Джордж Бас
Археология на морското дъно (14)

Глава тринайсета
АИМА

През 1967 година бях ръководител на най-голямата група водолази в света. Разбрах това едва след като един професионален водолаз ми го каза. Проверих и във флота; наистина бе така.

Нямаше друго място — както във флота и при нефтените сондажи, така и в океанографските институти и във фирмите за спасяване на имущество в морето, — където да работят двайсет и петима водолази, които в продължение на месеци да слизат по два пъти на ден на дълбочина сто и четиридесет фута в шест от дните на седмицата. До 1969 година ние направихме повече от осем хиляди слизания под вода с необходимата декомпресия, работехме с една от първите подводници, построена за научни цели, изпълнихме обширна програма за търсене с хидролокатор в подводна телевизионна камера, конструирахме и изработихме нови водолазни съоръжения и приспособления за подводно картографиране.

За изпълнението на проекти и програми, далеч по-незначителни от нашата дейност, се предвиждат големи постоянни щатове. А аз се опитвах да правя всичко сам. Нещо повече. Правех го през свободното си време. Преподавах толкова, колкото и другите университетски професори: прочитах през семестъра същия брой лекции и давах наставления за също толкова докторски теми. През по-голямата част от това време нямах достъп до секретарката на катедрата и обикновено пишех сам кореспонденцията си.

В края на кампанията през 1969 година заминах направо от Яси Ада за Англия, където прекарах поредната си свободна от лекции година като посетител на колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж. Музеят назначи Джон Оуън за срок от две години; той трябваше да ме замести по време на моето отсъствие, а след това да бъде мой помощник; по това време той организира и ръководи разкопките на кораб от пети век преди новата ера, потънал в Месинския проток.

Когато през 1970_а се върнах във Филаделфия след една плодотворна година, прекарана в Англия, вече бях решил да изоставя подводната археология. Навярно произшествията на Яси Ада през 1969 година ми бяха повлияли, но главното бе, че вече не исках да се връщам към същия начин на живот. В крайна сметка нещо щеше да куца: безопасността на водолазната група, редовните публикации на резултатите от моята работа като археолог или равнището на онова, което преподавах в университета. Освен това семейството ми бе пораснало и аз нямах желание да се връщам всяка вечер в музея и да работя до ранните часове на утрото, за да свърша необходимата работа.

Бях ръководител на подводната програма на музея в продължение на едно десетилетие; това навярно бе достатъчно. Голяма част от успехите си дължахме на нашата младост и наивност. Бяхме големи невежи, които не знаеха защо някои неща не могат да станат. През 1960 година малцина членове от общността на водолазите вярваха, че група археолози могат да се научат да слизат под вода така, че сами да могат да извършват по-голямата част от работата при разкопки, но ние не обърнахме внимание на този песимизъм. Ако бях учил повече древна история, навярно нямаше да намеря доказателствата за присъствието на семитски мореплаватели, когато отидох при нос Гелидоня, защото просто щях да зная вече, че то е било невъзможно по тези места през бронзовата ера. Ако бях проумял техническата невъзможност за използване на аерофотографията под вода, изтъкната от професионалистите в тази област, навярно щях да прекратя своите опити. Сигурно щях да се вслушам и в съвета на един висш офицер, взел участие в намирането на подводницата „Трешър“, който през 1967 година ми каза, че всеки опит да открием потънали древни кораби с хидролокатор за странично търсене не е нищо повече от напразно губене на време. Много пъти ние пренебрегвахме мнението на експертите, че нещо „просто не може да стане“, и намирахме сполучливи отговори на въпроси, за които вече бяхме чували, че са твърде сложни и не можем ги разбра. Сега и аз се бях превърнал в „експерт“. Многократно се улавях да отхвърлям идеята на някой нов студент с безцеремонния отказ: „Няма да стане.“

Доктор Рейни знаеше за тези мои чувства. На някакъв коктейл той спомена, че един от моите студенти, Питър Винсън, който преподаваше в Калифорнийския университет, открил в Южна Италия обещаващ земен обект от неолита и бронзовата ера. Музеят се съгласил да организира разкопките при условие че аз приема да ги ръководя през 1971 година.

Започнахме да копаем няколко дни, след като пристигнахме в Италия. Бяхме наели терена, където се намираше праисторическото заселище; картографирахме го, наехме работници и намерихме жилища наблизо — в Гравина ди Пулия. Купихме на място лопатите, количките и необходимите пособия за картографиране и чертане. Един месец бе повече от достатъчен за подготовката на обекта; тук нямаше двайсет различни машини, които да работят непрекъснато; сигурността на студентите не ме безпокоеше, а и аз не бях длъжен да попълвам всевъзможни запаси през цялата предшестваща зима.

Обектът се оказа богат. Заедно с Питър Винсън намерихме доказателства за превозването на първите домашни животни до този район. И докато аз се ровех из остатъците от жилища, в главата ми се оформи следната идея: ако тези животни са пристигнали от Изтока, тоест от бреговете на Гърция или Югославия, поне един от корабите, с които те са били пренесени дотук, трябваше да се намира на дъното на Адриатическо море. Разкопан правилно, този кораб би могъл да отговори на повече въпроси, свързани с имиграцията и разпространението на новите влияния, отколкото десетина подобни обекта на сушата.

От време на време отивах в пристанищните градове Бари и Бриндизи, за да посрещам идващите по суша и по море. Пукотът на дизеловите двигатели и миризмата на катран ме пренасяха в Бодрум. Тук бе съвсем друго. Досега не бях разкопавал обект на сушата, в който да няма стени и видими архитектурни останки. Често се учех от моите студенти — някои от тях имаха обширни познания. Дали не губех напразно своя опит в морската работа?

През същата есен в музея се заговори за разкопките. Диапозитивите бяха хубави. Резултатите будеха въображението. И все пак нещо липсваше.

— Джордж, просто сърцето ти беше на друго място — ми каза по-късно Ан.

Разбрах, че бях сбъркал. Защо да не опитам да преодолея трудностите, наместо да изоставям подводната археология заради тези трудности? Дори в бъдеще да не стигна до нито едно свежо хрумване, поне бях придобил опит да уговарям отпускането на средства и да организирам цялата работа. В мен започна да се оформя идеята за постоянен център или институт по морска археология, който да разполага със собствен плавателен съд, екипаж и постоянен щаб от археолози, инженери, консерватори, художници, фотограф и други специалисти.

Всеки ден разговарях по този въпрос с Дейвид Оуън. Отидох до Колгейт, където нашироко обсъдихме нещата с Ерик. Щяхме да търсим потънали кораби в Средиземно море, да проследяваме древните търговски пътища в Черно море, да вървим по маршрутите на ветроходците от класическата епоха в Червено море и да отплаваме през Гибралтарския проток по килватерните следи на първите мореплаватели. Представяхме си как ще изглежда плаващият археологически център, екипиран с всички средства за електронно обследване, водолазни операции, съвместна работа с подводници и разкопки с пълен обхват на обекта; този център ще трябва да разполага с лаборатории за консервация, механична работилница, читалня, фотолаборатория, чертожна зала и учебни помещения. Може би най-подходящ щеше да се окаже един голям катамаран със стоманен корпус и обширно палубно пространство.

Мисълта за отговорностите, съпътстващи водолазната практика, не ме напускаше.

— Ерик, струваше ли си все пак? — запитах го аз по повод на неизлекуваната докрай безчувственост от емболията.

— Дявол да го вземе, разбира се, че си струваше! Човек не знае докога ще живее. Затова аз се опитвам да изживявам всеки ден по едно приключение.

Откакто познавах Ерик, той си бе чупил краката два пъти — от ски и от парашутизъм; по време на посещение във Виетнам бе попаднал в огнения ад на някакво сражение; бе преживял и емболия при слизане под вода. Но неговата жажда за приключения в живота не бе свързана с чисто физическата опасност. Преди всичко той бе артист.

— Джордж, погледни това! — възкликна той по време на футболен мач в Колгейт.

— Да — отвърнах му, без да откъсвам поглед от играта.

Но Ерик не гледаше към игрището. Погледът му бе отправен в далечината, там, където златистите и червени пламъци увенчаваха есенните хълмове в планинската част на щата Ню Йорк.

Той нямаше да слиза повече под вода с нас, но в себе си знаех, че щяхме да бъдем отново заедно из Средиземноморието.

— Обади се, щом вземеш оня катамаран — извика той след мен, когато потеглях с колата си по алеята пред неговия дом.

Ерик почина от пневмония само месец по-късно, веднага след Коледа. Аутопсията показа, че емболията няма никаква връзка със смъртта му. Опомням си най-добре неговия поглед, зареян в пламналите хълмове над футболния стадион. Току-що бе навършил четиридесет и една.

През март 1972 година се проведе среща с управителния съвет на музея към университета; там аз прочетох своето предложение за организиране на център или институт, който да бъде част от музея, но да се посвети изцяло на морската археология. Нашата програма предвиждаше пролетни семинари по история на мореплаването, разкопки през лятото и обследване на обекти през есента; зимата бе времето, когато щяха да се публикуват резултатите и щеше да се извършва подготовка за следващата година. Бюджетът трябваше да бъде най-малко 100 000 долара; подчертах, че нямам намерение да го искам от музея; щях да се опитам да организирам необходимите фондове, дори за сметка на собствената си заплата. Музеят нямаше да загуби нищо, а можеше да спечели един уникален център. Съветът гласува ентусиазирано и прие принципите на института.

Минаваха месеци, но други резултати не последваха. Останаха неразрешени различията по предложената структура на института. Чувствах, че директорът не може да бъде член на преподавателското тяло, но бе възможно да заема някаква друга длъжност, без да е преподавател, подобно на ръководителя на приложния център към музея; отговориха ми, че това е невъзможно, дори да намеря необходимите средства за заплата. Струваше ми се, че трябва да консервираме материалите, извадени от потъналите кораби, но политиката на музея бе по-различна; след като разкопа кораба от Кирения за музея, сега Майкъл Кацев извършваше консервационната работа под покровителството на колежа „Оубърлин“. И аз, и музеят бяхме убедени, че няма да се стигне до компромис при толкова различни мнения. Нямах лоши чувства, но си давах сметка, че учредяването на института като част от музея няма да помогне да се разреши нито един от специфичните проблеми на подводната археология, познати ни от миналото. Единственото разрешение си оставаше изграждането на отделен институт.

Реших да напусна Пенсилванския университет и през септември направих предупреждение с едногодишен срок, за да ми намерят заместник. Колегите ме съветваха да поискам едногодишен отпуск, за да видя дали ще мога да организирам института, или поне да не давам предупреждение до пролетта. Чувствувах, че и в двата случая нямаше да бъда почтен спрямо музея, а предаността ми към него си оставаше непроменена. Заедно с оставката си написах и писмо до доктор Йънг. Той подхвърли, че „са ме прихванали четиридесетте“, но не се опита да ме разубеждава.

Изведнъж се почувствувах много самотен. Бях изоставил сигурността на едно професорско място с множество облаги, предлагани от университета. Ако не успеех да организирам института до юни, трябваше да започвам някаква друга работа.

Бързо разбрах, че нито една от големите фондации, които бяха подкрепяли работата ни в миналото, нямаше да се съгласи да подкрепи и един нов институт.

Съобщих новината на Джак Кели от Тълса; този бизнесмен и запален водолаз бе споменавал за възможна финансова подкрепа на нашите изследвания. Джак отговори веднага, като предложи помощ за института в продължение на три години и се съгласи да участвува в управителния съвет.

Нашият семеен адвокат Стийвън Гаейдън ентусиазирано предложи да ни помогне да учредим нашата организация и да получим статута на научно и образователно учреждение, което има право да получава — като всички университети и музеи — дарения, освободени от данъци.

— Как да наречем организацията? — попита ме той.

Замислих се за миг и отговорих:

— АИМА: Американски Институт по Морска Археология^[1].

Никой институт не се състои само от един човек. Имахме нужда от персонал, за да осигурим предаването на правата и задълженията. Майкъл Кацев се бе преместил в Кипър, за да ръководи възстановката на кораба от Кирения. Той и Сузън бяха очаровани от моята идея и се съгласиха да влязат в щата на АИМА.

Джон Гифърд, който работи с нас на Яси Ада през 1969 година, сега завършваше своя труд, с който по-късно получи от университета в Маями титлата „магистър по морезнание“. От 1969 година насам той се бе захванал със собствена археологическа програма на Бахамските острови и бе главен научен консултант на един проект за изследване на подводни жилища. Присъедини се към нас с радост.

Фред ван Доорнинк, Дейвид Оуън и Джоузеф Шо (авторитетен специалист по древни пристанища) се съгласиха да бъдат помощни професори в института; те щяха да останат на сегашните си преподавателски места и да се присъединяват към нас по време на летните курсове и разкопките, използвайки покровителството на АИМА при разработване на собствени програми.

Джак Кели ми каза, че неговият приятел Джон Беърд е също готов да ни предостави финансова помощ и да заеме място в управителния съвет; Бил Сърл, който ми помогна толкова много по времето, когато ръководеше водолазната дейност във флота, се съгласи да стане член на съвета заедно с Мелвин Пейн — председателя на Националното географско дружество.

През всичките месеци, които предшестваха първото заседание, не ме напускаше убеждението, че съм пострадал от някаква ужасна и неизлечима болест. По цяла нощ не заспивах. Лекарите не намираха нищо нередно въпреки огромните хонорари, с които ги „подкупвах“; според тях причината бе в нервите.

Сутринта, когато трябваше да започне заседанието, чаках неспокоен в една от залите за конференции в хотел „Бенджъмин Франклин“ във Филаделфия; с мен бе и Стийв Гейдън. Безпокоях се за броя на присъстващите.

Точно в десет часа влезе Джон Браун Кук от фондацията „Кук“, който бе отпуснал солидна подкрепа на Майкъловия проект в Кирения; неговата фондация вече бе обещала на АИМА средства за срок от пет години. След него дойде Никсън Грифис — нашият пръв поръчител за разкопките при Гелидоня. Пристигнаха Джак Кели, Джон Беърд и Бил Сърл, а също Хари Кан — бизнесмен и водолаз от Филаделфия. Секретарката на Американския археологически институт Бетси Уайтхед обеща лична материална помощ за срок от три години; след нея Мелвин Пейн от Националното географско дружество предостави за първоначалните ни нужди чек за 15 000 долара.

Дж. Кенет Самз, Уилсън Къмър и Флечър Бланчърд — и тримата професори съответно по класически езици и литература, архитектура и машиностроене — бяха представители на академичните среди в нашия управителен съвет. Към тях се присъедини Алън Боугхолд — ръководител на катедрата по класически езици и литература в университета „Браун“. „Браун“ и колежът „Брин Мор“, последвани от университетите в Северна Каролина, Синсинати, Ню Хампшър и от „Бъркли“ в Калифорния, се съгласиха да отпускат ежегодни помощи за АИМА; Алън заяви, че ще се опита да увеличи техния брой.

Избраха ме за председател; Майкъл стана мой заместник, Стийв Гейдън — секретар и отговорник по финансовите въпроси, а Ан — негова помощничка. Майкъл, Джон Гифърд, Ан и аз щяхме да живеем по Средиземноморието, за да бъдем близо до нашата работа. Синтия Джоунз Айзмън бе назначена за изпълнителен директор; тя трябваше да ръководи нашите дела в САЩ. Синтия бе работила с мен при Яси Ада и сега пишеше докторската си дисертация в Пенсилванския университет; обект на нейното изследване бе кораб от пети век преди новата ера, разкопан в Италия под ръководството на Дейвид Оуън.

Двамата с Ан продадохме нашата къща и по-голямата част от имуществото. Взехме само осем сандъка с книги по археология и нейното голямо пиано и отплавахме за Кипър през юни 1973 година заедно със синовете ни Гордън и Алън; там щяхме да се установим поне временно недалече от семейство Кацеви, които вече си бяха купили къща.

Имахме нов археологически институт, но нямахме обект за разкопки. Нашата първа задача бе да намерим такъв обект. Майкъл, Дейвид Оуън и аз вече бяхме разкопавали кораби от тринайсети, пети и четвърти век преди новата ера, а и от четвърти и седми век на новото летоброене; надявах се да намерим следите на поне едно корабокрушение, с което да запълним хронологическите празнини между тях.

Заминах за Турция заедно с Джон Гифърд; взех сумата, подарена ни от Националното географско дружество, а също хидролокатора и водолазната екипировка, заети от музея при университета. В нашата група влизаха още: Джон Бродуотър — електроинженер, Донълд Фрей — професор по физика, който бе слизал под вода при Яси Ада и по-рано бе ръководил обследване с хидролокатор за нашите нужди в Турция, Донълд Роузънкранц, който сега работеше за Морския подводен център в Хавай, и Джоузеф Алегзандър — новодошъл доброволец.