, познаваше съвсем малко корабостроенето и нямаше никакви предварителни идеи за корабното устройство, преди да започне своята работа. Все още съм убеден в това. Той щеше да прави много предположения и да вади прибързани заключения, подобно на много хора в други такива случаи, наместо да позволи на очевидното да го отведе там, където трябва. В този смисъл обаче познанията на Дик за корабите се оказаха безценна помощ за нови открития.

Докато Дик строеше и разваляше своите първи дванайсет „работни“ модела и научаваше по нещо ново от всеки от тях, аз прекарах една свободна от лекции година в Англия, за да завърша собствените си изследвания. Пътешествията из европейските страни ме отведоха в Румъния, където намерих някои от най-подходящите екземпляри за съпоставка с нашите образци керамични съдове.

Именно там, в Томис (днешна Констанца), аз се разхождах из едно пристанище на брега на Черно море, което е било използвано, но по-късно — разрушено от земетресение, един век преди да потъне нашият кораб. В големите сводести складове и дюкяни, разтеглени на стотина ярда покрай древното пристанище, аз видях амфори, които бяха сходни с всички видове подобни съдове от Яси Ада; в тях имаше бои, смоли и железни гвоздеи. Имаше цели купища котви, подобни на тези, които Фред проучваше, лампи, които бяха почти еднакви с лампите от нашия кораб, и цели комплекти теглилки. Очевидно това бе склад за корабно обзавеждане. Докато гледах сухото парче земя, което някога е било залив, аз видях как нашият капитан стъкмява корабния товар на някакво подобно място. Именно в този миг ясната представа за нашия орисан кораб ме завладя така силно, както никога дотогава и както никога по-късно.

След като се върнах в Англия, получих черновите на повечето глави от окончателната публикация за византийския кораб. Джоун Фейгърли от дружеството на американските нумизмати бе изследвала седемдесетте златни и медни монети. Другите сбирки от предмети бяха проучени от някогашни студенти в моите семинари в Пенсилванския университет, повечето от които вече преподаваха археология на други места: двайсет и четирите лампи — Кърен Вители в университета в Мериленд; теглилките и ръчните кантари — Кенет Самз в университета в Северна Каролина; повече от сто разядени от ръждата железни сечива, възстановени от полисулфиден каучук — Майкъл Кацев в колежа „Оубърлин“; смесените находки от бронз, стъкло, камък и дърво — Сузън Уоумър Кацев; оловните тежести за ловене на риба — Питър Кюнихолм, чиито познания за древните и съвременни риболовни способи не оставяха място за никакво удивление пред разнообразните оловни тежести, които използвахме за каква ли не риба, в какви ли не периоди от годината.

Фред и Дик работеха все още върху окончателната възстановка на кораба, но през 1970 година вече можехме да започнем началото на разказа за неговото последно пътуване. По това време бяхме завършили и разкопките на потънал кораб от четвърти век, така че имахме възможност за сравнение.