Джордж Бас
Археология на морското дъно (6)

Глава пета
Яси Ада

— Хвърли котвата! — извика Кемал.

Брънките на ръждясалата верига притропаха по палубата, после — съсъкът на стоманено въже, триещо се в дърво. Сто фута. Двеста фута. Краят на въжето изплющя през борда на шлепа и изчезна в синята вода.

Разнесоха се турски, немски и английски ругатни.

Никой не бе привързал края на въжето за шлепа!

Огромният, омазан с катран корпус се понесе бавно към открито море. Кемал го подгони със „Санане“ и го изтегли обратно към подветрената страна на Яси Ада. Всички бяхме помръкнали и се чувствахме покрити с онази мръсотия, която се премахва само с бръснача и четката за зъби. През целия ден бяхме маневрирали с шлепа, за да застанем точно над мястото, където на сто и двайсет фута по-долу лежеше византийският кораб. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме утрото, за да опитаме отново. Поне щяхме да поспим.

Малко след разсъмване Влади и Ерик притегнаха бутилките и скочиха през борда. Те намериха въжето на около петдесет фута дълбочина по склона на рифа, привързаха към него леко въже и изнесоха свободния му край на повърхността. Ние го изтеглихме и вързахме края на стоманеното въже около лебедката.

— Вира! (Навивай!) Джек! (Тегли!) — Сменяхме се по ред на тежките дръжки на лебедката. Стотици фунтове котвено въже и верига се струпаха върху неравната палуба, преди да увием едно по-тънко въже около самата котва. Бяхме готови да започнем отново.

— Хвърли котвата! — извика Кемал.

Отново притропа веригата, а след нея засъска и въжето.

— Тамам! На котва сме.

Най-сетне започнаха най-научно организираните разкопки.

Приготвихме друго стоманено въже, което трябваше да стигне до Яси Ада: разстояние стотина ярда^[1]. Шлепът потегли назад с левия северозападен бриз към черния гумен пояс, хвърлен на мястото, където трябваше да спрем. Стигнахме до подръпната шамандура и… минахме покрай нея. Все още не бяхме на котва! Влади сложи отново бутилките.

Този път въжето висеше под нас като огромно кълбо разбъркана прежда, заплетено около котвата. Беше пуснато толкова бързо, че бе образувало този огромен възел, преди шлепът да поеме провиса така, че котвата да заоре в пясъка.

— Вира! Вира! Вира!

Откъснати железни нишки режеха разранените ръце. Мръсното машинно масло, в което въжето бе киснало през зимата, пръскаше дрехите и скоро от ръцете се полепи по лицата. Лари използваше парче зебло наместо ръкавици и навиваше въжето, доколкото това бе възможно, като поемаше най-големия дял от напрежението, маслото и мръсотията върху панталоните си. Все по-трудно въртяхме лебедката. Най-сетне котвата се показа на повърхността.

— Хвърли котвата! — извика Кемал.

Този път опитът си каза думата. Всичко тръгна като по часовник. Изтеглихме друго въже до Яси Ада и хвърлихме котва и от кърмата. През следните три месеца шлепът нямаше да помръдне от мястото си.

Един след друг слязохме под, вода, за да добием представа за потъналия кораб. Скочих заедно с Фред с краката надолу, като държах маската и мундщука с едната ръка, а долния колан на бутилките — с другата. Чък Фрийз погледна секундарника на своя часовник, посочи ни с палец надолу и отбеляза времето във водолазния дневник.

Всичко тук бе по-различно — в сравнение със стоте и повече слизания под вода, които направих при нос Гелидоня. Лъхаше някаква тайнственост, докато се спускахме в сините, дълбини, без да виждаме дъното. Самият кораб, който се очертаваше неясно, бе полегнал върху голямо наклонено пространство, чието еднообразие не се нарушаваше от скали или големи каменни блокове. Той представляваше могила от кълбовидни съдове за вино, дълга почти петдесет и широка двайсет и пет фута, която, бе по-висока от всичко наоколо. Напреко през горния край на товара от амфори лежеше купчина железни пръчки, покрити с наслойки, за които Питър и Онър бяха предположили, че са котви. Към долния край купът се снижаваше; там те намерили слой от счупени керемиди и плочи от огнище и съвсем правилно предположили, че на това място, близо до кърмата, е бил камбузът.

Високо над нас Чък удряше по един лост, потопен отчасти във водата, за да ни подсети, че трябва да излизаме.

Към шест часа слънцето бе вече ниско над сивкавите гръцки острови на запад. Слизанията под вода приключиха. Повечето от нас наскачаха в „Санане“, който Кемал бе допрял до шлепа, и поеха двучасовия път до Бодрум. Влади и Фред останаха да пазят шлепа заедно с бай Хасип и Генхис — двама от хората на Кемал.

Изборът на Бодрум за главна квартира на експедицията не се оказа особено сполучлив. Четири часа път всеки ден бяха твърде много. Но страхът от лошото време ни караше да избягваме незащитените села по близкото крайбрежие, където нямаше подходящо място за „Санане“; а Яси Ада гъмжеше от плъхове. Питър ми бе казал, че те изобщо не се страхували от хората.

В Бодрум стигнахме по тъмно.

 

 

В продължение на две седмици слизахме под вода, без да отместим нито един предмет. Също като жени, които почистват, коленичехме около товара и сваляхме с твърди четки водораслите от стотиците амфори. Номерирахме всички видими предмети с пластмасови етикетчета, подобни на изкуствени цветя, които прикрепвахме с помощта на твърд проводник така, че номерираната повърхност да сочи нагоре, към дневната светлина; Хърб скоро щеше да закръжи над тях, за да ги заснеме. Маркировката бе нанесена и от двете страни на етикетите, но след няколко седмици специалното мастило откъм горната им страна избледня от слънчевата светлина, която се процеждаше през повече от стоте фута вода.

Работата ни бе скучна и изискваше търпение. Знаехме, че не са запазени чертежи, от които да се види как е изглеждал един византийски кораб, а още по-малко да се разбере как е бил построен. Искахме да имаме планове, по които корабостроител да може да изгради корпуса на византийския кораб дъска по дъска и гвоздей по гвоздей. Бил Уийнър трябваше да изработи такъв план. Ако от дървото бе останало нещо, разбира се.

Във Филаделфия Лари бе подсказал идеята да картираме потъналия кораб с два планшета или мензули, подобни на планшетите, които се използват от земемерите. Според мен това бе неудобно: един професионален водолаз ме бе уверил, че с тях не може да се работи под вода. Сега Бил припомни своята идея и поиска да я опита на място.

Той направи от подръчен дървен материал два планшета с регулируеми триноги за нивелиране. Техните визьори, или алидади, представляваха къси парчета ръждива тръба с две жички, кръстосани под прав ъгъл. Поставихме планшетите от двете страни на потъналия кораб и двама водолази започнаха да заснемат с тях ориентировъчните данни с помощта на жалон, преместван от амфора на амфора от трети водолаз. Данните, или векторите, се нанасяха с обикновен молив върху лист хартия от пластмаса, прикрепен към горната част на планшетите. Разликите във височина се отчитаха по градуирания жалон.

След картирането на една ивица от амфорите в носовата част на кораба, която бе широка шест фута, Хърб фотографира същото място в серия снимки от височина десет фута, за да осигури подробностите за плана, свързан от Бил парче по парче. Заснетите амфори бяха отнесени встрани от потъналия кораб; после започнахме да слагаме етикети и да определяме положението на амфорите от следващия слой. След три слоя от товара стигнахме до голяма дървена греда. Спряхме неохотно и я покрихме с пясък.

На нос Гелидоня научих колко лесно се повреждат непокритите изгнили дъски: достатъчно е и най-лекото движение на някой от водолазите, течението, а понякога и риба, която се блъска лудешки, за да хване плячката си. Този път бях решил да сваля, колкото бе възможно, по-голяма част от товара, преди да разкрия корпуса. Щеше да бъде по-лесно и по-сигурно да очистим и да проучим корпуса по-късно и изцяло, а не парче по парче.

Шестфутовата ивица бе само пробна просека, която трябваше да ни покаже дълбочината на товара, неговото подреждане и местата, на които да обърнем по-голямо внимание за възможни останки от корпуса. Едва тогава решихме да направим основната просека през товара към камбуза.

Планшетите свършиха хубава работа, що се отнася до заснемането на основните данни на потъналия кораб и до установяване положението на големите амфори. Но да ги използваме за стотиците по-дребни предмети и отломъци щеше да бъде истинска загуба на време. През деня всеки от водолазите можеше да престои на дъното по четиридесет и пет минути, разделени на две. Ограничението идваше от продължителността на времето, необходимо за декомпресия след всяко слизане, за да се избегне опасността от спазми, които водят до осакатяване, а често и до смърт на водолаза.

Спазмите се причиняват от газови мехурчета в кръвта. Когато водолазът слиза надолу, теглото на водата, сиреч налягането върху тялото му, не смазва неговите дробове, синуси и ушни канали, защото те са изпълнени с въздух под налягане, равно на налягането на водата наоколо, който се подава през регулатора от шланг или бутилка. Колкото по-дълбоко слиза водолазът и колкото повече време остава той под водата, толкова по-голямо количество сгъстен въздух поема неговото тяло. А за да се избегне образуването на въздушни мехурчета в кръвния му ток — подобни на мехурчетата в отворена бутилка с шампанско, — налягането на въздуха в неговото тяло трябва да намалява бавно, като изкачването към повърхността протича на етапи по специално изчислени от физиолозите таблици. Именно това се нарича декомпресия.

По това време използвахме таблиците, с които си служеха и във флота на САЩ, но по-късно (през 1962 година) прибавихме допълнителна предпазна граница, или казано по-просто, преди да излезем от водата, висяхме на сигналния лин в продължение на три минути на двайсет фута от повърхността, а след това още осемнайсет минути — на десет фута. Трябваше да приемем, че през цялата седмица ще прекарваме два пъти на ден по двайсет и една минута в студ и скука. При по-дълги престои, особено край по-дълбоко потъналите обекти, времето за декомпресия трябваше да се увеличи.

За да ускорим разкопките, спуснахме долу ново приспособление — координатна рамкова конструкция — и го разположихме над зоната на камбуза. Предложена предишната година от Дюма и изработена във Франция от Клод, конструкцията представляваше квадрат от тръби със страни — петнайсет фута; тя се нивелираше на високи телескопични крака, разположени в ъглите. Отгоре в двете посоки се движеше хоризонтална метална греда с ролки в краищата, които се плъзгаха по две от срещуположните тръби на конструкцията като по релси. На гредата бе монтиран отвесен прът, който се движеше вляво и вдясно и нагоре и надолу спрямо нея. Двете страни на квадратната рамка, гредата и пръта бяха разчертани в сантиметри с нанесени цифрови означения, тоест представляваха огромни линеали, с чиято помощ отбелязвахме координатите и местоположението във височина на всеки предмет, върху който допирахме долния край на металния прът.

Сега работата тръгна по-бързо. Корабът започна да оживява от находките, намерени в камбуза и около него. Една голяма кана за вода, подобна на съда, който използвахме на „Мандалинчи“, се бе изтъркаляла надолу по склона близо до готварски казан от мед, който не се различаваше с нищо от казаните, използвани, всекидневно в Бодрум. Наблизо намерихме керамична тръбичка, или „крадец на вино“, за вадене на виното от амфорите; тя ми напомни за тръбичката, с която един уличен продавач във Финике ми напълни чаша с лимонада.

Лампи, чинии, кани и готварски гърнета — всички от печена глина — се показваха едни след други, след като вече бяхме определили местоположението на керемидите и ги отделихме встрани. Каните за вино бяха покрити отвътре с растителна смола, за да се избегне изпотяването на съда; навярно от този обичай води начало практиката да се прибавят ароматни смоли към днешните гръцки вина. Едно от готварските гърнета бе все още на четвъртина пълно с втвърдена борова смола, която е била подгрявана по време на последното пътуване, за да покриват отвътре каните и амфорите.

Нашият „товарен асансьор“ — голяма кошница, изплетена от жица и привързана към един от старите подемни балони на Дюма — един или два пъти на ден отнасяше към повърхността керамични съдове и парчета от керемиди с прикрепени към тях етикети.

Сю остави своя акваланг в шлепа, зае централното място на нашата дълга маса за хранене в Бодрум и се захвана с голямо усърдие да възпроизвежда в мащаб всички намерени от нас предмети. Оказа се, че очите ѝ са по-точни от линиите и шублерите, с които мерехме, защото нейните рисунки бяха по-ценни от снимките. Ан измете един обор и го превърна в „консервационна лаборатория“. Ръцете ѝ непрекъснато бяха натопени или в чистещи киселини, или в лепила; тя превръщаше безбройните чирепи в цели, понякога изключително красиви вази. Записваше всеки предмет в каталог с най-подробно описание, което се изпращаше във Филаделфия заедно със снимките и с рисунките на Сю. А самите старинни предмети щяха да се присъединят към находките от кораба от бронзовата ера в новия музей в Бодрум.

Бодрум бе нашият дом и ние бяхме горди от връзките си с неговите жители. Понеже бяхме чужденци, имахме голямо желание да изучим езика и обичаите на нашите домакини. Ан натрупа внушителен „кухненски“ речник благодарение на сутрешните посещения на пазара. Аз също си мислех, че вече говоря добре турски език, но много по-късно, когато бях в Анкара, се оказа, че разбирам неприятно малко. Думите, които наистина знаех много добре — шланг, клафтер^[2], течение, свещ, манометър, кил, сярна киселина, ъгломер и дъгово заваряване, — не се употребяват често на коктейли.

 

 

По-голямата част от времето си в Бодрум прекарвах в пощата, откъдето се опитвах да говоря по телефона. Тогава бяха нужни часове за връзка с Измир. Служителят непрекъснато обръщаше едно лостче на комутаторното табло и викаше с всички сили: „Измир, Измир.“ Чудех се дали наистина има телефонна линия, или на покрива бе поставен рупор, който се насочва към търсения град. Когато вратичката над комутаторното табло бе отворена, виждах самото сърце на системата: наредените по рафтове стари стъклени буркани, пълни с течност — акумулаторните батерии, — представляваха ядрото на едно огромно, заплетено птиче гнездо от разноцветни проводници. Опитах се да начертая нужната кабелна схема.

Каратопрак бе най-близкото до Яси Ада селище на сушата, с него нямаше истинска връзка, а само един несигурен, едножичен полеви телефон, по който малкият жандармерийски отряд се свързваше с Бодрум. Използвахме го само веднъж.

За да не се връща в Бодрум за забравени гаечни ключове, Кемал се отправи към Каратопрак и оттам поиска някой да ги донесе с джипа. Притиснал слушалката до устата си, той викаше с пълно гърло, за да предаде своето съобщение до пощата в Бодрум. Веднъж. Два пъти. Три пъти. На края му казаха, че са го разбрали.

 

 

Ан била в кухнята и разтребвала с Гунай, когато съобщението пристигнало. От пощата дошъл човек с колело, който ѝ предал за позвъняването от Каратопрак, където тя трябвало да отиде веднага. Гунай бил преводач и от него Ан с ужас разбрала, че някой е получил конвулсии. Гунай изхвърчал да намери таксиметров джип. Когато се върнал, предал вестта, че пострадалият водолаз е американец. Джипът потеглил по главния път, изпратен от разплакани жени, които може би знаели повече от Ан — че водолазът бил починал.

В този миг Клод скочил от автобуса Измир — Бодрум. Веднага го заобиколили хълцащи старци и баби, които поднасяли съболезнования, опазвайки добре познатия обред, извършван от бодрумските семейства на ловците на сюнгери.

Едри и дребни камъни барабанели по бронята на джипа, докато шофьорът летял към Каратопрак. А Гунай с тъжно лице повтарял непрекъснато на Ан: „Недей да мислиш, недей.“ Колата рязко спряла и занесла по пясъка на брега.

Кемал бе останал сам, за да чака гаечните ключове, които така и не получи…

След години Ан ми призна колко много се е страхувала всяка вечер, докато чакала завръщането на „Санане“ с водолазите.

 

 

Спокойните дни за два и половина месеца бяха не повече от десет. Вятърът бе страхотен. На Гелидоня се изпекохме, а сега зъзнехме от силните пориви на северния вятър. В средата на август носехме пуловери с високи яки и скиорски якета под ясното средиземноморско слънце; за да се постоплим, след като излизахме от водата, заставахме, обвити в задушливите газове от компресора, и се гушехме зад импровизираните навеси с посинели устни в колене. Шлепът, скрит само отчасти зад Яси Ада, подскачаше непрестанно сред побелелите гребени на вълните. Въпреки това повечето от водолазите предпочитаха да спят на него, отколкото да пътуват всеки ден до Бодрум и обратно.

В Бодрум се връщахме неизменно прогизнали и по тъмно. Обикновено докато се нахраним, докато поправим водолазната екипировка, докато извадим копия от снимките и привършим записките за работата през деня, минаваше полунощ. Ан ставаше всяка сутрин в пет, за да приготви закуската за пет и половина. Правехме всичко възможно да отплаваме в шест. Пет и половина часа сън просто не са достатъчни за водолази, а ние продължавахме така ден след ден и седмица след седмица. Нямахме друг избор, след като наистина желаехме да направим нещо. Привикнах да спя във всякакви пози върху палубата на „Санане“, докато солените пръски попиваха в дрехите, а зъбите ми тракаха от подскачащите дъски под главата ми.

След всяко пътуване бяхме мокри и уморени, винаги ни беше студено, а бяхме и поуплашени по-често, отколкото повечето от нас бяха склонни да си признаят. С широко отворени очи и надвиквайки се с вятъра, който отнасяше думите им, двамата моряци на Кемал обърнаха назад, преди да стигнем до Яси Ада, единствения път, когато отплавахме без него. Самият Кемал, изглежда, не познаваше страха.

— Какво ли прави оня там? Нали няма село — казах аз, като сочех към един голям товарен кораб със стоманен корпус, който се клатушкаше на котва в обикновено пустото, скалисто заливче, покрай което минавахме всеки ден.

— А, просто не може да излезе в такова време — разсмя се Кемал.

Всички се разсмяхме и запяхме „Великият Титаник“ срещу вятъра.

Дори когато пропадахме дълбоко сред водните грамади и вълните надвисваха отвсякъде; когато мачтата на „Санане“ се накланяше далече напред така, сякаш никога нямаше да се изправи; дори когато самият Кемал споделяше с мен опасенията си, нашите шеги не преставаха и ние пеехме с пълно гърло: „… когато потъна големият параход.“

Нашите глупости и всевъзможни приумици бяха лекарство срещу трудностите, страха и изтощението. Просто нямахме време да бъдем сериозни.

Добрият специалист Бил, отдаден на работата си, бе шутът на експедицията; той се придвижваше с усилие от шлепа до потъналия кораб и обратно с отпуснати ремъци и килната встрани бутилка, докато водолазният пояс обгръщаше коленете му, а ножът му бе почти навън от ножницата.

Работата над чертожната дъска го задържаше по цели дни в Бодрум, където собственикът на сладкарницата забогатя благодарение почти само на неговите усилия; никой от нас не се учуди, когато на следващата година магазинът стана двойно по-голям.

Любопитните дечурлига го следваха, когато той се спускаше по пътя между къщата на експедицията и сладкарницата, където си купуваше лепнещи от сладост баклави, кадаиф и лимонада.

— Бай-бай, бай-бай^[3] — викаха децата, опитвайки се да произнесат единствените познати им английски думи.

— Не, не така — проправяше ги Бил. — Бай-бай, глупако.

Той без друго си мислеше за чудесното посрещане на тълпите от туристи, които пристигаха всеки петък сутринта с голям гръцки кораб за бърза разходка из замъка; някои от тях се пазаряха за цената на сувенирните сюнгери.

Бумерангът се върна, разбира се, и ние останахме единствените гости, посрещани от поздрава на Бил. Той стана нашият девиз. Последните думи, които чуваше водолазът, преди да скочи във вълните, бяха неизменните: „Бай-бай, глупако.“

Някой измайстори надпис и го закачи на главната мачта. „Бай-бай, глупако“ стана официалното име на шлепа.

Екипажът на „Бай-бай, глупако“ се състоеше от хора, които почти не се познаваха, преди да пристигнат в Турция; сега това бе сплотена група, чийто труд даваше плодове.

Бях сбъркал за Чък Фрийз. В колежа плувал в отбора на Мичиган и сега, след като бе махнал очилата и жилетката, той бе могъщ като Тарзан и засрамваше повечето от нас, все по-млади от него; предполагам, че като реакция срещу годините, прекарани в стерилните болници, той нито се подстригваше, нито се бръснеше, откак бе пристигнал в Бодрум.

Фред ван Доорнинк така се пристрасти към кораба, че партньорът му трябваше неизменно да го дърпа за бутилките в края на поредното слизане под вода. Той беше винаги син от студ, маската му се пълнеше с кръв от разкъсани кръвоносни съдове в носа, а понякога сгъстеният въздух съскаше изпод разклатената му пломба също като от врящ чайник. Въпреки това нищо не бе в състояние да му попречи да започне своя разказ за новостите по дъното веднага след като едва-що се бе покатерил на шлепа. Неговият ентусиазъм едва не го уби. Тръгнал от потъналия кораб с десетина амфори, пълни с тиня, той изскочи като тапа на повърхността, за да си поеме глътка въздух, защото бе така изтощен, че не можеше да диша през регулатора. Минаха няколко минути, преди да го накараме със сила да се спусне под вода за декомпресия. Оттогава ограничих броя на амфорите, които всеки от нас имаше право да изважда за едно слизане.

Сю стана ловък и спокоен водолаз и се носеше без усилия над кораба, когато рисуваше. Косата ѝ стана още по-руса, но нейната светла кожа си изпати много от силното слънце. Аз не успях да почернея и се отказах от по-нататъшни опити. Шегувах се с Боб Гудмън, фотограф на „Нашънъл джиографик“, че всеки ден може да получи телеграма със следния текст: „Махни онзи бял човек от снимките, защото само разваля цветните фотоси.“

Опознавахме се най-добре по време на дежурствата на шлепа. След като Жан Наз изключваше и последния компресор на „Санане“ изчезваше с по-голямата част от екипажа, обикновено всеки от нас прекарваше известно време в усамотяване, благодарен за тишината; всеки потъваше в собствените си мисли, докато небето притъмняваше, а посивелите вълни се търкаляха неспирно под нас. Тогава чичо Хасип, чиито изкуствени зъби блестяха на набръчканото му, обветрено лице, а джобът на панталона му се издуваше от неизменното шише със силна, сладникава ракия, ни викаше към кърмата, където вече бе изпържил на примуса един-два пресни костура. Разговорите започваха едва след като припълзявахме в спалните чували под големия навес от платнища, който ни пазеше сухи през нощта.

Шлепът едва ли приличаше на база на научна експедиция. Несъмнено Лари бе най-добросъвестният от цялата група, защото настояваше да боядисваме с два пласта оловен миниум и един пласт блажна боя всеки предмет от метал, използван под водата. В продължение на часове той почистваше и оправяше мокрите костюми смазваше водолазните ножове и през цялото време хокаше някого. Усещах неговия смут от вида на непрекъснато растящата планина от въжета и други съоръжения на шлепа, за която разказваше с най-големи подробности в отчета, който изпрати на своя водолазен клуб. Той описваше най-подробно:

„…регулатори, бутилки, неопренови костюми, плавници, маски, шнорхели, колани, ножове, дълбокомери, неопренови ръкавици, работни ръкавици от брезент, дихателни комплекти с една бутилка, талк, лепило, инструменти, резервни части за регулатори и други принадлежности, за които липсва достатъчно място. По-тежките съоръжения включват три компресора под високо налягане за зареждане на бутилките, един тритонен превозим компресор за пневмотранспортьора, два генератора, една преносима камера за рекомпресия, която е все още в сандък, големи бутилки за въздух под налягане, нефтени варели по петдесет и пет галона^[4] единия и различни армейски бидони за гориво, стоманени въжета, котвени вериги, дебели и тънки корабни въжета и други съоръжения. Плюс един английски извънбордов двигател, марка «Сийгъл», излезли от употреба войнишки сандъчета, натъпкани с регулатори, навит водолазен шланг и армиран кабел за подводно осветление, сандъци с инструменти, инструменти и резервни части за двигателите, ръчна помпа с фунии за зареждане на компресорите. Специалните приспособления за чертаене под вода включват алуминиеви подставки, пластмасови листи, кутии с моливи, малки дърводелски терзии, метри, ролетки, отвеси и други. Комплектът от фотоапарати се състои от една «Лайка» с непромокаем калъф и светкавица, две подводни камери «Ролеймарин» със светкавици, един «Хаселблад» с изработен по поръчка непромокаем калъф от пластмаса, две шестнайсетмилиметрови кинокамери «Пате сине» в непромокаеми калъфи, една шестнайсетмилиметрова кинокамера «Фенджон» за работа под вода, изработена по поръчка, и подводни светломери; за обикновени снимки има цял куп фотоапарати, между които «Лайки», «Хаселблади», «Канони» и «Никони», за които са предвидени сандъци с лампи за светкавици, триноги, филмови ленти и най-различни обективи, хронометри, визьори, кабелни освобождаващи устройства и какво ли не още. Също така транспортни балони, широки тръби за пневматичния подемник, метални рамки и тръби за работа на дъното и шланг за пневматичния подемник. Между другите най-разнообразни вехтории и съоръжения, които задръстват палубата, на шлепа има кофи, торби за личната водолазна екипировка, няколко съда за вода, готварска печка, тенджери и тигани, кошове, мрежи, мушами, връхни дрехи, харпун, стари дюшеци, спални чували, одеяла, куфари, въжета за сушене на бански и водолазни костюми, стари книги и списания, тежки вериги, съоръжение за лодки, навити тънки въжета, стари войнишки якета, дини, мръсни дрехи, ръждиви гвоздеи, допълнителни комплекти поясни тежести, кутии с мазнина, най-различни телени четки, тежки чукове и лостове, дръжка за лебедка, умрели риби (за пържене), дървени трупчета, един случайно много мръсен пешкир, поизтъркани екземпляри от «Наръчник за водолаза във флота» и какво ли още не, включително заселище от плъхове, които стават все по-смели към края на сезона, когато се стрелкат от склада между краката ни. Към всичко това трябва да се прибавят още шестнайсет или седемнайсет души върху палубата на шлепа, чиято стара и разнебитена дървена настилка е покрита отчасти с остатъци от бетон и чакъл, с петна от нафта, катран и мазнина и с най-различни шипове и глави на ръждясали гвоздеи, но краката ни са така загрубели, че от седмици насам ходим по тях, без да се оплакваме.“

Водолазите, които оставаха през нощта на шлепа, обикновено слизаха под вода веднага след появяването на „Санане“ на утринния хоризонт. Никой не слизаше по-рано, защото трябваше да сме сигурни, че в случай на нужда разполагаме с транспорт.

Влади и Ерик излязоха в мига, когато се ударихме в шлепа и се прехвърлихме на разлюляната му палуба. Лицето на Влади бе широко усмихнато. Той извади стара кутия от филмова лента и измъкна от нея топка памучни конци. Отвътре проблесна малка златна монета, която беше като нова.

В средата на монетката бе изсечен профилът на млад мъж с лента на победител около главата и наметало през рамо. Изпъкваха разположените кръгообразно букви на името му.

— Хераклий! Ето я най-сетне датата на потъналия кораб. Началото на седми век.

В интерес на истината трябва, да поясня, че думите бяха доста по-други. Сред нас нямаше специалист по нумизматиката. Доколкото си спомням, от скупчената около Влади група се дочу:

— Ей глей’те тука!

— К’во мислиш, че пише?

— Нека да видя!

Я-я-я!

— Мислиш ли, че е коптска?

— Не знам.

— Дръпни се малко!

Тази монетка бе първата от шестнайсет златни и повече от петдесет медни монети, благодарение на които успяхме да датираме корабокрушението: средата на царуването на император Хераклий — между 610 и 641 година.

Хераклий управлявал в трудно време. Извикали го от Африка, за да застане начело на отслабващата Византийска империя. Персийските армии нападали непрекъснато и го притискали така жестоко, че в началото той мислел да премести столицата на империята от Константинопол в Картаген. Когато все пак успял да отблъсне персите и да заякчи източната си граница, задала се нова опасност. Арабите, вдъхновявани от своя предводител Мохамед, се втурнали и набързо завзели Сирия, Палестина и Египет. Хераклий и неговата империя били прекалено изтощени, за да бранят владенията си. След това той прекарал по-голямата част от живота си в религиозно съзерцание.

Монетката отприщи цял порой дребни предмети. Налагаше се да работим с още по-точни методи за картографиране. Направихме квадратни рамки от железни профили със страни от два до шест фута, преплетохме ги с дебела тел, също като ракети за тенис, и ги сложихме върху потъналия кораб. Като плувахме над тази мрежеста решетка с листове пластмасова хартия, по които бе разчертана същата мрежа в мащаб 1:10 и които прикрепяхме към алуминиевите подставки, успяхме да направим най-точни схеми на всички участъци. С помощта на планшетите и на координационната рамка нанесохме разположението на участъците върху плаца на Бил.

Свалихме секциите на пневмотранспортьора, монтирахме го на дъното и го закотвихме в района на камбуза; горния му край привързахме към шамандура от нафтов варел на височина шейсет фута. Независимо от вниманието, с което двама водолази работеха с нашата „прахосмукачка“, винаги имаше опасност тя да погълне някой дребен предмет, който да изгубим. Клод изплете кошница от жици и я закрепи към горния край на тръбата. Отворът между нишките бе подбран така, че да позволява на течението да отнася само пясъка и тинята; по-малките предмети от камбуза се задържаха и падаха в торба; привързана под кошницата.

Когато торбата се напълваше, ние я вдигахме на шлепа с въже и я изсипвахме върху палубата. В продължение на часове се ровехме в кашата от счупени раковини и тиня, надявайки се да не открием нищо, защото нямаше да научим никога мястото му върху потъналия кораб. Но ето че един след друг започнаха да се появяват предмети, които сякаш по чудо се бяха запазили след принудителното изкачване в тръбата: отломъци от керамични съдове, оловни тежести, златна монета, липсващата половина от лампа, която бяхме намерили по-рано.

Преминал над вълните, дъхът на есента се понесе из въздуха по времето, когато започнахме да откриваме дървената част около камбуза. Чък Фрийз и Дейвид Оуън трябваше да се върнат в Америка. Всички други решиха да останат още няколко седмици въпреки липсата на лекар.

Тогава се появи статията във вестника.

В нея се казваше, че Джордж Бас не е никакъв археолог, а контрабандист от международен мащаб, че членовете на неговата група от Яси Ада не са студенти, а контрабандисти, неколцина от които били арестувани за нелегално разкопаване на гробове около Бодрум. Статията завършваше със зловещото изявление, че съответните власти слагали край на работата на експедицията.

Кой можеше да напише подобно нещо и защо? Нашият пълномощник се бе разболял и току-що бе напуснал Бодрум, а неговият помощник още не бе дошъл. Нямаше друго официално лице, към което да се обърна, тъй като и Юксел Егдемир, който бе заместник: на пълномощника, също не бе в града. Трябваше да стигна до Анкара по възможно най-бързия начин, за да разбера как стоят нещата.

Боя се до смърт от пътуване със самолети. Службата ми в армията продължи повече от месец; седемнайсет дни прекарах като офицер по надзора на мерките за здравеопазване на един военнотранспортен кораб, тъй като не се съгласих да прелетя обратно над Тихия Океан; поради същата причина изпуснах възможността да участвам в големи разкопки през същото лято. Над половин година от моите първи четиридесет години прекарах на кораби, с които прекосих Атлантика двайсет и седем пъти.

Влади ме докара със своя минибус до летището в Измир.

— Влади, не мога да летя, просто не мога.

— Хайде, стига вече, отивам да купя билет.

— Не, не мога.

— Какво ще кажеш, ако дойда с тебе?

Влади купи билетите и двамата се качихме в самолета. Докато аз не откъсвах ръцете си от облегалките, той се наобядва от подноса, поставен на коленете му, а после изяде и моя обяд. Над планините „друсаше“, което бе достатъчно лошо, а когато започнахме да слизаме по спирала към някакво пусто място, бях сигурен, че нещо не е в ред.

— Това не е Анкара, нали?

— Не.

— Знаех си. Сигурно ще има принудително кацане.

Това беше съвсем редовно кацане в Афион, за което ние не знаехме. Слязохме, за да се поразтъпчем. Скоро трябваше да излетим отново, но веднъж в годината, при това в един и същ ден, бе наистина границата на моите възможности.

— Влади, ти отивай. Ще дойда сам.

Пътниците се качиха. Стюардесата ме попита дали ще идвам, „Не.“ Пилотът се върна и запита дали съм готов. „Не, не. Току-що видях стари приятели на летището и ще остана при тях.“ Взех такси, за да измина останалите двеста мили до Анкара.

На другата сутрин нашият въпрос бе разрешен много бързо. Дори не се наложи да ходя в управлението за опазване на древните паметници, тъй като най-напред се обърнах за съвет към един стар приятел, Наджи Темизер, директор на забележителния хетски музей в Анкара.

— Не обръщай никакво внимание на този вестник — ми каза той, след като прочете изрезката. — Никой не го прави.

 

Наехме кола до Измир, където се прехвърлихме на минибуса на Влади. Върнахме се в Бодрум по тъмно на следващия ден. Прашни и прежаднели от дългото пътуване в горещината, ние се отбихме в сладкарницата да пием по една лимонада. Там ни намериха Ерик и Хърб.

— Носим лоша вест. Наистина лоша — за миг настъпи тишина. — Лари получи спазми.

— Кога? Къде е сега?

Ерик ни разказа подробностите, докато тичахме към сградата на митницата до брега.

— Това беше първото слизане сутринта… Той се спусна на сто и петнайсет фута според предписанията за сто и трийсет фута. Излезе навреме, след като премина нормално декомпресията…

По време на декомпресията Лари помислил, че има стомашна криза. На шлепа спазмите се усилили и Кемал, който е добре запознат с тези неща, разбрал преди останалите какъв е случаят.

Когато получи спазми, водолазът трябва да се постави отново в обстановка на повишено налягане в стоманена камера, за да се намали обемът на въздушните мехурчета; ловците на сюнгери връщат пострадалия водолаз във водата, но тази мярка е несигурна, а и опасна, особено ако той губи лесно съзнание.

Въпреки че на борда на шлепа имаше преносима камера за рекомпресия, все още неизвадена от сандъците — Лари бе настоявал през цялото лято да я извадим и приготвим, — групата решила да откара веднага пострадалия в Истанбул, където има голяма камера за нуждите на турския флот. Но докато „Санане“ стигне до Бодрум, Лари се схванал от кръста надолу. Имал нужда от незабавна рекомпресия.

Клод се сетил за преносимата камера, оставена миналата година от Питър Трокмортън на митницата в Бодрум — онази камера, която се гласяхме да използваме при нос Гелидоня, — надявайки се, че тя все още е там. Намерили я в един от складовете в същия сандък, с който била пристигнала. Един от капитаните на сюнгерната флотилия предложил сам да подава необходимия въздух със своя едноцилиндров компресор от 1909 година, който бил в отлично състояние. Градският механик Махмут изработил бързо на струг необходимите прибори и един дебел водолазен шланг бил прехвърлен от корабчето през пристана до сградата на митницата. Когато пристигнах, тълпата се бе събрала. Малки момченца се мушеха, за да видят какво става, а неколцина продавачи използваха удобния случай и разнасяха фъстъци и газирани напитки. Видях Тосун Сезен и Баскин Сокулу, двама от най-добрите водолази в Турция; седнали до контролните прибори на камерата. Лари погледна през кръглото прозорче отвътре и се усмихна. Но това бе единствената усмивка наоколо.

Камерата бе голяма колкото ковчег. Нейното почти цилиндрично тяло постепенно се скосяваше към мястото на краката, тъй като бе направено от няколко телескопично свързани секции. Тя бе подходяща само за лекуване на незначителни спазми; тънките ѝ стени не можеха да издържат на налягането, необходимо за сериозни случаи, какъвто бе нашият. Но след като лечението бе започнало, Лари трябваше да издържи, макар че състоянието му не се подобряваше. Точно обратното. Бележките, които той пишеше и поставяше пред люка на камерата, ни сочеха, че нещата се влошават. Той се нуждаеше от намеса, за която бе подходяща само голямата камера в Истанбул.

Попаднахме в положение, за каквото бяхме говорили много пъти, но в действителност плановете ни имаха много слаби страни. Намирахме се на отдалечено място. В най-добрия случай водолазът трябва да бъде пренесен в малка камера и поставен в по-голяма.

Предложеният през лятото хеликоптер от турската армия бе отхвърлен, защото водолазът, увиснал в камерата, трябваше да остане без надзор през цялото време на полета. Камионите също не бяха подходящи, защото никой от нас не бе съгласен да стане на късчета в тясната камера по почти непроходимия път до Измир; строеше се нова магистрала и отклоненията минаваха през планински върхове и легла на потоци. Страхувахме се още, че някое от уплътненията на преносимата сгъваема камера няма да издържи и внезапното спадане на налягането ще причини почти незабавно смъртта на водолаза. В района нямаше хидроплани. Корабите бяха прекалено, бавни.

Всъщност най-добър се оказа единственият възможен план: водолазът да се откара до Истанбул колкото може по-бързо, макар и без да се намира под налягане по време на пътуването.

Ерик и Клод се бяха свързали с американското консулство в Измир и бяха поискали помощ. Един лек самолет от американската армия щеше да бъде готов за излитане в пет сутринта; пилотът щеше да лети през цялото време ниско над морето, защото Лари би се почувствувал по-зле при нормално налягане по време на полет в обичайните въздушни коридори над планините.

Има случаи, когато водолазите сякаш обезумяват в едноместните камери и удрят до кръв главите си отвътре. А Лари остана спокоен през цялото време, независимо от струята въздух, която влизаше и излизаше със съсък непосредствено до главата му; той почти не можеше да помръдне, подхвърлян на внезапно охлаждане и загряване, когато налягането рязко спадаше и веднага се повишаваше, без да знае какво е състоянието на уплътненията, от които зависеше животът му.

След седем часа го извадиха от „ковчега“, Качиха го в минибуса на Влади, като го подкрепяха от двете страни; краката му се влачеха отзад. Аз и Влади не можехме да тръгнем, защото бяхме шофирали през цялата нощ, но Клод бе готов; след като бях виждал способностите му на шофьор в Париж, бях сигурен, че той няма да пропусне нито миг, за да закара Лари по-бързо до Измир.

Лари ме погледна.

— Съжалявам, Джордж.

Значи, той се чувствуваше неудобно!

— Не го оставяйте да заспи! — викаше Кемал след минибуса.

А вътре Ерик и останалите масажираха на задната седалка краката на Лари. В Селджук го вдигнали и го извели, но той не можал да уринира: лош знак.

Когато пристигнали, измирското летище било пусто; накарали го да ходи, като го подкрепяли от двете страни. Около половин час по-късно се приземил малък самолет; в същото време пристигнала и колата от консулството. Вдигнали Лари в кабината и поставили на лицето му кислородна маска.

Ерик и Клод не знаели дали ще го видят отново. Или ще остане прикован в инвалидна количка до края на живота си. Какво са могли да му кажат? Те се усмихнали и извикали едновременно:

— Бай-бай, глупако!

 

 

След като Лари замина от Бодрум, чувството на изтощение и пустота зае мястото на адреналина, нахлул в телата ни. Смълчани, ние инстинктивно се отправихме към кафенето, за да седнем и да поприказваме. Най-после зададох въпроса:

— Продължаваме или не? Няма да си помисля за никого, че е страхливец, ако не иска да слиза повече.

Сю Уоумър отговори спокойно за цялата група:

— Сега не е по-опасно, отколкото бе през цялото лято. Аз искам да продължа.

Това бе всичко, което се каза по този въпрос.

Прекарахме следващия ден в Бодрум, очаквайки телефонното повикване, което дойде едва вечерта:

„Той не е добре. Ще прекара в камерата трийсет и осем часа, но с него всичко е наред.“

Лари остана в болницата още две седмици, преди да се върне при нас, но продължи да куца още няколко месеца. Дори сега го виждам да понакуцва, когато е уморен.

 

 

Работата при Яси Ада продължи и ние научавахме все повече за екипажа на обречения кораб. От торбата на пневмотранспортьора се показа медальон от жълто стъкло с кръстообразен монограм на името на Теодор. От пясъка под керемидите изкопахме още лампи, монети и съдове за хранене. Една нощ, когато откъртвахме внимателно кората от наслойки по рамото на ръчния кантар на капитана, използван за претегляне на по-тежки стоки, видяхме името му, изчукано грубо с гръцки букви: Георгиу Старши Морски Капитан. Противотежестта на кантара бе един запълнен с олово бронзов бюст на Атина с шлем; богинята бе разпозната веднага по главата на Горгона върху нейния нагръдник. Но капитан Георгиу не се е кланял на езическата богиня. Той е бил благочестив християнин; за това говорят кръстовете от двете страни на името му; близо до кантара бе намерена бронзова кадилница и кръст.

Намерихме и друг по-малък ръчен кантар със синджири, куки и противотежест, оформена като круша — още едно доказателство за търговската дейност на капитана. Печалбарската и религиозната природа на търговеца от онова време бе намерила обединен израз в бронзовите дискообразни теглилки върху всяка от които бе инкрустиран сребърен кръст над гръцката цифра, показваща броя на унциите.

Посейдон ни каза кога да напускаме. Първата есенна буря се стовари върху шлепа през нощта, изтръгвайки изтощените му котви от пясъка и скалите, в които се бяха впили упорито по време на непрестанния летен „мелтем“^[5]. Този ден се навърши точно една година от утрото, когато вълните ни изгониха от нашия лагер при нос Гелидоня.

 

 

На следващото утро „Санане“ трябваше да отстъпи за пръв път, въпреки че капитан Кемал бе на кормилото; той се върна от половината път до Яси Ада, побягнал пред глутницата вълни, които го преследваха с широко разтворени челюсти, опръскани с пяна. Качихме се на джипа. От Бодрум отидохме с капитан Кемал до планините срещу острова и потърсихме с военните бинокли шлепа и нашите другари, останали на вахта. Шлепът не бе отнесен много далече, но изглеждаше страшно мъничък и уязвим посред огромното море.

На другата заран след една безсънна нощ, изпълнена с удари на капаци и звън от разбити стъкла, ние отплавахме отново.

Най-напред не можахме да видим шлепа. После той се показа недалеч от Яси Ада — същинска прогизнала развалина от разхвърляни походни легла, разкъсани въжета и раздрани платнища. Премръзналият и изтощен екипаж ни приветства с викове.

Слязохме под вода, за да видим какво бе попречило на бурята да отвлече нашия шлеп в Егейско море. Проследихме браздата, която най-голямата котва бе изорала по пясъчното дъно, и я намерихме закачена съвсем леко за върха на котвена лапа, „протегната“ от друга жертва на Яси Ада — потъвал кораб от късния римски период.

По време на последните слизания покрихме останките от византийския кораб с гумиран плат, който притиснахме с пясък и камъни, надявайки се, че платът ще опази останките от теченията и от други любопитни водолази.