Джордж Бас
Археология на морското дъно (5)

Глава четвърта
Завръщане в Бодрум

През зимата на 1960 година всъщност бях още студент с пълен товар курсови занимания, към който се прибавиха и продължаващите изследвания за нос Гелидоня, но не забравях за византийския кораб, потънал близо до Бодрум. Питър ми бе разказвал за него и ми бе показал снимки; към края на разкопките при Гелидоня аз бях слизал два пъти до кораба заедно с Мустафа Капкин — съдружник на Питър от по-ранни експедиции.

Корабът се намираше съвсем близо до Яси Ада — малка скала между турската суша и гръцкия остров Калимнос. Един от навярно многото съдове, чието дъно се бе блъснало в продължението на острова под водата, византийският кораб бе легнал малко по-дълбоко от кораба от бронзовата ера — върху склон на 100–125 фута от повърхността. Питър бе забелязал дърво непосредствено под пясъка и смяташе, че има добри изгледи да е запазена голяма част от корпуса. Само на трийсет-четиридесет фута встрани и на малко по-голяма дълбочина почиваше товарът на друг кораб; неговите амфори за вино подсказваха, че катастрофата е станала един или два века по-рано.

Реших да отида на Гелидоня именно заради потъналия там кораб от бронзовата ера. Моята специализация бе в областта на археологията от неолита и бронзовата ера, така че нямах намерение да продължавам с разкопки под вода единствено заради водолазния спорт — поне до откриването на друг обект от предкласическата епоха. Но преди да си тръгнем от Бодрум през есента, всъщност само няколко месеца преди това, Влади и Клод ме бяха повикали в своята стая.

— Джордж, ти трябва да продължиш. Започнахме нещо хубаво. Сега ти си единственият археолог, който може да разкопае и други потънали кораби. Не пропилявай на вятъра този натрупан опит.

Не знаех почти нищо за археологията на късния Рим и Византия и никога не бих се съгласил да разкопаем византийски обект на сушата. Тогава защо да се заемам с кораб от същата епоха?

Реших да продължа не само заради византийския кораб. Влади и Клод бяха прави. Ние наистина трябваше да продължим. Подводната археология криеше неподозирани възможности, а в тази област царуваха толкова много погрешни схващания.

Кораби са кръстосвали Егейско море поне от девет хиляди години насам. Още преди да се досети да живее в жилище от сурови тухли, да изпича керамичните съдове и да отглежда растения и животни, човекът от каменната ера, обитаващ земите на Гърция, редовно се е връщал на континента, носейки от остров Мелос обсидиан — стъкловиден камък от вулканичен произход. Не знаем какви плавателни съдове е използвал той, за да пренесе този материал, необходим му за оръжия и сечива, но някои от тях непременно са потъвали, независимо дали са били салове, обикновени лодки или малки лодчици, издълбани от дънер и направени от кожа.

Колко ли плавателни съда са отишли на дъното от времето, когато първият моряк е поел с вятъра? Само по десет потънали кораба на година правят деветдесет хиляди корабокрушения, а за една година те са били много повече. През 480 година преди новата ера само две бури потопили за една година повече от шестстотин персийски кораба. А още колко кораба са загинали през същата година из цялото Средиземноморие — рибарски ладии, салове, търговски и военни съдове?

Някои от тях били разбити в скалистите брегове, но други останали в морето, заключили завинаги времето в себе си. Практически всичко, което създавал човекът — от най-фините изделия на бижутерията до каменните блокове за градеж на храмове и черкви, — рано или късно било пренасяно по море. На дъното както товарът, така и самият кораб, стига да бил защитен навреме със слой тиня или пясък от мидите дървопробивачи, се запазвали, скрити от своя най-страшен неприятел — човека. На сушата той изгарял мраморните статуи и колоните на храмовете за вар, разтапял бронза и златото, за да ги използва отново, и събирал ребрата на корабните корпуси, за да ги хвърли в огъня.

През осемнайсети век бил доловен само намек за голямото археоложко богатство по морското дъно; тогава един рибар извадил близо до Пиомбино край италианския бряг бронзовата статуя на изправен младеж, когото нарекли Аполон. На тази статуя бе съдено да стане най-хубавата скулптура в бронзовата зала на Лувъра.

Последваха още шедьоври. Когато бях студент в Гърция, единствената голяма гръцка бронзова статуя, неизвадена от морето, бе „Колесничарят“ в музея в Делфи. „Маратонецът“, „Юношата от Антикитира“ и голямата статуя на Зевс от нос Артемисион, които са изложени в Националния музей в Атина, са част от товара на три различни кораба, пренасящи скъпи произведения на изкуството, които някога отишли на дъното на Егейско море. С товара на друг кораб, потънал близо до Махдия в Тунис, били запълнени с мраморни и бронзови статуи няколко музейни галерии. Това били случайни находки на рибари и ловци на сюнгери от първите три десетилетия на двайсети век. Хората, които ги намирали, не знаели как да организират научни разкопки. Дори когато в спасителните операции участвал археолог, той оставал само пасивен наблюдател, който приемал с благодарност подадените му находки на повърхността.

Аквалангът, изобретен през четиридесетте години от Жак Ив Кусто и Емил Ганян във Франция, даде на водолазите простор за много по-голяма маневреност при сложните операции по крехките корпуси на потъналите някога кораби. Тогава бе предприета серия от опити за разкопаване на римски кораби, потънали край бреговете на Франция и Италия. Нито един опит не бе завършен докрай; в нито един от случаите не бе изработен план на останките от кораба, който би дал възможност за точна възстановка; и нито една от разкопките не бе ръководена от археолог.

Днес монополът върху търсенето под вода не е в ръцете на трудно подвижния ловец на сюнгери с шлем на главата, привързан към повърхността, а на водолазите с акваланги — както професионалисти, така и любители. Но в същността си и тяхната работа е обикновено да изваждат потънало имущество, както ловците на сюнгери. С тези думи не се оспорват, разбира се, сериозните намерения на някои от пионерите, нито приносът им за напредъка в самата техника на разкопаването.

За новата дейност са изписани много безсмислици. Като настояват за своите права в подводната археология, някои водолази преувеличават трудностите при работа под вода. Кой археолог би могъл да им противоречи? Преди да отида на Гелидоня, някои от ветераните от предишните подводни кампании ме предупреждаваха да не се надявам, че ще мога да правя разкопки в научния смисъл на това понятие:

„Под водата времето не стига. Времето е пари и ти ще трябва да работиш колкото е възможно по-бързо, за да бъде резултатен твоят труд.“

Дори след като привършихме при нос Гелидоня — първия пълноценно разкопан обект на морското дъно, — някои от пионерите настояваха, че това е работа само за професионални водолази, тъй като били необходими дълги години практика, за да се вникне в същността на разкопаването на древни потънали кораби и че навярно никой археолог не може да се научи да работи под вода само за няколко години; някои дори твърдяха, че само хората, родени в района на Средиземно море, били подходящи за такава работа, изключвайки напълно всички водолази от Англия, ФРГ, Скандинавия и двете Америки!

Навярно професионалистите са склонни да подчертават трудностите, които несъмнено съществуват, но те го правят преди всичко с цел да омаловажат своите грешки, а навярно и да отблъснат възможната конкуренция. Какво ще остане от подводната археология за професионалните гмуркачи, ако тези, чиито възможности са ограничени само до слизане под вода, приемат, че архитекти, фотографи и археолози могат да се научат да разкопават съвместно потънали кораби от древността?

Времето на водолазите отмина, а постигнатите от тях резултати са ограничени в научен смисъл. Аз бях първият, който се съгласи, че тяхната пионерска работа направи възможна нашата операция при Гелидоня. Не ги критикувам за грешките, допуснати в миналото. Критикувам само тяхната позиция, с която пречат на археолозите да направят опит на свой ред.

Започнах да не спя през нощите, обмисляйки как да разкопаем византийския кораб, но така, че да го превърнем в модел за бъдещи разкопки. По-голямата дълбочина, на която бе легнал този кораб, означаваше, че при всяко слизане времето за работа под вода ще бъде по-малко, отколкото при Гелидоня и следователно трябваха повече водолази. Но не обикновени водолази, а специалисти, каквито вземат участие в разкопките на суша. Трябваше да намеря художник, чертожник, фотографи, архитект, археолози, а също механик и лекар за специфичните ни нужди. Ако не бяха слизали под вода, трябваше да ги научим.

Един професор по класически езици и литература от колежа в Суортмор спомена за някаква млада студентка, която искала да знае дали може да работи с нас. По това време нямах голям избор по отношение на възрастта и опита.

След няколко дни Сузън Уоумър дойде в моята стая. Носеше чорапи до коленете, плисирана пола и имаше руса, къдрава коса. Тя прочете много сериозно един предварително подготвен лист с въпроси. Каза, че иска да рисува при нас. Не знаела да слиза под вода, но щяла да се научи.

Досега не бях „наемал“ човек на работа. Казах ѝ да вземе една гръцка ваза от лавиците в коридора и да я нарисува. Резултатът беше чудесен — точно и красиво. Сузън започна да взима уроци по водолазно дело.

Отидохме с Ан на прожекцията на филм, направен от Стантън Уотърмън за експедицията от 1959 година, ръководена от Питър. След това зачаках пред залата, за да го видя. До мен стоеше сух млад човек е леко прегърбени рамене и очила с рогови рамки. Той носеше широк колан с богато украсена тока, който запазил, както научих по-късно, от времето, когато бил каубой на Запад. Представи се: „Лорънс Т. Джоулайн, Д-ж-о-у-л-а-й-н.“

Говореше ясно и бавно; по същия начин вършеше и всичко останало. Когато разбра, че аз продължавам работата, показана във филма, той запита дали може да дойде при мен, за да поговорим. Бях зает, тъй като държах да се видя със Стан Уотърмън, но му казах, че би могъл да намине. На другия ден, докато пиехме кафе в музея, той ни предложи услугите си. Казах му, че всъщност не ни трябват водолази и че вече имаме художник. На следващата среща той ми показа рисунки по биология, които правил в колежа. Бе внимателен, но настойчив. Най-сетне му казах, че ще може да дойде с нас при условие че си плати пътя до Турция и обратно, също както Сузън.

Един дипломант по лингвистика от Пенсилванския университет се заинтересува от нашата работа. Нямал възможност да дойде тази година, но когато разбра, че групата ни има нужда от лекар, ми каза да поговоря с брат му — професор по хирургия в Ню Йорк. Чарлз Фрийз, или Чък, се съгласи по телефона да се присъедини към нас. Срещнахме се за пръв път, когато той ме откара с колата си до Флотското училище за водолази в Ню Лондон, Кънектикът, където трябваше да разговаря с капитан Джордж Бонд за някои от медицинските проблеми преди нашата експедиция. Докато бяхме там, запознахме се с капитан Робърт Уъркмън и с още един гост на училището — Ханес Келер. Двамата се занимаваха с въпросите за приспособимостта на човешкото тяло към натоварванията на подводната среда и имената им бяха добре познати на всички водолази. Почувствувах се неловко с организираната от мен група от новаци.

Безпокоях се малко и за Чък. Жилетката, гладко вчесаната коса и очилата с метални рамки му придаваха безукорен вид. Чудех се как ли ще се почувствува в нашата тежка и често пъти мръсна работа.

Един приятел ми каза, че познава някакъв дипломант от нашата катедра по класическа археология, който бил превъзходен водолаз и „умирал от желание“ да се включи в нашата следваща експедиция. Поисках да се видя с него и останах много изненадан, когато разбрах, че той не знае почти нищо за нашата работа и никога не е мислел да се присъединява към нас. Колкото до водолазната му практика, тя се ограничавала до малко плуване с шнорхел по времето, когато бил в армията. Но нашият разговор стана причина да се запозная с Фредерик ван Доорнинк, който наскоро се включи в нашата група. За него се говореше, че познава старогръцки език по-добре от всеки друг студент, минал през катедрата.

С Дейвид Оуън, ненавършил още двайсет години студент от Бостънския университет, се срещнах на една от сбирките на Американския археологически институт. Според него подводната археология криела безгранични възможности и той изкарал курс за водолази, за да отговаря на условията. Нисък, мургав и очилат, с мустаци, които ту се появяват, ту изчезват още от времето, когато се запознах с него, той възседна един стол в сладкарницата на хотела и внимателно уговори своето участие в експедицията. Нямаше пари, но ми каза, че ще вземе назаем за пътуването до Бодрум.

Клод откри механика Жан Наз. Нисък и жилав, с вирната мършава брадица и мустаци, Жан умееше да поправя всичко без инструменти и резервни части. Роден в Индокитай в плантацията на своите родители, той още носеше белези от времето, което бе прекарал като пленник по време на Втората световна война.

Всички предмети от потъналия византийски кораб се номерират с кодирани опознавателни етикети. Правоъгълните плочи са от огнището в камбуза.

Специалната рамка позволява на водолазите да отбелязват координатите и местоположението във височина на отделните предмети и дървени отломъци.

Сузън Уоумър заемаше председателското място на голямата маса за хранене в наетата от нас къща в Бодрум; тя я използваше за чертожна маса, когато рисуваше керамичните съдове и другите предмети.

Двете дузини глинени лампи бяха от един и същ тип: маслото се налива от отвора в средата, а фитилът се слага в удължената част.

През първите три месеца, прекарани при Яси Ада, повечето дни бяха студени и ветровити. Шлепът непрестанно подскачаше посред белите гребени.

Всекидневното пътуване до Яси Ада със „Санане“ бе неудобно: измокряхме се; но можехме да обсъдим предварително работата за деня и понякога да откраднем по няколко минути за така нужния ни сън.

Бил Уийнър, разположен в нашата къща в Бодрум, събира на едно място данните, получени с помощта на планшетите, рамката и металните мрежи, за да направи точен план на товара на древния кораб.

Шестнайсетте златни монети ни позволиха да определим приблизително времето, когато е потънал византийският кораб, а медните монети посочиха съвсем точно годината: 625_та.

Родителите му загубили всичко и започнали практически от нула, когато дошъл мирът. Но едва успели да стъпят на краката си и войната започнала отново: семейството било принудено да избяга през задния прозорец и видяло как къщата му бива опожарена. Родителите се отчаяли и скоро след това починали. Навярно Жан съзрял безсмислието да притежава материални блага, затова скитал от Париж до Индия, снимал документални филми и работил само това, което му харесвало. Съмнявах се дали имаше повече от един куфар вещи.

Познавах Бил Уийнър само от разменените между нас писма. Току-що бе завършил архитектура в Корнел; той щеше да поеме грижата за нашите планове. Под вода бе слизал няколко пъти със свой приятел.

Клод Дютюи, Влади Илинг, Ерик Райън и Хърб Гриър — ветераните от нос Гелидоня — щяха да дойдат при мен през сезона. Между нас нямаше нито един истински професионалист. Бяхме група от студенти и водолази любители, събрани почти случайно, но вярвахме, че ще успеем да докажем на какво сме способни.

С Питър бяхме приключили отдавна кавгите от Бодрум и работехме заедно върху публикацията за резултатите от нос Гелидоня. Надявахме се, че ще бъдем заедно и на Яси Ада, но това не можа да стане, защото той замина да картографира и разкопава потънали кораби в Гърция (където си направи дом) и в Италия.

Вече се бяхме събрали достатъчно хора. Имахме нужда от екипировка. И от пари. Доктор Фрьолих Рейни, директор на музея към университета, каза, че можем да разчитаме на финансова помощ за подводни разкопки. Никсън Грифис и Американското философско дружество се съгласиха да продължат своята подкрепа; към тях се присъедини и фондацията „Катърууд“ от Филаделфия. Обърнах се към Националното географско дружество, чиято комисия за изследователска дейност гласува да ни се отпусне, помощ. Компанията „Бауер компресор“ от Мюнхен ни подари нов компресор за пълнене на бутилки. Най-трогателен бе жестът на Водолазния клуб във Филаделфия, който събра от хората си достатъчно средства, за да изпрати своя член Лари Джоулайн до Турция и да му осигури връщането.

Влади се върна в Бодрум през май, няколко седмици преди останалите, и намери един тежък дървен шлеп, дълъг петдесет и широк двайсет фута, който щеше да бъде сигурна платформа за водолазите. Освен това той нае две изоставени къщи, които щяхме да превърнем в жилищна база — срещу десет и петнайсет долара на месец, — и започна да изхвърля оттам натрупаната в продължение на години смет, подпомогнат скоро след това от Хърб и Лари.

Когато пристигнах, след като прескочих до Анкара, за да взема разрешителното за разкопките, Ан, Сузън, Фред и Чък вече се бяха настанили. Сузън и Чък навярно си бяха обявили състезание за най-много ухапвания от дървеници в изоставените жилища, защото лицата и на двамата бяха почти неузнаваеми от подутини с големина на орех. За да не остане по-назад, Хърб бе паднал от стълбата и почти си бе отрязал края на един от пръстите. В този момент пристигнал Чък; бил свален набързо от автобуса и заведен до местопроизшествието, без да успее да отвори багажа си. Генераторът на градската електростанция бил спрял през нощта. Ан държала електрическото фенерче, докато Чък изровил игла и конци от лекарската си чанта и зашил раната.

Цял месец се трудехме без почивка: карахме сандъци с екипировка от Измир, почиствахме и боядисвахме ръждясалите инструменти от нос Гелидоня, подреждахме шлепа и обучавахме новодошлите да слизат под вода. Между тях бе и Енвер Бостанджи, известен специалист по предистория, който щеше да бъде новият ни пълномощник; негов помощник трябваше да бъде Юксел Егдемир, който сега работеше в управлението за древни паметници благодарение на опита, който бе натрупал с нас на нос Гелидоня.

Кемал бе изпратил „Мандалинчи“ със своя помощник на лов за сюнгери, а самият той бе купил „Санане“ — бърз едномачтов ветроход с мотор. Ерик, Юксел и аз отплавахме с него до мястото на корабокрушението и поставихме импровизирана шамандура, за да закотвим шлепа точно над обекта.

През втората седмица от юли най-сетне всичко бе готово. Шлепът приличаше на плаващ цигански катун с походните легла, сандъците, спуснатите платнища и струпаните нависоко компресори, бутилки, генератори, шлангове и тръби. В глухата доба на първата от много време насам спокойна нощ се наблъскахме на борда; „Санане“ и едно корабче от сюнгерната флотилия на Бодрум поеха бавно към Яси Ада, отдалечен на шейсет мили.

Островът заслужава напълно турското си име: Равен остров. Изпъстрен със сиви и кафяво-червеникави скали; той прилича на гигантска тиганица, леко издута в средата. Суровият пейзаж се нарушава само от няколко петънца недорасъл зелен шубрак, кацнал на най-високото връхче.

Никой не заспа. Бяхме прекалено възбудени. На следващия ден започваше изпитанието; щяхме най-сетне да разберем на какво сме способни.