Джордж Бас
Археология на морското дъно (3)

Глава втора
Нос Гелидоня

Нос Гелидоня е един полегат склон от настръхнали, сиви скали, който постепенно се снишава в морето. Негостоприемният му бряг е в съзвучие с петте острова, които образуват накъсаното продължение на носа. Краищата на островите представляват истински зъби от разядени скали, по които е невъзможно да се върви с боси крака. Само орли живеят по острите чукари горе. Никой не поиска да построим лагера на самия нос или на островите.

Нуждата от прясна вода — не само за пиене, но и за отмиване на разяждащите соли от предметите (или от онова, което бе останало от корабокрушението) — ни принуди да се отдалечим на един час път с кораб от нос Гелидоня, където капитан Кемал знаеше залив с два извора.

Влязохме в същинска пещ. Малкият залив бе обърнат на юг, а високите по сто фута скали го затваряха отвсякъде, с изключение на морския бряг, така че не се чувствуваше и най-слабият полъх на вятъра, а жестоките слънчеви лъчи сякаш падаха под всички възможни ъгли. Откъм откритата страна на залива спокойните вълни се плискаха върху ситните камъчета по брега, широк само трийсет фута.

Двата извора се оказаха две съмнителни петна от влажен пясък, разделени от стотици тонове скали, които се бяха срутили върху брега, разделяйки го на две неравни половини.

През останалата част от предобеда разглеждахме още по-негостоприемни плажове; Кемал не преставаше да настоява за първото място. Неговите доводи бяха, че срутванията стават само през есента, когато дъждовете подмиват скалите; колкото до южния вятър, който гони вълните върху брега, той щял да закъснее. Аз се съмнявах, но Назиф приближи до брега с „Лютфи Джелил“ и ние направихме верига, за да свалим сандъците и големите куфари, които щяха да бъдат единствените ни мебели. Беше 13 юни.

Преди около трийсет и два века един търговски кораб се ударил в назъбените скали и потънал на морското дъно — точно под шамандурата на „Лютфи Джелил“.

 

 

Клод се изкачи като ловък планинар по долната част на скалата и заби клинове, за да опънем платнищата и остатъците от парашути като навес, който да ни пази от слънцето. Дюма, когото вече започвахме да наричаме с неговия прякор „Диди“; се залови да издълбае влажния пясък до лежащата отдолу скала. Сменяхме се един друг и скоро двете тънки, но упорити струйки, които преградихме с камъни и цимент, напълниха дълбоките до колене корита с чиста, студена вода.

На следващото утро Питър и Диди отплаваха, за да намерят точното място на потъналия кораб и да го отбележат с шамандури, а ние останахме в лагера, за да довършим обзавеждането.

Още през първата нощ разбрахме, че по скалата се свлича почти непрестанен дъждец от ситни камъчета; оставаше да се надяваме, че нашата нищожна преграда от платнища ще ни опази от по-големите камънаци. Обзаведохме отделни „спални“, като нахвърляхме голи дюшеци под останките от една стара армейска палатка за хранене. Кухнята, механичната работилница, лабораторията за консервация и трапезарията бяха просто навесчета, пръснати по плажа. Пред една малка пещеричка зад спалната палатка спуснахме платнище; така вече разполагахме с тъмна стаичка, а бъбривия генератор за фотоувеличителния апарат отдалечихме дотам, докъдето стигна електрическият кабел.

Водолазите се върнаха с отчайващи новини. Намерили веднага мястото, но според Питър останките били по-малко от последния път, когато бил там. Той се страхуваше, че товарът е ограбен.

На другия ден аз се спуснах за пръв път. Диди застана срещу мен и ме следеше непрекъснато, докато слизахме с краката надолу, отпускайки една след друга ръцете си по уравновесеното с тежест въже, спуснато от „Мандалинчи“. Водата бе така чиста, че видяхме дъното на деветдесет и пет фута по-долу веднага щом потопихме главите си. Щом стигнахме там, Диди и Клод се завъртяха около мен като квачки, докато аз правех първата си обиколка, която запомних най-вече с непрекъснатите падания върху бутилките и усилията ми да се изправя подобно на костенурка, обърната по гръб. За пръв път виждах потънал кораб от древността.

Нямаше много неща за гледане. Пустотата на морското дъно, чиято монотонност се нарушаваше само от няколко дребни рибки, бе подсилена от едноцветна зеленикава светлина. Една плоска каменна площадка, широка петнайсет и висока около три фута над ограждащото я пясъчно дъно, бе прилепена до основата на подводния каменен масив, който се издигаше нагоре и образуваше островчето, където бяхме хвърлили котва. Огромен каменен блок, обрисуван съвсем точно от Питър като „голям камион“, бе паднал близо до основата на подводната скала, образувайки тясно проходче с широчина само около пет фута. Между каменния блок и площадката и отвъд тях се простираше светлото пясъчно дъно, което постепенно се снижаваше и изчезваше.

С изключение на пясъка всичко наоколо бе покрито от мрака на морските дълбини.

Диди посочи каменен хаван, метална отливка с форма на диск и отломъци от сечива, легнали в малка пясъчна вдлъбнатина на площадката. Но най-сигурното доказателство, че се намираме при потънал кораб, бяха белезите от онова, което бе вече отнесено: белезникави отпечатъци в околния по-тъмен фон, подобни на гигантски следи, показваха откъде през миналото лято са били измъкнати медните отливки с четири дръжки.

Едва след четири дни успяхме да добием представа за истинското богатство на обекта.

При едно от слизанията Диди взе геоложко чукче и откърти част от площадката. Тя не беше от твърда скала. Горната ѝ част представляваше плътна метална маса, скрита под тежки, подобни на скала морски утайки. Диди се промъкна в проходчето между блока и скалата и откри друг дебел метален пласт, включително цели отливки и бронзови сечива, покрити със същата кора от утайки.

Бях много развълнуван и още същата нощ изпратих новините на доктор Йънг във Филаделфия: „Според Диди материалът е най-малко един тон. По всяка вероятност византийският кораб ще трябва да почака до следващата година, защото няма да успеем да извадим лесно нещата оттук. Нима това не е най-голямата находка на бронз от бронзовата ера!“

 

 

Можехме да започнем веднага изваждането на предмети на повърхността, тъй като находка от подобна величина има сама по себе си голяма научна стойност. Но археологията е нещо повече от обичайното спасяване на имущество.

Както на земята, така и тук обектът трябваше да бъде изследван най-подробно, като се запазват и преценяват пространствените отношения между предметите. След разкопките един обект е разрушен завинаги. Освен предметите остават само плановете и записките, позволяващи на археолога да публикува събрания материал така, че всички да могат да преценят неговите тълкувания и заключения. Едва тогава получените резултати стават нов параграф или страница в книгите по история.

Следователно нашата първа задача бе да изготвим план на обекта. Онър бе донесла със себе си листове матирана пластмасова хартия, която тя прикрепвате върху подложка, и чертаеше отгоре с обикновен графитен молив. Това бе подходящо за заснемане на малки струпвания на предмети и други материали, но за общ план на обекта ни трябваше нещо повече. Дежурихме по ред на единия край на ролетката, докато Онър отбелязваше координатите на видимите останки.

Опитахме и с „въздушно заснемане“. Диди маркира с бели камъни границите на потъналия кораб и по-характерните предмети, за да изпъкват на снимките Питър кръжеше над тях с отвес, привързан към камерата, за да не се отклонява тя във височина, а под него плуваше Клод, който преместваше топографски жалон с нанесени деления, така че във всяка снимка попадаше и мащабната мярка. Хърб работеше до късно през нощта в малката си пещеричка, служейки си с топла морска вода; той вадеше и копия на резултатите от дневния „полет“.

„Юрганът“, получен от събраните снимки, не ни казваше кой знае колко повече от онова, което бях видял през първия ден, но той все пак ни помагаше да се ориентираме и да планираме всекидневната работа. Години по-късно аз се връщах многократно към тази груба фотомозайка, която оставаше единствената истинска Картина на обекта, видян за пръв път от нас.

Скоро слизанията на водолазите станаха всекидневна практика. Питър, Диди и Клод поставиха на повърхността над единия край на потъналия кораб шамандура от варел за нафта, така че „Мандалинчи“ или „Лютфи Джелил“ заставаха по-лесно на котва всяка сутрин. Аз се научих да не падам по гръб и след една седмица писах на доктор Йънг, че слизанията на водолазите вървят добре. „Работата е много напрегната, добавих аз, и ми се струва, че всеки път хората излизат не особено разположени духом един към друг. Камерата за рекомпресия е все още на митницата и самият аз не се чувствам особено приятно в първите мигове след някой по-дълъг престой под вода, докато чакам да видя дали няма да получа гърчове.“ Когато условията позволяваха, всеки от нас слизаше под вода по два пъти на ден, а бяхме напълно откъснати от всякаква медицинска помощ.

Мотики, брадви, кирии, тесли и други сечива започнаха да се трупат на дъното на сладководното корито заедно с отливки и отливни отломъци. Госпожица Тейлър (тогава за нас тя винаги беше „госпожица Тейлър“) изсичаше и одялкваше утаечната кора от бронзовите предмети и потапяше отломъците от керамични съдове в различни кисели бани. С всяко слизане под вода научавахме все повече неща за товара на потъналия кораб. Продължавам с моите отчети, изпращани на доктор Йънг.

27 юни 1960

Навярно потъналият съд е бил кораб вехтошар, пренасящ товари от стари метални предмети. Въпреки че намираме много и най-различни медни отливки, върхове на копия и земеделски сечива, повечето от тях навярно са били похабени още преди отплаването на кораба. Голяма част от товара се състои от късове начупени отливки. Тези парчета или са били насипани в кошове, което е по-вероятно, или са лежали върху платнища на палубата.

Набелязваме всички предмети, които трябва да изнесем на повърхността: нанасяме ги и върху плановете. След това слизаме с чертожничката и привързваме пластмасови етикети на онези неща, които аз искам да се изнесат. Те се поставят в кошница, изплетена от стоманени жици, и се качват с лебедка на кораба. Досега изнасяхме почти само свободни предмети и отливки. Проникването в сърцето на кораба ще бъде по-друго нещо. Опитахме се да освободим и захванатите предмети, като подготвихме комплект от длета, лостове, зидарски чукове и други подобни сечива. Но под водата времето просто не стига и нещо може да бъде счупено много по-лесно, отколкото на земята. Ето защо решихме да вдигаме наведнъж цели късове от товара, слепени от утайките. За да ги освободят, Дюма и Дютюи се опитаха да отделят утаечната кора, но дори за малка част от общата площ на кораба ще им трябват цели месеци. Утре те ще направят опит да откъснат цяло парче с помощта на автомобилен крик.

След два дни вкусихме за пръв път от изпитанията, които трябваше да преживеем:

29 юни 1960

Ако това писмо стигне до вас в бутилка, страхувайте се от най-лошото. Нашият малък плаж е широк само около двайсет фута и южният вятър, който според Кемал не идвал никога през лятото, дойде днес. Вечеряхме с мокри крака и ако вълните се вдигнат още малко, ще отплаваме оттук.

Днес сложихме крика под един голям къс с неопределено съдържание и го откъртихме. После го качихме на кораба със стоманеното въже и лебедката. След като го поодялкахме, оказа се, че това са най-малко шест, а може би и повече отливки с различна форма. Между две от отливките е смачкан кош, чиито въже и пръчки са напълно запазени.

Сега храната ни е доста добра. Когато е възможно, ще изпращам всяка седмица корабчето до Анталя. Оня ден бях там и видях, че има всички плодове и зеленчуци, за които човек може да си помисли. Но Финике просто не може да ни предостави нищо, тъй като нямаме хладилник. Цяла седмица живяхме на домати и краставици с по малко сирене, маслини и хляб; веднъж ядохме кисело мляко и един път имаше месо. Единственият друг източник на протеини е рибата, която успяваме да убием с харпуна привечер. Целият екип смъкна доста от теглото, защото слизанията под вода наистина изтощават; Сигурно затова и мен ме събори някакъв вирус. Ето защо в края на тази седмица ще изпратя цялата група в Анталя; хората работиха здравата цели две седмици без никакво спиране и трябва да си починат. Мисля, че ще бъде добре да имаме по един почивен ден на всеки две седмици, макар че повечето от нас искат да работят без прекъсване, особено сега, когато времето намалява така бързо и има реална опасност да дойдат други и да ни измъкнат останалата част от товара, ако не привършим с цялата работа.

По-голямата част от екипа наистина отиде в Анталя в края на седмицата, но това бе за последен път, защото следващият почивен ден се оказа 13 септември — денят, когато вдигнахме лагера и напуснахме мястото.

Останах с Клод, за да обработваме събраните данни, но помолих Питър да поогледа за Ан. Тя трябваше да дойде при мен, но не знаех откъде. Питър ни представи една картина, в която тя крачеше по прашен път някъде из Централен Анадол и питаше всеки водач на камили с малко провлачения говор на американския юг: „Ще бъдете ли така добър да ми покажете пътя за Фийники?“

Питър я видял в Анталя, когато тя пристигнала с автобус. През нощта се запознала с едноцилиндровия дизелов двигател на „Лютфи Джелил“, чиято бумтяща палуба ѝ послужила за възглавница. На сутринта я пресрещнах с плуване, без да съм сигурен, че ще ме познае с моята гъста червена брада; безпокоеше ме и мисълта къде ще живеем. Но Клод, галантният французин, настоя аз и Ан да вземем неговата ученическа палатка, която бе единствената в лагера; тя стана бунгалото на нашия меден месец.

Кафезите с пресни зеленчуци и плодове, донесени от Анталя, бяха посрещнати с истинска радост и всички си мислехме за здравословната диета до края на лятото. Така беше, но в десет сутринта термометърът започна да показва 43°С на сянка, а ние нямахме хладилник. Назиф, които изпълняваше по съвместителство и ролята на главен готвач, борейки се ожесточено с топлината в огромните си долни гащи, сваряваше веднага месото, осоляваше го дълбоко, а след това го изкисваше и преваряваше всеки ден. Въпреки всичко на третия ден то вече имаше съмнителен вкус.

Двигателят на един от двата ни плавателни съда често се повреждаше и ние трябваше да избираме между слизанията под вода и всекидневното изпращане на здравия кораб до Финике за свежи провизии. Винаги предпочитахме да продължим работата.

В най-лошия ден Клод ме запита какво ще закусваме.

— Нищо — отговорих му съвсем честно.

— Хайде, кажи какво има!

— Таблетки срещу малария и чай.

Слязохме под вода с почти празни стомаси.

6 юли 1960

Липсата на компресор направо ни убива. Единият е все още на митницата и Хаки бей прави опити да го освободи. Нашият голям компресор е повреден, но все пак зарежда бутилките за кратки слизания. Старият компресор на Питър е в механичната работилница. За щастие онзи ден пристигнаха двама германци и един американец и помолиха да останат при нас за една седмица; те имат малък компресор, който зарежда по няколко бутилки на ден, но все пак и това е помощ.

Продължихме да откъртваме големи късове слепен от утайките товар, който вдигахме на повърхността с въжето и лебедката. Наместо да издълбаваме веднага слепените предмети, както постъпвахме в началото, отнасяхме непокътнати късовете в лагера. Там ги разполагахме отново точно така, както са били намерени на дъното, като свивахме, напрягахме и издирахме пръстите си в сизифовите тристафунтови парчета на нашата мозайка.

Разположението на късовете по морското дъно бе отбелязано върху плановете; след като ги подреждахме отново едно до друго, започвахме да изчукваме внимателно утаечните наслойки, за да видим какво има отвътре. Подпирахме изчистените предмети с торби, пълни с пясък; много от тях заставаха на брега точно така, както са лежали в дребния търговски кораб преди три хилядолетия. След като ги рисувахме и снимахме и на място, най-после разделяхме предметите един от друг и ги оставяхме да изкисват в коритата със сладка вода.

В „проходчето“ между каменния блок и скалата стърчаха парчета дърво, за които най-напред помислихме, че са част от кораба. После забелязахме, че това бяха пръчки и клони с все още запазена кора. Този клонак ни изправи пред голямо затруднение.

Ако се опитахме да повдигнем с въже слепения от утайките товар над него, а корабчето отгоре помръднеше съвсем леко, цялата тежка маса щеше да се премести на един-два инча над пясъчното дъно и да падне, разрушавайки с тежестта си всичко. Дюма намери разрешение. Той бе донесъл два подемни балона, всеки от които вдигаше по триста фунта. Сваляше ги на дъното с изпуснат въздух, привързваше ги към откъртеното парче и ги надуваше от собствения си мундщук, докато цялата маса оставаше да плава свободно. Тогава той освобождаваше товара от крехкия клонак и добавяше още малко въздух в балона, изпращайки го към повърхността. Ние го закачахме и го изтегляхме на борда на „Лютфи Джелил“.

Много от по-дребните предмети от древния кораб бяха потънали под тънък слой пясък още преди да ги обхванат утайките и ние ги търсехме с ръце, като опипвахме внимателно с пръсти. Дюма беше най-добрият специалист и аз се научих от него как да раздвижвам бавно водата с ръце така, че пясъкът да се разпръсва встрани, без да се засяга площта наоколо. И все пак работата напредваше твърде бавно.

Един месец след началото на разкопките Питър и аз решихме да опитаме с пневмотранспортьор — нещо като смукателна тръба — въпреки сериозната опасност за обекта. Нашият пневмотранспортьор бе изграден от тръбни секции с обща дължина петдесет фута, които свършваха с гъвкав накрайник от армирана гума. Привързахме към горния край на тръбата празен варел за нафта, изпълняващ ролята на подводна шамандура, а в долния ѝ край закачихме тежест, така че да стои изправена. Въздухът, подаван по тесен шланг от повърхността до долния край на тръбата, влизаше в нея на малки мехурчета, които се изкачваха нагоре и причиняваха значителен вакуум на дъното.

При внимателно манипулиране нашата подводна прахосмукачка работеше като същинска бърсалка за прах. В първата вдлъбнатина до големия блок, която почистихме с „прахосмукачката“, намерихме няколко тежести за везни, бронзова гривна, напълно завършена брадва и длето, всички — добре запазени.

Влади Илинг, едно от двете момчета от ФРГ, който по-рано бе идвал при нас за една седмица, се върна и остана до края на лятото. Той бе невероятно добър водолаз — спускаше се до долу без екипировка, задържаше дъха си и безгрижно се ръкуваше с нас около потъналия кораб на сто фута под водата. Каза ни, че веднъж, мъчейки се да измъкне харпуниран костур от една дупка, припаднал на същата дълбочина, но някак си успял да стигне жив до повърхността. Силата на неговите мускули допълваше подемния капацитет на нашите съоръжения; но в същото време той работеше необикновено предпазливо на дъното.

След няколко дни той откри с пневмотранспортьора нашата най-ценна находка — фино гравиран цилиндричен печат от тип, използван някога от близкоизточните търговци за подписване на документи, написани на глинена повърхност, и за запечатване на скъпоценни стоки. Върху малкото камъче, дълго само един инч и широко колкото молив (тънка изработка), бяха изобразени двама семити с тюрбани и дълги роби, обърнати с лице към неизвестен бог е корона и египетски одежди; фонът бе осеян с птици и животни. Питах се дали собственикът на печата бе загинал с кораба, или бе успял да се завърне невредим у дома.

Имахме нужда от още водолази. Посред тъмна нощ в нашия залив пристигна на гребла рибарска лодка с повреден двигател и двама души слязоха на брега. Това бяха Ерик Райън — млад професор-изкуствовед от Колгейтския университет и самотен водолаз във водите около гръцкия бряг през лятото — и Юксел Егдемир — член на Клуба на турските рибари.

Новодошлите ни посъживиха. Но опитът не бе достатъчен; трябваше ни и настойчивост, за да се борим с действителността. Не можехме да решим коя злина бе по-голяма — горещината или мухите. През деня бе почти невъзможно да се работи над плановете. Потта капеше върху хартията; тя набъбваше и тушът се размиваше. Мухите се пъхаха в ушите ни, пълзяха по устата и ни хапеха по ръцете, когато чертаехме. Глезените ни се разраниха. Превърнахме се в маниакални убийци; смачквахме стотици мухи и изобретихме всевъзможни капани от захар, вода, чаени чаши и хартиени фунийки. Всичко това бе капка в морето, но поне чувствахме задоволство от отмъщението. Тери Бол, талантлив художник от Англия, когото госпожица Тейлър бе извикала, за да рисува предметите, намери парче мрежа против комари и си направи клетка, висока три фута и дълга само колкото да си протегне краката, върху които слагаше чертожната дъска. Той прекарваше часове, сгърбен над своята работа, опитвайки се да забрави за болките в гръбнака. Фотографът Питър, дошъл с него от Англия, откри, че горещината бе смъкнала емулсията от всичките му филми. Петите ни се покриха с дебели „подметки“ от продължителното ходене без обуща, но все още не можехме да направим повече от няколко стъпки по напечените камъчета на брега. През нощта се потапяхме по няколко пъти в морето и се хвърляхме още мокри върху дюшеците, опитвайки се да дремнем два-три часа.

Водолазите отъняха от постоянната работа и недостига на храна. Клод отслабна с трийсет фунта, навярно колкото всеки от нас. Раните и ожулените места не заздравяваха от непрекъснатия контакт с морската вода. И най-малките драскотини се разраняваха до костта и се превръщаха в още едно привлекателно място за мухите.

И все пак ние, водолазите, имахме късмет. Почти всеки ден отплавахме на шир, в открито море, като оставяхме госпожица Тейлър и Ан в бръмчащия ад, където те почистваха и подреждаха нарастващата колекция от бронзови предмети; понякога Онър се връщаше с лодката от обекта и оставаше при тях, опитвайки се да поработи върху плановете.

От време на време морето ставаше лошо. Носът на „Лютфи Джелил“ се мяташе сред белите гребени, докато ние слизахме под водата на смени; вълните ни заливаха, а ние се гушехме под платнищата в открития трюм на корабчето. Люшкани и подхвърляни над потъналия кораб, ние всеки ден очаквахме с нетърпение онези кратки минути, когато слизахме под вълните, за да работим на спокойствие. В един от най-лошите дни бях особено доволен, защото се присъединих към Хърб и Диди в света на спокойствието.

Внезапно мълчанието бе нарушено от приглушени викове във водата. Погледнахме нагоре и видяхме Клод, който плуваше бързо към нас и ни подканяше със знаци да излезем от водата. Красноречивите му ръце на гал обясниха с пълни подробности причината за неговото посещение още преди да стигнем до повърхността; стоманеното въже, огънато изведнъж в примка от подскачащото корабче, отрязало парче от пръст на Назиф.

Питър и госпожица Тейлър (пристигнала на едно от редките си посещения на обекта) бяха спрели кръвта и правеха превръзка. Кемал се засмя и каза, че Назиф бил глупак; после вдигна ръката си, един от пръстите на която бе по-къс с цяла става. Питър и аз се опитахме да успокоим Назиф с цигара и с по едно приятелско рамо, на което да се облегне. „Лютфи Джелил“ тръгна бавно обратно към лагера и към нашата „болница“ — куфара с лекарствата.

На обикновено пустия хоризонт едва се забелязваше цяла флотилия ветроходи. Кемал вдигна турското знаме до средата на мачтата, което е сигнал за бедствие. Бях изненадан, защото някой забеляза веднага сигнала. Съдовете на бодрумските ловци на сюнгери, които в далечината приличаха на старинна пиратска флотилия, завиха и се отправиха бързо към нас. Капитаните разговаряха с викове през засилващия се вятър, приближавайки на опасно разстояние. Най-бързият хвърли въже и ни отмъкна на влекало до лагера, където почистихме раната и я превързахме отново, преди да изпратим Назиф при лекаря във Финике.

След една седмица Назиф се върна на работа без върха на един от пръстите си, но машините се оказаха по-разнебитени и преуморени от хората. Ето че всички компресори заглъхнаха; нямаше с какво да пълним бутилките. Правех компания на Питър и Кемал, които бърникаха из тях, чукаха и запояваха на несигурната светлина на газовия фенер, но не можех да им предложа нищо повече от морална подкрепа, а тя не бе достатъчна. Липсваха резервни части. Разкопките спряха.

Сетихме се за стария компресор на борда на „Мандалинчи“. Той подаваше въздух на пневмотранспортьора и на Кемаловите ловци на сюнгери с водолазни шлемове, които бяха слизали няколко пъти, за да ни помогнат при по-тежките операции около потъналия кораб. Но този компресор не работеше под високо налягане и не бе подходящ за зареждане на бутилките, още повече че не разполагахме нито с необходимия шланг, нито с подходящи за нашата екипировка маркучи и прибори.

Питър изпрати човек до Анталя, за да му донесе нужните инструменти; след това привързахме към стария компресор на „Мандалинчи“ две парчета от шланга за пневмотранспортьора, който по здравина и качества приличаше на обикновен маркуч за поливане на градина. Поставихме по един регулатор и мундщук на другия край на всеки от шланговете, така че двама водолази получаваха спокойно въздух от повърхността наместо от бутилките, прикрепени на гърбовете им. Уплътненията направихме от стари обуща.

Гъвкавите шлангове често се усукваха от течението, лишавайки от въздух водолаза на дъното. Обикновено чупката се изправяше, когато човек се издигнеше на няколко фута, но понякога двама от нас трябваше да се изкачват догоре, подавайки си непрекъснато един мундщук. За щастие двата шланга не се усукаха нито веднъж едновременно.

Дюма ни каза, че сме безразсъдни, и на края отказа да слиза под вода с нашата подръчна апаратура.

Безразсъдни е меко казано. Според официалните карти на този район течението се движи със скорост от три и повече възела. В най-добрия случай спускането е трудно дори с акваланг. А слизането с „опашка“ от стофутов шланг е истинска лудост. Но нямахме друг избор. Слизахме по несигурното въже, а телата ни се люлееха в хоризонтално положение като подхванати от вятър знамена, които едва се удържат. По дъното се примъквахме от камък на камък; не оставахме никога без опора. В продължение на четиридесет минути някой от нас трябваше да крепи глезените си под изпъкнала скала и да притиска гърба си към друга опора, така че ръцете му да останат свободни, за да държи шланга на Онър, докато тя мери и чертае. А най-голямата ни глупост бе, че понякога слизахме под вода сами и аз бях най-близко до бедата, когато веднъж започна да ми притъмнява от недостиг на въздух, докато се опитвах да придвижа пневмотранспортьора срещу течението. Все пак запазих достатъчно присъствие на духа, за да се хвана здраво, да затворя очи и да се отпусна до мига, когато успях да поема няколко дълбоки глътки въздух.

30 юли 1960

Намерихме три скарабея (два керамични и един от слонова кост) и един полиран каменен жезъл. Вече имаме около двеста номерирани предмета, включително една бронзова лопата, за която не съм споменавал. Навярно навлизаме в „капитанската каюта“; за това говорят този жезъл, скарабеите и тежестите за везни; предполагам, че ще намерим още от тях.

И наистина намерихме още. „Капитанската каюта“, както я нарекохме, бе разположена между каменния блок и скалата, близо до мястото, където нашият пневмотранспортьор откри цели сечива, а не метални отломъци. Намерихме няколко скарабея, необработен кварц, точила и още един жезъл, а също остатъци от храна — кости от риба, маслинени костилки и ашик от овца или коза, — покрити с кора от утайки, под бронзовите предмети. Над тях открихме единствената лампа на потъналия кораб — кръгла, плитка чинийка, сплесната в единия край, за да държи плаващия фитил.

Животът в лагера от онова време ми е завещал низ от смътни спомени: Клод се разхожда безцелно по брега, мята ръцете си из въздуха и крещи като Елмър Гантри по бикини: „Наситих се на секс и религия, наситих се на секс и религия!“ Ерик образува едночленна спасителна команда, за да свали Ан от средата на скалата, където тя се е покатерила, преследвайки нашата вечеря в образа на две пъргави кози, които Назиф бе купил от едно овчарче, дошло ни на гости; една вечер Онър намира върху дюшека си огромен камък, паднал точно на мястото, където тя обикновено слага главата си; зайката, наречена от нас Джон, която живее само с динени кори; свличането, което посред нощ ни накара да побегнем презглава в морето; заран, когато отплаваме, всички пеят с пълно гърло: „Жълти бикини на точки.“

Екипът намаля, когато настъпи времето Онър, Диди, госпожица Тейлър, Ерик и Юксел да се върнат по местата, където бяха на работа. Членовете на музейната управа гласуваха да ни бъде отпусната допълнителна сума от 6000 долара, а Американското философско дружество ни даде още 1000 долара, така че имахме достатъчно пари, за да продължим, но към края на август и аз трябваше да се връщам за заниманията в университета. Поисках от доктор Йънг да ме помилва:

4 септември 1960

Сигурно вече сте получили моята телеграма с молба за продължаване на срока на моя престой. Причината е, че три седмици само изсичахме мрамор с тежък чук и шила, опитвайки се да освободим единствения по-голям къс, в който навярно се намира част от корпуса… Във водата слизаме по двама — първия път за четиридесет, а втория — за двайсет и пет минути.

Няколко дни по-късно новодошлият Никсън Грифис, Питър и аз успяхме да откъртим упоритото „парче от корпуса“ и да го качим на повърхността. Имахме късмет, че точно тогава ни посети Луис Марден от „Нашънъл джиографик“, който носеше със себе си металотърсач; използвахме го за последно и най-внимателно търсене на бронзови предмети под пясъка и утаечните скали.

Масата и пейките, направени от сандъците, в които бе пневматичният подемник, бяха отдавна отнесени от непрекъснато усилващото се вълнение; вълните забушуваха със страхотна сила особено когато есенният вятър от юг замени ветровете, които духаха през цялото лято. И ето че водолазите бяха разбудени от нахлулите в палатката вълни. Вдигнахме находките и екипировката колкото бе възможно по-високо на скалистия склон, надявайки се, че времето няма да стане по-лошо поне още няколко дни.

Гунай нави панталоните си до коленете и се наведе над прибоя, за да измие чиниите, така както бе правил през цялото лято, но сега вълните, които настъпваха една след друга, го отблъснаха и намокриха до кости. Той погледна умолително към Ан.

— Нека си одиме оттука! — извика той и това бе най-дългото и най-правилно изречение на английски език, което чухме от него през цялото лято.

Краят дойде неочаквано. Втресе ме и едва преглъщах от възпаление на сливиците. Клод сам предложи да ми бие пеницилинова инжекция. Едва бях заспал и целият лагер се вдигна на крак.

— Дъжд идва — рече Кемал. Още бе тъмно.

Демонтирахме нашето тримесечно жилище преди изгрев и натоварихме целия багаж на корабчетата. На разсъмване отплавахме от малкото заливче и хвърлихме последен поглед към нашия самотен плаж. Сега той гъмжеше от хора, които несъмнено искаха да разберат какво сме правили и дали не сме оставили нещо интересно. С изключение на овчарчето, което някак си бе успяло да се смъкне по скалата преди няколко седмици, това бяха първите непознати хора на нашия плаж за цялото лято. Дали не ни бяха наблюдавали денем и нощем?

Успяхме да стигнем до Финике малко преди първата силна есенна буря.

 

 

От Анкара бе пристигнало разрешението да поставим начало на малък музей в трапезарията на замъка на кръстоносците, което Питър се бе надявал да получим; веднага щом се върнахме в Бодрум, наехме зидари, за да построят бетонни резервоари, в които през зимата щяха да киснат в прясна вода множеството бронзови и медни предмети, извадени от морето. Други работници построиха рафтове и работни маси и сложиха под от каменни плочи.

Всичко това бе зловредно. Боляха ни гърлата; бяхме уморени и отслабнали. Но най-лошото бе, че бяхме стояли твърде дълго, без да общуваме с други човешки същества.

Питър и аз отидохме до края на дока и седнахме под звездите на големия вълнолом, който пази бодрумското пристанище. Разговаряхме за византийския кораб и за неговото разкопаване. Към края на лятото в Гелидоня Питър работеше денонощно; поправяше машините, правеше записки за своята книга и ръководеше слизанията под вода, така че почти не му оставаше време за истинската му професия — фотографията. Казах, че следващия път трябва да вземем професионален механик и още един фотограф професионалист. Може би го казах не както трябва. Питър го прие като критика на своите способности. Целта и на двама ни бе една и съща: да уредим нещата така, че предстоящата ни работа да бъде възможно най-добре организирана. Но тази нощ всичко се разпадна. Кавгата ни беше ужасно неприятна. След тримесечния затвор, прекаран на тясната ивица напечен бряг, ние дадохме воля на настроенията си. И двамата не бяхме прави. Карахме се за нищо.

Ето как завършиха първите научно ръководени разкопки на древен кораб — най-стария, който изобщо е намиран и до днес. Тръгнахме си един по един. Клод дойде чак до гръцкия остров Кос с Ан и мене, а после се върна в Бодрум, където той и Влади трябваше да продължат подреждането на находките в каталог.