Джордж Бас
Археология на морското дъно (13)

Глава дванайсета
Камерата

Станах суеверен против всичко, свързано със слизанията под вода. Чудя се дали останалите не забелязваха, че когато ставаше дума за нашата безопасност, винаги посягах крадешком зад гърба си към най-близкия дървен предмет.

Вече бях нарушил веднъж правилото, към което се придържах. Още през 1961 година внимавах да не отварям дума по въпроса, който не излизаше от ума ми. Но когато от лятото останаха само няколко седмици, не се сдържах и се похвалих в Анкара: „Ние доказахме, че нямаме нужда от професионални водолази. При нас дори няма намек за произшествия.“ Още не бях завършил и вече съжалявах за думите си.

Цялата нощ шофирахме с Влади до Измир, а оттам — до Бодрум, където ни срещна Ерик и ни каза: „Лари получи гърчове.“

Неспокойствието ми растеше заедно с годините, отдавани на водолазното дело. Всяко лято всичко започваше отново, за да завърши с равносметката: „Убити няма. Удавени няма. Инвалиди няма.“ Но истината бе, че не знаех докога играта ще продължи в моя полза.

 

 

През 1969 година имахме най-квалифицирания екип и най-добрата материална част. Зад нас бяха останали пет хиляди слизания под вода при Яси Ада, а единственото произшествие бяха гърчовете на Лари. Работата следваше без отклонение своя установен ход, но аз почти не напусках шлепа. Нещо повече. Вече не можех да чета между слизанията, въпреки че винаги имаше кой да отчита времето и осигурителните двойки бяха по местата си. Навярно неспокойствието ми идваше от това, че при водолазите всичко вървеше като по часовник.

Лари също го почувствува.

— Джордж, нещо не ми харесва. Всичко върви прекалено добре. През нощта сънувам кошмари.

В средата на лятото вятърът внезапно стихна. Водолазите продължаваха да слизат без никакво отклонение. В такъв ден не можеше да се случи нищо. За пръв път реших да се отпусна и се върнах на острова. Умишлено хвърлих кафеникавите работни дрехи и облякох ярко оцветените бермудки и невероятната фланелка на райета, които си бях донесъл за тържествените вечери. Отидох в работното помещение, вдигнах краката си на масата и запрелиствах една книга по аерофотография.

До мен Лари чистеше вкаменената наслойка по някакъв железен предмет. Той погледна към шлепа през найлоновото платнище. През борда се прехвърли водолаз, след него още един. Не се чуваха никакви викове и всичко бе спокойно; дори суматохата, както по-късно твърдеше той, била по-малка от суматохата, която бил привикнал да наблюдава до острова. Гребната лодка се отправи към мястото, където се намираше потопяемата камера за декомпресия; помислих си, че отива да изтегли празни бутилки. И все пак нещо не бе в ред. Лари се изправи и аз оставих книгата. Всички на шлепа гледаха към лодката.

— Има нещо — каза Лари. — Да вървим.

Той изскочи през вратата и се втурна по склона към площадката, където бе монтирана камерата за рекомпресия. Аз не бързах, защото според мен Лари се страхуваше повече от необходимото.

Отдолу някой извика:

— Има ранен водолаз.

Докато тичах по стъпалата, единствената мисъл в главата ми бе, че някой от водолазите се е ударил лошо в баласта на декомпресионната камера. Но който и да бе той, сега трябваше да се намира в нея. Неколцина водолази се въртяха из водата с шнорхели.

После се показа тяло, облечено с плътно прилепналия черен костюм и с бутилките на гърба; то бе повдигнато от водата и прехвърлено в гребната лодка. Когато моторницата наближи, опитах се да различа кой бе пострадалият. Краката ми се разтрепериха, макар и леко.

— Това е Ерик. Има гърчове.

„Не, само не Ерик.“ Чух тези думи така ясно, сякаш ги бях произнесъл на висок глас. Помислих си за децата му и за Джойс, която бе бременна.

— Зениците му разширени ли са? — извика доктор Дейвид Лийт, който се бе навел от пристана с протегнати напред ръце в желание лодката да стигне по-бързо до брега.

Уорън Рийс вдигна клепачите на Ерик.

— Не са.

Тялото на Ерик лежеше напреко на лодката; главата и едната му ръка висяха през борда. Устните му бяха покрити с пяна, а между стиснатите му зъби се процеждаха задавени хрипове. Бе съвсем ясно, че умира.

Протегнаха се много ръце, за да го пренесат до отворената врата на камерата. Дейв Лийт припълзя вътре с него. Вратата хлопна. Изпускателните вентили бяха затворени. Лари бе вдигнал ръце и почти докосваше бутоните на командното табло. Но той не помръдваше, сякаш бе замръзнал.

— Лари, вдигни налягането! — изкрещях аз.

— Не мога, преди да влязат с Дейв във вътрешния отсек. Налягането не е достатъчно за цялата камера.

— Дейв настоява. Бързо!

— Въздухът не е достатъчно за 165 фута в цялата камера.

Той бе прав.

Показахме със знаци на Дейв да премести Ерик във вътрешната камера и да затвори междинната преграда. Той се бе навел над пострадалия и правеше някакви манипулации. А когато погледна нагоре през наблюдателния люк, не остана място за съмнение, че иска да вдигнем налягането колкото може по-скоро. Имаше опасност за мозъчните клетки на Ерик. Сега бързата намеса бе по-важна от разликата между 130 и 165 фута налягане.

Лари отвори главния захранващ кран. Съсъкът на нахлуващия въздух не позволяваше никакви разговори дори извън камерата. Гледах стрелката на главния манометър: 10… 20… 30… Бавно до 40… 50 фута.

Джон Оуън пусна генератора. Лампите в камерата светнаха. Вече виждахме Ерик. Очите му бяха отворени. Дейв го слушаше.

— Докторе, за бога! Стига ми толкова. Нека не продължаваме.

Стрелката мина осемдесетте фута.

— Кой засича времето? — попита Лари.

Санди Лоу бе взела една поставка за писане и таблиците.

Налягането стигна 90, а после и 100 фута.

Всичко стана за броени минути. Главният водолаз Боб Хенри бе помогнал за пренасянето на Ерик от лодката, а сега продължаваше да стои до мен в мокрия си костюм. Бе излязъл заедно с Ерик от водата, без да мине през декомпресия.

— Върни се веднага в потопяемата камера и стой там по-дълго. Какво ще правим, ако и ти се загърчиш?

Стрелката се преместваше все по-бавно. На 130 фута тя спря. Запасът от въздух се бе изчерпал. Компресорът работеше, но за попълването на запаса бе необходимо време.

Обяснихме на Дейв положението и той се премести с Ерик във вътрешната камера. Вече не му бе нужно налягане от 165 фута, защото щеше да продължи съгласно предписанията на кислородните таблици. Върнаха се на налягане от 60 фута. Ерик си сложи кислородна маска.

Сега трябваше да чакаме. Да отчитаме времето. Да вентилираме камерата. Да подготвим като резерва компресора на шлепа и да донесем оттам още бутилки. Барбъра Лийт бе хронометрист и остана на поста си, докато излезе и последният водолаз. Съобщавахме ѝ по радиото за развитието на нещата. По време на чакането разбрахме какво се бе случило…

 

 

Ерик и Боб Хенри следвали бялото въже по склона между телефонния пост и декомпресионната камера. Трябвало да изминат около петдесет ярда и да спрат за осем минути при големия стоманен пръстен, окачен на десет фута под отворения люк на дъното на камерата, а после да се изкачат и да влязат в нея. Боб забелязал, че Ерик пада тежко на коляно, опитвайки се да му каже нещо, и се приближил, за да помогне. Тогава видял как раковините, които Ерик бил събрал по дъното, падат бавно от ръката му. Ерик гледал напред, но навярно не виждал нищо. Маската му започнала да се пълни с вода.

Декомпресията на Дон Калиндър току-що била свършила; на излизане от камерата той се спуснал долу и потупал приятелски Ерик по рамото. Изненадал се, че не му отговаря. Боб посочил на Дон да се върне обратно в камерата, отскубнал вкопчените пръсти на Ерик от стоманения пръстен и вмъкнал вече вдървеното му тяло през люка. Дишането на Ерик постепенно спирало. Подавали му насила въздух през собствения му регулатор, но когато мундщукът му паднал и зъбите му се стиснали, те преминали към изкуствено дишане „уста в уста“.

По-късно Ерик си спомняше как водата започнала да пълни маската му: „Разбирах, че се давя, но просто не можех да направя нищо.“ Сторило му се, че чува гласа на Боб Хенри, който се обаждал по телефона от камерата до шлепа: „Имаме спешен случай.“

 

 

Гледахме Ерик през дебелото люково стъкло на по-големия отсек на камерата. Той ни се усмихна и показа със знака на водолазите, че всичко е наред. През цялото време Дейв водеше записки, проверяваше рефлексите му и правеше някакви прегледи, от които не разбирах нищо. Подадохме му храна и вода през шлюза.

Постепенно налягането бе понижено. След няколко часа се подредихме в полукръг, вратата се отвори и Ерик излезе без чужда помощ. Имаше засъхнала кръв под носа си и изглеждаше изтощен, но инак бе добре. Защракаха фотоапарати. Всички стиснахме ръцете си. Подкрепян от време на време, Ерик тръгна по стъпалата, които водеха от площадката нагоре, към по-високата част на острова, а после се отправи по пътеката към стария „бордей“ на Клод, с когото живееха заедно.

Всички сияехме. Заведох Дейв, Боби, Лари, Санди Лоу и Джон Оуън в моята палатка, за да пийнем по едно питие, което те наистина заслужаваха. Дейв ни предупреди, че по всяка вероятност кризата на Ерик, предизвикана от подутината около мястото, където въздушното мехурче бе нанесло поражение на мозъка на гръбнака или черепа, ще се повтори. Но ние се радвахме, че Ерик все пак оживя.

Посещавахме го поред, като припълзявахме в малката колиба на Клод. По едно време се улових, че гледам само към Ерик, Клод, Лари и Юксел, и в същия миг си спомних за една снимка в „Нашънъл джиографик“, на която пак бяхме четиримата, само че Ерик, Клод и Юксел държаха Лари, припаднал от гърчове или емболия.

Кризата на Ерик се повтори по-скоро, отколкото очаквах. Той бе стигнал почти сам от камерата до колибата, но влезе трудно в нея, а краката му постепенно отслабваха и ставаха все по-безчувствени. Фред, Питър Фрийз, Лари, Клод и Джон Оуън трябваше да прекарат нощта на смени при него, но всички останахме там. Разговаряхме с Ерик. Той се страхуваше да не заспи и краката му да останат дълго време неподвижни; почти не можеше да уринира. Смеехме се, докато той се клатушкаше по пода и залиташе, ако не го подкрепяхме. Шегувахме се с него, без да го жалим, и той не ни оставаше длъжен. Но безпокойството не го напускаше. Ако успеехме да го откъснем дори за няколко минути от мисълта за неговото непрекъснато влошаващо се състояние, присъствието ни бе оправдано. Периодичните посещения на Дейв продължиха.

Когато слънцето най-сетне се показа, взех различни учебници и справочници, в които се споменаваше за емболия; между тях бяха и най-новите таблици с предписания за нейното лечение, използвани във флота. Лекарят бе Дейв и аз вярвах напълно в неговата преценка, но исках да се уверя, че сме опитали всичко възможно. В студеното утро срещнах Дейв на пътеката. И двамата знаехме, че допълнителната рекомпресия няма да помогне на Ерик, тъй като продължителното вдишване на кислород под налягане бе ликвидирало опасността от газовите мехурчета, но няма и да му навреди. Решихме да опитаме още веднъж; Ерик бе готов.

Дейв бе стоял дълго в камерата, затова попитах дали с Ерик мога да вляза аз. Отвън екипът беше готов: Боб Хенри, който бе дремнал малко, застана до контролното табло. Камерата се затопли от притока на въздух под налягане. Ерик продължаваше да опипва крака си. Нямаше никаква промяна. Малко преди да отворят входния люк, надрасках набързо една бележка и я сложих на стъклото зад гърба си: „Този път без снимки.“ Нямаше и ръкостискания.

Огуз отиде с една от лодките до Каратопрак и извика от Бодрум такси, за да закараме Ерик в болницата в Измир. Бяхме съвсем съсипани; кръстосвахме острова, а след като едва се докоснахме до закуската, решихме кой да придружи Ерик до Измир. Той бе седнал пред колибата и се бръснеше; беше най-веселият човек в лагера. Но този път усмивките и шегите ни бяха пресилени. Влязох в колибата и видях Клод да стяга торбата на Ерик; едва откъснах поглед. Отдалечих се с бързи крачки, защото исках да остана сам отвън, но по пътеката срещнах Лари.

— О, Лари, колко ни е мъчно за него!

Лари сложи ръка на раменете ми и каза:

— Хайде, Джордж, поплачи си хубаво! Ан и аз току-що направихме същото.

Когато Ерик отплаваше към Каратопрак, придружен от Клод и Дейв Лийт, ние нададохме вика, който той очакваше да чуе:

— Бай-бай, глупако.

Посетих го във военновъздушната болница, където един невролог ми обясни, че въздушното мехурче се е задържало в основата на черепа му, прекъсвайки по-голямата част от кръвта, която оросява мозъка. Често причина за емболията става самият изпаднал в паника водолаз, който се издига бързо на повърхността, без да издиша; ние почти не се съмнявахме, че в случая на Ерик поражението е емболия, а не обикновени гърчове. Ерик бе толкова опитен водолаз, че подозрението в паника бе съвсем безсмислено; причината за това произшествие е все още загадка за нас.

Ерик стана с усилие от леглото и тръгна, залитайки из стаята, като отказваше предлаганата му помощ, сякаш само гордостта можеше да му помогне да ходи отново. Отбиха се стари приятели, за да го ободрят с разкази за собствените си произшествия, от които се бяха възстановили напълно. Лари си спомни, че бе имал същата слабост по време на възстановителния период. Дойде Мустафа Капкин и разказа за гърчовете, от които се излекувал някога. Влади бе прескочил за малко до Турция и научи за произшествието с Ерик; миналата година като професионален водолаз в Калифорния веднъж получил пълна парализа на половината тяло и бил спасен благодарение на някакъв случаен вертолет, с който го закарали до близката камера. Посети го и фотографът Бейтс Литълхейлз от „Нашънъл джиографик“, който му разказа как го излекували от гърчовете, получени при слизане под вода по време на археологическа експедиция в Мексико.

След като започна да се движи с помощта на бастун, Ерик се премести в хотел, а оттам се върна на Яси Ада, за да поупражнява краката си, преди да си отиде у дома. Чувствителността на левия му крак не можа да се възстанови напълно.

 

 

По ирония на съдбата емболията нанесе своя удар в средата на нашето най-приятно и най-резултатно лято, прекарано на Яси Ада. Опитните членове на нашия екип си служеха с вече изпитана материална част; работата вървеше гладко и даваше плодове. Стигнахме до камбуза на римския кораб, където намерихме най-различни лампи, чинии, готварски съдове и други предмети; благодарение на тях успяхме да датираме кораба: края на четвърти век. Лявата половина на корпуса му бе много добре запазена. На края се разбра, че сме завършили разкопките за 1200 човекочаса (точно по моите предвиждания), тъй като новите методи ни бяха позволили да съберем цялата работна работа само за две лета.

След произшествието с Ерик наложихме още по-строги мерки за сигурност. Изоставихме потопяемата декомпресионна камера и сега водолазите се намираха през цялото време близо до шлепа, където винаги имаше лекар. Вече не ползвахме моторницата за превоз на посетители и членове на групата между шлепа и Яси Ада, а я привързахме към шлепа, готова за бърз курс до камерата на острова. Продължавахме да тренираме операциите, извършвани от всеки член на групата, така че при произшествие да разполагаме с по няколко осигуряващи, готови да заемат мястото на евентуалната жертва. Купихме от Бодрум една посребрена полицейска свирка. Тя се използваше само при действителна тревога.

Една нощ се събудих от зловещия писък на тази свирка, от който настръхнаха космите по тила ми. За миг целият лагер бе на крак; всички бързаха към предварително определените места при камерата, шлепа и генераторите. Докараха млад водолаз от Бодрум; единият му крак бе парализиран. Неговото лечение протече добре и успешно. Бяхме доволни от себе си.

Лятото отиваше към своя край. Останахме само седмина водолази. Боб Хенри и доктор Джон Милър, който заместваше Дейв Лийт през последния месец, слязоха под вода, за да покрият отново потъналия кораб с пясък.

От шлепа видях приближаващото се малко зелено корабче за лов на сюнгери. Предположих, че отива отново към рифа, където го бях видял преди няколко дни. Но то се насочи право към нас.

— Карат някого с гърчове — казах на Юксел.

Моята интуиция не ме излъга. В носовата част на палубата видяхме едър човек с изпънати крака, който се търкаляше от болка.

Ударих с чук по тръбата, спусната от шлепа във водата. От телефонния пост се обади гласът на Боб Хенри, изтънял от налягането на дъното:

— Какво става там?

— Докараха ловец на сюнгери с гърчове.

— Какво е положението с декомпресията?

— Тръгвайте веднага! Ще ви пусна предписанията до мястото.

Написах цифрите на съобщителната дъсчица и я пуснах през борда до първата спирка за декомпресия; едновременно с това изпратих корабчето към камерата, уверявайки водолазите, че лекарят идва.

Когато стигнахме до острова, дебелият човек лежеше върху бетонената площадка. Не бях виждал човек с такава сива кожа. Очите му бяха затворени. Юксел преведе, че се оплаква от ужасни болки в стомаха. Приятелите му казаха, че бил стоял около час и половина на дълбочина почти сто фута и изскочил изведнъж на повърхността без декомпресия.

Няколко души от екипажа го внесоха във външния отсек на камерата; там влезе и Джон Милър, който така и не успя да свали долната част на мокрия си водолазен костюм.

При шейсет фута налягане състоянието на водолаза не се промени. Джон реши да премине към таблицата за налягане от сто и шейсет и пет фута. Намираха се във външния отсек; преградната врата бе отворена.

Джон Милър се обади по телефона:

— Не мога да вляза с него. Много е тежък.

— Мехмед! — извика Юксел в говорителя на телефона и така успяхме да разберем името на водолаза. — Опитай се да влезеш в другата стаичка! Трябва да помогнеш на доктора.

Джон Оуън не забеляза през люка някаква промяна. После той извика:

— Отблъсква се с крака! Опитва се да помогне.

Най-после влязоха вътре. Боб вдигна докрай налягането в камерата.

Не настъпи никаква промяна. Състоянието на Мехмед дори се влошаваше. Върнаха ги на шейсет фута налягане и чист кислород.

Мехмед проговаря. Джон Милър поиска от Юксел да влезе в камерата, за да превежда. Имаше нещо нередно: лечението се отрази благоприятно върху гърчовете в ръката на Мехмед, но състоянието на стомаха му се влошаваше. Той започна да плюе кръв. Джон подозираше, че в случая има нещо повече от гърчове, и помоли Юксел да разбере дали човекът не се оплаква от стомашни заболявания. Да, от седемнайсет години страдал от стомашна язва.

Научихме още подробности за Мехмед. Имал пет деца, повечето — вече големи. Не бил ловец на сюнгери, както предполагахме, а бръснар.

Слизал под водата не за да изкарва прехраната си. Правел го за удоволствие.

Юксел излезе от камерата и ме отведе до малкото корабче, привързано до пристана. Стъмваше се. През прашното стъкло на прозорчето мъждукаше газена лампа.

— Погледни как живеят! — каза ми той. — Гледай това! Ето колко са наловили за цял ден — добави; сочейки малката купчинка непочистени сюнгери на палубата.

— Колко струват? — попитах го.

— Трийсет или четирийсет лири.

Това правеше към три долара.

Полумесецът ту се скриваше, ту изскачаше от облаците; вечеряхме около камерата, като се сменяхме на командното табло. Когато погледнах в камерата, видях как Джон преглежда трескаво своя пациент. Връзката бе слаба — бяхме пуснали компресора, за да попълним запаса от въздух. Джон постави на стъклото бележка, в която се казваше нещо за спукана язва.

Написах му в отговор: „Много ли е лошо това?“

„Да, изглежда развива перитонит. Донеси ми една ампула, хлормицетин, спринцовка от пет кубични сантиметра и вода, за да му направя инжекция.“

Когато сложихме лекарството в камерата, положението на Мехмед беше вече критично. Единственото опасение за него бе възможно най-бързата хирургическа намеса. В противен случай той щеше да умре, както потвърди Джон. Тогава за пръв път чух да се говори за смърт около камерата. Попитах Боб за колко време може да върне камерата до нормално налягане.

Вече започнахме по таблицата и ще трябва да свършиш докрай.

Въпреки това той започна да пресмята дали не бе възможно някакво съкращение.

Мехмед повръщаше и не можеше да държи кислородната маска. От време на време Юксел отиваше до микрофона и му превеждаше напътствията на лекаря. Веднъж Джон Милър поиска да му се преведе нещо, което Мехмед повтаряше непрекъснато. Те чуваха и без слушалки виковете, които дори аз разбирах. Мехмед бе престанал да описва болките си. Той викаше своя Аллах. Джон му сложи инжекция морфин. Бях седнал на края на бетонената площадка на пристана, когато дойде Джон Оуън и ми съобщи, че Джон Милър поискал от мен и Юксел да влезем в камерата, за да се посъветва с нас. Не си опомням дали му зададох въпрос, или само го погледнах въпросително, но отговорът бе:

— Той умира.

Двамата с Юксел седяхме търпеливо във външния отсек, който постепенно се изпълваше с въздух, за да се изравни налягането му с налягането при Джон Милър. После отворихме преградата между двете помещения на камерата.

— Джордж, съжалявам. Той изпадна в конвулсии и умря. Тогава приложих изкуствено дишане; той пое няколко глътки въздух, но конвулсиите се повториха и сърцето му спря. Няма никакъв смисъл да опитвам отново — каза той и добави, обръщайки се към Юксел: — Съобщиха ли вече на приятелите му?

— Не знам. Но те са го почувствували.

Оставихме Джон да довърши декомпресията. Помислих си колко самотен се чувствува лекарят, когато се бори, за да спаси нечий живот. Джон каза, че за пръв път негов пациент е умрял в камера. Джон Оуън предложи да ни смени — мен и Юксел, — за да не остава сам лекарят, притиснат до мъртвеца.

Излязох пръв, без да вдигам поглед от земята; Юксел ме последва и каза простичко:

— Вие да сте живи!

След два часа всичко свърши. Отворихме камерата, привързахме тялото на Мехмед върху дървена носилка и го поставихме в една от нашите лодки, за да го върнат до селото.

На сутринта видяхме най-сивото утро на Яси Ада. Морето приличаше на Атлантическия океан в мрачен ден; то нямаше нищо общо е онова Егейско море, в което слизахме вече десет години.

Докато закусвахме, над острова се понесе пукот от равномерното пулсиране на едноцилиндров двигател. Вече се страхувахме от този звук, но този път корабчето бе дошло само за да ни отведе за следствието. Облякох най-чистите дрехи, с които разполагах на острова, и се присъединих към Юксел и Джон Милър. Юксел ме посъветва да приема сюнгерите, оставени предния ден от рибарите на корабчето като отплата за нашите усилия да помогнем на техния приятел.

Отплавахме нагоре покрай брега към Гюмюшлюк и след около половин час стигнахме в малкия, но добре прикътан залив, където преди десет години бях плувал с шнорхел над пристанищните стени на древния Миндус. Днешното пристанище има само единичен пристан, който всъщност е един разнебитен кърпеж от парчета дърво, приковани към подпори, набити в пясъка. Селото е бедно.

Възрастният човек в чайната на пристанището ни поздрави с обичайното „добре дошли“.

Отговорихме с „добре заварили“ и се ръкувахме.

Донесоха чай и докато го пиехме, ние поднесохме съболезнованията си. Следствието се провеждаше в една къща, намираща се на петнайсет минути път пеша.

След един от поредните завои на прашната пътека видяхме тълпа жени, увили главите си е еднообразни шалове на черни и бели ивици. Тук беше къщата на Мехмед. Пред следващата къща се бяха събрали мъжете. Имаше не по-малко от сто души. Под клонестата сянка в един малък вътрешен двор седяха съдията на Бодрум, официалният лекар, началникът на жандармерията в Бодрум и един чиновник с пишеща машинка. Съдията бе идвал на Яси Ада само преди няколко седмици, за да поговорим за отговорността, поемана от нас при лекуването на водолази, които не бяха членове на нашата група, защото ние нямахме, разбира се, право да лекуваме пациенти в Турция. Бе отправено желание да продължим своето хуманно дело. Джон разказа за случая; бяха написани и подписани свидетелските показания. Някой от присъстващите се извини, че ни откъсват от нашата работа. Въпреки очакванията на Джон до аутопсия не се стигна, тъй като липсваше законен повод. Докато се подготвяха свидетелските протоколи, минаха двама мъже с дървена носилка от гладки дъски; в единия край бе прикована поставка за главата. Пишещата машинка продължаваше да трака, а в това време селският свещеник се качи на покрива на къщата, чийто стопанин бе починал, и започна своето монотонно оплакване, поставил ръцете си над устата.

Подкрепяна от две възрастни жени, дойде и вдовицата, която плачеше и мяташе силно главата си; тя смъкна своя шал и го хвърли на земята, а после замята ръцете си, удряйки се по тялото. Изглеждаше учудващо млада и привлекателна.

Изпълнихме задълженията си и си тръгнахме. Разкъсаната от скръб вдовица лежеше на земята посред малка групичка жени. По-късно научихме, че в селото обичали Мехмед и той нямал неприятели.