Джордж Бас
Археология на морското дъно (15)

Глава четиринайсета
Късмет

Джоу Алегзандър се изпъна и се обърна по корем, потънал в собствената си пот. Около него бяха наредени шамандурите — оранжеви варели с означения на дълбочините; към варелите с въже бяха привързани камъни с големина на пъпеш. Джоу бе легнал на дървената площадка, издадена навън от кърмата на „Гюниел“ — нашето риболовно корабче под турски флаг, дълго трийсет и пет фута.

В закритата отвсякъде кабина на „Гюниел“ Джон Бродуотър гледаше лентата, чертана от пишещия прибор на хидролокатора, а очите му сълзяха от пушеците на дизеловия двигател. Лицето му бе бледозелено, а мустаците му сякаш бяха увиснали повече от всякога.

— Какво ще кажеш за това? — попитах го аз, след като хвърлих поглед към пишещия прибор през люка на кабината. Едва успях да различа лилавото петънце върху влажната хартиена лента.

— Не знам — забави отговора си Джо със своя провлечен говор от Кентъки. — Може и да е нещо.

Обърнах се към Джо:

— Шамандура — от десния борд!

Джо се изправи:

— Колко е дълбоко?

— Джон, каква е дълбочината?

— Около сто и осемдесет фута — отговори ми той.

— Сто и осемдесет фута — предадох на свой ред аз.

Джо избра шамандура с двестаметрово въже.

— Дявол да го вземе, вече го изпуснахме. Нека се върнем, за да опиташ отново.

Джо ме погледна и отговори безизразно:

— Не вярвам да има нещо.

Извихме в широка дъга; „рибата“ на хидролокатора се влачеше след нас. Повече не видяхме целта. А и не вярвах, че някой от нас очакваше да я видим.

През август и септември 1973 година търсихме потънали кораби под стръмните скали между Бодрум и Анталя, като хващахме във „вилка“ с помощта на шамандури целите, открити с хидролокатора, а после ги търсехме с подводната телевизионна камера; това бе скучна и монотонна работа — често за една цел губехме половин ден. Понякога се изнизваха дни, без да ни заинтересува нито един от знаците върху книжната лента от прибора, а всички проверени цели, с изключение на една се оказаха най-обикновени скали, щръкнали от морското дъно.

Изключението открихме в един залив, разположен на северозапад, близо до Бодрум; там водата напомняше повече на тинеста река в Северна Каролина, отколкото на прозрачно синьото Егейско море. Направихме видеозапис на няколко предмета, които може би бяха отломъци от керамични съдове; капитан Мехмед придвижваше внимателно телевизионната камера над дъното, потънало в тиня. Превъртяхме няколко пъти лентата на отделни кадри, но не бяхме сигурни какво сме намерили.

Джоу, Юксел и Дон Фрей пожелаха сами да огледат обекта, разположен само на седемдесет фута дълбочина. Не бяхме запланували да слизаме под вода преди пристигането на новата двойна камера на АИМА, но товарният параход, който трябваше да я пренесе от Америка, пътуваше с нарушен график, а местните корабчета не можеха да вземат на борда си голямата камера от Яси Ада.

— Нищо не се вижда — докладва Дон, излизайки от тъмнокафявата течност. — Трябваше да се държим за ръка, за да не се изгубим.

— Знаете ли кога почувствувах дъното? — добави Юксел. — Трябваше да потъна до раменете, за да разбера, че съм вече там.

Малко по-късно Джон Бродуотър напипа слепешком шепа чирепи, които може би бяха късноримски или от времето на Византийската империя. Дали дълбоката тиня не бе запазила напълно някой корпус на кораб от древността? Този въпрос остана без отговор.

Всеки от нас прикриваше разочарованието си по различен начин. Инженерите подобряваха материалната част, мъчеха се с акумулаторите и поправяха по нещо. Те поне имаха какво да правят. Но Джоу бе дошъл в Турция заради водолазната работа, а сега трябваше да прекарва по цели седмици върху грубия дървен корниз, виснал над водата. С пресилени движения той „се упражняваше“ да хвърля шамандури, хвалейки се с необходимото за целта умение.

— Джордж, не знам дали ти би могъл да ме заместиш.

Неговата заразителна усмивка, изтеглена като бяла лента върху изгорялото му лице, прикриваше обзелото го разочарование.

Когато новата камера пристигна най-после в Измир, преместихме се от „Гюниел“ на по-големия „Кардашлар“. Мехмед ми го предостави на възможно най-ниската цена, но многолюдният постоянен екипаж на траулера настояваше за своите надници, независимо дали търсим риба, или потънали кораби. Разумната всъщност цена се оказа за нас истинско съкровище, което трябваше да изтече от непрекъснато намаляващите ни фондове.

Гледахме как ни се изплъзват още средства, докато „Кардашлар“, оголен от риболовните си съоръжения, за да има място за нашата водолазна екипировка, лежеше неподвижно цяла седмица в Бодрумското пристанище. Телефонната инсталация на новата камера, предназначена за връзка между лекаря и пациента, се оказа записана в корабните документи като „радио“. Имахме разрешение да внесем само камера, но не и радио, така и не успяхме да убедим митническите власти в Измир, че това не е радиостанция, а съставна част от камерата. Предложихме да я свалим. Властите искаха да ни помогнат, но техните правилници бяха категорични.

Докато чакахме за огледа на „радиото“, който трябваше да бъде направен от професор в едно близко техническо учебно заведение, ние се върнахме на „Гюниел“ и предприехме трескаво, но напразно търсене на кораб, потънал на около седемдесет мили от Бодрум; без да успеем да дремнем, загубихме цял ден в едно пристанище, обсадено от силни ветрове, а после мъглата ни отне още един ден.

Когато самоличността на телефона бе потвърдена, а камерата, компресорите и въздушният резервоар заеха своето място върху палубата на „Кардашлар“, Джоу, Дон Фрей и Дон Роузънкранц трябваше да се върнат обратно в Америка. Останахме само трима водолази.

Бях принуден да попълня групата и затова наех Мерих Карабаг — младия собственик на нашите стаи в Бодрум, който имаше наклонност към машините, — и Джумхур Илик. Преди тринайсет години Джумхур бе овчарче на нос Гелидоня, а след това почти не бях го виждал. Той станал водолаз и събирал сюнгери; по-късно напуснал тази работа и сега бе собственик на чартърно корабче в Бодрум. Дойде с нас само защото туристическият сезон бе завършил.

От попълнения имаше нужда не само групата; бяхме похарчили по-голямата част от петнайсетте хиляди долара, които ни подари Националното географско дружество. Просто не знаех откъде да искам допълнителни средства. И макар че бъдещето на АИМА зависеше от крайния резултат на нашето търсене, аз се колебаех да поискам толкова скоро помощ от съвета, след като досегашните ни усилия бяха отишли почти на вятъра. Членовете на съвета имаха всички основания да си зададат въпроса, дали не бяха заложили на по-слабия кон.

Познавах един човек, към когото можех да се обърна с по-малко неудобство; това бе доктор Ленърд Кармайкъл — ръководител на комисията за изследвания и проучване към Националното географско дружество. Той познаваше работата ми още от самото начало и бе член на управителните съвети на няколко фондации и дружества, които ме бяха подкрепяли. Бе свидетел на нашите ежегодни успехи. Знаеше, че може да заложи на нас. Написах му писмо с молба за допълнителна помощ от 2000 долара, в което обещавах да определим в скоро време съвсем точно местата на няколко потънали кораба; обясних му, че след монтирането на камерата ще можем да слизаме под вода и ще тръгнем по следите, посочени от местни водолази.

А след това вдигнахме котва и поехме към Бозбурун — селце, разположено далече надолу по брега, в което живееха ловци на сюнгери.

Бозбурун се появява от морето като филмов декор с бели и жълти правоъгълни фасади и почти еднакво високи покриви, покрити с червени керемиди, които се очертават на фона на кафявите, голи хълмове.

Мехмед отиде до брега с гребната лодка и своите моряци с плетени вълнени шапки, които приличаха на група пирати, запътили се към сушата. След като се върна, той ни каза, че е намерил водолаз ловец на сюнгери, който е съгласен да ни покаже потънали кораби.

Последвах го заедно с Юксел и се присъединихме към екипажа на „Кардашлар“, разположил се пред пристанищното кафене, където пихме на малки глътки гъсто и сладко турско кафе. Водолазът, който се казваше Мехмед Ашкин, играеше карти на съседната маса. Той не погледна нито веднъж към нас. След половин час попитах нашия Мехмед кога ще се случи нещо. Той ми каза да бъда търпелив.

Мехмед Ашкин свърши играта си и приближи, придружен от своите партньори. По широкото му, тъмно лице не се забелязваше нито доброжелателство, нито неприязън; потвърди, че знае няколко места на потънали кораби и може да ни ги покаже през следващата седмица, след като подреди собствените си работи, за да ни придружи. Воден от желанието да ни увери в добрите си намерения, той ни заведе до мястото на потънал кораб, отдалечен на няколко часа път; Юксел и Джумхур слязоха под вода и казаха, че корабът е византийски. Отново византийски кораб! Защо византийските капитани не са пазили по-добре плавателните си съдове! Знаехме за такива корабокрушения в Турция, Кипър и Италия; вече бяхме разкопали потънал византийски кораб. Надявах се да намерим нещо от друга епоха.

Оставихме Мехмед Ашкин с обещание да се върнем след няколко дни и продължихме към Мармарис, за да потърсим друг водач. Открихме някакъв възрастен водолаз, който продаваше пощенски картички на улицата и бе така осакатен от гърчове, че трябваше да го пренесем на „Кардашлар“; той твърдеше, че знае местата на хубави потънали кораби.

— Ей там е — каза той, посочвайки към някакъв залив, но веднага след това се поправи: — Не, не, от другата страна е.

Плавахме в кръг; възрастният човек се чувствуваше все по-неудобно, опитвайки се да си припомни някой ориентир на сушата. Нашите водолази намериха само гърлото на счупена амфора. Върнахме старика в Мармарис и му благодарихме за услугата.

На двайсет и два часа път покрай нос Гелидоня се намираха два потънали кораба; Дон Фрей и Юксел бяха ходили там през 1971 година. Отправихме се натам, но се оказа, че в рибния трюм бе невъзможно да се спи; там бе нашата „каюта“, отделена само с ниска преградка от задушливото машинно помещение. Изпълзях от дюшека върху пода, който бе само четири фута под тавана, и се измъкнах на палубата, въпреки че там бе студено. Намерих Мехмед и брат му Нихад, седнали на завет при носа, и се присъединих към тях.

Отдолу ме мярнаха два сребристи призрака и откъснаха мислите ми от търсенето. Водата фосфоресцираше като искрящ ореол около двойка делфини, които ни гледаха любопитно на светлината на кръглата луна. Те правеха изящни скокове един след друг: накрая единият почти докосна ръката ми. Дръпнах се сепнато назад и видях, че Нихад се прицелва с ловджийска пушка.

— Не го убивай!

— Те късат мрежите ни, като преследват рибата — отговори ми той. — Губим по цели дни за кърпене на мрежи.

Мехмед внимателно убеди брат си да не стреля този път и да върне пушката в кабината. Но вълшебният миг изчезна. Делфините се гмурнаха надълбоко и изчезнаха, а аз трябваше да се върна отново при старите си мисли. Бях напълно отчаян. Дори корабите, които трябваше да видим сутринта, не обещаваха нищо особено. Както каза Юксел, те заслужавали само „едно отиване“. Заспал съм на палубата. Когато след един час се събудих от тропота на котвената верига, слънцето се бе показало.

При единия потънал кораб видяхме килим от римски чаши, бокали и големи чинии или подноси, пръснати по склон от пясък и скали. Отидохме и при другия кораб, чийто недатиран товар от керемиди се намираше на стотина ярда встрани, и направихме видеозапис. Оказа се, че и двата обекта заслужават по-нататъшно изследване. Но не бяха затънали дълбоко в пясъка, където корпусите им биха се запазили, и следователно не бяха подходящи обекти за първа разкопка на АИМА.

Джумхур, който наблюдаваше на екрана записа на излизането си след проверката на втория обект, каза:

— Не знаех, че търсите такива неща. До Книдос има едно място с по-голям куп керемиди.

Попитах го дали е попадал и на други корабокрушения. Той спомена за два големи съда, които бил видял преди седем години, когато още слизал под вода за сюнгери.

— Но там няма кораб — допълни той. — Само две големи делви.

Мястото бе далече. Отбелязах го с кръгче на картата и забравих за него.

 

 

Другите два кораба, които търсихме под вода и с хидролокатор по местата, описани от ловци на сюнгери, ни се изплъзнаха. Знаех, че съществува и трети обект. В кафенето в Бозбурун бяхме видели великолепно запазени вази, събрани оттам. Казаха ни, че се намира непосредствено до пристанището, от което излизахме.

Слязох под носа заедно с Юксел и Джумхур; решихме да плуваме разделени, но така че да се виждаме помежду си, за да можем да проверим възможно най-голяма площ. След по-малко от петнайсет минути усетих, че дишането ми е затруднено. При Яси Ада, където дълбочината бе същата, никога не бях се задъхвал толкова бързо дори при тежка работа; мина още една минута и едва тогава забелязах, че бутилките ми бяха почти празни. Махнах на Юксел и дръпнах лостчето за резервния запас. Никакъв въздух. Легнах по гръб, за да изцедя последните глътки през регулатора. Бяхме на сто и петдесет фута.

Когато Юксел приближи, преместих няколко пъти показалеца си пред гърлото, което е знак, че водолазът моли за въздух. Той ми подаде своя мундщук, но аз не бях ползвал друг път приспособление от този тип. Не го сложих правилно. В устата ми влезе повече вода, отколкото въздух. Видях на моя дълбокомер, че сме се изкачили само на десет фута по-горе. За пръв път след стотици слизания под вода ме обхвана паника. Разбрах много добре, че се давя, и помислих за Ан и двете си момчета. Мисълта, че няма да ги видя повече, ме накара да забравя всички правила; втурнах се нагоре с всички сили. По едно време почувствувах как Юксел ме дърпа за краката, за да не ми позволи да изляза. Главата ми бе съвсем близо до повърхността. Юксел бе излетял нагоре с мен за да ме предпази от емболия, без да помисли, че се излага на същата опасност. Той ме обгърна с едната си ръка, а с другата слагаше последователно своя мундщук в устата ми. Почти не разбирах какво става. Пред лицето ми се пенеха мехурчета, не виждах нищо.

Високите вълни не бяха позволили на Мехмед и на осигуряващия водолаз Джон Гифърд да проследят от лодката къде изскача издишаният от нас въздух. Излязохме на повърхността почти на сто ярда встрани и извикахме за помощ; след като получихме нови бутилки с въздух, ние се спуснахме отново под вода, за да минем през декомпресия заедно с присъединилия се Джумхур.

Не намерихме потъналите кораби, които търсехме. Още по-лошо. Оказа се, че се чувствам зле под вода след четиригодишното прекъсване. През първата седмица при нос Гелидоня бях по-добър водолаз.

Успехът продължи да ни се изплъзва и след като се върнахме в Бозбурун, откъдето взехме Мехмед Ашкин; върнахме се назад до средата на същия път, за да търсим потънал кораб, който според него бил „голям като къща“. Започвах да мисля, че ни заблуждава нарочно; може би други водолази го бяха придумали да не ни показва тайните източници на амфори, които те често продаваха на черния пазар на предмети от древността. Широкото му безизразно лице не ми казваше нищо.

Той ни заведе при друг обект. Джон Гифърд и Джон Бродуотър не намериха нищо. Когато слязох след тях с Юксел, видях причината: дъното ни напомни за празното пространство, останало при Яси Ада след разкопаването на византийския кораб; от целия товар бяха останали само няколко чирепа.

Неколцина водолази ни бяха описали следващия обект като „много стар кораб, навярно от бронзовата ера“, тъй като видели по него големи парчета мед. Юксел, Мерих и Джумхур слязоха под вода, за да определят точно неговото място. А когато от „Кардашлар“ видяхме, че раздалечените мехурчета въздух се събраха на едно място и продължиха да изскачат оттам в продължение на десет минути, разбрахме, че са намерили нещо. Джон Бродуотър и Джон Гифърд надянаха нетърпеливо гумените костюми, готови да се спуснат с фотоапарати и телевизионни камери.

— Не си губете времето — каза им Юксел, след като се показа на повърхността с къс от медна обшивка на корпус. — Това е някакво параходче.

Ушите ми бяха заглъхнали от настинка; не можех да слизам под вода. Попитах Юксел:

— След като сме дошли дотук, искаш ли да не се прибираме преди обяд, за да погледнеш стъклата, за които ни говори Мехмед Ашкин? Макар да не ги е виждал, той спомена, че е чувал за тях; те са съвсем наблизо.

Следобед тримата турци слязоха отново и след половин час се върнаха с пълни шепи стъкло. Отломъците от бокали, гарафи и необработено стъкло заблещукаха по палубата с пурпурни, зелени и жълти цветове.

— Навсякъде има стъкла! Не можеш да бръкнеш в пясъка, без да си порежеш пръстите. Джордж, наистина си струва!

Джон Бродуотър и Джон Гифърд слязоха до полегатия пясъчно-тинест склон на дълбочина сто и десет фута. Стъклените отломъци и късовете необработено стъкло бяха пръснати всред обширен район, обрасъл с морска трева; в единия му край се издигаше купчина полузаровени амфори. Шарките на гледжосаните чинии и формата на амфорите подсказваха, че потъналият кораб е от късната византийска епоха — навярно от дванайсети или тринайсети век; бе почти сигурно, че дебелият пясъчен слой е запазил уникалния корпус.

За пръв път видяхме усмивката на Мехмед Ашкин. Той спомена за товар от амфори само на няколко ярда встрани; Джон Бродуотър и Джон Гифърд облякоха костюмите. Но шансът не пожела да ни глези повече: те не намериха нищо. Върнахме се в Бозбурун, за да оставим нашия водач и да потърсим един друг ловец на сюнгери, който бе обещал да ни помогне.

— Зимата дойде — ни поздравяваха на сутринта всички моряци. Първият есенен дъжд разгони спящите от палубата на „Кардашлар“ и те побързаха да се свият някъде на сушина, за да дремнат още малко. Аз треперех от хапещия октомврийски вятър въпреки двете дебели ризи и скиорското яке.

Опитахме се да отидем до селото, което бе близо до Бозбурун, но прекалено високите вълни ни върнаха. „Кардашлар“ подскачаше бясно и четирите тона наши съоръжения се мятаха по палубата. В големите бутилки с кислород или въздух под налягане е скрита разрушителна сила, която не отстъпва на разрушителната сила на динамита; всеки миг можеше да последва взрив.

Но бурята ни донесе неочакван късмет. Всички от групата искаха да продължим търсенето и не можеха да си намерят място в закътаното пристанище на Бозбурун. Не бяхме предвиждали да се връщаме до кораба със стъкления товар, но това бе единственото място, до което можехме, подгонени от вятъра, да стигнем без риск.

— А защо да не потърсим и другия кораб, за който ни спомена Мехмед Ашкин? — подсказа Джон Гифърд.

Засилващият се вихър ни отнесе на юг до потъналия стъклен товар. Просто не знаехме кога и как ще успеем да се върнем срещу бурята. Юксел и Джумхур слязоха да търсят новия обект. Докато те минаваха през декомпресия под гребната лодка, аз им пуснах дъсчицата за съобщения. Юксел нарисува амфора от класическия период и написа под нея: „Открита на 110 фута.“

Разгледах и двата обекта с едно слизане. Стъкленият товар отговаряше на описанията. Другият потънал кораб бе от класическия или ранноелинския период, тоест от четвърти или трети век преди новата ера; той бе пооплячкосан, но сондажите показаха, че по-голямата част от него е скрита под дебел пясъчен слой. Двата кораба бяха потънали толкова близо един до друг, че разкопките можеха да се извършват едновременно от два екипа, ползващи един и същ лагер и един и същ шлеп. Разделени от стотици години, два кораба бяха потънали един до друг, също както при Яси Ада. Намерихме повече, отколкото се бяхме надявали да намерим. Всеки от двата кораба щеше да бъде успех, възнаградил нашето търсене.

Времето продължи да ни помага. През нощта внезапна градоносна стихия изчисти въздуха и усмири вълните. Направо се плъзгахме по гладкото като тепсия море до селцето, близо до Бозбурун, където живееше новият водач. Мехмед отиде пеша до къщата на водолаза, отдалечена на половин час път, а ние останахме да чакаме под асмата на откритата чайна. Собственикът ни наля студена вода от боядисаната в бяло амфора, на която той бе поставил бронзова канелка; формата ѝ ни подсказа, че е от седми век преди новата ера — бе по-стара от всичко, което бяхме намерили досега, с изключение на находките от бронзовата ера при нос Гелидоня.

— Държи студено като хладилник — каза ни той. — Извадиха я с мрежа преди двайсетина години.

Разбрахме, че амфората била намерена в района, от който се връщахме; това бе нишката към трето корабокрушение в нашето ново гробище на кораби.

Капитан Мехмед се спусна бегом от хълма с новината, че водолазът ловец на сюнгери отказал да дойде с нас. Но сега това беше без значение. Сега всичко бе прекрасно — дори дъждовната буря, която ни накваси, когато се връщахме към мястото на потъналия византийски кораб, показан ни от Мехмед Ашкин в деня на нашето запознаване; тогава аз не бях слязъл с Юксел и сега исках да видя кораба със собствените си очи.

Обектът бе като показен пример в учебник — купчина амфори, затънали в дълбокия пясък между деветдесет и сто и петнайсет фута дълбочина, при това толкова близо до брега, че за разкопките не бе нужен шлеп. Макар и от времето на Византийската империя, той без съмнение не бе от същия век, от който бе корабът, потънал при Яси Ада. Фред и Дик Стефи, които щяха да го проучват, несъмнено щяха да разберат още неща за критичния преходен период между древното и съвременното корабостроене. Пренебрежението ми към кораба понамаля, след като се оказа, че не е единственият ни обещаващ обект.

Отплавахме направо към Книдоския полуостров, за да видим керемидите, за които бе споменал Джумхур. Корабът бе паднал върху скалисто дъно, така че от корпуса му не бе останало нищо, но товарът и съдовете от камбуза се виждаха съвсем ясно и ни позволиха да го датираме: първи век преди новата ера. Много по-обещаващ се оказа корабът от елинската епоха, потънал по същото време само на стотина ярда встрани; неговият товар бе от тънко изработени чаши, лампи и бокали; повечето от тях бяха напълно запазени.

След толкова седмици на отчаяние само за два дни видях пет потънали кораба, при това най-запазените четири от тях бяха от четири различни епохи на древността.

 

 

В Бодрум зачакахме съобщение от Вашингтон, за да знаем дали ще можем да продължим. То пристигна, но съдържаше противоречиви новини: Националното географско дружество ни отпускаше допълнително две хиляди долара, но бе починал доктор Кармайкъл, който толкова много бе помагал на нашата работа.

 

Когато минавахме покрай малкото заливче, отбелязано с кръг на нашата карта, слънцето бе ниско. Нямахме намерение да спираме. Но аз повиках Джумхур на кърмата и го попитах отново какво бе видял там.

— Сигурен ли си, че е потънал кораб?

— Няма кораб — отговори той. — Само две големи делви върху скалите.

Според него те имали широки, отворени гърла и приличали на големи корабни съдове за вода.

— Навярно са от римско време — казах на Юксел. — Хвърлили са ги през борда. Направо не си струва.

Бяхме тръгнали към товар стари съдове за вино, който би трябвало да намерим по-нататък покрай брега. Някакъв ловец на сюнгери казал на капитан Мехмед, че те били дълги и тънки. Дотам имаше още час път.

Юксел погледна към небето.

— Докато стигнем, ще бъде почти тъмно.

Бяхме слизали под вода на залез-слънце, а и в студено и ветровито време, когато вълните са високи. Но докато се хранехме, все още настръхнали и мокри върху откритата палуба, стори ни се особено неприятна мисълта, че когато излезем от водата, няма да ни стопли и най-слабият слънчев лъч.

— Може би делвите на Джумхур заслужават една снимка — предложи Юксел с надежда в гласа. — Защо не слезем до тях сега? А утре сутринта ще отидем за амфорите.

Малкото заливче бе останало зад кърмата.

Спомних си колко трудно бях намерил чак на следващата година кораба, открит от нас при Яси Ада. А Джумхур бе видял делвите само веднъж, и то преди седем години.

— Джумхур, ще можеш ли да ги намериш пак?

— Да.

Взех внезапно решение, без да се замислям, воден навярно от желанието да свършим още по светло със слизанията под вода. Дадох заповед да се върнем към заливчето.

Двамата с Юксел следвахме Джумхур във водата. Липсваха всякакви ориентири, но воден от онова необикновено чувство за ориентация, което бях наблюдавал често у турските водолази, Джумхур се носеше бързо насам-натам над еднообразното поле от морска трева на дълбочина трийсет фута. Той плуваше в зигзаг, както навярно се бе движил и тогава, когато още бе събирал сюнгери, привързан към шланга на повърхността. Едва успявах да го следвам и след петнайсет минути се задъхах.

Джумхур погледна дълбокомера на Юксел и внезапно пое в друга посока, този път над спускащия се надолу каменист склон. Видях двата огромни съда, полегнали встрани и полускрити в пясъка там, където скалистият склон се сливаше с пясъчното дъно на дълбочина сто фута; по скалите нагоре бяха пръснати керамични чирепи.

Стигнах до единия от тях, опипах с две ръце ръба на отвора и се отправих към другия. Но още преди да го докосна, Юксел ме отблъсна встрани — по-далече от грозната муренова змиорка, която се спотайваше вътре. После той коленичи и написа с показалец върху разтворената длан на другата си ръка: „К-о-р-а-б.“ Занимах в знак на съгласие.

— Абдал Джумхур — казах му с приятелско тупване по гърба, когато се качихме на палубата на „Кардашлар“, — ти наистина си бил глупак! Нямало кораб, а? Та това е най-хубавият потънал кораб, който сме виждали!

Корабът бе стар — по-стар от всички, които бяхме намерили. На следващия ден изнесохме двата чудесно запазени съда: един по-малък, с широко отворено гърло, и огромна делва, навярно за смесване на вода и вино. Не можахме да ги датираме, но отломъците от по-малките керамични съдове сочеха седмото столетие преди новата ера, тоест края на железния век, когато класическият период набирал сили, за да скрие тъмата на предшестващите го епохи. Какъв бе корабът? Древногръцки, финикийски или кипърски? Всъщност това не бе важно. Националността нямаше значение, тъй като историческата ценност бе очевидна.

Продължихме ликуващи към потъналия кораб, заради който дойдохме в тази част на крайбрежието. Двамата с Юксел започнахме да го търсим, като следвахме указанията, които Мехмед бе получил още преди седмици. Те бяха прости и точни: „Влизате във водата при първия нос. Скалите се спускат стръмно надолу до четиридесетия метър, където започва пясъкът. Между това място и следващия малък нос има потънал кораб с дълги, стройни амфори.“

След десет минути Юксел откри купчината съдове за вино от първи век, които по форма приличаха на пури. Под плячкосаните амфори се виждаше дървеният корпус; по него все още нямаше сериозни щети. Корабът заслужаваше да бъде разкопан.

Дори да бяхме намерили само този кораб, нашето търсене можеше да се смята за успешно. А сега го гледахме с по-малко вълнение. Отбелязахме общо седемнайсет обекта със заслужаващи внимание потънали кораби от всички периоди на древността, започвайки от бронзовата ера: железен век, класически период, елинизъм, Рим, Византия и средновековието. Пред новия институт лежаха дълги години работа и една цяла история на мореплаването. Само за две седмици нашето търсене се превърна от поражение в най-плодоносната от всички подобни кампании в района на Средиземно море. Натъжи ни единствено фактът, че всички обекти, с изключение на потъналия кораб от железния век бяха повече или по-малко оплячкосани; в скоро време лакомията за сувенири ще унищожи всички свидетелства за мореплаването в древността — поне тези, които са на досегаеми дълбочини.

 

 

Върнахме се в Бодрум за провизии и зачакахме нетърпеливо утрото. Бяхме научили и за други потънали кораби на север.

Но навярно тежкият, влажен въздух през нощта е бил твърде подходящ за телепатични връзки. Събудих се в четири и половина сутринта в малката стаичка, където спях на дървен нар заедно с Джон Бродуотър и Джон Гифърд. Тъй като не можех да заспя отново, сварих си кафе и седнах да пресмятам за десети път нашите неплатени сметки в Бодрум. На един ден път на север се намираха два обещаващи потънали кораба и един ловец на сюнгери, който искаше да ни заведе при тях; малко по-далеч живееше един рибар, който предложи да ни покаже мястото, където преди години хвърлил обратно във водата бронзова статуетка, измъкната с мрежата. Но сметките показваха недвусмислено, че не можем да останем повече. Парите ни бяха само за няколко дни. Ако лошото време ни свареше тук, нямаше с какво да платим на екипажа. Отвън небето тъмнееше заплашително. Бе неразумно да оставаме повече.

Джон Гифърд влезе в кухнята преди седем. Очаквах, че нашият най-запален водолаз ще бъде отчаян от моето решение. Затова му предложих да откараме с джипа бутилките на север и да слезем под вода без „Кардашлар“ и камерата.

— А защо да не спрем, докато все още водим? — запита той. — Шансът бе на наша страна. Минахме без нито едно произшествие. Това бе най-плодоносното търсене. Нека спрем заради доброто име на института.

Почувствувах облекчение. Но как да кажа на Юксел! Той знаеше, че е длъжен да намери колкото е възможно повече потънали кораби и да съобщи за тях на своето правителство. Когато той слезе от стаята си, заговорих за други неща; щях да продължа само в случай че бе уместно. Когато му предложих, на лицето му се появи широка усмивка:

— Чух те, когато стана към четири часа тази сутрин. Оттогава лежа и си мисля как да ти кажа да спрем дотук. Бях решил да те питам дали разбираш нещо от география. И то само защото ако отплаваме на север, това не означава, че южният вятър няма да ни настигне и там. Джордж, времето наистина може да ни затвори в Яликавак за четири-пет дни. Тогава как ще платиш за корабчето?

После добави, продължавайки да се усмихва:

— Ето че и ти си стигнал до същото заключение. Недей насилва късмета си!

Джон Бродуотър се двоумеше. Той се надяваше да направи хубави цветни снимки при условие че поне един от потъналите кораби се окаже добре запазен, но очевидно трябваше да се подчини на решението на мнозинството.

Отидох на пристанището, за да предам новината на Мехмед; бях сигурен, че екипажът му ще съжалява за пропуснатата възможност да получи заплата за още няколко дни. Той ме срещна на палубата.

— Тази нощ говорих с Нихад. И двамата мислим, че е време да спрем — каза той. — Досега всичко вървя добре. Нека така и да свърши.