Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (9)

Глава VIII
Вечеря в посолството

Докато госпожа Кортман се приближаваше да го посрещне с протегната ръка, Стафорд Най си спомни израза, който леля му бе употребила. Мили Джийн Кортман беше между тридесет и пет и четиридесет години. Имаше нежни черти, големи синьо-сиви очи, съвършено оформена глава със синкавосива коса, боядисана в изключително красив цвят и подредена в изящна прическа. Тя беше много популярна в Лондон. Съпругът й, Сам Кортман, беше едър, тромав и малко муден човек. Той много се гордееше с жена си. Самият той беше от онези хора, които говорят бавно и прекалено изразително. Когато той разясняваше с най-големи подробности някой въпрос, който изобщо не си струваше да се споменава, хората често откриваха, че вниманието им понякога се отклонява от разговора.

— Току-що се връщате от Малая, нали сър Стафорд? Сигурно е било много интересно там, въпреки че аз не бих избрала точно този сезон. Но всички се радваме да ви видим отново сред нас. Да видим сега. Познавате лейди Олдбъроу и сър Джон, също и хер и фрау фон Рокен и мистър и мисис Стагенхам.

Всички те бяха познати на сър Стафорд в една или друга степен. Имаше един холандец със съпругата си, които не бе срещал по-рано, защото те току-що бяха поели поста си. Семейство Стагенхам бяха министърът на сигурността и съпругата му. Винаги ги бе смятал за изключително безинтересна двойка.

— И графиня Рената Зерковски. Струва ми се тя спомена, че сте се срещали и по-рано.

— Сигурно беше преди около година. Когато за последен път бях в Англия — каза графинята.

И ето тя отново беше пред него, пътничката от Франкфурт. Спокойна, напълно владееща себе си, облечена елегантно в красива сиво-синя рокля с цвят на чинчила. Косата й вдигната високо (перука?), а на шията й — рубинен кръст със старинна изработка.

— Сеньор Гаспаро, граф Райтнер, мистър и мисис Арбътнот.

Всичко около двадесет и шест души. На масата сър Стафорд седеше между отегчителната мисис Стагенхам и сеньора Гаспаро. Рената Зерковски беше точно срещу него.

Вечеря в посолство. Вечеря, на каквито той толкова често присъстваше и на която бяха поканени същият тип гости. Различни членове на дипломатическия корпус, наскоро назначени министри, един-двама индустриалци, няколко души от хайлайфа, обикновено поканени, защото умееха да водят разговори, естествени хора, които ти е приятно да срещаш, въпреки че един-двама, както мислеше сър Стафорд Най, един-двама вероятно бяха по-особени. Дори когато беше зает да поддържа разговор със сеньора Гаспаро, очарователна събеседничка, бъбривка, леко склонна към флирт, умът му блуждаеше, както и погледът му, въпреки че не се забелязваше особено. Докато гледаше разсеяно гостите около масата, човек никога не би казал, че сър Стафорд Най си прави някакви свои заключения. Бяха го поканили тази вечер. Защо? По някаква причина или въобще без причина. Защото името му се беше появило автоматично в списъците, които секретарките от време на време правеха, с кръстчета срещу имената на тези, чийто ред да бъдат поканени бе дошъл. Или защото им бе нужен допълнително някой мъж или жена, на масата. Винаги го търсеха, когато бе нужен допълнително някой мъж.

— О, да — казваше някоя съпруга на дипломат. — Стафорд Най е точно човекът, който ни трябва. Ще го сложим до мадам еди-коя си или лейди някоя друга.

Може би го бяха поканили, за да попълни броя на гостите, без да има някаква друга причина. И все пак той се чудеше. От опит знаеше, че има и някои други причини. Ето защо погледът му беше зает, макар и да се движеше бързо и приветливо, без да създава впечатление, че наблюдава нещо определено.

Сред гостите вероятно имаше някой, който по някаква причина беше от значение; беше важен. Някой поканен не за да попълни броя на гостите, а точно обратното — някой, заради който гостите бяха подбрани така, че да са подходящи за него или за нея. Някой, който беше от значение. Сър Стафорд се чудеше — чудеше се кой от всички би могъл да е този.

Кортман знаеше, разбира се. Може би и Мили Джийн. Човек никога не можеше да е сигурен със съпругите. Някои от тях бяха по-добри дипломати и от мъжете си. На някои можеше да се разчита просто заради чара им, заради способността им да се приспособяват, заради готовността им да доставят удоволствие, заради липсата на любопитство. Докато други, помисли си той с тъга, се оказваха истински провал, що се отнасяше до съпрузите им. Жени, които, макар и вероятно да бяха допринесли с престиж или с пари в брака си с някой дипломат, бяха способни във всеки един момент да кажат или да направят нещо погрешно и да създадат неблагоприятна ситуация. Ако трябваше да се избегне нещо подобно, нужно бе един или двама, дори няколко от гостите да са това, което можеше да се нарече професионалисти в изглаждане на ситуацията.

Означаваше ли тази вечеря нещо повече от светско събиране? Бързият му и непропускащ нищо поглед беше обходил масата и бе набелязал един или двама души, които до този момент въобще не бе успял да разбере. Американски бизнесмен. Приятен, без да блести в обществото. Професор в един от университетите в Средния запад. Едно семейство, съпругът — германец, съпругата — доминиращо, почти агресивно американка. Много красива жена при това. Много привлекателна физически, помисли си сър Стафорд. Беше ли някой от тях от значение? През ума му преминаха различни възможности. ФБР, Интелиджънс сървис. Бизнесменът можеше да е от Интелиджънс сървис и да е тук с някаква цел. В днешно време нещата стояха така. Не както някога. Как беше формулата? Големият Брат те наблюдава. Да, но сега работите отиваха по-далече. Презокеанският Братовчед те наблюдава. Висшите Финансови кръгове от Средна Европа те наблюдават. Поканили са някого, който създава трудности в дипломацията, за да може ти да го наблюдаваш. О, да. В днешно време зад всяко нещо често се криеха много причини. Но беше ли това само още една формула, още една мода? Можеше ли наистина да значи повече, да е нещо съществено, нещо истинско? Как трябваше да говори човек за събитията в Европа днес? Общият пазар. Е, той беше справедлив, занимаваше се с търговия, с икономика, с взаимоотношенията между страните.

Това беше сцената. Но някой стоеше зад нея. Зад кулисите. В очакване на реплика. Готов да суфлира, ако е необходимо. Какво ставаше? Какво ставаше във висшите кръгове и зад тях? Той не знаеше.

Някои неща му бяха известни, за други се досещаше, за някои неща, мислеше си той, не зная нищо и никой не иска да узная каквото и да било за тях.

Погледът му се спря за момент върху жената срещу него, която бе вдигнала брадичка нагоре, а устните й бяха разтворени леко в любезна усмивка, и очите им се срещнаха. Тези очи не му казваха нищо, усмивката й не му казваше нищо. Какво правеше тя тук? Тя беше в стихията си, беше на мястото си тук, познаваше този свят. Да, тук тя се чувстваше като у дома си. Той си помисли, че без особени трудности би могъл да разбере къде стои тя в дипломатическия свят, но щеше ли това да му каже къде беше истинското й място?

Младата жена с панталон, която го бе заговорила на летището във Франкфурт, бе с енергично, интелигентно лице. Беше ли тя истинската жена или истинска беше тази случайна светска позната? Беше ли една от тези две личности роля, която тя играеше? И ако беше така, коя? А може би имаше и други, освен тези две личности. Той се питаше дали е така. Искаше му се да разбере.

Или фактът, че беше поканен и се срещна с нея, беше чисто съвпадение? Мили Джийн ставаше от мястото си. Заедно с нея станаха и всички дами. В този момент се надигна внезапна глъчка. Глъчка, която идваше отвън. Викове. Крясъци. Шум от счупено стъкло на прозорец. Викове. Шум — със сигурност изстрели Сеньора Гаспаро заговори, стискайки ръката на Стафорд Най.

— Нима отново! — възкликна тя. — Dio!^[1] Отново тези ужасни студенти. И у нас е същото. Защо нападат посолствата? Бият се, съпротивляват се на полицията, маршируват, крещят идиотски неща, лягат по улиците. Si, si^[2], имаме ги в Рим, в Милано. Има ги в цяла Европа, като напаст са. Защо никога не са доволни, тези младежи? Какво искат?

Стафорд Най пиеше брендито си и слушаше тежките думи на мистър Чарлс Стагенхам, който се държеше като първосвещеник. Суматохата беше затихнала. Изглежда полицията бе прогонила някои от размирниците. Това бе една от онези случки, които някога биха се смятали за необичайни, дори за тревожни, но сега се приемаха като нещо съвсем обикновено.

— По-големи полицейски сили. Ето какво ни е необходимо. По-големи полицейски сили. Това е повече, отколкото тези момчета могат да поемат. Казват, че навсякъде е така. Преди няколко дни говорих с хер Лурвиц. Те си имат неприятности, а също и французите. В скандинавските страни не е толкова тревожно. И какво искат всички те — само неприятности? Казвам ви, че ако можех да действам така, както…

Стафорд Най насочи мислите си другаде, преструвайки се любезно, че се интересува от обясненията на Чарлс Стагенхам как точно би действал той, което при всички случаи беше лесно да се отгатне предварително.

— Крещят за Виетнам и такива неща. Нима някой знае нещо за Виетнам? Нито един от тях не е бил там, нали?

— Мисля, че е малко вероятно — отговори сър Стафорд Най.

— Тази вечер Ман ми каза, че имат много неприятности в Калифорния. В университетите. Ако имахме разумна политика…

Междувременно мъжете се присъединиха към дамите в салона. Движейки се с небрежна грация и с вид на човек, който няма никаква цел — нещо, което той намираше изключително полезно — сър Стафорд Най седна до една златокоса, приказлива жена, която познаваше сравнително добре. За нея със сигурност можеше да се твърди, че рядко казва нещо, което си струва да се чуе, що се отнася до мъдрост или идеи, но беше изключително добре осведомена за всички жени, които познаваше. Стафорд Най не зададе директни въпроси, но скоро вече слушаше някои забележки за графиня Рената Зерковски, без дамата да е разбрала по какъв начин е насочил разговора към тази тема.

— Все още изглежда много добре, нали? Не идва често тук напоследък. Ходи най-вече в Ню Йорк или на онзи чудесен остров. Знаете кой имам предвид. Не Менорка. Един от другите в Средиземно море. Сестра й е омъжена за този сапунен крал. Поне аз мисля, че е такъв. Не гърка. Мисля, че този е швед. Страхотно богат. А освен това тя прекарва много време и в някакъв замък в Доломитите или близо до Мюнхен. Много е музикална, винаги е била такава. Тя казва, че сте се срещали и по-рано, нали?

— Да. Преди една-две години, струва ми се.

— О, да. Предполагам, когато е била в Англия последния път. Казват, че била замесена в историята в Чехословакия. Или може би исках да кажа в Полша? Но наистина е толкова трудно, нали? Имам предвид всички тези имена. Имат толкова много „з“-та и „к“-та. Невероятно трудни и толкова странни. Тя е много образована що се отнася до литературата. Пише петиции и кара хората да се подписват. Да се даде убежище на писатели тук или разни такива неща. Не че някой наистина обръща много внимание. Искам да кажа, за какво друго може да мисли човек в днешно време, освен как да плати собствените си данъци. Сумите, отпускани за пътуването, оправят нещата донякъде, но не съвсем. Искам да кажа, че трябва да вземете парите, за да ги използвате в чужбина, нали? Не зная как хората успяват да намерят пари, но все пак имат доста. О, да, доста пари имат.

Тя погледна доволно надолу към лявата си ръка, на която имаше два големи пръстена — един с диамант и един с изумруд, което сякаш доказваше, че поне за нея е похарчена значителна сума.

Вечерта отиваше към края си. Той знаеше съвсем малко повече за спътничката си от Франкфурт, отколкото преди. Знаеше, че тя има фасада, която, както му се струваше, притежаваше много аспекти, ако тези две думи можеха да се употребят заедно. Тя се интересуваше от музика. Е, той се бе срещнал с нея във Фестивалната зала, нали? Обичаше да спортува на открито. Имаше богати роднини, които притежаваха острови в Средиземно море. Занимаваше се с благотворителност за литературни дейци. Жена, която имаше подходящи връзки, високопоставени роднини и достъп до висшето общество. Без някаква ясно изразена политическа принадлежност, и все пак вероятно свързана с някоя група. Човек, който се местеше от място на място, от една страна в друга. Движеше се сред богатите, сред талантливите, в литературния свят.

За момент си помисли за шпионаж. Изглеждаше най-вероятният отговор. И все пак той не го задоволяваше напълно.

Вечерта напредваше. Накрая дойде неговият ред да поговори с домакинята. Мили Джийн беше много добра в това отношение.

— От толкова време искам да говоря с вас, да чуя за Малая. Толкова съм глупава, що се отнася до всички тези места в Азия, непрекъснато ги обърквам. Разкажете ми какво стана там. Имаше ли нещо интересно или всичко беше ужасно скучно?

— Сигурен съм, че можете да се досетите какъв е отговорът.

— Ами, предполагам, че е било ужасно скучно. Но вероятно на вас не ви е позволено да го кажете.

— О, не, мога да си го мисля, мога и да го кажа. Не беше точно по моя вкус, разбирате ли.

— Защо отидохте тогава?

— Ами винаги съм обичал да пътувам, да опознавам различни страни.

— Вие сте толкова интересна личност в много отношения. Разбира се, целият живот в дипломатическия корпус е всъщност много скучен, нали? Но точно аз не би трябвало да казвам това. Казвам го само на вас.

Много сини очи. Сини като камбанки в гората. Те се разтвориха малко по-широко и черните вежди над тях се повдигнаха леко във вътрешния си край, докато външните им краища се спуснаха малко надолу. От това лицето й заприлича на лицето на хубава персийска котка. Сър Стафорд се чудеше каква всъщност е Мили Джийн. Имаше топъл глас на южнячка. Хубавата й глава, профилът й, съвършен като профил върху монета — какво бе тя всъщност? Не беше глупачка. Жена, която можеше да използва светските оръжия, когато бе необходимо, която можеше да очарова, когато пожелаеше, която можеше да се затвори и да стане загадъчна. Ако искаше нещо от някого, тя можеше умело да го получи. Той забеляза как напрегнато го гледа тя в момента. Искаше ли нещо от него? Той не знаеше. Мислеше, че е малко вероятно.

Тя каза:

— Познавате ли мистър Стагенхам?

— А, да. Говорих с него на масата по време на вечеря. Не се бяхме срещали по-рано.

— Казват, че е много важна личност — каза Мили Джийн. — Президент е на ПБФ, както знаете.

— Човек трябва да знае всички тези неща — отговори сър Стафорд Най. — ПБФ, ДСВ и всички останали инициали.

— Ужасно — каза Мили Джийн. — Ужасно. Всички тези инициали. Няма вече личности, няма хора. Просто инициали. Какъв ужасен свят! Точно това си мисля понякога. Какъв ужасен свят. Искам да бъде различен, съвсем, съвсем различен…

Наистина ли искаше да каже това? За момент той си помисли, че е така. Интересно…

 

 

Гровнър скуеър беше самото спокойствие. По тротоара все още имаше следи от счупени стъкла. Имаше дори и яйца, смачкани домати и парчета блестящ метал. Но звездите горе бяха спокойни. Една след друга колите се приближаваха до входа на посолството, за да вземат разотиващите се гости. Полицаите бяха тук, по ъглите на площада, но присъствието им не се натрапваше. Един от тръгващите си политици заговори с полицейски офицер. След това се върна и измърмори:

— Няма много арести. Осем. Ще бъдат на Боу стрийт сутринта. Горе-долу същите хора. Петронела, разбира се, е бил тук, както и Стивън и хората му. Е добре. Човек би си помислил, че един ден ще се уморят от всичко това.

— Живеете немного далече оттук, нали? — изрече един глас в ухото на сър Стафорд. Дълбок, контраалтов глас. — Мога да ви откарам на път за вкъщи.

— Не, не. Мога спокойно да се прибера пеша. Само около десет минути път е.

— Уверявам ви, не няма да ме затрудните — каза графиня Зерковски и добави: — Отседнала съм в „Сейнт Джеймс тауър“.

„Сейнт Джеймс тауър“ беше един от по-новите хотели.

— Много мило от ваша страна.

Очакваше ги голяма, скъпа на вид кола, взета под наем. Шофьорът отвори вратата, графиня Рената се качи и сър Стафорд Най я последва. Тя беше тази, която даде на шофьора адреса на сър Стафорд. Колата потегли.

— Значи знаете къде живея? — попита той.

— Защо не?

Той се зачуди какво точно означава отговорът „Защо не?“.

— Защо не, наистина — каза сър Стафорд. — Та вие знаете толкова много, нали? Благодаря ви, че върнахте паспорта ми.

— Помислих си, че това може да спести някои неудобства. Може би ще е по-просто, ако го изгорите. Предполагам, че са ви издали нов…

— Предположението ви е вярно.

— Ще намерите бандитското си наметало в най-долното чекмедже на скрина. Оставили са го там тази вечер. Помислих си, че идеята да си купите ново може би няма да ви хареса и че вероятно ще е невъзможно да се намери същото.

— То ще ми е по-скъпо сега, когато е преживяло известни… приключения — каза сър Стафорд и добави: — То изпълни задачата си.

Колата бръмчеше в нощта.

Графиня Зерковски отговори:

— Да, то изпълни задачата си, след като съм тук — жива…

Сър Стафорд не отговори. Може би имаше право, а може би грешеше, но той предположи, че тя иска той да задава въпроси, да настоява да научи повече за това, какво е правила тя и от какво е успяла да се спаси. Искаше той да прояви любопитство, но сър Стафорд Най нямаше да го направи. По-голямо удоволствие му доставяше да не проявява любопитство. Чу я да се смее тихо. И все пак той доста изненадващо реши, че това е доволен смях, смях на човек, който е удовлетворен, а не изпаднал в безизходица.

— Приятно ли прекарахте вечерта? — попита тя.

— Хубав прием. Според мен Мили Джийн вина дава хубави приеми.

— Значи я познавате добре?

— Познавах я в Ню Йорк, преди да се омъжи. „Джобна Венера“.

Тя го погледна с лека изненада.

— Това ли е вашето определение за нея?

— Всъщност не. Така я нарича една моя възрастна роднина.

— Да, това е описание, което човек рядко чува за жена в наше време. Мисля, че е много подходящо за нея. Само че…

— Само че какво?

— Венера е съблазнителка, нали? А амбициозна ли е?

— Мислите ли, че Мили Джийн е амбициозна?

— О, да. Преди всичко амбициозна.

— И мислите, че да е съпруга на американския посланик в Лондон не е достатъчно, за да задоволи амбициите й?

— О, не — каза графинята. — Това е само началото.

Той не отговори. Гледаше през прозореца на колата. Понечи да каже нещо, но се спря. Забеляза, че графиня Зерковски му хвърли бърз поглед, но тя също мълчеше. Едва когато минаваха по един мост над Темза, той каза:

— Значи не ме карате вкъщи и не се връщате в хотела си. Пресичаме Темза. Веднъж вече се срещнахме там на един мост. Къде ме водите?

— Имате ли нещо против?

— Мисля, че да.

— Да, виждам, че вероятно е така.

— Е, разбира се, това е във вашия стил. Отвличанията са на мода днес. Вие ме отвлякохте. Защо?

— Защото, както и по-рано, имам нужда от вас — каза тя и добави: — И други имат нужда от вас.

— Нима?

— И не сте доволен.

— По-доволен щях да бъда, ако ме бяхте попитали.

— Щяхте ли да дойдете, ако ви бях попитала?

— Може би да, може би не.

— Съжалявам.

— Съмнявам се.

Продължиха да пътуват мълчаливо в нощта. Не се движеха през запустели местности, бяха на главния път. От време на време фаровете осветяваха някое име или табела, така че Стафорд Най съвсем ясно виждаше къде се намират. Минаваха през Съри и първите населени части на Съсекс. Струваше му се, че понякога поемат по някое отклонение или страничен път, който не е най-прекият, но не можеше да е сигурен дори и в това. Той почти бе готов да попита спътничката си дали го правят, защото имаше вероятност да ги следят от Лондон. Но твърдо бе решил да се придържа към политиката си на мълчание. Тя беше тази, която трябваше да говори, да даде информация. Дори и с допълнителните сведения, които бе успял да научи, той все още я смяташе за загадка.

Пътуваха към провинцията след прием в Лондон. Сигурен беше, че колата, в която се намираха, е една от най-скъпите коли под наем. Това беше нещо, планирано предварително. Разумно, в него нямаше нищо съмнително или неочаквано. Предполагаше, че скоро ще разбере къде отиват. Освен ако нямаше да пътуват чак до крайбрежието. Помисли си, че това също е възможно. На една табела видя надпис Хейзълмиър. Сега пътуваха към Годълминг. Всичко беше много ясно и открито. Провинцията с богатите предградия. Приятни горички, красиви къщи. Завиха няколко пъти и накрая колата намали. Изглежда бяха стигнали до целта на пътуването си. Порта. Малка бяла къщичка до портата. Нагоре по алеята с добре поддържани рододендрони от двете страни. Завиха и спряха пред къщата. „Псевдотюдор“, измърмори сър Стафорд Най тихо. Спътничката му се обърна и го погледна въпросително.

— Просто една забележка — каза Стафорд Най. — Не ми обръщайте внимание. Предполагам, че пристигнахме там, където искахте.

— И вие не сте особено възхитен от това, което виждате.

— Градината изглежда добре поддържана — отбеляза сър Стафорд, проследявайки светлината на фаровете, докато колата завиваше. — Трябват пари, за да се поддържа такава къща в добро състояние. Бих казал, че е доста удобна за живеене.

— Удобна, но не и красива. Бих казала, че човекът, който живее в нея предпочита удобството пред красотата.

— Сигурно е доста разумно — отговори сър Стафорд. — И все пак в някои отношения той е изключително чувствителен към красотата, към някои видове красота.

Спряха пред добре осветена веранда. Сър Стафорд слезе и протегна ръка, за да помогне на спътничката си. Шофьорът се бе изкачил по стълбите и бе натиснал звънеца. Той погледна въпросително жената, докато тя вървеше нагоре по стълбите.

— Ще имате ли нужда от мен тази вечер, милейди?

— Не. Това е всичко засега. Ще позвъним утре сутринта.

— Лека нощ. Лека нощ, сър.

Отвътре се чуха стъпки и вратата се отвори рязко. Сър Стафорд бе очаквал някакъв иконом, но вместо това се появи едра като гренадир прислужница. С посивяла коса, стиснати устни, изключително надеждна и компетентна, помисли си той. Много ценни качества, които трудно се намират в днешно време. Жена, на която човек може да се довери и която може да бъде свирепа.

— Страхувам се, че малко сме закъснели — каза Рената.

— Господарят е в библиотеката. Той помоли вие и господинът да отидете при него, щом пристигнете.