Джордж Бас
Археология на морското дъно (7)

Глава шеста
По дъното

През 1962 година се преместихме на Яси Ада, за да не губим всеки ден по четири часа за път до Бодрум и обратно. Клод бе ходил в някаква парижка фирма, която се занимавала с изтребване на вредители, за да попита какво можем да направим с плъховете, от които островът просто гъмжеше.

— Какво ядат тези плъхове? — попитала дребничката, в напреднала възраст дама.

— Четки за дъски и магарешки бодили. Понякога може би и яйца от чайки.

— Разбирам. А какво пият?

— Там няма сладка вода.

— А как изглеждат тези плъхове? — продължила учтиво дамата.

— Не съм виждал нито един — признал Клод.

— Тогава грешите. Там не могат да живеят никакви плъхове.

Но плъхове имаше. Стотици, а може би и хиляди. Все още е загадка от какво живеят на почти голата скала, но аз нямам съмнения относно техния местен произход.

Между Яси Ада и сушата лежат по-големи, залесени острови, на един от които блика многоводен извор. Но там няма никакви плъхове. Нито риф. Нито потънали кораби. Дали нашите плъхове са оцелели корабокрушенци от някоя гръцка, римска, византийска морска катастрофа, или са смесена порода от гризачите на потъналите кораби?

Решихме да оставим плъховете да си кръстосват свободно из острова и построихме нещо като клетка от бетон, камъни и найлонови и брезентови платнища за водолазите мъже; жените и семейните двойки бяха настанени в няколко относително защитени от гризачите палатки. По-долу, до самата вода, подравнихме място за още една клетка — нашата кухня — и за масата за хранене; на брега вдигнахме пристан от големи камъни и бетон.

Но най-голяма трудност за нас се оказа картографирането на останките от корпуса на византийския кораб, защото разпръснатите дървени отломъци изискваха още по-точни методи от методите, с които бяхме работили досега под вода. След безброй чаши кафе, изпити през изминалата зима, Лари и аз бяхме стигнали до относително приемливо разрешение на въпроса.

Опитът ни научи, че под вода снимането е по-бърза процедура от чертаенето, но се контролира по-трудно и е по-неточно за цялостното картографиране на обекта. Затова решихме да направим от профили метално скеле, състоящо се от девет метални, рамки с правоъгълна форма, дълги осемнайсет и широки шест фута, които да стъпят на крака от тръби върху дъното. След като бе монтирано на място, скелето образува девет хоризонтални стъпала, издигнати нагоре по склона, върху който лежеше потъналият кораб; всяко стъпало се намираше възможно най-близо до дъното. Металните планки, поставени под краката, ограничаваха потъването в пясъка, но въпреки това се правеха постоянни проверки с дърводелски терзии.

Свалихме на дъното и две фотографски кулички, изработени от лек метал, които приличаха на четирикраки паяци, високи по петнайсет фута. Квадратната основа на куличките представляваше мрежа от еластични влакна, опънати здраво на разстояние осем инча едно от друго; тази основа лягаше точно върху един от трите квадрата, образувани от дървените пръчки, които разделяха всяко от стъпалата на скелето на три равни части. Куличките се преместваха по рамките като по релси; по този начин разполагахме с двайсет и седем постоянни позиции за снимки. Във върха на всяка куличка имаше отвор, в който поставяхме отвесно фотокамера „Ролеймарин“. Промените на фокусното разстояние и силата на осветлението бяха доста редки, така че при незначителна фотографска сръчност всеки от водолазите можеше да прави великолепни снимки.

Снимките не се залепваха, за да образуват карта, нито се копираха направо върху непрекъснато попълващия се план на обекта. Всяка снимка се пречертаваше най-напред върху хартия, като се нанасяха корекции за мащабност (предметите, разположени по-високо по склона, изглеждаха по-големи от предметите, които се намираха по-ниско и по-далече от камерата), за премахване на изкривяването, причинено от различното пречупване на светлината във водата и във въздуха, чиито показатели са заложени в камерата (поради което сламката за пиене изглежда пречупена, когато се погледне през стената на стъклена чаша, пълна с вода), а и за отстраняване на разликите, дължащи се на различния ъгъл на наблюдение (единствено предметите, разположени непосредствено под камерата, съответстваха точно на мрежата над тях).

Фред, който без много шум пое цялата отговорност за картографирането на корпуса, бе очарован от резултатите. Нашите коригирани снимки отговаряха толкова точно на разположението върху общия план, че само в редки случаи грешката при пренасяне на някои от напречните ребра на корабния скелет от една рисунка върху друга бе по-голяма от ширината на линия, начертана с молив.

Докато разкривахме ребрата, струпвайки на големи купчини встрани пясъка, за да бъде изхвърлен с пневматичния подемник, натъкнахме се на неочаквано затруднение. За разлика от корабите от по-ранния гръко-римски период, които са строени с медни клинове и гвоздеи, за този кораб бяха използвани железни гвоздеи, изядени отдавна от ръждата. При най-леките движения на водолазите дървените отломъци се преместваха от местата, на които бяха лежали в продължение на тринайсет века. Работехме без плавници — по-късно прекратихме тази опасна практика, — като главите ни висяха надолу от металните рамки, върху които лягахме с допълнителните тежести по нас. Въпреки всичко теченията, а понякога и рибите разместваха дървените остатъци, преди да заснемем точното им разположение.

Взех английско-турския речник, за да задам на Мустафа Капкин следния въпрос:

Къде можем да намерим игли за плетене?

Мустафа не знаеше, но на свой ред предложи да опитам с велосипедни спици, след като му обясних какво бях намислил.

Най-напред той намери сто, после двеста, а на края разполагахме с две хиляди спици, след като Мустафа бе омел магазините между Бодрум и Измир. Заостряхме на точило единия край на спиците, огъвахме другия им край като главичка и забождахме просмуканите с вода отломъци по дъното, така че по-голямата част от запазения все още корпус, постепенно очистен от пясъчното покривало, заприлича на гигантска пеперуда, прикована върху картон. После от фотографските кулички заснехме спокойно всичко.

Лари не можа да използва технологията, създадена с негова помощ. Лекарите го посъветваха да не слиза повече на голяма дълбочина и той пренастрои изключителните си заложби за работа на сушата. Учеше новодошлите да слизат под вода, а на някои от тях дори показваше как да плуват по-добре. Той водеше с педантична грижливост записките на експедицията и гонеше водолазите от масата по леглата им — същински инквизитор с бележник и молив. Веднъж в седмицата отиваше при ковачите в Бодрум.

Това лято Лари бе дошъл пръв в Бодрум и нуждата го бе принудила да научи турски език по-добре от всички останали. Той успяваше да обясни на ковачите как да прекроят железните отпадъци в необходимите ни „научни“ приспособления и затова между тях постепенно се бе създало трайно и непрекъснато засилващо се уважение; той бе единственият от нас, когото в Бодрум наричаха с привързаност „амка“, тоест „чичо“.

Когато ставаше дума за машини, той отиваше при Махмуд, много способен механик, който бе успял да ремонтира два двигателя на английски боен кораб, извадени почти след двайсет години престой на морското дъно; сега тези двигатели движеха два нови траулера в Бодрум. За всички по-обикновени, но непрекъснато необходими на експедицията приспособления от сорта на скоби, халки, стъпала за стълби, вериги и шамандури Лари посещаваше други работилници. Когато отивах в града, никога не знаех къде мога да го открия.

— А, ето те и теб, амка Лари. Мараба, Басри.

Лари е седнал на стола в единия ъгъл на мръсната ковачница на Басри. Той знае, че ако излезе, някой селянин със счупено рало или пък капитан, който има нужда от верига, ще заеме неговото място и нашата поръчка ще изостане. Басри оставя инструментите, но само колкото да ми предложи цигара от един смачкан пакет и да ме попита как предпочитам кафето: горчиво, средно или сладко.

Младото чираче с очернено от саждите лице е вторачило безизразния си поглед в тавана, а двете му ръце дърпат нагоре и надолу износените дървени дръжки на старото духало зад пещта на Басри. При всяко бавно пухване на въздуха въглищата около голямото парче желязо стават светлочервени и веднага почерняват отново. Басри премества въглените с мокра метла от клони, които съскат, докато на края самото парче желязо започва да свети. Когато всичко е готово, той вдига желязото с клещите и го поставя върху наковалнята. С мълчаливо движение, усвоено с опита на времето, момчето оставя мястото си при духалото и взима големия чук; на вид то няма повече от десет години. Ковачът върти с една ръка желязото, стиснато в клещите, а с другата го прекроява заедно с момчето в забързаното темпо на порой от удари. Когато металът потъмнява, ковачът го пъха в един ръждясал варел, пълен с мръсна вода, където той изсъсква. Момчето застава отново зад меха на духалото. Никой от тях не казва нито дума.

Спазмите на Лари наложиха промени както в неговия начин на живот, така и във всекидневието на водолазите. Организирахме слизанията под вода така, че да разполагаме с повече време за декомпресия под претекст, че работим на по-голяма дълбочина и по-дълго време, отколкото бе в действителност. Изключвахме генераторите в десет вечерта, за да заспиваме по-лесно. Наложихме пълна забрана върху алкохола през шест дни от седмицата, въпреки че той нямаше никаква връзка със „случая Лари“. Знаехме добре, че само една бутилка бира, изпита вечерта преди слизане под вода на следващия ден, може да направи водолаза по-податлив към спазми.

В петък не слизахме на дъното. Петъкът бе пазарният ден в Бодрум; тогава попълвахме запасите и той стана нашият почивен ден. А в четвъртък вечерта ставаха тържествата.

Тогава правехме трогателни опити да изглеждаме по-чисти, като се поливахме с мъничко от скъпоценната прясна вода, докарвана на острова с нефтени варели от по петдесет и пет галона, която използвахме за пиене, миене, готвене и за нуждите на фотолабораторията. Мъжете се тълпяха около брезентовия мех за да се обръснат, а жените отмиваха солта от косите си.

Нашите готвачи бяха на висотата на случая, като се наемаха доброволно да пренесат ордьоврите от пържени картофи, саламурено сирене, фъстъци и маслини от брега до клетката. Ерик пое сам длъжността на барман и приготвяше коктейлите от наличните напитки върху грубия бар от сандъци. Обикновено изборът му бе ограничен до водка с лимонада или ракия с хладка вода, но той сервираше с истинско вдъхновение.

Глухият тътен на един варел от нафта заменяше звънеца за вечеря и коктейлът привършваше. Спускахме се един по един по стъпалата, издълбани в камъните; до брега ни чакаше специално угощение от печени пилета или шиш кебап, а после се качвахме до горе в същия ред.

Клетката бе обикновен навес, дълъг петдесет и широк петнайсет фута, с бетонен под и каменни стени откъм север и запад, които спираха студения „мелтем“; от другите страни бе опънато найлоново платнище срещу вредителите; покривът от бракувани платнища плющеше непрекъснато на вятъра и се късаше от ударите си в покривните греди. Петнайсетте походни легла се преместваха през нощта до стените, а през деня се събираха накуп, за да има място за работилницата, чертожната зала, фотолабораторията, канцеларията и лабораторията за консервация. В празничните вечери се изтягахме по леглата и пеехме на мигащата светлина на газената лампа, а Клод и Сузън свиреха поред на китарата. Често пъти разговорите и нестройните звуци на моряшките песни се носеха над вълните почти до сутринта.

Бяхме се превърнали в нещо повече от група, чиято работа върви успешно. Станахме добри приятели. Мнозина завързаха тук най-добрите си приятелства. Дълги месеци след Яси Ада всеки празник или конференция ставаше повод неколцина от нас да се събират, за да прекарат заедно края на седмицата.

Вечеринките ни бяха почивка от неумолимото седмично всекидневие. Работата по дъното ни бе завладяла като идея фикс. Държах да има водолази около кораба, докато светлината бе достатъчна.

За да увеличим всекидневното време за разкопки, решихме да използваме и метода, наречен „наргиле“ — подавахме с шланг въздух от повърхността, така че съдържанието на бутилките престана да влияе върху времето за престой на дъното. Както компресорите, така и шланговете бяха много по-сигурни от материалната част, която бяхме принудени да използваме при нос Гелидоня.

Всяка сутрин слизанията под вода започваха възможно най-рано, а следобедните спускания продължаваха в зависимост от промеждутъка между сутрешната и следобедната акция, защото водолазите издишват поетия азот още няколко часа, след като са излезли на повърхността. По време на закуската се съветвах с Ерик за реда на предстоящите операции и след това прочитах графика, в който фигурираха седем или осем водолазни двойки; всяка от тях получаваше инструкции с указания на съответния квадрат, в който трябваше да работи; на края предавах списъка на Клод — за изпълнение:

1. Джордж и Дейвид почистват за снимки квадрат 9А.

2. Джак и Влади снимат в 9А и изваждат амфора от 9В.

3. Докторът и Фрей изваждат всички означени предмети от 9С.

4. Октай и Агнес работят в пневматичния подемник в 9В.

5. Огуз и Андре продължават с пневматичния подемник в 9В.

6. Ерик и Йондер слагат етикети на всички открити предмети в 9В.

7. Клод и Сузън работят с пневматичния подемник в 3В.

Щом слънцето бе достатъчно високо, за да освети мястото на корабокрушението, минавахме на гребла сто и петдесетте ярда до шлепа. Графикът бе изработен така, че непрекъснато да има някой на дъното, а другите да преминават през декомпресия, да се обличат, да бъдат готови за обслужване на шланговете и да осигуряват обслужващите, като помагат при навиването и развиването на шланговете и следят непрекъснато равнището на горивото и налягането в компресорите. Всеки ден един от нас бе хронометрист, а друг поддържаше реда на шлепа; вторият бе длъжен да пуска и спира компресорите, да проверява едноместната камера за рекомпресия, която сега бе на борда, да зарежда двигателите, да проверява шланговете и кабелните въжета, да изпомпва трюмната вода и да се кара на водолазите, които не простират гумените си костюми, а ги разхвърлят по палубата. Целта ми бе при аварийна ситуация всеки член на групата да бъде запознат напълно с всяка операция на шлепа; включително и Дейвид Оуън, чието загадъчно поведение при изучаването на древни близкоизточни езици бе опровергано от необичайно практичната му природа — през цялото лято той бе главният отговорник за изправността на всички машини.

В редки случаи се губеха повече от няколко минути между слизанията на двойките под вода.

— Хайде, тръгвайте! — вика Клод. — Те са спрели: на двайсетте фута.

Октай и Агнес вече са облекли костюмите; те изплакват маските си и приближават до края на шлепа. Бащата на Агнес — доктор Бови — и Фред се качват за декомпресия на дълбочина десет фута и дават знак за осигуряващите Огуз Алпьозен и Андре Морел да изтеглят техните шлангове; там е спуснато допълнително приспособление за подаване на въздух, така че те ще завършат своята декомпресия, без да задържат следващата група, която взима техните шлангове и регулатори.

Огуз и Андре започват да се обличат; при шланговете ги заместват Ерик и Йондер Серен, които помагат на Октай и Агнес да затегнат своята екипировка. Но малко преди да завършат своята работа, се раздава силното дрънчене на камилския звънец. Клод отговаря на „телефона“, вдигайки на палубата една подставка за писане, спусната с въже до мястото за декомпресия на дълбочина десет фута.

Фред казва, че не са извадили всички означени предмети от 9С — чете той написаното съобщение.

— Вдигнете ги, преди да започнете — казвам на Агнес, докато двамата прекрачват през борда.

Между отделните слизания не е загубена нито минута. Работата продължава така чак до залез с прекъсване само за обяд и за кратка следобедна почивка.

 

 

През зимата на следващата година при нас идваха цивилни и военни водолази, които се запознаха с нашите методи за картографиране; но тези методи все още не ни задоволяваха напълно. Губеше се много време за работа на дъното.

През 1960 година при нос Гелидоня Клод бе предложил да опитаме метода на аерофотографията; през 1961 година към него се присъедини и Бил Уийнър. Аз така и не разбирах техните думи: „Оператори чертаят картата чрез пренасяне на светлинната точка по повърхността на ясно очертаното стробоскопично изображение, като въртят командните бутони и гледат през очила с червени и зелени лещи.“ Но когато подготвяхме кампанията за 1961 година, реших да опитаме и тази възможност. Писах до една от най-големите фирми в областта на аерофотографията в света и до една от най-големите картографски служби в Америка; запитах и двете как се работи с тази техника; по същото време имах само смътна представа за самолетите, които прелитат над земната повърхност и правят стереофотоснимки, от които по-късно се изготвят контурни карти с очертания на планини, долини, хребети и плата. Допуснах основна грешка и в двете писма. Споменах, че искаме да използваме този метод, за да заснемем разположението на предмети, останали на морското дъно след корабокрушение. Отговорите бяха почти еднакви, само единият бе малко по-подробен от другия: подводната фотограмметрия (изкуството да се изработват карти на основата на стереофотоснимки) била невъзможна, тъй като била съпроводена с множество сложни проблеми; във флота вече опитали, но резултат — никакъв. Писах им отново, че не съм питал специално за снимки под вода, а се интересувам от същността на метода изобщо, обяснявайки, че сме група археолози, работили случайно на морското дъно, където не е трудно да се възпроизведат и използват повечето методи, с които си служат нашите колеги при разкопки на сушата. Не получих отговор.

Професор Харълд Еджъртън от Масачузетския технологически институт, откривател на стробоскопичната камера и близък сътрудник на Кусто, бе първият човек, който ми каза, че не вижда особена трудност в нашия случай. Той предложи да монтираме две еднакви камери на носещ прът; това щеше да ни осигури необходимите двойки стереоскопични изображения. Почувствувах се много неловко и не му обясних защо не можем да си послужим с две камери. Помислих си, че е напълно възможно да се работи и с една камера, която да се премества от едно място на друго, имитирайки самолетен полет. Представих си хоризонтално разположен прът между две потопени шамандури, който се придвижва над потъналия кораб, а по цялата му дължина се плъзга камера, насочена винаги надолу. Можехме да снимаме последователно точките А, В и С, след което да групираме стереодвойки от А и В, В и С и така нататък.

Запознах се с архитект Джулиън Уитълзи, който се занимаваше с планиране на градове в Индия, познаваше добре метода на аерофотографията и бе работил преди няколко години като архитект археолог в Атина. Той хареса много нашите идеи и сам предложи да се присъедини към нас, за да се заеме с техническите подробности.

По същото време се запознах и с един бузест, леко оплешивяващ млад мъж с рогови очила, който приличаше на моята особа. Оттогава насам Донълд Роузънкранц и аз минаваме за братя, за близнаци, а понякога направо ни бъркат един с друг. Дон бе готов да напусне работата си като химик в „Ийстмън Кодак“ заради шанса да се присъедини към подводна експедиция. Отначало аз просто не проявих интерес към него, както бе и с повечето основни фигури в нашата група; макар да бях понаучил някои неща, предполагам, че подсъзнателно все още търсех снажни силни атлети с яки челюсти и гъста коса, и на този образ приличаха малцина от нас. Ерик остана до края на моя разговор с Дон. Когато изразих съмненията си, Ерик ме посъветва да помисля отново; „Той така страшно иска да дойде.“

Дон ни оказа неоценима помощ в изпълнението на стереофотограмметричната програма за 1963 година; неговите познания за филми и проявители му помогнаха да получи най-ясните подводни снимки, както се изрази един неизвестен авторитет по океанознание. В края на краищата Дон стана нашият главен консултант във всички технически области. Колкото и да бе странно, въпреки килограмите, които смъкваше всеки сезон като водолаз, той се оказа по-силен от останалите в групата.

През това лято новата система за картографиране даде добри плодове и обещания за бъдещето. След като знаеше фокусното разстояние на камерата и разстоянието между точките по носещия прът, от който се правеха снимките, Джулиън изчисляваше отдалечеността на камерата от заснетите предмети, измервайки с микрометър незначителните отбелязани разлики. Така за пръв път успяхме да получим пространствени схеми, без да стоим с часове по дъното с отвес в ръка и да записваме стотици данни, за да можем да пресметнем разликите в разположението на предметите.

Ерик направи скица на системата „плаващ прът“, която използвахме на обекта. Изпратих копие от нея на картографската служба, която ни убеждаваше, че подводната фотограмметрия била невъзможна; получих в отговор цели две страници обяснение защо нашият метод е нереален. Междувременно, резултатите от работата ни продължаваха да бъдат все така добри.

Детайлите на корпуса бяха фотографирани на морското дъно, но Ерик трябваше да ги разгледа поотделно на брега, за да определи разположението на всеки жлеб и ъгъла на всяка дупка от гвоздей. Опитвахме се да ги вадим колкото бе възможно по-внимателно, но крехките ребра се повреждаха почти непоправимо при всяко движение, макар че бяха обвити с платно. Фред отиде при ковачите в Бодрум и се върна със странна кошница, изплетена от тел, която бе дълга двайсет фута, а челото ѝ бе квадрат с дължина на страната един фут. Той я сваляше почти всеки ден на дъното и прибираше в нея отломъци от ребрата на кораба, подпомогнат от още трима водолази. После те сменяха плавниците с гуменки и пренасяха кошницата на четиристотин и петдесет фута на север и сто и двайсет фута над морското равнище, на брега, като се движеха по склона на острова с бавни, плъзгащи се стъпки. Дървото се поставяше веднага в корита с вода, построени на място, за да не се напука. Отломъците останаха още няколко години в Бодрум, но тяхната консервация не бе належаща, след като Фред бе заснел и начертал с най-малки подробности всеки от тях; те бяха прекалено раздробени, за да оправдаят разход на време или средства за химическа обработка.

Все още не бяхме вникнали напълно в част от материалите, картографирани и извадени в течение на няколко години. Между тях бяха и сто и петдесетте вкаменени наслойки, образувани около железните предмети наскоро след попадането им на дъното. И макар в тях да не бе останала дори следа от желязото, всяка наслойка представляваше великолепно запазен калъп на металното сечиво, което някога е било във вътрешността ѝ. Външният вид на вкаменените наслойки не ни казваше почти нищо за оригиналните предмети, но ние отбелязвахме внимателно мястото на всяка една от тях.

Морските археолози познават добре метода за отливане на точни копия на унищожени железни предмети, при който се разрязва вкаменената наслойка, отстраняват се следите от ръжда и полученият калъп се запълва с гипс. Крехките и същевременно твърди гипсови копия показват, че гипсът не е най-подходящият материал за възстановка на някогашни железни предмети, особено на тези, които са били много тънки. Лари опита различни заместители, докато разбере, че най-добри резултати се получават със съединенията на полисулфидния каучук. Отлените от него копия не само повтарят точно и най-малките подробности на калъпа, но извличат от неговата повърхност съвсем тънък пласт железен окис, така че изглеждат като истински, макар и леко ръждясали железни предмети. Лари донесе и електрическа дискова ножовка с диамантено покритие на режещите зъби. Въпреки всичко през 1963 година ние не напреднахме много в тази област, тъй като бе необходимо доста време за разрязване на вкаменената наслойка, за приготвяне на картонени пластинки, с които се запълва полученият при срязването луфт в наслойката за отливане, а на края — и за отстраняване на калъпа от полученото копие.

Продължавахме да вадим от потъналия кораб много други предмети: монети, лампи, тежести за везни, рибарски принадлежности, стъкло, прибори за хранене и готварски съдове. Ан бе непрекъснато заета да ги подрежда по каталог и да слепва керамичните чирепи в предмети. В ранната есен на 1963 година бяхме натрупали цяла планина от материали. Трябваше да извадим още няколко предмета от морското дъно, преди да се опитаме да осмислим онова, което бяхме свършили дотук.