Джордж Бас
Археология на морското дъно (4)

Глава трета
Изтокът срещу Запада

Разкопките завършиха, но връзката ни с потъналия кораб едва бе установена. Работата на обекта обхваща само малък процент от времето на археолога, но именно тя привлича най-силно вниманието, подобно на върха на айсберга. Дилетантите рядко си дават сметка, че дейността, която допринася най-много за постигането на крайната цел, остава скрита зад лавиците на библиотеките и подземията на музеите. Ако наистина е вълнуващо да се намери старинен предмет, колко по-вълнуващо е да се открие кога и къде е бил изработен той, кой си е служил с него и как, а и да се прецени познанието за миналото, което той ни дава. Редките случаи, в които са откривани блестящи скъпоценности и неосквернени гробове, за които се пише с големи букви, са причина неправилно да се разбира работата на археолога.

А сега от целия куп окислен метал, изпочупени керамични съдове и отломъци от дърво ние се надявахме да научим цялата история на кораба: Как е бил построен? Кога е потънал? Каква е била крайната му цел? Какъв е бил неговият маршрут? От каква националност е бил?

Щяхме ли да успеем да извлечем от безжизнените останки един незаписан никъде момент от времето преди три хиляди години?

Веднага щом се върнах във Филаделфия, аз се посветих напълно на тази цел. Следите, открити в морето, останаха в Бодрум. Трябваше да работя със заместители: чертежи, снимки, данни от измерванията и описи.

За самия кораб знаехме твърде малко. Някога, докато бил жив, платнените му дробове се изпълвали до пръсване с въздух, а сухожилията от усукани въжета се изпъвали и отпускали, докато той стенел под напора на тласкащата го напред сила. Но пясъкът, върху който легнал кротко на края, се оказал недостатъчен за погребален саван. Мидите дървопробивачи погълнали непокритото и уязвимо тяло; останали само парченца от неговата дървена кожа, скрити под тежките медни и бронзови отливки.

Количеството метали показваше, че корабът е бил дълъг около трийсет и пет фута, тоест имал е размерите на „Мандалинчи“ и егейските ветроходи, които преди по-малко от едно столетие изпъстряли Средиземно море по време на ежегодните преселения до сюнгерните полета около Северна Африка.

Тънките обшивни дъски на неговия корпус са били стегнати с дървени клинове, а дъното му е било покрито с предпазен пласт от клони, така както разказва Омир (обикновено неточно превеждан от гръцки). Двуострата бронзова брадва и теслите на борда приличаха на сечивата, използвани от Одисей за построяването на неговия кораб.

Нямаше никакво съмнение, че корабът е плавал по времето на Омировите герои. Делвите и другите съдове на борда носеха белезите на стила, смятан за модерен около 1200 година преди новата ера с разлика от петдесетина години; Троя е била опустошена по същото време, което, макар и спорно, е в границите от началото на тринайсетото до началото на дванайсетото столетие преди новата ера.

Резултатите от датирането на керамичните съдове ми бяха изпратени от Лондон, където Джоун Тейлър работеше с втория комплект снимки и чертежи. По същото време, макар и отделно от нея, с датирането се бе заела и лабораторията към музея на Филаделфийския университет, в която се използваше въглерод-14. В едно от нейните помещения — стаичка, в която димяха вани с течен кислород и канеха всевъзможни стъклени реторти — бе изчистена с киселини мостра от клонака, настлан някога по дъното на кораба. След това мострата бе изгорена в лабиринта от тръби и тръбички, сякаш изплетен в помещението от някой стъклодухач с прекомерно развито въображение. Отделените при изгарянето газове стигнаха до клетка, облицована със сиви оловни плочи, която се намираше в центъра на следващото помещение. Непрекъснатият нервен пулс на Гайгеровия брояч отброи равнището на радиоактивността в тях. Това показание позволи на физичката Бет Ралф да изчисли колко време е изминало от отсичането на клоните. Когато са били „живи“, тези клони са поглъщали (като всяка жива материя) нищожни количества радиоактивен въглерод, който се образува непрекъснато във въздуха, бомбардиран от космическите лъчи. След като били отсечени за кораба, те престанали да дишат. Бет определи времето, когато е започнал да се разпада радиоактивният въглерод. Нейните резултати съвпадаха с твърдението на Джоун Тейлър: 1200 години преди новата ера, плюс или минус петдесет години.

Металният товар не ми подсказа веднага, че при последното пътуване на кораба на борда му е имало ковач или някакъв друг майстор. До това заключение стигнах постепенно.

Залових се с проучването на медните отливки, тези странни плочи с четири дръжки, подобни на носилка за първа помощ, чиято бляскава метална повърхност бе покрита със съвсем тънък слой тъмнозелена патина. Научих, че подобни отливки от бронзовата ера се срещат от Месопотамия до Сардиния и често са били изваждани от морето през първите десетилетия на нашия век. Изследователите на сеченето на монети в древността ги нарекли отливки „волска кожа“, защото с четирите си „крака“ и грубата „космата“ повърхност от едната страна те действително приличат на изсушени кожи от говеда без глава и опашка; смятало се, че тези парчета били отливани в една и съща форма и тегло, като всяко от тях било равнозначно на цената на един вол или на една крава по времето, когато парите не били още познати.

Немският учен Ханс-Гюнтер Бухолц изследвал внимателно такива отливки. Откривайки, че те могат да бъдат датирани с приблизителна точност според тяхната форма и дължина на дръжките, той изказал предположението, че отливките не били изработвани нарочно с цел да приличат на изсушени кожи. Аз намерих допълнителни доказателства в подкрепа на неговата теория.

Петте минути, които прекарах в леярните на компанията „Крамър“ във Филаделфия, ми бяха достатъчни, за да разбера, че противно на всички очаквания нито един от учените, писали за отливките, не е видял как се отлива разтопен метал. „Косматата“ страна всъщност е горната шуплеста повърхност на медта, която се охлажда на въздуха, а не долната страна на отливката, оформена специално в неравен калъп; днес леярите избягват образуването на тази груба повърхност, като хвърлят върху втечнения метал фино смлени дървени въглища. Средното тегло на нашите отливки бе между трийсет и пет и петдесет и седем фунта и следователно — колкото и чудно да е това — те не отговаряха на никакъв стандарт; невъзможно е да са били използвани наместо пари. Сега вече няма причина, която да ни кара да се съмняваме, че отливките са били просто медни плочи, чиито „крака“ са обикновени: дръжки за по-лесно пренасяне; тези плочи са били претопявани и смесвани с калай за получаването на бронз.

По същото време лабораторните анализи показваха, че бялото, подобно на паста за зъби, вещество, покриващо отливките, които намерихме на морското дъно, е остатък от калаените слитъци — най-ранните, намирани до този момент.

Вече разполагахме с доказателства, че нашият кораб е пренасял материали за получаването на нови бронзови отливки. Подобните на краваи форми от стопен набързо стар бронз и изпочупените сечива е трябвало да се претопят. Все пак досега нищо не може да оспори и предположението, че тези предмети са били приготвени просто за размяна.

Гладко полираните жезли с каменни глави, за които предположихме, че са символи на властта на капитана, се оказаха, както научих по-късно, почти еднакви с чуковете, използвани и до днес за коване на бронз в някои общества, останали на ниско стъпало на развитие. Големият твърд камък с гладка горна повърхност е можел да служи за наковалня; но той тежи точно 73 900 грама (или 163 фунта), тоест около два таланта, а след като се знае, че талантът е бил мярка за определяне на теглото на метали в древността, камъкът е можел да служи и за претегляне на тежки товари.

Един загадъчен бронзов къс стана предмет на най-различни предположения, докато бяхме на лагер в Гелидоня. Той бе дълъг около четири инча; едното му квадратно чело бе плоско, а другото — вдлъбнато; в него бяха пробити три конусовидни дупки с различен диаметър, а две от срещуположните му страни бяха набраздени с каналчета. Някои предположиха, че е отломък от нещо по-голямо; други смятаха, че е самостоятелен предмет. Сетих се за гравюрата на нещо подобно, което бях видял в една публикация от 1881 година, озаглавена точно, но без въображение: „Древните бронзови сечива, оръжия и украшения във Великобритания и Ирландия“. Не успях да направя положителна идентификация, но побързах да изпратя снимка на нашата загадка на Пол Шо от Анаполис, Мериленд. Пол е специалист по обработка на метали и е потомък на ковачи от Англия. В пристигналия с обратната поща отговор се казваше, че той познал в бронзовото блокче ковашка щампа — приспособление от типа на наковалните, което се използва за огъване и оформяне на метални изделия в различните им отвори и канали.

А ето и точилата и шлифовъчните камъни от „капитанската каюта“, които бяха твърде много, за да се обясни присъствието им по друг начин, освен с факта, че до края на пътуването е трябвало да се наточат голям брой бронзови остриета.

Дотук нищо не доказваше присъствието на майстор на борда. Но аз почти го виждах.

Независимо дали е било, или не е било плаваща леярна, корабчето е било натоварено за последен път в Кипър. Бях почти сигурен в това. Нашите изпочупени и похабени сечива, някои от които носеха знаци от все още неразчетеното кипърско писмо от бронзовата ера, бяха същински близнаци със сечивата, намерени при разкопки на острова, където бяха открити каменни и метални калъпи, използвани за тяхното отливане. Почти Сигурно бе, че рудата за медните отливки е била добита от все още използваните богати рудни жили.

Но къде е бил домът на кораба? Натоварената стока не е доказателство за националността на плавателния съд. Какъв е бил нашият кораб — кипърски, египетски, сирийски, критски или гръцки?

Заедно с всички останали все още вярвах, че нашият кораб е от Микена, тоест от Гърция на късната бронзова ера, когато Агамемнон е управлявал от онази много висока микенска крепост. Историците бяха почти единодушни, че през този период от 1600 година преди новата ера до неспокойното време около 1200 година от същата епоха — микенското корабоплаване е имало господстващо положение в Източното Средиземноморие и че морската търговия на семитите се е развила няколко века по-късно, когато финикийските мореплаватели — потомци на ханаанеите от Сирия — започнали своето нашествие на запад. Случаите, когато Омир споменава за финикийски моряци от бронзовата ера, тоест от времето на Троянската война, били смятани за анахронизъм в по-късния период, в който той творял, защото вече били изминали векове от разказваните събития.

Можеше да се предположи, че цилиндричният печат и сирийско-палестинските скарабеи, изгубени при нос Гелидоня, са просто украшения, купени от гръцките моряци в някое близкоизточно пристанище.

Но след като привърших с проучването на тежестите за търговските везни, постепенно започнах да се съмнявам в това предположение. Бях разпределил тежестите от един и същи камък в последователни редици числа от едно до шейсет. И ето че в изготвените от мен таблици все по-често започнаха да се появяват няколко определени цифри: дванайсетина тежести, изглежда, бяха кратни на 9,32 грама, а това е теглото на египетския гедет — широко разпространена мярка в Сирия, Кипър, Палестина, Хетската империя, Троя, а може би и в Крит и Гърция; други показваха връзката си с финикийския стандарт от 7,32 грама, използван в Египет, Сирия, Палестина и Крит. В таблицата се появиха сирийските несефи от 10,30 грама, а след тях заеха мястото си и Древноеврейските шекели от 11,40 грама.

След като морската търговия в района по това време е била изцяло в ръцете на егейското корабоплаване, защо търговците, намиращи се толкова на запад, където е Крит, ще използват теглилни системи, чиито корени се намират почти изцяло в Близкия изток?

Мъж от Ретну (Сирия) носи отливка, оформена като волска кожа; тя е данък за фараона. Рисунката е открита в египетска гробница от четиринайсети век пр.н.е.

Погледнах отново към товара отливки с по четири дръжки. От деня, в който се запознах с Питър, знаех, че подобни отливки, носени с лекота върху раменете на неподвижна процесия от яки мъже, са нарисувани по стените на най-малко една от египетските гробници. Според йероглифите сцената представлява поднасяне на налог, който първенците от Кефтиу дължат на фараона.

Носачите на отливки от Кефтиу са голи, с изключение на богато украсените къси полички и обуща. Кожата им е тъмночервена. Блестящите им черни коси падат на кичури почти до кръста. Обръснати са гладко.

Те напомнят за минойците — оная морска раса, която някога красяла Крит. Познаваме минойците от фреските и резбите на слонова кост в техните продълговати палати, където благоденствали и развивали пълноценно и свободно своите заложби, пазени от защитния ров на морето. Вярва се, че техният цар Минос създал първия флот, който разнесъл търговията, колонизирал далечни брегове и очистил Средиземно море от пирати. И изведнъж блестящата им цивилизация била почти напълно унищожена от неизвестни сили някъде към втората половина на петнайсетото столетие преди новата ера. Дали легендата за Тезей, тръгнал от Гърция, за да убие критския Минотавър, не е ехо от внезапното заличаване на минойската слава, подкопана от воините на Микена? Дали наистина островът не е бил вече отслабен от гигантските приливни вълни, стоварили се върху крайбрежието при съседното епохално изригване, родило мита за Атлантида?

Повечето археолози предполагат, че отливките са предмет на търговия за Крит или поне за района на Егейско море, тъй като рисунка на отливки от Кефтиу върху стени на египетска гробница е най-широко разпространеното изображение на отливки от древния свят изобщо: предположението се подсилва и от убедеността, че Кефтиу е някогашното египетско име на Крит. Но тези археолози пропускат да спрат вниманието си върху по-долния ред носачи на отливки от същата рисунка, а това са сирийци с кафяви бради и дълги бели дрехи.

Дори да приемем, че в разцвета на минойската цивилизация с отливки са търгували предимно критските търговци — а доказателството изглежда очевидно, — нима е задължително тази важна търговия да премине по-късно в ръцете на микенците?

Питах се дали има и други доказателства. Заедно с Ан започнах да търся изображения на отливки върху рисунки от египетски гробници и скулптурни релефи. Нямаше налична библиография, от която да се ръководим; дори азбучните указатели в края на книгите почти не ни помагаха, тъй като често отливките изобщо не се споменаваха или бяха погрешно посочвани като торби. Съществуваше само един възможен път: да се опитаме да видим всички книги за Египет в музея към университета.

Ан често оставаше по цяла нощ с мен в стаята за семинарни упражнения по египтология. Ние опознахме нощните пазачи на музея по-добре от всички останали; в полунощ пиехме с тях кафе и очаквахме ябълките, които Ърни от последната смяна ни носеше често в ранните утринни часове.

Свършихме в санитарното помещение и се прехвърлихме на списанията в главната библиотека на музея — всички, в които можеха да се намерят репродукции на египетски рисунки. Аз започвах от единия край на рафта, а Ан — от другия и така се приближавахме към средата. Видях някои най-странни заглавия, за които изобщо не бях чувал.

Когато всичко свърши, разполагахме с шестнайсет рисунки и релефи, на които се виждаха отливки, подобни на намерените от нас при нос Гелидоня. Само в два случая отливките се носеха от жители на Кефтиу, но и в двата случая в същата сцена се виждаха и отливки, носени от мъже от Северна Сирия; освен това на едното от тези две изображения бе посочено с йероглифно писмо наименованието на страната, от която идваше медта — Ретну (Северна Сирия). А в двата случая, когато се споменаваше името на Кефтиу, рисунките бяха правени повече от два века преди катастрофата при Гелидоня, тоест по времето, когато Крит е бил все още главната икономическа сила в източния дял на Средиземно море. Във всички останали случаи, когато египетските йероглифи посочваха източника на отливките, това бе Северна Сирия. На една от рисунките от гробницата на благородник от Тива бе изобразен дори сирийският кораб, докарал медта в Египет. Не оставаше място за съмнение, че по времето, когато нашият кораб е потънал при нос Гелидоня, египтяните са смятали отливките предимно, а може би и изцяло за сирийски изделия.

Прегледах отново личните вещи, носени на кораба. Лампата, каменните хавани и каменните чукове говореха за своя близкоизточен произход така, както печатът и скарабеите; това в никакъв случай не бяха сувенири, купени от някое пристанище. Тези вещи бяха предназначени за всекидневна употреба на борда. Защо тогава нашият печат да не е просто личният „подпис“ на корабния търговец? Всички търговци от Близкия изток са носели такива „подписи“. А глинените съдове, някои от които наистина напомняха за съдовете от района на Егейско море, в по-голямата си част свидетелстваха, че са произведени в Кипър или Близкия изток. Нито един предмет от огромния куп събрани материали не намекваше, че родното пристанище на кораба е Микена.

В началото всички тези особености озадачаваха, но придобиваха смисъл в случай че корабът е бил сирийски или ханаанейски. Всъщност важен ли е този въпрос от историческа гледна точка? Един кораб още не означава, че дадена страна има морски традиции. Може би нашият кораб е бил сам в недружелюбното море на конкуренцията.

Налагаше се по-обстойна проверка на предполагаемия монопол на егейската морска търговия. Вярно е, че гръцката традиция в тази област е доказана, но табличните с клиновидно писмо от Близкия изток споменават за големи близкоизточни флотилии по същото време, а и чуждите кораби, изобразени по египетските рисунки, са винаги сирийски, не егейски.

Именно количеството микенски керамични съдове, намерени по крайбрежието и по плавателните реки на Кипър, Египет и Сирия, поддържа преобладаващото схващане, че търговията от времето на бронзовата ера е била почти изцяло в ръцете на микенските търговци; в Гърция и по егейските острови не са намирани толкова много керамични съдове от Близкия изток.

Ала керамичните съдове и тяхното съдържание не са били давани безплатно. Винаги е имало нещо в замяна. Нещо, което археолозите не могат да намерят. Нещо нетрайно, което не се е пазело в керамични съдове. Може би платове? Или дървен материал? Или зърнени храни?

Има ли по-ценна суровина от метала? Но неговият произход не може да се докаже само от находките, намерени в микенските градове, тъй като наскоро след пристигането си в Гърция металът придобивал типичните за Микена форми. Фактически по-голямата част от отливките и отломъците от отливки, намерени в Гърция, които са били загубвани или изоставяни още преди превръщането им в готови изделия, представляват ковашки запаси. Кой е търгувал с тази суровина: микенци или семити?

Този въпрос наложи да се преоцени още едно становище, преобладаващо сред голяма част от археолозите. Според него обработката на бронзови изделия на остров Кипър е възникнала благодарение на Микена и е резултат от микенското отвъдморско нашествие. Но след като проучих различните видове бронзови изделия от Кипър, разбрах с изненада, че най-ранните образци на сечива, разпространили се постепенно там, са намерени по сирийско-палестинското крайбрежие; това говори за техния близкоизточен, а не гръцки произход.

И когато след седем години от завършването на разкопките Американското философско дружество публикува окончателния вариант на нашия доклад за кораба от нос Гелидоня, бях стигнал до заключението не само, че корабът е бил сирийски, но и че семитите са имали важен принос в развитието на мореплаването в района на Средиземно море през бронзовата ера.

Тезата за задължението на Гърция към Близкия изток за получените артистични и интелектуални дарове е общоприета. При размяната на стоки и идеи между гръцки и финикийски търговци през осмия и седмия век преди новата ера гърците получили азбуката, идеите за монументалната каменна скулптура, богатото украсяване на керамичните съдове, архитектурната декорация и съвременните технически похвати в областта на бижутерството, резбарството и обработката на метали. Някога финикийските занаятчии били приети на драго сърце в Гърция заради умението им да коват бронз.

Според моите твърдения финикийските търговци на бронз са осъществявали връзки с Гърция цели векове по-рано в сравнение с приетия до момента период.

Тези заключения сепваха и предизвикваха противоречия. Малцина традиционалисти ги възприеха.

В публикацията се появиха снимки и рисунки на всеки предмет от потъналия кораб заедно с планове, показващи точното им разположение на обекта, а също карти, на които бяха посочени местата, където при разкопки на сушата са били намерени подобни предмети. Всеки читател можеше да прецени сам за себе си.