Джордж Бас
Археология на морското дъно (2)

Глава първа
1960 година

— Ако не сграбчиш бика за рогата, когато можеш да го направиш, никога нищо няма да постигнеш!

Връщах се с бърза боязлива крачка в моята асистентска канцелария, докато плътният глас на професор Родни Йънг ме следваше през стъклената преграда между нашите две помещения. Той току-що ме бе запитал дали се интересувам от ръководството на археологически разкопки в Северна Африка.

— Но аз не знам арабски! — бях отговорил. — И не разбирам нищо от картографиране.

Той смяташе, че бих могъл да се науча.

Имах готови още сума ти извинения. Но главно чувствах, че си спомням твърде малко археологията и историята, а и гръцкия, френския и немския. По време на семинарите усещах фактите на самия връх на езика си, но в действителност четирите години прекъсване на учебните занимания ги бяха върнали доста назад.

Току-що бях превалил две години, прекарани в армията, втората от които бях командир на един взвод, запилян някъде на север от Уиджонгбу, Корея. Бях станал отличен стрелец, бях почти толкова добър и на тенис на маса и бях изгледал приблизително четиристотин различни филма в четиристотин последователни вечери. Освен това бях научил много неща за камиони, генератори, водни помпи, помийни ями и кухни. Но този опит не помагаше особено за усвояване на лекциите по древна археология или желязната ера в Гърция. Преди да отида в армията, изкарах две години в американското училище за класически изследвания в Атина, като посещавах музеи и развалини и вземах участие в разкопки из Гърция и Турция. Всичко това, както и четирите години, които прекарах в университета „Джон Хопкинз“, не бе нищо повече от неясни спомени сега, през 1959 година, когато започна първият семестър от моята специализация в Пенсилванския университет.

В крайна сметка моето желание или нежелание да замина за Африка се оказа без значение: научих, че по време на нашия разговор организаторите на разкопките вече били избрали друг ръководител. Но не забравих съвета на Родни Йънг.

След около месец доктор Йънг ме извика в своята канцелария и ми прочете писмо от Джон Хюстън — ръководител на Съвета по подводна археология в Сан Франсиско. В него ставаше дума за кораби, потънали в древността из Средиземно море, и за някой си Питър Трокмортън, който открил местата на много такива корабокрушения по времето, когато бил на турски кораб за лов на сюнгери. Трокмортън, професионален фоторепортер и много добър леководолаз, усетил, че тези кораби могат да бъдат проучени под водата със същото внимание, с което затрупаните градове се разкопават на сушата. Той се двоумял кой би могъл да организира една научна експедиция в Турция. И тъй като доктор Йънг бе правил разкопки в Гордион, Турция, Хюстън предлагаше това да бъде направено от музея на Пенсилванския университет.

Трокмортън заявил, че един от потъналите кораби бил от късната бронзова ера. Кораб от времето, когато Агамемнон се карал с Ахил на брега пред Троя. Кораб от времето, когато Одисей отплавал във виненочервеното море към своя дом. Кораб на повече от три хиляди години.

— Искаш ли да изкараш леководолазен курс и да бъдеш археолог на експедицията? — запита ме Йънг.

Този път сграбчих бика за рогата.

— Разбира се — отговорих. Без никакво колебание.

 

С Питър Трокмортън се срещнахме за пръв път непосредствено след Коледа на 1959 година в преддверието на един хотел в Ню Йорк, където той бе пристигнал направо от Гърция за участие в срещата на Американския археологически институт. Бях поразен от неговата енергия. Той не сваляше лекото си връхно палто, сякаш бе готов всяка минута да тръгне нанякъде. Мъжественото му лице ми се стори по-строго, отколкото бе в действителност, докато той ме разглеждаше с дълъг, изпитателен поглед през очилата си с рогови рамки.

Тази вечер доктор Йънг, Джон Хюстън, аз и неколцина други, седнали около една маса в залата за заседания, чухме разказа на Питър. За разлика от други хора, които говорят все по-бързо, когато са обхванати от някаква идея, Питър разказваше бавно и обмислено, като често съпровождаше думите си с по някое „Ъ-ъ?“, за да бъде сигурен, че все още следим нишката на мисълта му.

Пепелници и пакети с цигари представляваха острови и потънали кораби, докато той подреждаше и разваляше „карти“ на местата, където се намираха най-обещаващите обекти.

Отново и отново той наблягаше върху спешната необходимост от експедиция.

— Ако не отидем сега, още през тази година, ловците на сюнгери ще взривят кораба от бронзовата ера заради метала. Не можем да пропуснем това лято!

Преди около едно поколение подобен потънал кораб бил открит от гръцки водолази, които работели в турски води, и стотици фунтове медни и бронзови предмети били претопени и продадени. Преди да се разделим тази вечер, ние се уговорихме да организираме експедиция.

Питър и аз отидохме на неговия таван, който се намираше на Трийсет и първа улица, и разговаряхме до зори. Бил плавал с малки лодки в Тихия океан, воювал в Корея, бил професионален спасител в морето, учил антропология в Мексико и Париж, правил репортажи за алжирската революция, преоблечен като бунтовник, ходил в Индия, където снимал лов на тигри за „Аргъси“, и стигнал до Бодрум, за да напише книга за ловците на сюнгери и да проучи разказите за корабокрушения в древността. Зърнах някакъв прашен цилиндър на един рафт и той се разсмя притеснено, мърморейки нещо за момчешките си години в „обществото“. Сега се бе посветил изцяло на потъналите кораби.

Питър бе правил всичко, за което аз знаех само от книгите. В гимназията и в университета бях изчел всичко, което ми бе попадало за леководолазното дело, но никога не ми бе хрумвало, че един ден лично аз бих могъл да притегна бутилките на гърба си. Бедния си опит по „подводна археология“ бях придобил около Лерна, праисторически град в Южна Гърция, където за пръв път бях попаднал на археологически разкопки. И тъй като наивно вярвах да намеря древни вази, пръснати като великденски яйца по пясъка под мен, аз плувах покрай брега с моята първа леководолазна маска, чието пластмасово стъкло бе така издраскано, че бе полупрозрачно; имах още: гумени плавници и шнорхел, чийто поплавък от топка за тенис на маса бе поставен в горния му извит край.

Питър ми показа един внушителен том — дневник от двете лета, прекарани в Турция. Картите и плановете бяха придружени от снимки и схеми: недокоснати купища от римски и византийски съдове за вино, издигнати над морското дъно; огромни късове стъклени отливки от неизвестна епоха — единствените, които останали от голям куп оцветено стъкло, измъкнато от ловците на сюнгери; забулена бронзова глава на дама в траур, над естествената големина, която била измъкната с мрежа при събиране на сюнгери; керамични лампи и кани от различни периоди на класическата древност, а най на края и материала от нос Гелидоня.

Питър ми каза, че през 1958 година се запознал с капитан Кемал Арас — най-добрия водолаз и ловец на сюнгери в Бодрум, — който му показал много потънали кораби и му разказал за още толкова. Един от корабите, за които Питър само чул, се намирал между две малки островчета почти до самия нос Гелидоня — западния край на залива Анталя в Югозападна Турция. Кемал му казал, че бил намирал разядени бронзови сечива на дълбочина около сто фута. Тяхното описание разпалило любопитството на Питър повече от всичко друго. Но едва година по-късно, когато бил водач на леководолазна експедиция, ръководена от Дрейтън Кокрън, той успял да отиде до мястото и да слезе под вода. За няколко дни групата извадила от дъното достатъчно образци, за да се датира потъналият кораб: късната бронзова ера, между 1600_та и 1100_та година преди новата ера.

Имало бронзови кирки, брадви с две остриета, сабя, подобна на шиш, остриета на ножове и мотики, но най-любопитни се оказали плоските медни отливки с дръжки в четирите краища, всяка от които била широка един и дълга два фута. Питър извади репродукция на изображение от египетска гробница, на което мъж от Кефтиу — египетското име на Крит — носеше на раменете си подобна отливка като данък на фараона. Макар и малобройни, отломъците от керамични съдове, някои от които имали ясно очертана микенска форма, били достатъчни за датирането на колекцията от времето на Омировите герои.

Дали тези парчета бяха само част от голям товар на морското дъно или бяха единствени на това място — просто отпадъци, изхвърлени при опасност през борда? Неколцината евентуални организатори на експедицията, към които се обърнал Питър, приемали втората версия. Питър бил убеден, че на това място има цял потънал кораб, но каза, че — в интерес на истината — не е съвсем сигурен.

 

 

Разговорите продължиха по цели нощи. Трупаха се грамадни сметки за телефонните разговори между Ню Йорк и Филаделфия. Известен брой древни кораби, потънали в Средиземно море, бяха вече разкопавани и от тях бе изваждано имущество, но досега нито един обект на корабокрушение не бе изследван цялостно според стандартите, приети за нормални при разкопки на сушата. Как да се заловим за подобна работа? От какво имахме нужда? Колко ще струва всичко това? Как да се доберем до Турция?

Питър свърши по-голямата част от организационната работа, посещавайки производители на фотографски материали и водолазна екипировка, с които уговаряше намаления на цените, заеми и направо подаръци, където това бе възможно. Университетският музей се съгласи да ни предостави по-голямата част от необходимите средства. След като видяха диапозитиви в жилището на Питър, Никсън Грифис — по това време завеждащ книжарниците „Брентано“ — и Хари Стар — председател на фондацията „Литоуър“ — обещаха допълнителна подкрепа. Джоун дю Плат Тейлър от Института по археология при Лондонския университет писа, че ще донесе разни приспособления и средства от Англия. Трябваше да се премине и последната пречка. Все още не познавах водолазното дело.

Записах се във водолазния клуб към Централния християнски младежки съюз във Филаделфия. Продължителността на курса бе десет седмици, а на мен ми оставаха само шест. На шестия урок още провеждахме практически упражнения с маски и шнорхели в басейн и изучавахме теорията на водолазното дело. Все още не бях виждал акваланг.

— Прощавайте, но мога ли да опитам поне веднъж с бутилка? — обърнах се с молба към инструктора Дейв Стит. — През цялото лято трябва да работя на дълбочина сто фута.

Бутилката бе притегната на гърба ми. Слязохме на дъното на басейна и го прекосихме до края и обратно, като дишахме поред от един мундщук. След това се явих на последния изпит. Дейв хвърли бутилката, водолазния пояс, маската и плавниците в дълбокия край на басейна. Аз трябваше да сляза долу, да пусна въздуха и да си сложа цялата екипировка под водата, макар че не бях опитвал нито една от тези манипулации на сухо. После инструкторът се хвърли към мен, изтръгна мундщука, изключи въздушното захранване и отхлаби стъклото на маската — само с едно движение, както ми се стори. Минах изпита.

През нощта Питър и аз работехме в музея, където опаковахме и поставяхме в сандъци екипировката, преди да бъде изпратена. Откъснах се за една седмица до Южна Каролина, за да се оженя. Ан се върна при своите уроци в музикалното училище „Ийстмън“. Питър и аз заминахме за Турция.

 

 

През април цял Истанбул говореше за революция. Нощ след нощ полицейският час ни задържаше в хотела. Имаше бунтове срещу правителството. Един студент бе убит. Времето не бе подходящо за официални посещения и за работа. Но сандъците с екипировката пристигаха с параходи и влакове от Америка, Франция, ФРГ и Гърция. В продължение на един месец Питър и аз се блъскахме по цял ден в познатия ни вече кръг от митнически служби и пиехме безброй малки чашки турско кафе, като най-напред се опитахме да работим сами, по-късно наехме професионални посредници, а на края ги освободихме. Изглежда, всичко бе напразно.

Стараехме се да използваме правилно времето и напълнихме догоре хотелската си стая с дебели и тънки въжета, памучни конци, готварски съдове, оловни слитъци, фунии, лостове, ковашки чукове и всичко останало, което успяхме да намерим на пазара. Но това бяха абсолютно необходимите неща. Не разполагахме със средства за „незначителни вещи“, като лагерно обзавеждане или одеяла за експедицията например, а за палатки и дума не можеше да става. Но скоро си спечелихме приятели от един армейски вещеви склад, разположен наблизо, и заизмъквахме бракувани парашути, разпрани дюшеци, изхабени сечива, мрежи против комари, стар преносим компресор и един очукан, многоместен автомобил фургон. Изведнъж придобитото в армията умение да „издрънкваме“ се оказа едва ли не така важно, както и академичното ни образование.

Все още не бях слизал под вода на по-голяма дълбочина от три метра — толкова дълбок е басейнът на Християнския младежки съюз. Исках да опитам на по-дълбоко. Октай Еркан, млад водолаз от Истанбул, ме заведе на водолазния шлеп на Клуба на турските рибари в Босфора. Един от присъстващите ми предложи да облека неговия гумен костюм. Все още не бях виждал такъв костюм, в чиято прилепнала към тялото горна и долна част от неопренов каучук е вграден изолиращ слой вода, който бързо се загрява от близостта си с кожата на водолаза. Докато се опитвах да изтегля нагоре тесните панталони, едно голямо парче увисна без звук на ръката ми. В Турция дори сега е почти невъзможно да се намерят водолазни костюми; няма и неопреново лепило за тяхната поправка. А този; който скъсах, бе съвършено нов. Собственикът ми каза да не се безпокоя. Някой ми даде друг костюм с бутилки, маска и плавници последвах Октай по стълбата в студеното течение. Той се спря на едно от стъпалата, докато аз проверявах дали на пояса ми има достатъчно оловни тежести. След това се спусна надолу на няколко фута пред мен, а аз заслизах по едно въже. На десет фута болката в ушите ми стана нетърпима. Нищо не бе в състояние да ме накара да мръдна дори инч^[1] по-надолу и аз се върнах на повърхността. Моите нови приятели ми казаха как да почиствам евстахиевите си тръби. Прозявка. Преглъщане. Стискане на носа и силно издишване. Слизане с краката надолу. Опитах отново. После пак. Не успях да сляза по-долу от десет-дванайсет фута. И така аз се намирах в Турция със задача да разкопая потънал кораб на дълбочина сто фута, а не успявах да се спусна на повече от десет. Какъв страхотен подводен археолог! Свалих внимателно цялата екипировка и се върнах в хотела.

 

 

След няколко дни Клод Дютюи тръгна с мен, за да слезем заедно под вода. Клод стана един от стълбовете на нашия водолазен екип. Той беше приятел на Питър от предишната им работа в Турция и дойде направо от Париж, където бе монтирал смукателни тръби и картографски приспособления за нашите разкопки. По време на войната бил няколко години ученик в Америка и говореше безупречен английски.

Този път влязохме откъм един близък плаж. Клод ми каза да не се безпокоя за ушите, тъй като сме щели да поплуваме само на няколко фута дълбочина, за да свикна с екипировката. Това бе нещо съвсем различно от моя „басеен“ опит. Следвах малките рибки и посягах нервно към нарастващите очертания на различни предмети по пясъка. Най-впечатляващ бе звукът на всяка глътка въздух, поета през тръбата на регулатора и издишана в политналите нагоре балончета, някъде над врата ми. Именно това беше „шумът на водолаза“ — единственото, което нарушава мълчанието на подводните сцени във филмите и телевизионните предавания.

Минахме под едно малко корабче и се спуснахме покрай неговата ръждива верига до котвата под нас. Клод коленичи във водораслите и ми показа своя дълбокомер. Трийсет фута! Не се бях прозявал, нито бях преглъщал или стискал носа си. Дори не бях усетил. Бариерата бе премината. След като бях стигнал до трийсет фута, значи, ушните ми канали бяха прочистени. Вече можех да слизам на всякаква дълбочина.

Все още не бяхме получили нито разрешение за разкопките, нито позволително за нашата апаратура. Министрите, които трябваше да подпишат нужните документи, бяха заети с по-важни неща от археологията. Питър и аз напразно сновяхме лудешки между Истанбул и Анкара, а в това време политическото положение се влошаваше. Най-сетне получихме добри новини. Разрешителното било подписано и изпратено до нас в Истанбул. Дойде време да празнуваме.

Танковете, громолящи по улицата, не успяха да нарушат първия ми спокоен сън от седмици насам. Нито маршируващите войници, които оградиха хотела, за да не излезе някой от присъстващите. В преддверието чух, че революцията най-после успяла. Правителството на Мендерес било свалено и официалните лица напускали столицата.

Боже мой! А нашето разрешително? Официалните лица, които го бяха подписали, не бяха вече на власт. Дали новият режим щеше да зачете неговата валидност? Чакахме, разпитвахме и на края не издържахме. Потеглихме отчаяни на юг, към Измир, където се събираше останалата част от екипа, нает от Питър.

 

 

Онър Фрост, бивша чертожничка от британските разкопки на Йерихон, която бе слизала под вода около Бодрум заедно с Питър, трябваше да се заеме с изработването на нашите подводни планове. От Тулон пристигна Фредерик Дюма — главният водолаз; познах лицето му от сцените в „Светът на мълчанието“ на Кусто. Към петдесетте той все още бе смятан от повечето хора за най-добрия леководолаз в света. Джоун дю Плат Тейлър нямаше да слиза под вода; тя щеше да бъде моя сътрудничка в чисто археологическата работа; бе ръководила разкопки в Кипър и Близкия изток и бе измежду първите археолози, които разбираха големите потенциални възможности на подводната работа. Хърб Гриър, фотографът на експедицията, все още не бе пристигнал, но бе тръгнал от Лондон с моторолер, давайки по пътя представления с народния певец Бродещия Джак Елиът. Той имаше брада, бръснеше главата си и пишеше пиеси, стихове и песни. Бе ходил с Питър в Алжир. Клод, който остана да придружи част от съоръженията, превозвани с камион, бе последният член на екипа. За пръв път всички се събрахме в дома на Мустафа Капкин в Измир, някогашната Смирна — голямо пристанище в източната част на Егейско море. (Фотолабораторията на Мустафа е все още нашето неофициално служебно седалище в Турция.)

Групата бе добра. Бях доволен. Но самият аз се чувствах доста неловко. Разрешителните за разкопки се издават на името на институти, а не на отделни лица, затова в нашия документ бе посочен музеят към Пенсилванския университет; в качеството си на единствен представител на музея в групата аз бях нейният официален ръководител. Но на двайсет и седем години бях не само най-младият в групата, но и най-неподготвеният водолаз (с изключение на Хърб, който… поне бе завършил курсовете!); освен това не знаех думица турски и щях да работя с една много известна археоложка, която бе участвала в разкопки и бе публикувала свои изследвания още в годината на моето раждане. А сега за разкопките и публикациите отговарях аз. Трябваше да науча много неща.

Питър бе свършил цялата организационна работа, бе събрал останалите членове на групата и изобщо бе двигателят на цялата програма; наистина тези останки от корабокрушение бяха негови.

Бодрум също бе на Питър. Когато пристигнахме от Измир, през прозорчето на автомобила фургон се протегнаха поне сто ръце, за да стиснат неговата ръка; ако Бодрум беше Ню Йорк, това посрещане щеше да бъде истинско тържествено шествие.

 

 

Бодрум се е променил за четиринайсетте години от първото настаняване на нашата група тук. Днес той е само на четири часа по павирания път от Измир и е станал голям курорт с хотели, пансиони, открити ресторанти и дискотеки. А през онова лято видяхме тук само един турист — някакъв прашен автостопаджия от ФРГ; днес главният площад е претъпкан от коли с турски и чужди номера. И пристанът, на който някога се събираха флотилиите на ловците на сюнгери и рибарските лодки, днес е зает почти изцяло от чужди яхти и туристически корабчета.

Единствено впечатлението от първия поглед към Бодрум си остава същото. Някъде високо над града, след една дълга поредица от еднообразни планински завои, внезапно се открива синевата на великолепното пристанище и морето отвъд него, тъмната зеленина на дърветата, червените керемиди на покривите и белият цвят на подобните на кубчета къщи, куполообразните резервоари за вода и острите минарета, изправени към безоблачното синьо небе. От двете страни се виждат кафяви голи хълмове, а точно напред, също като защитна бариера пред морето, се издължава тъмната ивица на Кара Ада, Черния остров; още по-нататък се мержелеят сивосинкавите очертания на гръцкия остров Кос.

Над цялата гледка господства величественият замък от петнайсети век на името на свети Петър, чиито две централни кули се издигат високо над града. При спокойно време от тези кули се виждат правите каменни стени на стария пристан, останали под равнището на водата в рамките на днешното пристанище.

Историята на Бодрум като голямо пристанище се губи в незапомнени времена.

Никой не знае кога е бил основан днешният Бодрум. Старото му име — Халикарнас — говори за ранна епоха още преди идването на гърците и налагането на техния език в района на Егейско море около 2000 година преди новата ера; недалеч оттук са намерени гробове от третото хилядолетие преди новата ера. Микенските колонисти, които говорели на една ранна форма на гръцкия език, пристигнали по тези места през второто хилядолетие, но следи от тях са намерени само в едно гробище от късната бронзова ера, на няколко мили от Бодрум.

Град Халикарнас от класическата епоха е добре познат. Тук е роден историкът Херодот. Неговата царица Артемизия взела участие в битката за Саламин на страната на персите. Гробът на неговия цар Мавзол е известен като едно от седемте чудеса на света и в наше време е нарицателна дума за всеки величествен гроб; по-голямата част от скулптурния фриз на мавзолея е пренесена в Британския музей в средата на деветнайсети век — много преди появата на законите за опазване на старините, — но от време на време се намират отделни фрагменти, използвани при строежа на замъка от петнайсети век.

Оплячкосан от Александър Велики през 334 година преди новата ера, Халикарнас загубва влиянието си и преминава последователно през ръцете на гърци, римляни, византийци, турци и кръстоносци, а в началото на нашия век запазва все още смесица от гръцко и турско влияние. Днес той е изцяло турски град.

 

 

Хотелът в Бодрум бе почти пълен въпреки горещината и задуха, така че Питър и аз се настанихме на походни легла върху покрива. Звънците на магарета и камили от пазара под нас, бръмченето на мухите и жаркото, ослепително слънце, което опърли лицата ни, ни принудиха да напуснем леглата малко след като се съмна. Аз се присъединих към Питър, за да изпия две големи чаши силен и горещ чай, без да знам, че още преди да е свършил денят, ще ми се наложи да изпия по чаша чай с кмета, директора на училищата, капитана на пристанището, собственика на сладкарницата, безброй ловци на сюнгери, собственика на хамама (турската баня) и един млад бръснар, облепил стените на своето скромно магазинче със снимки на аквалангисти, който смяташе, че срещата му с Фредерик Дюма е най-голямото събитие в неговия живот.

Бях нетърпелив да видя предметите от потънали кораби и Питър ме заведе в малкия музей, организиран от него в замъка. Прекосихме рова, изкачихме огромните стълбища, минахме през сводестия параклис и стигнахме до трапезарията на рицарите. Там, върху мръсния под, осветен само от тесните, мръсни прозорци, имаше много амфори — големи съдове за вино с по две дръжки и с най-различна форма, — които представляваха ключ към датата и мястото на тяхното производство. Старият бай Мехмед, пазачът на замъка, вдигаше внимателно и с достойнство предметите, за да ги разгледам. Всеки от тях носеше етикет с името на капитана на кораба или ловеца на сюнгери, който го бе подарил, мястото, датата и дълбочината, на която е бил намерен. Питър разказваше възбудено как трапезарията и параклисът могат да се превърнат в уникален музей — център на подводната археология.

Вечерта седяхме на брега, ядохме кюфтета и пълнени чушки на светлината на един мъждив фенер, пиехме ракия и разговаряхме с капитан Кемал Арас. Капитан Арас каза, че е готов да работи за нас (Питър бе преводач) заедно със своя кораб за лов на сюнгери „Мандалинчи“ и екипа наети от него тежководолази. Вторият кораб, петдесетфутовият „Лютфи Джелил“, бе под командването на капитан Назиф Гьоймен, а Гунай Алпай бе екипажът. Зарадвах се, когато разбрах, че Назиф говори малко гръцки, който аз знаех от Атина; това щеше да ми помогне, докато започна да уча турски език.

Управлението за древни паметници назначава към всяка чужда експедиция по един пълномощник, чиято задача е да следи дали извършваната работа е законна и с научна цел и в същото време да помага за по-лесното уреждане на формалностите и взаимоотношенията с местните власти. Хаки Гюлтекин, директор на Измирския музей, ни придружи като пълномощник. За нас това бе двоен късмет. Не само защото означаваше, че нашето разрешително е валидно и можем да продължим своята работа, а и заради това, че добросърдечният Хаки бей („Господин Хаки“ — учтивата форма на обръщение в Турция) бе рядка комбинация от археолог и страстен харпунист.

Обсъдихме с Хаки бей нашите планове за лятото. Най-напред трябваше да отплаваме на юг, за да разкопаем кораба от бронзовата ера при нос Гелидоня. После щяхме да се върнем в Бодрум за разкопки на византийски кораб, потънал недалеч оттук.

Бяхме шестима водолази без хората на Кемал, с бюджет от 12 000 долара, по-голямата част от които бяха вече изразходвани за екипировка, товарене и превоз, а задачата ни бе да свършим всичко за едно лято.

— Джордж бей, ще те взема на риболов с харпун — каза ми Питър. Беше байрам — местният религиозен празник — и не можехме да направим кой знае какво за нашето заминаване на юг.

Едва стигнахме с плавниците и маските до замъка, когато един полицай ни спря и ни заплаши с арест, ако влезем във водата. Той каза, че копие от нашето разрешително за разкопки все още не е пристигнало в полицейския участък, а дотогава нямаме право да започваме. Ние настоявахме, че няма да тръгнем с шнорхели я, за да търсим потънали кораби до самото пристанище на Бодрум, а само искаме да поплуваме като останалите туристи. Всичко бе напразно.

Бодрум е малък. Нашите приятели от Бодрум ни бяха предупредили да гледаме философски на нещата: „Хората там седят в малкия град ден след ден и месец след месец без почти никаква работа. А след като пристигнете, те ще имат с какво да се занимават.“

Много зловредно ни се отрази случаят с американските водолази, които през миналата година бяха задигнали предмети от потънали кораби и ги бяха показали по американската телевизия, оставяйки след себе си облак от оправдано недоверие, за чието разпръсване ни трябваха години време. Особено трудно бе на Питър, обзет единствено от идеята да види, че разкопаването на потъналите кораби се провежда правилно, а находките се излагат в музея на Бодрум; той остана без пукната пара, защото харчеше собствените си средства, за да осъществи своята идея. Но слуховете живеят дълго; след десет години един служител от Държавния департамент ме попита дали познавам „оня Трокмортън, който си направил частен музей от нещата, измъкнати от Турция“.

Полицаят получи заповед от някакво по-благоразположено началство. Питър и аз скочихме от вълнолома, който загражда една от страните на пристанището в Бодрум. Пит взе харпуна и аз го последвах, плъзгайки се по блестящата, пъстра повърхност.

Внезапно Питър посочи към скалите под носа, пое дълбоко въздух и се устреми към дъното. Докато разбера какво става, някаква тъмна маса се заувива около стрелата, мятайки се нагоре в стремежа си да сграбчи ръката на Питър. Моето желание да му помогна и да се отдръпна в същото време почти ме изправи във водата неподвижен и с широко отворени очи, без да мога да разбера веднага, че Питър е ударил октопод. След нас се проточи мастилено тъмен облак, а в това време Пит измъкна мократа, потръпваща маса на сухото и я хвърли върху бетонената повърхност на вълнолома.

След като оставихме октопода в един ресторант, където щяха да ни го приготвят за вечеря, ние отидохме пешком до другата страна на пристанището. Тук бе толкова плитко, че плувахме буквално на четири-пет фута над дъното. Питър посочи отново. И отново той се стрелна надолу, за да излезе с друга жертва, която се извиваше и гърчеше. А аз отново останах на разстояние. Питър извади една муренова змиорка на жълти и кафяви петна, дълга няколко фута. Излязох на брега, тъй като не се чувствах особено добре с босите си крака върху хлъзгавите скали. Пронизаното в главата животно остана да лежи встрани, докато ние се постоплихме на слънцето, запалихме по цигара и се облякохме.

— Какво ще я правиш сега, след като умря? — попитах аз.

— Тя ли е умряла? — засмя се Питър. — В теб ли са ключовете от джипа?

Той вдигна стрелата с провисналото надолу петнисто тяло и ми каза да разклатя ключовете пред лицето на змиорката. Щракнаха мощните челюсти. Когато погледнах стоманения ключ, върху него личаха белезите от остри като бръснач зъби.

Ако това беше мъртва змиорка, не исках да срещам жива. От този ден моите чувства към морето се промениха, макар и малко, но завинаги.

 

 

След няколко нощи бяхме готови за път. Госпожиците Тейлър и Фрост се качиха на „Лютфи Джелил“; аз трябваше да пътувам с флагманския кораб „Мандалинчи“, а Питър, Дюма и Хаки бей тръгнаха с многоместния автомобил фургон по брега. Дюма дойде да се сбогува и седна върху дървения капак на машинното отделение на „Лютфи Джелил“, без да знае, че младият машинист загрява отдолу дизеловия двигател с горелка — установена по това време практика за задвижване на корабите в Бодрум. Машината запали, а единственият ѝ цилиндър изпрати през изпускателната тръба безупречен пръстен от дим с такъв трясък, че Дюма излетя с пъргав скок далеч на брега. Той измърмори нещо за глупостта да тръгваме с ветроходи надолу покрай брега, при това в безлунна нощ и с капитани, които дори не могат да се ориентират по картата.

Останах дълго с Кемал на румпела, докато пушехме и разменяхме мисли, доколкото, разбира се, това бе възможно с моя невъобразим турски език. Ритмичното потракване на двигателя отекваше над водата ведно с нашите гласове, а светлините на Бодрум; се смесиха със звездите и постепенно изчезнаха зад нас.

Накрая се спуснах в кабината. Тя миришеше на нафта, на пушек и на още нещо неопределено, което Питър оприличи веднъж на стари мъжки чорапи. Един компресор за подаване на въздух, под водата заемаше по-голямата част от помещението. Стъпих върху белите баластни камъни, съблякох се и пропълзях по дървения рафт, изпълняващ ролята на легло — така неудобно, че можех да повдигна главата си само няколко инча, преди да я ударя в напречните палубни греди. Знаех, че това бе началото на едно приключение. Не знаех само, че бе начало и на един нов начин на живот. Люшкан като бебе в люлка, заспах, преди да успея да поразмисля над това.

След едно спокойно денонощие стигнахме до Финике — най-близкия град до нос Гелидоня. Най-сетне се събра целият екип. Бяхме нетърпеливи да започнем. Надявахме се да слезем под вода още в началото на май, а вече беше 10 юни. Но силните ветрове и бурното море ни задържаха във Финике още три дълги дни, прекалено дълги, защото оттук най-после я зърнахме: дългата ивица суша, простираща се напред в далечината — нос Гелидоня. Някъде там, между две от малките островчета, които разстоянието сливаше, бе потънал най-старият кораб, известен на хората.