Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (3)

Глава II
Лондон

Апартаментът на сър Стафорд Най беше много приятен. Гледаше към Грийн парк. Той включи кафеварката и отиде да види какво му е донесла пощата тази сутрин. Не изглеждаше да има нещо особено интересно. Започна да сортира пратките — една-две сметки, квитанция и писма с доста безинтересни марки. Събра ги отново и ги остави на масата, където вече имаше и други писма, събирани през последните два дни. Помисли си, че скоро ще трябва да се заеме с тях. Секретарят му щеше да дойде по някое време следобед.

Върна се в кухнята, наля си кафе и го занесе на масата. Взе две-три писма, които бе отворил късно предишната вечер, когато се бе върнал. Погледна едното от тях и докато го четеше, на лицето му се появи лека усмивка.

— Единадесет и половина — каза сър Стафорд. — Подходящо време. Чудя се. По-добре е просто да обмисля нещата и да се подготвя за Четуинд.

Някой пусна нещо в пощенската кутия. Сър Стафорд отиде в коридора и взе сутрешния вестник. В него имаше много малко новини. Политическа криза, новина от чужбина, която би могла да е обезпокояваща, но той не мислеше, че е така. Просто някакъв журналист даваше воля на чувствата си и се опитваше да направи нещата по-значителни, отколкото всъщност бяха. Трябваше да се предлага на хората нещо за четене. Момиче е било удушено в парка. Винаги имаше удушени момичета. По едно на ден, помисли си той коравосърдечно. Нямаше отвлечени или изнасилени деца тази сутрин. Товл бе приятна изненада. Сър Стафорд си приготви препечена филийка и изпи кафето си.

 

 

По-късно той излезе на улицата и тръгна през парка към Уайтхол. Усмихваше се на себе си. Струваше му се, че тази сутрин животът е хубав. Замисли се за Четуинд. Четуинд беше истински глупак. Добра фасада важен на вид и изключително подозрителен към другите. За сър Стафорд щеше да е удоволствие да поговори с Четуинд.

Пристигна в Уайтхол със закъснение от седем минути. Това се дължеше единствено на неговата собствена значимост, сравнена със значимостта на Четуинд, помисли си той. Влезе в стаята. Четуинд седеше на бюрото си, покрито с документи, в кабинета имаше и секретар. Четуинд изглеждаше достатъчно важен, както винаги, когато успееше да го постигне.

— Здравей, Най — каза с широка усмивка на впечатляващо хубавото си лице. — Радваш ли се, че се върна? Как беше в Малая?

— Горещо — каза Стафорд Най.

— Да. Е, предполагам, че винаги е така. Говориш за климата, а не за политическата ситуация, нали?

— О, само за климата — отговори Стафорд Най. Той прие предложената цигара и седна.

— Има ли някакви резултати, за които искаш да поговорим?

— О, едва ли. Нищо, което би нарекъл резултати. Предадох доклада си. Всичко беше само много приказки, както обикновено. Как е Лейзънби?

— О, досаден както винаги. Той никога няма да се промени — каза Четуинд.

— Не, това би означавало да се надяваме на твърде много. Никога досега не бях работил с Баскъм. Той може да е доста забавен, ако поиска.

— Така ли? Не го познавам много добре. Да. Навярно може и да е забавен.

— Да, да. Предполагам, че нямаш никакви други новини?

— Не, нищо. Нищо, което би те заинтересувало.

— В писмото си не споменаваш защо искаш да ме видиш.

— О, просто да си поговорим за някои неща. Нали разбираш, в случай че си донесъл специални сведения. Нещо, за което трябва да сме подготвени. Въпроси в Парламента. Такива работи.

— Да, разбира се.

— Върнал си се със самолет, нали? Разбрах, че си имал малко неприятности.

Стафорд Най си придаде вида, който предварително бе решил да си придаде. Беше малко мрачен с леко загатнато раздразнение.

— А, значи си чул, така ли? — каза той. — Глупава история.

— Да. Сигурно е било глупаво.

— Невероятно е как всичко винаги стига до пресата — каза Стафорд Най. — Тази сутрин във вестника имаше един параграф за това, поместен в последния момент.

— А предполагам, че би предпочел да не беше така?

— Е, прави ме да изглеждам малко като глупак, нали? — отговори Стафорд Най. — Трябва да си го призная. И то на моите години!

— Какво точно стана? Чудех се дали не преувеличават във вестника.

— Е, предполагам, че са го използвали колкото могат по-добре, това е всичко. Знаеш какви са. Страшно отегчителни. В Женева имаше мъгла и трябваше да пренасочат самолета. После във Франкфурт ни забавиха два часа.

— Тогава ли се случи?

— Да. Човек се отегчава до смърт по тези летища. Кацащи самолети, излитащи самолети. Съобщенията по уредбата вървят с пълна пара. Полет 302 за Хонконг, полет 109 за Ирландия. Едно, второ, трето. Хора стават, излизат, а ти просто седиш и се прозяваш.

— Какво точно стана? — попита Четуинд.

— Ами, имах чаша бира пред себе си, беше пилзенска, и реших да си взема нещо за четене. Бях прочел всичко, което имах у себе си, затова отидох до щанда и купих някаква глупава книга. Мисля, че беше детективски роман. Купих също и пухкаво животинче за една от племенниците ми. След това се върнах, допих бирата си, отворих книгата и съм заспал.

— Да, разбирам. Заспал си.

— Ами съвсем естествено нещо, нали? Предполагам, че са обявили полета ми, но дори и да са го направили, не съм чул. И е съвсем ясно защо не съм чул. Мога да спя, на което и да е летище по всяко време, но мога съща така и да чуя съобщение, което се отнася до мен. А този път не съм го чул. Когато се събудих, или по-точно, когато се съвзех, наречи го както искаш, ми оказваха медицинска помощ. Очевидно някой е сложил Мики Фин^[1] или нещо друго в бирата ми. Сигурно го е направил, докато съм бил за книгата.

— Доста странно, не мислиш ли? — попита Четуинд.

— Е, никога по-рано не ми се беше случвало — каза Стафорд Най. — И се надявам да не се повтори. Разбираш ли, кара те да се чувстваш ужасен глупак. А остава и главоболие. Имаше лекар и някакво същество, което беше сестра или нещо подобно. Явно не беше станало нищо чак толкова страшно. Бяха откраднали портфейла ми с малко пари и паспорта. Разбира се, беше неприятно. За щастие нямах много пари. Чековете ми бяха в един вътрешен джоб. Човек винаги трябва да има някакви документи, в случай че загуби паспорта си. Така или иначе, аз имах писма и други неща и не беше трудно да се установи самоличността ми. Всичко се уреди и продължих за Лондон.

— Все пак е доста неприятно за теб. Искам да кажа за човек с твоето положение — изрече Четуинд и в гласа му се долавяше неодобрение.

— Да — отговори Стафорд Най. — Не ме показва в много добра светлина, нали? Искам да кажа не така умен, както човек с моето… ъъъ… положение би трябвало да бъде.

Идеята сякаш го забавляваше.

— Разбра ли дали това се случва често?

— Не мисля, че е нещо обичайно. Но би могло и да бъде. Предполагам, че всеки човек със склонност да краде би могъл да забележи някой заспал, да бръкне в джоба му и, ако е добър в занаята си, да се добере до портфейл или тефтер, или нещо такова и да се надява на малко късмет.

— Доста неприятно е да се загуби паспорт.

— Да. Сега ще трябва да искам нов. Да давам разни обяснения, предполагам. Както вече казах, цялата история е ужасно глупава. И нека да погледнем нещата такива, каквито са, Четуинд, тя определено не ме показва в много добра светлина, нали?

— Е, вината не е твоя, скъпо момче, вината не е твоя. Можеше да се случи на всеки, абсолютно на всеки.

— Много мило, че го казваш — отговори Стафорд Най, усмихвайки се любезно. — Това ще ми бъде добър урок, нали така?

— Не мислиш, че някой е искал точно твоя паспорт?

— Едва ли — отговори Стафорд Най. — За какво му е моят паспорт? Освен ако някой не е искал да ме ядоса, но е малко вероятно. Или някой си е харесал снимката на паспорта ми — а това е още по-малко вероятно.

— Срещна ли някой познат на летището, къде каза, че е било — във Франкфурт ли?

— Не, не. Абсолютно никой.

— Говори ли с някого?

— Не специално. Размених няколко думи с една приятна дебела жена с малко момиченце, което се опитваше да забавлява. Идваше от Уиган, мисля, и пътуваше за Австралия. Не си спомням никой друг.

— Сигурен ли си?

— Имаше и някаква жена, която искаше да знае какво трябва да направи, ако иска да учи археология в Египет. Казах й, че не зная нищо по въпроса. Посъветвах я да отиде и да попита в Британския музей. Разменихме и две-три думи с един мъж, който мисля, че беше противник на вивисекцията. Много се вживяваше.

— Човек не може да не чувства, че зад подобни случаи винаги има нещо — отбеляза Четуинд.

— Какви случаи?

— Ами това, което е станало с теб.

— Не виждам какво може да се крие зад него — каза сър Стафорд. — Смея да твърдя, че журналистите биха могли да измислят някаква история, страшно ги бива в тези неща. Но все пак случката е глупава. За Бога, нека я забравим. Предполагам, че сега, след като писаха за нея във вестниците, всичките ми приятели ще започнат да ме разпитват. Как е старият Лейланд? С какво се занимава сега? Чух това-онова за него там. Той винаги говори прекалено много.

Двамата мъже продължиха да водят приятелски служебен разговор още десетина минути, след това сър Стафорд стана и си тръгна.

— Имам да свърша много неща тази сутрин — каза той. — Трябва да купя подаръци за роднините си. Проблемът е, че когато човек отива в Малая, роднините му очакват да им донесе екзотични подаръци. Мисля да отида до „Либъртис“. Там имат хубави стоки от Изтока.

Той излезе бодро в коридора и кимна на няколко души, които познаваше. След като сър Стафорд си излезе, Четуинд се обади по телефона на секретаря си.

— Попитай полковник Мънроу дали може да дойде при мен.

Полковник Мънроу влезе, водейки със себе си още един висок човек на средна възраст.

— Не зная дали познавате Хоршам от Секретната — каза той.

— Мисля, че сме се срещали — отговори Четуинд.

— Най току-що си тръгна, нали? — попита полковник Мънроу. — Има ли нещо в тази история за Франкфурт? Искам да кажа, нещо, което трябва да вземем под внимание.

— Струва ми се, че не — отговори Четуинд. — Той е малко ядосан. Мисли, ме историята го прави да изглежда глупак. Което е вярно, разбира се.

Мъжът на име Хоршам кимна утвърдително:

— Значи той го приема така?

— Е, постара се да не покаже особено недоволството си — каза Четуинд.

— И все пак знаете, че не е глупак, нали? — забеляза Хоршам.

Четуинд сви рамене и каза:

— Такива неща се случват понякога.

— Зная, да, да, зная — отговори полковник Мънроу. — И все пак, винаги някак си съм чувствал, че Най е малко непредсказуем. Че по един или друг начин, може да не е съвсем благонадежден във възгледите си.

Мъжът, на име Хоршам проговори:

— Няма нищо срещу него. Съвсем нищо, доколкото ние знаем.

— О, не исках да кажа, че има нещо. Съвсем не исках да кажа това. Само, как точно да се изразя… невинаги се отнася много сериозно към нещата.

Мистър Хоршам имаше мустаци. Намираше, че е полезно да има мустаци. Те му служеха за прикритие в моменти, когато му беше трудно да сдържи усмивката си.

— Той не е глупак — каза Мънроу. — Има мозък, нали разбирате. Не мислите, че — е, искам да кажа, не мислите, че би могло да има нещо съмнително в тази история?

— От негова страна? Струва ми се, че не.

— Вие сте работили върху случая, Хоршам?

— Все още не сме имали достатъчно време. Но, доколкото знам, всичко е наред. И все пак паспортът му е бил използван.

— Използван? Как?

— Минал е през „Хийтроу“.

— Искате да кажете, че някой се е представил за сър Стафорд Най?

— Не, не. Не точно така. Едва ли бихме могли да очакваме такова нещо. Минал е заедно с други паспорти. Разбирате ли, не е имало никаква тревога. Доколкото зная, по това време той дори не се е бил събудил от сънотворното или каквото е било там. Все още е бил във Франкфурт.

— Но някой е могъл да открадне паспорта му, да се качи на самолета и да влезе в Англия.

— Да, така предполагаме — каза Мънроу. — Или някой е взел портфейла, в който е имало пари и паспорт, или някой е имал нужда от паспорт и се е спрял на сър Стафорд Най като удобен човек, от когото да го вземе. На масата е чакала чаша бира, слага малко приспивателно в нея, изчаква докато човекът заспи, взема паспорта и опитва какво ще стане.

— Но в крайна сметка нали гледат паспортите? Трябва да са видели, че не е същият човек — отбеляза Четуинд.

— Да, вероятно е съществувала някаква прилика, разбира се — каза Хоршам. — Но не е имало никаква информация, че той е изчезнал, не е имало нареждане да се следи точно за този паспорт по какъвто и да било начин. От закъснял самолет слиза огромна тълпа. Човекът до голяма степен прилича на снимката в паспорта. И толкова. Бърз поглед, връщат му го, преминава нататък. Така или иначе, следят за чужденците, които влизат, а не за англичаните. Тъмна коса, тъмносини очи, гладко обръснат, метър и седемдесет и осем или колкото е там. Това е почти всичко, което искат да проверят. Не е в списъка на нежелани чужденци или нещо такова.

— Зная, зная. И все пак човек би казал, че ако някой е искал просто да открадне портфейл или пари, не би използвал паспорта, нали? Твърде много рискува.

— Да — каза Хоршам. И точно това е интересното в цялата история. Разбира се, ние сме започнали разследване и задаваме някои въпроси тук-там.

— А какво е вашето мнение?

— Все още не бих искал да казвам нищо — отговори Хоршам. — Нужно е малко време, нали разбирате. Човек не трябва да прибързва.

— Те всички са еднакви — отбеляза полковник Мънроу, когато Хоршам излезе от стаята. — Никога не ти казват нищо, тези проклетници от „секретната“. Дори и да мислят, че са по следите на нещо, не биха го признали.

— Естествено, защото може и да грешат — каза Четуинд.

Това изглеждаше типичен политически възглед.

— Хоршам е изключително добър — отговори Мънроу. — Много го ценят в центъра. Малко вероятно е да греши.