Джордж Бас
Археология на морското дъно (11)

Глава десета
Технически новости

Разкопаването на византийския кораб бе погълнало 100 000 долара. Водолазите от групата направиха 3533 индивидуални слизания под вода. За 211 работни дни на дъното се събраха 1243 човекочаса. На сушата същият обем работа щеше да бъде извършена от петима души, които работят по осем часа в продължение на един месец.

Исках да работим по-резултатно при разкопаването на римския кораб при Яси Ада, което трябваше да започне през 1967 година. Обектът бе голям почти колкото потъналия византийски кораб. Ако успеехме да го разкопаем само за две, а не за четири лета, щяхме да намалим ежегодните разходи за транспорт, наем на местни плавателни съдове, заплати, лагерно обзавеждане, превоз на товари по море, застраховки и митнически такси.

Фред проучи подробно графиците на водолазите, за да разберем колко резултатно сме работили около потъналия византийски кораб. За очистване на пясъка и раковините бяха изразходвани 694 часа, или 64 процента от общото време, като работата с пневматичния подемник бе отнела 224 часа, а ръчното изхвърляне на пясъка бе погълнало 470 часа. Изработването на плановете — снимките и чертожната работа — обхващаше 204 часа, или 19 процента от нашето време. Изваждането на амфори, котви и по-малки предмети бе продължило 115 часа, или 11 процента от времето; четири процента, или 41 часа, бяха употребени за останките от корпуса. Остатъкът от два процента, или 24 часа, бе използван за закотвяне на шлепа, за маркиране на дървените отломъци по дъното и за покриване на обекта с пясък в края на всеки сезон. Сто и шейсетте часа, изразходвани за „ненужна“ работа — снимането на документален филм и подготовката на снимки за популярни статии — не бяха включени в крайния отчет.

Виждах два пътя за намаляване на времето, необходимо за нашата работа. Първият бе да увеличим групата на водолазите и продължителността на техния престой под водата; така само за две лета щяха да се съберат 1200 часа, въпреки че римският кораб бе потънал на по-голяма дълбочина от византийския — между 120 и 140 фута. Вторият начин бе да намалим човекочасовете, прекарани на дъното, като свършваме по-голям обем работа при всяко слизане под вода. И двата подхода бяха осъществими единствено с помощта на нови методи и допълнителна материална част.

Реших да тръгна и по двата пътя, след като си дадох сметка, че първоначалните разходи за всеки сезон ще бъдат по-големи в сравнение с предишния. Използвах зимата за изработване на нови и усъвършенстване на старите приспособления, като човърках мозъците на Майкъл, Сузън, Фред и Дон по време на продължителните разисквания в моята канцелария. Нашата нова техника включваше:

— Подводна камера за декомпресия, която даваше възможност за по-продължителни престои под вода.

— Водоструйник под високо налягане за изхвърляне на огромните купища пясък.

— Голям пневматичен подемник на релси за почистване на пясъка от потъналия кораб.

— Усъвършенствана фотограмметрична система за „Ашъра“.

— Кошница с подемен балон за половин тон товар — за едновременно изкачване на двайсет-трийсет амфори.

— Подводен телефонен пост за по-сигурна връзка.

— Подводен индикатор за откриване на метални предмети под пясъка.

— Голяма двойна камера за рекомпресия на четирима души, предназначена за лечение на всички възможни поражения у водолазите.

— В допълнение щяхме да използваме новия траулер на Мехмед Тургутекин, наречен „Кардашлар“, който бе дълъг шейсет и пет фута и бе построен специално за риболов през зимата и археологически експедиции през лятото; кабината му бе изтеглена напред, така че палубата му предоставяше достатъчно място за водолазите и тяхната екипировка.

 

 

Получихме отново финансова подкрепа от музея към нашия университет, от Националното географско дружество, от Националната научна фондация и от Никсън Грифис; допълнителна помощ ни предостави и фондацията за археологически изследвания „Триоупиън“. Нашата нова камера за рекомпресия бе заплатена почти изцяло от Рокфелеровата фондация. Помогна ни със средства и екипировка и флотът на САЩ с цел да усъвършенстваме нашите методи за картографиране от подводница и да изпитаме няколко вида хидролокатори със странично търсене, с които бяхме решили да издирим едновременно няколко кораба, потънали на по-голяма дълбочина.

На един симпозиум за използване на подводници с изследователски цели се запознах с доктор Дж. Б. Харзи от службата за научни изследвания във флота и с капитан У. Ф. Сърл от надзора за спасяване на имущество в морето. В резултат на тази среща получихме помощи от техните служби, а също от Програмата за дълбоководни изследвания, от службата по океанография във флота и от флотската изследователска лаборатория. Попитах капитан Сърл дали помощта, оказана на археологията от флота, не изглежда малко странна.

— Една от нашите задачи е да намираме потънали кораби и самолети, паднали в морето, като ги картографираме, преди да бъдат нарязани на части и извадени за обстойно проучване — отговори ми той. — Ние вършим една и съща работа и имаме еднакви затруднения. Единствената разлика е тази, че вашите кораби са потънали стотици или хиляди години по-рано.

За подсилване на нашата група се нуждаех от двайсет и петима здрави, добре обучени водолази. Сто и четиридесет фута са границата, до която флотът позволява на своите водолази от групата за подводно разрушаване да работят без допълнителна помощ.

Попитах за доброволци в моята семинарна група по древно корабоплаване; вдигнаха ръце Марилин Роузънбърг, Мери Райън, Синтия Джоунз, Нанси Палмър и Карън Вители. Само една от тях бе слизала под вода. Те се записаха във водолазните курсове заедно с други студенти, между които и неколцина мъже.

 

 

Обувките ми потъваха в светложълтия цветен прах на изненадващото одеяло от диви априлски цветя, докато се изкачвах към върха на Яси Ада в началото на сезона през 1967 година. В предишните години, прекарани на острова, рядко бях напускал мъничкото предмостие до брега. Сега пред мен се бяха ширнали основите на ново селище за четиридесет и пет души. Бяха построени помещения за мъжете и жените; издигнали се бяха стените на работилницата; успоредно на билото на острова се бе проточил низ от зелени палатки; бе излят бетоненият под на фотолабораторията. Преди да дойдем, Мехмед бе взривил част от ниската скала срещу мястото на корабокрушението, за да освободи площадка за новата камера за рекомпресия.

Архитект Мат Каплън бе пристигнал в Бодрум цял месец преди останалите заедно с Клод, който се бе заел с корабите, шлепа и съоръженията. Без да знае нито една турска дума, Мат дошъл на Яси Ада заедно с десет местни работници, за да построи нашето селище; цели седмици не бе говорил на английски с никого. Вече се справяше добре с новия за него език, но бе работил до пълно изтощение и рухна, повален от много силна треска, скоро след моето пристигане. Мъжете и жените от новата група колонисти се заловиха да пренасят камъни и да режат дървен материал, така че всичко бе готово към средата на май. Най-трудната задача бе да свалим тритонната камера за рекомпресия от борда на „Кардашлар“ на острова, тъй като не разполагахме с подемно съоръжение за големи тежести, но Мехмед и неговият екипаж, внимателни и търпеливи като строители на пирамиди, свършиха и тази работа с помощта на автомобилни крикове, тръбни ролки, наклонени плоскости и скрипци.

По време на подготвителния период една внезапна буря откъсна шлепа от временния пристан, разположен близо до мястото, където разтоварвахме нашата екипировка върху каменистия бряг. Клод бе в Бодрум. Аз и Октай, с когото преди години слязох за пръв път под вода в Босфора, бяхме единствените опитни водолази. С него се гмурнахме под вълните и оправихме скъсаните въжета. Когато свършихме, едва успяхме да се измъкнем покрай гумените фендери на шлепа. Близо двайсет души наблюдаваха борбата ни от острова, без да могат да ни подадат ръка за помощ, защото никой от тях не бе слизал под вода извън плувните басейни. Въпреки това за четири месеца направихме повече от 1700 слизания без нито една злополука; с нас бяха Клод, Майкъл, Сузън, Ерик и други ветерани.

Когато разкопките започнаха, нашата потопяема декомпресионна камера ни позволи да оставаме по-продължително време под вода, макар че новият обект бе разположен на по-голяма дълбочина от предишния. В миналото най-продължителният престой под вода бе ограничен от времето, необходимо за декомпресия — два пъти на ден по двайсет и пет минути; следователно тук, където дълбочината бе по-голяма, работното време трябваше да бъде намалено до половин час за двете слизания. Понякога правехме по-дълга декомпресия, но това не бе приятно дори след откритието, че джобните книжлета издържат под вода цели седмици. И ето че на спирката на десет фута под повърхността привързахме една кофа, пълна със стари каубойски и криминални истории; там, увиснал на въжето като всекидневен пътник в метрото, успях да довърша „Еленовият парк“ от Нормън Мейлър, преди книгата да се превърне в каша.

Нашата потопяема декомпресионна камера приютяваше четирима водолази, които оставаха под водата, но се намираха на сухо и топло място; камерата бе голямо кълбо с входен люк на дъното. В кълбото подавахме свеж въздух с шланг, свързан с компресора, който бе разположен на острова на шейсет ярда по-горе. Вътре четяхме и играехме шах или „глупава топка“ с истински жар на новопокръстени запалянковци по американски футбол.^[1]

Обаждахме се по телефона на „дежурния оператор“ на острова; обикновено това бе Лари. Неговият пункт се намираше близо до камерата за рекомпресия; оттам той изпращаше с портативен радиопредавател съобщения до шлепа, откъдето хората на борда се свързваха с водолазите при потъналия кораб по подводния телефонен пост. При аварийна ситуация се осъществяваше непрекъсната връзка между всички членове на групата.

Условията, при които работехме, бяха определили техническата характеристика на нашата потопяема декомпресионна камера. Тъй като не разполагахме с достатъчно голям кораб, за да я вдигаме и спускаме, бях конструирал нашия временен подводен дом така, че да бъде напълно независим от съдовете на повърхността. Дълбочината, а оттам и налягането се регулираха с помощта на стоманено въже, което тръгваше от камерата, минаваше през скрипец на морското дъно и стигаше до една лебедка на Яси Ада. По този начин само един човек от острова бе в състояние да преведе водолазите през различните фази на декомпресията, а вътрешното налягане винаги бе равно на налягането при отворения дънен люк на камерата.

В случай че се появят спазми по време на декомпресията, пострадалият водолаз щеше да бъде прехвърлен в нашата стара едноместна камера през специалния шлюз, отстрани, който бях поискал да изработят, за да бъде пренесен водолазът (под налягане) до голямата камера за рекомпресия. На теория всичко бе премислено, но бяхме доволни, че не се наложи да изпитаме сигурността на нашата система. Потопяемата камера за декомпресия се затваряше херметически и можеше да се издигне до повърхността, по-точно до острова, където се намираше камерата за рекомпресия, но тъй като на сушата не разполагахме с кран, способен да вдигне огромното кълбо, тази възможност оставаше за бъдещето.

След като потопяемата декомпресионна камера застана на своето място, няколко дни не се осмелявахме да я използваме. Подемната сила на кълбо с диаметър шест и половина фута е огромна. Въпреки че скрипецът на дъното бе привързан към пет тона метален баласт, при лошо време вълнението, причинено от големите вълни на повърхността, теглеше въжето така силно, че баластът подскачаше на няколко инча от дъното. Не бяхме сигурни докога въжето ще поема последователните опъни. Бояхме се, че ако въжето се скъса, декомпресионната камера ще излети на повърхността, а водолазите в нея ще загинат от разкъсване на белите дробове, причинено от внезапното спадане на налягането.

Едва не минахме през това изпитание в резултат на грешка, която допуснах по невнимание. За да сменим едно от въжетата, аз и Бен Джоунз напълнихме камерата с вода и я спуснахме на дъното. Свършихме работата и започнахме да я пълним с въздух, за да изскочи на повърхността. А след това щяхме да я спуснем с лебедката на необходимата дълбочина.

Пъхнах въздушния шланг през люка на дъното. А когато голямото жълто кълбо започна да помръдва, реших да измъкна шланга. Приближих до камерата, пъхнах вътре главата и раменете си и се опитах да освободя шланга. Той се бе оплел. Дръпнах го с всичка сила, но не успях да го освободя. Останах вътре само една секунда повече от необходимото.

Както бях провиснал от люка, внезапно усетих как водата се движи между краката ми и разбрах, че камерата се издига бързо нагоре, отнасяйки ме към повърхността. Докато кълбото отиваше все по-нагоре, въздухът във вътрешността ѝ се разширяваше, увеличавайки още повече нейната плаваемост. Постепенно набрахме скорост; издигнахме се като ракета.

В мига, когато изскочихме на повърхността, аз се устремих рязко надолу, като се преметнах презглава. Огромното парче допълнителен баласт, привързано за въжето на няколко фута под сферата, прелетя покрай главата ми само на няколко инча.

Бях ужасно ядосан на себе си. Щях да бъда не по-малко ядосан и на всеки друг водолаз, ако се бе оказал така глупав. Бях и уплашен. Затворих очи, свих се на кълбо и се отпуснах леко надолу. Коленичих в тинята, без да знам дали някой от дробовете ми не е разкъсан, и зачаках да почувствувам болка или да видя кръв. Не бях сигурен дали бях издишал, докато се издигах нагоре — единствената възможност да се избегне разкъсването.

Бен доплува и ме попита с жестове дали съм добре. Навярно бях издишал несъзнателно, защото нямаше никакви лоши последици. Показах му със знак, че всичко е наред; все още замаян, се присъединих към него, за да приберем ключовете, отвертките и въжените стеги, разхвърляни около мястото на ремонта.

Вдигнахме нашето ръждиво скеле, чиито стъпала лежаха над оголените следи от византийския кораб, и го поставихме върху купчините амфори, които отбелязваха мястото на корабокрушение от времето на Рим. След това, носейки се като подводни танцьорки, положихме откъм по-ниския край на новия обект седемдесет фута „железен път“. Той бе изработен от две релси за висящ еднорелсов път (използван в промишлените предприятия), които бяха обърнати и стегнати с дървени траверси. Нашият нов пневматичен подемник с диаметър десет цола бе изработен от алуминий; през долния му отвор бе промушена тръбна ос с ролкови колела в краищата. Такива ролки се използват за движение на висящите кранове, с които се пренасят тежести в заводските цехове. Те също бяха обърнати, така че пневмотранспортьорът „висеше“ нагоре, а в края му бе привързан варел от нафта.

Двама водолази преместваха пневматичния подемник, който засмукваше планините от пясък, струпани в релсовия път от водоструйника. Това бе обикновен пожарникарски маркуч с „безоткатна“ дюза; с негова помощ прехвърлихме цели тонове пясък, а по едно време разбрахме, че ако поставим „замъгляваща“ дюза, можем да стигнем съвсем близо до крехкото дърво, без да го разместим.

В горния край на обекта бе разположен „телефонният пост“ — рожба на умовете на Майкъл и Сузън; това бе едно плексигласово полукълбо, изправено на крака от железни профили, които бяха прикрепени към баластна плоча от желязо с тегло 1500 фунта. В него можеха да се съберат четирима водолази, които се намираха на сухо от кръста нагоре и дишаха свеж въздух, подаван от шлепа.

Въздушният мехур в полукълбото се използваше за свързочен център. Всеки ден водолазите обсъждаха там възникващите проблеми както помежду си, така и с останалите на шлепа, ползвайки телефонната връзка. Дори веднъж демонстрирахме особено техническо умение: поставихме радиопредавател с обратна връзка при телефона на шлепа, така че Мат Каплън, застанал до чертожната си дъска на Яси Ада, разговаряше с водолаза, който по това време бе на обекта и от своя страна наблюдаваше детайлите, чертани в момента от Мат.

Телефонният пост служеше и за убежище; именно за тази цел той бе възприет по-късно от „Тектайт“ и от други програми, които изпробваха подводни жилища; в тях бе предвидено водолазите да прекарат много дни под водата, а с полусферата се избягват честите декомпресии и се осигурява място за почивка по време на по-далечни разходки. Водолазите се насищат с газове под налягане от вдишвания въздух, така че декомпресията в края на техния престой, която трае дълги часове, има една и съща продължителност, независимо дали са били под вода три дни или три седмици.

Веднъж в средата на лятото, когато почиствах пясъка от едни дървени отломки, почувствувах ръка на рамото си. Погледнах и видях Гейл Хилърд да движи насам-натам показалеца си пред гърлото, което бе знак, че няма въздух. Бяхме на 135 фута от повърхността, но само след три удара с плавниците тя вече дишаше свеж въздух под свода на телефонния пост. Влязох и аз.

— Останах без въздух — каза тя спокойно, — а резервата отказа.

Взех мундщука ѝ и го проверих.

— Мисля, че ще стигне до шланговете в декомпресионната камера. Все пак аз съм до теб, така че ако стане нещо, ще дишаме поред от моя въздух. Да вървим.

Можехме да се обадим по телефона и да поискаме допълнителна бутилка, но не се наложи. Оттогава винаги държахме резервна бутилка в телефонния пост. Няколко пъти избягнахме паниката благодарение на тази мярка.

В поста се появи и харпун. От време на време главата на някоя муренова змиорка се показваше от амфорите; нейните остри зъби ни заплашваха, когато устата ѝ зейваше при страховитото захапващо движение, типично за този вид. Змиорките никога не се появяваха от една и съща амфора и ние бъркахме все по-неохотно с ръце из товара. Ерик не бе стрелял по нищо през целия си живот; веднъж той се опита да харпунира една от тях, но успя само да я рани. След миг змиорката се мяташе, удряйки го по тялото; те станаха едно цяло, което отчаяно се опитваше да се раздели.

В амфорите се настаняваха и други същества, но те не бяха така опасни. Бен Джоунз улови един октопод за вечеря и завърши половинчасовия си престой под водата заедно с гърчещото се мекотело, което бе пъхнал в гумения си костюм. На вечерята той твърдеше, че гозбата е превъзходна, но гърдите му бяха покрити с червени кръгчета от стотиците смукала.

Повечето от слизанията под вода бяха толкова вълнуващи, колкото е и всекидневният път до службата. Едно слизане „с приключение“ обикновено говореше за грешка, допусната от нас, а ние се стремяхме това да не става. Най-страшното ни преживяване не бе свързано с работата под вода.

 

 

Юлското небе бе лазурно, когато скочих от края на шлепа. А когато излязох четиридесет минути по-късно, попитах къде бе изчезнало всичко. Турския бряг го нямаше, а близките острови едва се виждаха. Небето чернееше зловещо. Откъм юг се чу нещо като продължителен стон и видяхме как неравното побеляло море се носи към нас като вода, пусната от шлюз през тясна клисура.

Бурята идеше с невероятна бързина. Декомпресията на неколцина водолази не бе завършила и затова не можехме да ги оставим сами, но изпратих по-голямата част от екипажа обратно на Яси Ада. Вятърът и дъждът ни връхлетяха, преди хората да стигнат до брега.

Тъмносивото море с бяла пяна изглеждаше недействително, подобно на неубедителните вълни, вдигани в басейните на киностудиите при снимане на пиратски филми с малък бюджет. Дори виещият вятър ми се струваше изкуствен.

Но мълнията бе съвсем реална. Тя ни обкрачи, като най-напред припламна през облаците по посока на планините, които не се виждаха, а после удари последователно по върховете на островите между материка и Яси Ада. Стояхме и треперехме в проливния дъжд, а неприятното усещане, че бяхме най-високите предмети върху шлепа, не ни напускаше. Мълниите проблясваха все по-наблизо и Тери Къмър, един от моите студенти, поиска да доплува до брега. Посъветвах го да не тръгва.

Ослепителният блясък и гърмът, който продъни ушите ни, дойдоха едновременно — същински взрив на светлина и звук. Миризмата на озон сгъсти въздуха. От острова Марилин Роузънбърг видяла мястото, където ударила мълнията — на шейсет фута от нас между шлепа и острова, точно там, където щеше да бъде Тери.

Бурята отмина така бързо, както бе пристигнала.

 

 

Бяхме решили да заснемем от „Ашъра“ отделните етапи на разкопките, но тя пристигна със закъснение някъде по средата на лятото. Върнахме се към старата технология и направихме нова фотокула за картографиране на товара, който изваждахме.

Първите дървени елементи, появили се изпод пясъка, бяха парчета от вътрешната обшивка на корпуса, прилепнала към здравите напречни ребра. А под тях бяха поясите — редовете външни обшивни дъски на корпуса. В сравнение с византийския кораб тук всичко бе много по-добре запазено.

Всеки ден се надявахме да попаднем на камбуза. Вярвахме, че там ще намерим малки предмети, които ще ни помогнат да датираме съвсем точно последното пътуване на кораба; амфорите, които бяха по-удължени от византийските и имаха украшения по дъното, сочеха доста приблизително датата на потъването — някъде към пети или шести век.

Най-сетне помислихме, че сме открили следа. Появиха се съдове за хранене. Но те бяха покрити със светлозелена глазура, каквато не бяхме виждали никога по римски керамични съдове. Нима бяхме сбъркали толкова много с датирането на амфорите?

Нашето удивление продължаваше да расте, особено след като намерихме ребра, разположени под ъгъл спрямо останалата част на корабния „гръден кош“. Трябваше да мине известно време, за да разберем, че това бе втори, по-късно потънал плавателен съд, който лежеше под пясъка точно върху тромавия римски кораб.

Погрешно предположихме, че керамичните съдове са от тринайсети или четиринайсети век; една монета с лика на испанския крал Филип III, която намерихме в един от следващите сезони, бе от началото на седемнайсети век.

Попитах Юксел дали ще се съгласи да ръководи разкопките на новооткрития кораб. След като проследи разположението на неговия корпус встрани от римския кораб, той разбра, че стига почти до мястото, където лежеше византийският кораб. Много векове разделяха тези три кораба, чиито дъна се бяха ударили в рифа при Яси Ада и бяха легнали почти един върху друг.

Групата ни бе така многобройна, че вече го нямаше оня задружен лагерен живот от миналите лета. Тържествата в четвъртък изглеждаха пресилени. Майкъл и Сузън прекарваха по-голямата част от времето си в Измир, а не на Яси Ада; там те усвояваха изкуството да освобождават парче по парче нашата екипировка от митницата и да ни я изпращат. Дейвид Оуън учеше археология в Турция с Фулбрайтова стипендия и дойде само веднъж за много малко — отзовавайки се на моята телеграма от една-единствена дума: „Помощ“, — защото някой трябваше да сложи ред в купа от тръби, прибори, въздушни резервоари, климатично устройство, компресор, манометри и термометри, които пристигнаха с голямата камера за рекомпресия. Той се върна почти незабавно в Анкара при своите таблички с клиновидно писмо.

Ветераните Клод и Октай напуснаха многолюдното спално помещение на мъжете и си построиха собствени ергенски жилища в стила на таитянска колиба, каквато Клод бе видял някъде. През свободното си време те подравниха една площадка, събраха стар дървен материал из лагера и изнесоха навън няколко тръстикови рогозки.

— Не искаме бордеи на Яси Ада — присмивах се аз на „мушамената колиба“, която разваляше външния вид на нашата „община“. Някой предложи да изтеглим резервен лифт до техния край на острова, така че да означаваме това място като „глухата страна на линията“.

Но тръстиковата колиба се оказа най-прохладното и най-приятно място на острова. Всеки следобед рогозките по пода бяха покрити със спящи водолази, които бягаха от страшния задух по време на почивката. Вечер седяхме около гигантския самовар в средата на осветената от лампа стая и слушахме как Клод се упражнява на своя саз — популярен в Турция струнен инструмент с удължена шийка.

След залез-слънце разговорите продължаваха. Снимките се проявяваха и размножаваха всеки ден, затова генераторът на фотолабораторията бръмчеше до късно през нощта. Довършваха се и се тушираха плановете на товара от римския кораб, на които се виждаше разположението на амфорите в стария трюм. Но през цялото лято не ни напускаше разочарованието — не можехме да стигнем до корабния камбуз.

„Ашъра“ пристигна от Измир на борда на „Кардашлар“, блеснала в новата си дреха от червена боя; видът ѝ ободри духовете, преди да ни срази следният въпрос: как да свалим петтонната подводница, когато на сто мили в околността нямаше кран, годен да вдигне дори половината от тази тежест?

Обсъдихме възможността да отидем с кораба до някой мост, да закачим „Ашъра“ за него и корабът да се „измъкне“ отдолу. Но наблизо нямаше мостове. Огледахме за някоя голяма пещера, която можеше да послужи за тази цел, но също без резултат.

„Кардашлар“ влезе в пристанището на Бодрум и застана редом с единствения друг траулер. Стрелите на техните кранове вдигаха по два тона. С общи усилия те успяха да повдигнат подводницата няколко фута над палубата, но мачтите и стрелите им трепереха от усилието.

Тогава за пръв път видях Мехмед, победен от тежък товар. Той и другият капитан се опитаха да завъртят и залюлеят „Ашъра“ над водата, но се оказа, че е невъзможно да маневрират едновременно със стрелите на крановете. Когато подводницата зае положение, от което бе невъзможно да легне отново върху палубата, забелязах как една от стоманените стрели започна да се изкривява. Обърнах се с гръб, за да не видя неизбежното. Подводницата се стовари върху бордовото перило на „Кардашлар“, което проби голяма дупка в нейната опашна част, изработена от фибростъкло. Тя остана на това място цяла седмица и през цялото време всеки от нас търсеше самостоятелно изход от затрудненото положение.

Клод намери телеграфни стълбове и предложи да построим гигантска тринога, от която да вдигнем „Ашъра“ с помощта на последователно свързани корабни лебедки.

Юксел се обърна към капитана на товарен кораб, който бе хвърлил котва до самото пристанище, но оня отказа да поеме отговорността за вдигане на товар, който не се намира под преките му заповеди.

Аз говорих за нашето затруднение с офицери от един американски ескадрен миноносец, пристигнал на посещение на добра воля в Бодрум. Те искаха да помогнат, но нямаха на борда съоръжение, способно да вдигне пет тона.

На края в Бодрум пристигна голям турски товарен кораб и капитанът му се съгласи да вдигне подводницата със своя кран. „Ашъра“ остана на вода до края на лятото; когато не я ползвахме, тя стоеше на котва до Яси Ада като гребна лодка, докато товарният кораб не повтори услугата си при своето поредно идване.

Дон Роузънкранц пое отново командването на „Ашъра“; от „Локхийд“, където сега работеше като инженер по строежа на дълбоководна спасителна подводница за нуждите на флота, му бяха дали отпуск. Той конструира и изработи усъвършенствана система за картографиране, съобразена с нашите нужди.

Дон и Юксел минаваха многократно над потъналия кораб с подводницата, а две автоматични камери със специално изработени обективи за работа под вода снимаха едновременно с включването на двойка осветителни тела, предназначени за стробоскопични снимки. Една телевизионна система с правотоково захранване изпълняваше ролята на визьор, така че те следяха на мониторния екран това, което камерите снимаха под тях. Друга вътрешна камера снимаше непрекъснато по време на поредния „полет“ над потъналия кораб, отбелязвайки автоматично показанията за посоката, наклона и дълбочината при всяка стереоснимка.

Ролята на Юксел като пилот на подводницата бе най-лекото му задължение. Неговата главна задача като представител на правителството бе да следи не само за компетентността на нашата работа, но и за нейния характер; ние трябваше да бъдем извън всяко подозрение в една страна, която страдаше от обезпокоителен брой кражби на древни ценности, предимно от потънали кораби. Всеки ден той ми посочваше някои невинни на пръв поглед наши действия, които можеха да породят вредни слухове.

Стараех се да му помагам. Моята група слизаше под вода само при Яси Ада. Дори тук ние си позволявахме да оглеждаме близката околност само ако Юксел можеше да ни придружи. Той бе извън всекидневния график, така че можеше да слиза с всяка група водолази по негов избор, без да ни предупреждава предварително. Помолих местните капитани да не возят на острова туристи без разрешение от музея в Бодрум. Никой от нас не се качваше на чужди яхти без Юксел.

Положението бе неловко и за двамата. С риск да ме обиди, той ме предупреждаваше да не се срещам с един или друг от жителите на Бодрум.

— Няма добро име — казваше ми.

— Но човекът само ми предложи да изпием по едно кафе!

Според него аз бях прекалено доверчив, а според мен той бе твърде мнителен. Днес, когато се връщам назад, си давам сметка, че неговите преценки бяха почти винаги правилни. Той се грижеше за безупречната ни репутация, макар че понякога работата му ставаше почти невъзможна.

 

 

Докато изпълняваше обичайната си мисия около потъналия кораб, „Ашъра“ бе пресрещната от много силно течение, което я отнесе надалече от рифа към гръцки води. Загубихме връзката под вода, но аз я видях с бинокъл от острова да излиза на повърхността на около миля по-далече. И тогава може би случайно иззад гръцкия остров Калимнос се появи малък военен кораб.

— Юксел, надявам се, че си носиш паспорта, за да не те разстрелят като шпионин — казах му весело по радиото. Но според него в думите ми нямало нищо смешно.

Разнебитената гемия „Ахмед експрес“, която ни снабдяваше с прясна вода, хляб и свежи припаси от околните села, забърза натам и хвърли въже. Но морето теглеше все по-далече несигурния съд и подводницата.

Докато „Кардашлар“ вдигне котва, за да се притече на помощ, на обикновено пустия хоризонт се появиха странни кораби. Гръцкият военен кораб се приближи, когато натам се отправи някакъв голям двумачтов кораб с издути ветрила. Но преди някой от тях да стигне до подводницата, от север се втурна с рев бързоходен катер с английско знаме, чийто корпус бе така бял, както и високият килватер зад него.

Познавах капитана на катера; Юксел ми бе казвал, че не иска да го вижда близо до Яси Ада. Бързоходните катери се използват от контрабандистите на ценни предмети от древността, така че за жителите на Каратопрак, които наблюдаваха от брега, нашето участие трябва да е било повече от съмнително. Макар че продължаваше да се отдалечава към гръцкия бряг, Юксел отказа въжето, предложено му от бързоходния катер, и дочака „Кардашлар“, за да го изтегли до острова.

Юксел бе не само развълнуван.

— Защо този катер дойде тогава, когато аз бях в подводницата? — запита ме той с безпокойство.

Протестирах, обяснявайки му, че нямам нищо общо със случая. Надявах се, че скоро всичко ще бъде забравено, но сама след няколко часа Юксел влезе разгневен в работното помещение.

— Какви са тези водолази? Нищо не разбирам. Какво се опитвате да правите?

Когато видях двама водолази с черни костюми и бутилки на гърбовете си да пълзят мокри по скалите на Яси Ада, направо не повярвах на очите си.

Виждах ги за пръв път. Те казаха, че са туристи, изоставени от лодката, която ги извела, за да слязат под вода. Дори на мен това ми прозвуча неубедително. От акцента им предположихме, че са немци или австрийци. Не след дълго ги прибра едно рибарско корабче и повече не ги видяхме; през следващата седмица намериха труповете им на дъното на морето до Бодрум. Тази смърт остана загадка, забулена в слуховете на местните хора.

Атмосферата бе все още напрегната, когато си легнахме. Към полунощ Юксел се втурна в моята палатка.

— Джордж, какво става тук? — почти изпищя той.

По острова играеше прожектора на някакъв мощен плавателен съд, който се приближаваше бързо в мрака. Белият бързоходен катер под английско знаме се бе върнал.

Готвачът в един ресторант в Бодрум се спънал и залял с врящо масло краката на Айрийн Магз, едно от момичетата в нашата група; изгарянето бе много тежко. Собственикът на катера предложил да я закара бързо при нашия лекар, защото тя не знаеше нито една турска дума. Той поне бе имал предвидливостта да качи на борда едно официално лице от митницата в Бодрум, за да избегне възможните обвинения.

Нашият ден, преживян в стила на Джеймз Бонд, отмина. Айрийн се оправи напълно.

 

 

Още преди няколко години кипърският посланик Ксенон Росидис ме бе потърсил по телефона от Вашингтон, за да ме попита дали сме съгласни да правим разкопки в Гърция. Същото предложение бе потвърдено през това лято, когато получих от президента Кенеди покана за обяд в Белия дом заедно с неговия почетен гост архиепископ Макариос — държавния глава на Кипър.

Макар че бяхме много заети с нашата многогодишна програма в Турция, не можехме да пропуснем такава рядка възможност. Очаквах деня, в който студентите, придобили опит при Яси Ада, ще тръгнат по собствен път. Майкъл Кацев бе готов. Той не само познаваше водолазното дело и методите на разкопаване, но бе натрупал голям опит и от по-малко приятните мигове на археологическите експедиции, когато през зимните месеци ми бе помагал да приготвям бюджети, да пиша предложения, да подбирам хора и да поръчвам и изпращам необходимата екипировка. Бе натрупал знания както за древната история на чужди страни, така и за митническите правилници. В допълнение към всичко това той бе изключително добър студент, подготвен и за археологически разкопки на сушата.

В края на лятото на 1967 година Майкъл и Сузън заминаха от Яси Ада за Кипър, за да огледат някои надеждни участъци под водата. Водени от Андреас Кариолу, те намериха недалече от пристанищния град Кирения първия потънал кораб от класическата епоха на Гърция. Разкопките, които Майкъл направи по-късно, станаха модел за работа под вода в района на Средиземно море. Като използва опита, натрупан при Яси Ада, той обогати нашите методи с нови идеи.

Успях да изпратя на Майкъл един компресор и малко водолазни съоръжения. Бях му обещал и „Ашъра“, но трябваше да отстъпя от думата си. Нейната задача в Турция бе изпълнена само наполовина.