Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (11)

Глава X
Жената в замъка

Те излязоха от Фестивалния младежки театър на свежия нощен въздух. Под тях в широката долина се виждаше осветен ресторант. На склона на хълма имаше още един по-малък. Ресторантите се различаваха малко в цените си, въпреки че нито единият не беше евтин. Рената носеше черна кадифена вечерна рокля, а сър Стафорд — фрак и бяла папийонка.

— Изключително изискана публика — каза сър Стафорд Най на дамата си. — Много пари. Предимно млади хора. Не бих предположил, че могат да си го позволят.

— О! За това има кой да се погрижи — всъщност погрижили са се.

— Субсидии за елитната младеж? Това ли е?

— Да.

Тръгнаха към ресторанта, който беше на хълма.

— Дават един час за вечеря. Така ли?

— На теория е така. На практика час и четвърт.

— Тези хора от публиката — каза сър Стафорд Най, — повечето от тях, бих казал почти всички, наистина обичат музиката.

— Да, повечето от тях. Това е важно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ентусиазмът трябва да е истински. И за двете страни в сделката — добави тя.

— Какво точно искаш да кажеш с това?

— Тези, които прилагат насилие и организират насилието, трябва да го обичат, трябва да жадуват за него. Екстазът от всяко движение, от ударите, от нараняването, от разрушаването. Същото е и с музиката. Слухът трябва да оценява всеки миг на хармония и красота. В тази игра не може да има преструвки.

— Може ли да се дублират ролите — нима искаш да кажеш, че може да се съчетае насилието с любовта към музиката или с любовта към изкуството?

— Невинаги е лесно, според мен, но е възможно. Съществуват много хора, които могат да го направят. Но е по-безопасно, ако не се налага да комбинират ролите.

— По-добре е нещата да се правят простичко, както би казал нашият дебел приятел, мистър Робинсън? Да оставят любителите на музиката да обичат музиката и почитателите на насилието да обичат насилието. Това ли искаш да кажеш?

— Мисля, че е така.

— Всичко е много приятно. Двата дни, прекарани тук, двете вечери, през които се наслаждавахме на музиката. Не ми хареса всичко, разбира се, може би защото вкусът ми не е достатъчно съвременен. Намирам дрехите за доста интересни.

— За сценичните костюми ли говориш?

— Не, не, всъщност говоря за публиката. Ние с теб — традиционни, старомодни. Ти, графинята, в светския си тоалет, аз с бяла папийонка и фрак. Не ми е особено удобен, никога не е бил. И останалите — коприните, кадифетата, ризите на мъжете с жабо, истинска дантела, видях няколко такива, плюша, кожите и лукса на avant-garde^[1], лукса от деветнадесети век или почти от времето на кралица Елизабет или от картините на Ван Дайк.

— Прав си.

— И въпреки всичко не съм по-близо до отговора на въпроса какво означават тези неща. Не съм научил нищо. Не съм разбрал нищо.

— Не трябва да проявяваш нетърпение. Това е шоу на богатите, подпомагано, желано, вероятно изискано от младежта и осигурено от…

— От кого?

— Все още не знаем. Ще разберем.

— Радвам се, че си толкова уверена.

Влязоха в ресторанта и седнаха. Храната беше добра, макар и не богато гарнирана и луксозна. Един или два пъти ги заговориха познати и приятели. Двама души, които познаваха сър Стафорд Най, изразиха изненада и удоволствие, че го виждат. Кръгът от познати на Рената беше по-голям, защото тя познаваше повече чужденци — добре облечени жени, един-двама мъже, предимно германци и австрийци, помисли си Стафорд Най, един-двама американци. Само по няколко несвързани думи. Откъде идват или къде отиват, критики или одобрение на музиката. Никой не губеше време, защото антрактът за вечеря не беше много дълъг.

Върнаха се на местата си за двете последни музикални изпълнения. Симфонична поема „Разпадане в радост“, млад композитор, Солуконов, последвана от тържественото великолепие на марша на майстерзингерите.

Отново излязоха в нощта. Колата, която беше на тяхно разположение всеки ден, ги чакаше, за да ги върне в малкия, но луксозен хотел в селото. Стафорд Най пожела лека нощ на Рената. Тя му каза съвсем тихо:

— Четири сутринта. Бъди готов.

Рената отиде направо в стаята си и затвори вратата, а той влезе в своята.

Точно в четири без три минути на другата сутрин някой леко подраска с пръсти по вратата му. Той отвори, готов за тръгване.

— Колата чака — каза тя. — Хайде.

 

 

Обядваха в малко планинско ресторантче. Времето беше хубаво, планината красива. От време на време Стафорд Най се питаше какво, за Бога, прави тук. Той все по-малко и по-малко разбираше спътницата си. Тя не говореше много. Улови се, че гледа профила й. Къде ли го водеше? Каква бе истинската й причина? Накрая, когато слънцето почти залязваше, той каза:

— Къде отиваме? Мога ли да попитам?

— Можеш да попиташ, да.

— Но ти няма да ми отговориш?

— Бих могла да ти отговоря. Бих могла да ти кажа много неща, но ще означават ли те нещо за тебе? Мисля, че ако дойдеш там, където отиваме, без да те подготвям с някакви обяснения (които сами по себе си не биха могли да означават нищо), първото ти впечатление ще е по-силно и от по-голямо значение.

Той отново я погледна замислено. Облечена в сако от туид, украсено с кожи, елегантен плътен костюм с чуждестранна кройка и изработка.

— Мери Ан — изрече той замислено.

В думите му се чувстваше някакъв въпрос.

— Не — каза тя. — Не в този момент.

— А, все още си графиня Зерковски.

— В момента все още съм графиня Зерковски.

— Познаваш ли тези места?

— Донякъде. Като дете съм израснала тук. Всяка есен идвахме в един замък на няколко мили от тук и прекарвахме в него доста голяма част от годината.

Той се усмихна и каза замислено:

— Каква хубава дума. Замък. Звучи солидно.

— Замъците не са много солидни в наше време. Повечето от тях се рушат.

— Това е страната на Хитлер, нали? Нали не сме далече от Берхтесгаден?

— Той е ей там, на североизток.

— Твоите роднини, твоите приятели — те приемали ли са Хитлер? Вярвали ли са в него? Може би не трябва да задавам такива въпроси.

— Те са се отвращавали от него и от всичко, което той е представлявал. Но са казвали: „Хайл Хитлер“. Приели са това, което е ставало в страната им. Какво друго са можели да направят? Какво е можел да направи който и да било в ония времена?

— Отиваме към Доломитите, нали?

— Има ли значение къде сме и накъде отиваме?

— Е, това е пътуване с изследователска цел, нали?

— Да, но изследването не е географско. Отиваме да се срещнем с една личност.

— Караш ме да се чувствам така — Стафорд Най вдигна очи към планините, стигащи до небето, — сякаш отиваме на посещение при прочутия Старец от планината.

— Искаш да кажеш, Господаря на убийците, който упойвал последователите си с наркотици, за да умират за него с готовност, за да убиват, знаейки, че те самите също ще бъдат убити, но в същото време вярвайки, че това веднага ще ги отнесе в мюсюлманския рай — красиви жени, хашиш и еротични мечти — съвършено и безкрайно щастие.

Тя спря за момент и след това каза:

— Хора, магьосници на словото. Предполагам, че винаги ги е имало през вековете. Хора, които те карат да повярваш в тях така, че да си готов да умреш за тях. Не само Убийците. Християните също са умирали.

— Светите мъченици? Лорд Алтъмаунт?

— Защо казваш лорд Алтъмаунт?

— Онази вечер изведнъж го видях така. Издялан от камък — може би в някоя катедрала от тринадесети век.

— Един от нас може би ще трябва да умре. А вероятно и не само един.

Той щеше да каже нещо, но тя го прекъсна:

— Има и друго нещо, за което понякога си мисля. Един стих в Новия завет, мисля че беше от Лука. На Тайната вечеря Христос казва на учениците си: „Вие сте мои другари и мои приятели, но един от вас е дяволът.“. Съвсем вероятно е и един от нас да е дяволът.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Почти съм уверена. Някой, когото познаваме и на когото се доверяваме, но той заспива вечер със сънища, не за мъченичество, а за тридесет сребърника, и се събужда, усещайки ги в ръката си.

— Любовта към парите?

— По-точната дума е амбиция. По какво може да се познае дяволът? Как да разберем? Дяволът би изпъквал сред тълпата, би вълнувал, би изтъквал себе си, би проявявал талант да ръководи.

За момент тя замълча, след това заговори замислено:

— Имах приятелка в Дипломатическия корпус, която ми каза как веднъж казала на една германка колко трогната била от изпълнението на една мистерия^[2] в Обермергад. А германката отговорила с презрение: „Вие не разбирате. Ние германците нямаме нужда от Исус Христос! Ние си имаме нашия Адолф Хитлер тук с нас. Той е по-велик от всякакъв Христос, който някога е живял.“ Била съвсем приятна, обикновена жена. Но така чувствала нещата. Множество хора били като нея. Хитлер бил омагьосващ оратор. Той говорел и те слушали и приемали садизма, газовите камери, мъченията в Гестапо.

Тя сви рамене и след това добави с обичайния си глас:

— И все пак това, което каза преди малко, е странно.

— Какво беше то?

— За Стареца от планината. Господаря на убийците.

— Нима искаш да ми кажеш, че тук наистина има такъв Старец от планината?

— Не. Няма Старец от планината, но може би има Старица от планината.

— Старица от планината. Как изглежда?

— Ще я видиш тази вечер.

— Какво ще правим тази вечер?

— Ще излезем в обществото — отговори Рената.

— Струва ми се толкова отдавна времето, когато беше Мери Ан.

— Ще трябва да почакаш, докато отново пътуваме със самолет.

— Предполагам, че е много лошо за морала на човек да живее толкова високо.

— В смисъл в обществото ли?

— Не, географски. Ако човек живее в замък на планински връх и целият свят е под него, това го кара да презира обикновените хора, нали? Той е на върха, той е велик. Така се е чувствал Хитлер в Берхтесгаден, вероятно така се чувстват и много хора, които се изкачват по планините и гледат събратята си долу в равнината.

— Тази вечер трябва да си внимателен — предупреди го Рената. — Ще бъде трудничко.

— Някакви инструкции?

— Ти си недоволен човек. Ти си срещу установения ред, срещу управляващите. Ти си бунтовник, но прикрит бунтовник. Можеш ли да го направиш?

— Мога да опитам.

Природата ставаше по-дива. Голямата кола се носеше нагоре по виещия се път, преминавайки през планински селца, понякога долу, объркващо далече в някоя река проблясваха светлини и едва се виждаха камбанариите на църкви.

— Къде отиваме, Мери Ан?

— В гнездото на един Орел.

Един последен завой. Пътят се виеше през гора. На Стафорд Най му се струваше, че от време на време зърва сърни или някакви други животни. Понякога се мяркаха и мъже в кожени дрехи и пушки. Пазачи, помисли си той. И накрая пред тях се появи един огромен замък, изправен на една скала. Част от него, помисли си сър Стафорд, е малко разрушена, макар че в общи линии бе построена отново и възстановена. Замъкът беше масивен и величествен, но нямаше нищо ново нито в него, нито в посланието, което носеше. Той беше символ на минало величие, на власт от отминали години.

— Това е било великото херцогство Лихтенщайн. Замъкът бил построен от великия херцог Лудвиг през 1790 г. — каза Рената.

— Кой живее тук сега? Настоящият велик херцог?

— Не. Те всички са мъртви. Няма ги вече.

— И кой живее тук сега?

— Човек, който има власт в нашето време — отговори Рената.

— Пари?

— Да. Много.

— Ще се видим ли с мистър Робинсън, който е долетял преди нас, за да ни поздрави?

— Мога да те уверя, че последният човек, когото ще срещнеш тук, е мистър Робинсън.

— Жалко — каза Стафорд Най. — Мистър Робинсън ми харесва. Той наистина е нещо, нали? Кой е той всъщност — какъв е по народност?

— Мисля, че никой никога не е знаел. Всички казват различно. Според някои е турчин, според други — арменец, някои твърдят, че е холандец, а други, че е обикновен англичанин. Някои казват, че майка му била черкезка робиня, руска княгиня, индийска принцеса и така нататък. Никой не знае. Един човек ми каза, че майка му била някоя си госпожица Маклелън от Шотландия. Смятам, че това е не по-малко вероятно, отколкото и всичко останало.

Бяха спрели под голям портик. Двама прислужници в ливреи слязоха по стълбите. Поклоните, с които поздравиха гостите, бяха подчертани. Погрижиха се за багажа им — те носеха със себе си доста багаж. В началото Стафорд Най се чудеше защо му бяха казали да вземе толкова много багаж, но вече започваше да разбира, че от време на време той му бе необходим. Щеше има нужда от него тази вечер, помисли си той. Зададе няколко въпроса и спътницата му му каза, че наистина е така.

Срещнаха се преди вечеря, подканени от звуците на голям отекващ гонг. Той се спря в салона и я изчака да слезе по стълбите и да се присъедини към него. Тази вечер тя бе в разкошен вечерен тоалет — носеше тъмночервена кадифена рокля, около врата й имаше рубини, а на главата й — рубинена диадема. Един прислужник пристъпи напред и ги поведе. Отвори широко вратата и съобщи:

— Графиня Зерковски, сър Стафорд Най.

— Идваме, и се надявам, че сме подходящи за ролята — каза си сър Стафорд Най.

Той погледна със задоволство сапфирените и диамантените копчета на ризата си. Само след миг затаи дъх от учудване. Това, което видя, надминаваше очакванията му. Стаята беше огромна, в стил рококо, със столове, дивани и завеси от най-фино кадифе и брокат. По стените имаше картини, които в момента той не можа да познае, но забеляза почти веднага — защото обичаше картините — че със сигурност има един Сезан, един Матис, вероятно и един Реноар. Картини, неоценими по своята стойност.

На огромен, подобен на трон стол, седеше огромна жена. Жена като кит, помисли си сър Стафорд Най, и наистина нямаше друга дума, с която да я опише човек. Огромна, дебела жена, като сирене, цялата потънала в мазнини. Двойна, тройна, почти четворна брадичка. Носеше рокля от твърд оранжев сатен. На главата й имаше разкошна диадема със скъпоценни камъни, подобна на корона. Ръцете й, които почиваха върху брокатените облегалки на стола, също бяха огромни. Големи, дебели ръце с големи, дебели, безформени пръсти. Той забеляза, че на всеки пръст имаше по един пръстен с грамаден скъпоценен камък. И всеки от тях беше истински, помисли си той. Рубин, изумруд, сапфир, диамант, бледозелен камък, който той не познаваше, може би хризопраз, един жълт камък, който, ако не беше топаз, беше жълт диамант. Тя е ужасна, помисли си сър Стафорд Най. Бе потънала в собствената си мазнина. Лицето й беше една огромна, бяла, сбръчкана, лигава маса от мазнина. И върху него две малки черни очи стояха като стафиди върху огромна кифла. Много хитри очи, която гледаха света и го преценяваха, преценяваха и сър Стафорд Най, но не преценяваха Рената, помисли си той. Тя познаваше Рената. Рената беше тук по нареждане, беше й определена среща. Както искате, така го кажете. На Рената й беше заповядано да го доведе тук. Чудеше се защо. Не можеше да разбере защо, но беше сигурен, че е така. Тя гледаше него. Оценяваше него, искаше да разбере него. Беше ли той това, което тя искаше? Беше ли той, да, би предпочел да се изрази така, беше ли той това, което клиентът бе поръчал?

Трябва да съм сигурен, че зная какво точно иска тя, помисли си той. Ще трябва да направя всичко, което мога, в противен случай… В противен случай той можеше да си представи как тя вдига дебелата си ръка с пръстените и казва на един от високите мускулести лакеи: „Вземете го и го изхвърлете отвъд стените на кулата.“ Това е нелепо, помисли си сър Стафорд Най. Такива неща не могат да се случат в наше време. Къде сме? В какъв парад, маскарад или театрално представление участвам?

— Бяхте много точни, детето ми.

Гласът й беше груб и астматичен. Глас, в който някога може би е имало сила и красота, помисли той. Това беше свършено сега. Рената пристъпи напред и направи лек поклон. Взе дебелата ръка и я целуна церемониално.

— Позволете ми да ви представя сър Стафорд Най. Графиня Шарлот фон Валдзаузен.

Дебелата ръка се протегна към него. Той се наведе над нея по чуждестранен обичай. Тя каза нещо, което го изненада.

— Познавам вашата пралеля.

Той беше удивен и веднага забеляза, че това я забавлява, но видя също така, че тя бе очаквала той да се изненада. Тя се засмя с доста странен, стържещ смях. Не беше приятен.

— Може да се каже, че някога я познавах. Не съм я виждала от много, много години. Когато бяхме млади момичета, бяхме заедно в Швейцария, в Лозана. Матилда — Лейди Матилда Болдуен-Уайт.

— Каква чудесна новина ще бъде това, когато се върна вкъщи — каза Стафорд Най.

— Тя е по-възрастна от мен. Добре ли е със здравето?

— За годините си е много добре. Живее спокойно в провинцията. Има артрит, ревматизъм.

— Да, всички болести на старостта. Трябва да си слага прокаин. Докторите тук на тази надморска височина го правят. Доста помага. Тя знае ли, че ще ме посетите?

— Предполагам, че няма ни най-малка представа — каза сър Стафорд Най. — Знаеше само, че отивам на музикалния фестивал.

— Който ви хареса, надявам се?

— О, изключително много. Фестивалната оперна зала е прекрасна, нали?

— Една от най-хубавите. Ха! Пред нея старата Байройтска фестивална зала изглежда като училище! Знаете ли колко пари бяха нужни, за да се построи тази опера?

Тя спомена една сума от милиони марки. Това спря дъха на Стафорд Най, но не беше нужно да скрива чувствата си. Тя беше доволна от ефекта, който думите й имаха върху него.

— С пари — каза тя — ако човек знае, ако е способен, ако е разумен, нима има нещо, което да не може да се направи с пари? Те дават на човека най-хубавото.

Тя изрече последните думи с голямо удоволствие, с някакво премляскване на устните, което му се стори както неприятно, така и малко зловещо.

— Виждам това тук — каза той, оглеждайки стените.

— Вие обичате изкуството? Да, очевидно е така. Ето там, на източната стена, е най-добрият Сезан в света днес. Някои казват, че… ооо, забравих името в момента, този, който е в Метрополитън в Ню Йорк, е по-хубав. Не е вярно. Най-добрият Матис, най-добрият Сезан, най-доброто от всички големи школи в изкуството е тук. Тук, в моето орлово гнездо в планината.

— Прекрасно е — потвърди сър Стафорд Най. — Наистина е прекрасно.

Започнаха да поднасят напитки. Сър Стафорд Най забеляза, че Старицата от планината не пие нищо. Възможно беше при огромното си тегло тя да се страхува да поема рискове заради кръвното си налягане.

— И къде се запознахте с това дете? — попита планинският Дракон.

Беше ли въпросът й капан? Той не знаеше, но взе своето решение.

— В американското посолство в Лондон.

— А, да, и аз така разбрах — И как е… ах, забравих името й… да, Мили Джийн, нашата наследница от юга? Привлекателна, не мислите ли?

— Изключително очарователна. Тя има голям успех в Лондон.

— А бедният скучен Сам Кортман, американският посланик?

— Много сериозен човек, убеден съм — каза сър Стафорд Най учтиво.

Тя се изсмя.

— Аха, тактичен сте, нали? Е, да, той се справя доста добре. Прави онова, което му кажат, както се изисква от добрия политик. Пък и е приятно да си посланик в Лондон. Тя направи това за него, Мили Джийн. Тя можеше да му осигури посолство навсякъде по света с натъпканото си портмоне. Баща й притежава половината петрол в Тексас, притежава земя, златни находища, всичко. Груб, изключително грозен мъж. А как изглежда тя? Нежна малка аристократка. Не се набива в очи с богатството си. Много умно от нейна страна.

— Понякога не е трудно — каза сър Стафорд Най.

— А вие? Не сте ли богат?

— Бих искал да съм.

— Във Форин офис днес не е… как да се изразя, не е… добро възнаграждението?

— Е, не бих го казал точно така… В крайна сметка човек пътува, среща интересни хора, вижда света, вижда нещо от онова, което става.

— Нещо да. Но не всичко.

— Това би било много трудно.

— Искали ли сте някога да видите… как да се изразя… онова, което става зад кулисите в живота?

— Човек понякога има представа. — Направи гласа си да звучи уклончиво.

— Чувала съм да казват за вас, че понякога имате представа за нещата. Предполагам, нетрадиционните идеи?

— Имало е случаи, в които са ме карали да се чувствам лошото момче в семейството — отговори Стафорд Най и се засмя.

Старата Шарлот се изкиска.

— Нямате нищо против да си признавате някои неща от време на време, нали?

— Защо да се преструвам? Хората винаги знаят това, което криеш.

Тя го погледна.

— Какво искате от живота, млади човече?

Той сви рамене. Тук отново трябваше да свири по слух.

— Нищо — отговори той.

— Хайде, хайде, да ви вярвам ли?

— Да, можете да ми вярвате. Аз не съм амбициозен. Нима изглеждам амбициозен?

— Признавам, не.

— Искам само да ми е приятно, да живея удобно, да ям, да пия умерено, да имам приятели, които ме забавляват.

Старата жена се наведе напред. Очите й се отвориха и затвориха бързо три-четири пъти. След това тя заговори с доста променен глас. Беше нещо като свистене.

— Можете ли да мразите? Способен ли сте да изпитвате омраза?

— Омразата е губене на време.

— Разбирам. Разбирам. По лицето ви няма бръчки на недоволство. Това е вярно. И все пак, мисля, че сте готов да поемете по определен път, който ще ви отведе до определено място, и вие ще минете по него с усмивка, сякаш не ви е грижа, но така или иначе, ако в крайна сметка намерите подходящите съветници, подходящите помощници, може би ще постигнете каквото искате, ако сте способен да искате.

— Що се отнася до това, кой не е? — отговори сър Стафорд Най и позлати леко глава. — Вие виждате прекалено много. Повече, отколкото трябва.

Лакеите рязко отвориха вратата.

— Вечерята е сервирана.

Процедурата, която последва, беше доста тържествена. В нея наистина се чувстваше нещо царствено. Голямата врата в далечния край на стаята се отвори със замах и разкри пред тях ярко осветена празнична трапезария с рисувани тавани и три огромни полилея. Две жени на средна възраст се приближиха до графинята, по една от двете й страни. Носеха вечерни рокли, посивелите им коси бяха грижливо вдигнати на главите им, и двете носеха диамантени брошки. Но въпреки това те смътно напомняха на сър Стафорд Най опекуни. Той си помисли, че те бяха не толкова охрана, колкото може би нещо като медицински сестри от висока класа, които се грижеха за здравето, тоалета и други интимни подробности от съществуването на графиня Шарлот. След като се поклониха почтително, те прихванаха седящата жена подръка. С лекота, придобита от дългата практика, и подпомогнати от нея дотолкова, доколкото очевидно тя можеше, те с достойнство я изправиха.

— Сега ще вечеряме — каза Шарлот.

Тя тръгна напред с двете си придружителки. Изправена, тя още повече приличаше на тресяща се желирана маса, но дори и така беше зловеща. Човек не можеше да я приеме просто за една дебела стара жена. Тя представляваше нещо, знаеше, че е нещо, имаше намерение да бъде нещо. Той и Рената последваха трите жени.

Когато влязоха през портала на трапезарията, той се почувства повече като в банкетна зала, отколкото в трапезария. Там имаше охрана. Високи, русокоси, красиви младежи. Бяха облечени в някаква униформа. Когато Шарлот влезе, се чу звънтенето на извадените им саби. Те ги кръстосаха високо горе и направиха тунел, през който Шарлот, след като застана по-стабилно на краката си, освободена от придружителките си, премина сама, за да стигне до огромния стол с дърворезба, със златна украса и тапициран със златист брокат, поставен начело на дългата маса. Това по-скоро прилича на сватбена процесия, помисли си сър Стафорд Най. Флотска или военна. В този случай, разбира се, военна, определено военна, но без младоженеца.

Те всички бяха младежи с прекрасна физика. Той си помисли, че нито един от тях не е по-възрастен от тридесет години. Бяха хубави, доброто им здраве беше очевидно. Не се усмихваха, бяха напълно сериозни, бяха — той се опитваше да намери думата — да, бяха отдадени изцяло. Може би не толкова военна процесия, колкото религиозна. Появиха се прислужниците, старомодни прислужници, принадлежащи, помисли си той, на миналото на замъка, на времето преди войната от 1939 г. Всичко беше като суперпродукция на историческа пиеса. И над това царстваше, седнала на стола или трона, или както искате го наречете, начело на масата, не кралица или императрица, а една стара жена, забележителна преди всичко с огромното си тегло и с изключителната си грозота. Коя беше тя? Какво правеше тук? Защо?

Защо беше целият този маскарад, тази охрана? На масата дойдоха други гости. Те се поклониха на чудовището върху трона и заеха местата си. Носеха обикновени вечерни тоалети. Не бяха представени.

С дългогодишния си опит в класифициране на хората, сър Стафорд Най ги преценяваше. Най-различен тип хора. Много различни хора. Адвокати, беше сигурен в това. Няколко адвоката. Вероятно счетоводители или финансисти, един-двама офицери в цивилни дрехи. Тук те са у дома си, помисли си той, но също така са и хора, които в стария феодален смисъл седят на края на господарската маса.

Донесоха храната. Огромна желирана глиганска глава, еленско месо, студен и освежителен лимонов мус и един сладкиш като величествена кула — превъзходна крем пита, която изглеждаше едно невероятно постижение на сладкарското изкуство.

Огромната жена започна да яде. Ядеше лакомо, като гладен човек и се наслаждаваше на храната. Отвън се чу шум. Шумът от мощния мотор на спортна кола. Тя премина край прозорците като бяла светкавица. Охраната вътре в стаята нададе вик. Силен вик „Хайл! Хайл! Хайл Франц!“.

Младежите от охраната се раздвижиха с лекотата на военни, извършващи маневра, която знаят наизуст. Всички бяха станали на крака. Само старата жена седеше на своя подиум с високо вдигната глава, без да се помръдне. И така, помисли си сър Стафорд Най, сега ново вълнение обхваща присъстващите.

Другите гости, или другите членове на домакинството, или каквито и да бяха те, изчезнала по начин, който някак напомняше на сър Стафорд за гущери, които изчезват в пукнатините на стена. Златокосите младежи оформиха нова фигура, вдигнаха саби и поздравиха своята покровителка. Тя прие поздрава с кимване на глава, те прибраха сабите си, и след като получиха разрешение, се обърнаха, за да излязат от стаята. Тя ги проследи с очи, след това погледът й се насочи първо към Рената, а после към Стафорд Най.

— Какво мислите за тях? — попита тя. — Моите момчета, моят младежки корпус, моите деца. Да, моите деца. Знаете ли дума, с която да ги опишете?

— Мисля, че да — отговори Стафорд Най. — Великолепни. — Той се обърна към нея като към кралска особа: — Великолепни, мадам.

— А! — Тя кимна с глава. Усмихна се и бръчките по лицето й се умножиха. Това й придаде вида на крокодил.

Ужасна жена, помисли си той, ужасна жена, невъзможна, като в театър. Нима всички тези неща наистина се случваха? Не можеше да повярва. Какво друго можеше да е това, освен още една фестивална зала, в която имаше представление?

Вратите отново се отвориха. Русокосият отряд млади супермени влязоха, марширувайки, както по-рано. Този път не размахваха саби, а пееха. Пееха с невероятно красиви гласове.

След доста години попмузика, сър Стафорд почувства невероятно удоволствие. Добре обучени гласове. Не дрезгави крясъци. Обучени от майстори в музикалното изкуство. Не им беше позволено да напрягат гласните си струни, да пеят фалшиво. Те може и да бяха новите герои на един Нов свят, но това, което пееха, не беше нова музика. Беше музика, която бе чувал и по-рано. Друг аранжимент на хвалебствена песен, сигурно има и скрит оркестър някъде, помисли си той, в някоя галерия над стаята. Това беше нов аранжимент или адаптация на различни теми на Вагнер. Преминаваше от хвалебствена песен към далечно ехо на Рейнската музика.

Елитният корпус още веднъж се подреди в две редици, очаквайки влизането на някого. Този път не беше старата императрица. Тя седеше на подиума си и очакваше този, който идваше.

И накрая той дойде. При влизането му музиката се промени. Тя премина в онзи мотив, който сър Стафорд Най вече знаеше наизуст. Мелодията на Младия Зигфрид. Зовът на рога на Зигфрид, издигащ се триумфално в своята младост, в своето господство над един нов свят, който Младия Зигфрид идваше да завладее.

Марширувайки между редиците на тези, които очевидно бяха негови последователи, през вратата влезе един от най-красивите младежи, които Стафорд Най някога бе виждал. Със златиста коса, синеок, със съвършени пропорции, извикан сякаш със замахването на пръчицата на магьосник, той дойде от света на легендите. Легенди, герои, възкресяване, прераждане — всичко това беше тук. Красотата му, силата му, невероятната му увереност и високомерие.

Той премина през редиците на охраната си и застана пред ужасната жена планина, седнала на трона си. Коленичи на единия си крак, поднесе ръката й към устните си, след това се изправи и вдигна ръка, поздравявайки така, както Стафорд Най бе чул да правят и другите. „Хайл!“ Немският му не беше много ясен, но Стафорд Най реши, че различава сричките „Хайл за великата майка!“.

След това красивият млад герой се огледа на всички страни. Личеше си, че позна Рената, макар и да не прояви никакъв интерес към нея, но когато погледът му се спря на Стафорд Най, в него се четеше определен интерес и одобрение. Внимание, помисли си сър Стафорд Най. Внимание! Точно сега бе моментът да изиграе ролята си. Да изиграе ролята, която очакваха от него. Само че — каква, по дяволите, беше тази роля? Какво правеше той тук? Какво трябваше да правят той или момичето тук? Защо бяха дошли?

Героят проговори.

— Значи, имаме гости — каза той и добави, усмихвайки се с арогантността на младеж, който знае, че стои много по-високо от всеки друг човек в света: — Добре дошли, гости, добре дошли и на двама ви.

Някъде в дълбините на замъка започна да бие голяма камбана. Не звучеше като погребален звън, а сякаш призоваваше към дисциплина. Създаваше усещането за свикване на манастира за някаква свещена служба.

— Сега трябва да спим — каза старата Шарлот. — Да спим. Ще се видим отново утре сутринта в единадесет.

Тя погледна към Рената и сър Стафорд Най.

— Ще ви заведат в стаите ви. Надявам се, че ще спите добре.

Отпращаше ги като кралица.

Стафорд Най видя Рената да вдига ръка за фашисткия поздрав, но той беше отправен не към Шарлот, а към златокосото момче. Стори му се, че тя произнесе: „Хайл Франц Йосиф!“. Той направи същия жест и също каза „Хайл!“.

Шарлот се обърна към тях.

— Ще ви бъде ли приятно утре да започнете деня с разходка на кон из гората?

— Това е нещо, което бих искал повече от всичко друго — каза Стафорд Най.

— А ти, детето ми?

— Да, и аз също.

— Много добре тогава. Всичко ще бъде уредено. Лека нощ и на двама ви. Радвам се, че сте тук. Франц Йосиф, дай ми ръката си. Ще отидем в китайския будоар. Имаме да говорим за много неща, а ти трябва да тръгнеш утре рано сутринта.

Прислужниците придружиха Рената и Стафорд Най до апартаментите им. На прага Най се поколеба за момент. Дали е възможно да разменят една-две думи сега? По-добре не, реши той. Докато ги заобикаляха стените на замъка, щеше да е хубаво да внимават. Човек никога не знаеше — всяка една от стаите можеше да е пълна с микрофони.

Но рано или късно, той трябваше да зададе въпроси. Някои неща бяха събудили у него нови зловещи предчувствия. Него го привличаха, примамваха го към нещо. Но какво? И кой го правеше?

Спалните бяха красиви, но потискащи. Тежките завеси от сатен и кадифе, някои от тях доста старинни, издаваха лек дъх на разложение, смекчен от благоухания. Той се питаше колко пъти Рената вече е била тук.