Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (24)

Глава XXIII
Пътуване в Шотландия

Командирът на ескадрилата беше малко учуден защо е всичко това. Беше свикнал да му казват само част от нещата. Предполагаше, че е свързано със „сигурността“. Не искаха да рискуват. Беше вършил подобни неща и по-рано, и то неведнъж. Да лети до необичайни места с необичайни пътници, да внимава да задава въпроси само по същество. Познаваше някои от пътниците си, но не всички. Разпозна лорд Алтъмаунт. Човек, който е зле, помисли си той, много болен човек, който, според мен, успява да живее само благодарение на волята си. Неспокойният мъж с лице като на ястреб вероятно беше специалното му куче пазач, грижещ се не толкова за сигурността му, колкото за това да се чувства добре. Вярно куче, което винаги беше до него. Сигурно носи със себе си лекарства, стимуланти, цяла торба с медицински хитрости. Командирът на ескадрилата се чудеше защо не го придружава и лекар. Би било една допълнителна предпазна мярка. Старецът изглеждаше като самата смърт. Благородна смърт. Нещо в музей, изваяно от мрамор. Командирът на ескадрилата познаваше Хенри Хоршам съвсем добре. Познаваше няколко души от „сигурността“. И полковник Мънроу, който не изглеждаше така свиреп, както обикновено, а сякаш малко по-неспокоен. Като цяло, не много щастлив. Имаше и един едър мъж с жълтеникаво лице. Вероятно чужденец. Азиатец? Защо летеше за Северна Шотландия? Командирът на ескадрилата каза почтително на полковник Мънроу:

— Всичко готово ли е, сър? Колата чака.

— Какво точно е разстоянието?

— Седемнадесет мили, сър, доста неравен път, но не много лош. В колата има допълнителни одеяла.

— Получихте заповедите, нали? Бихте ли повторили, ако обичате, командир Андрюс.

Командирът на ескадрилата повтори и полковникът кимна одобрително. Накрая, когато колата потегли, командирът на ескадрилата се загледа след нея, питайки се защо, по дяволите, точно тези хора са на това шосе сред самотната пустош, пътувайки към достолепен стар замък, където в уединение живееше един болен човек, без приятели или каквито и да било посетители. Предположи, че Хоршам знае. Хоршам сигурно знаеше доста странни неща. Но така или иначе, Хоршам едва ли щеше да му каже нещо.

Шофьорът караше внимателно. Накрая колата тръгна по чакълена алея и спря пред верандата. Това беше сграда от здрав камък с кули. От двете страни на голямата врата висяха лампи. Самата врата се отвори, преди да е станало нужда да звънят, за да ги приемат.

На прага застана възрастна шотландка на повече от шестдесет години със сурово, мрачно лице. Шофьорът помогна на пътниците да слязат.

Джеймс Клийк и Хоршам помогнаха на лорд Алтъмаунт да слезе и го подкрепиха нагоре по стълбите. Жената се отдръпна и му се поклони учтиво. Тя каза:

— Добър вечер, Ваша Светлост. Господарят ви очаква. Той знае, че пристигате, имаме готови стаи за вас и във всички е запален огън.

В салона се появи още една фигура. Висока, слаба жена между петдесет и шестдесет години, жена, която все още бе хубава. Черната й коса бе разделена в средата, имаше високо чело, орлов нос и загоряла кожа.

— Ето, мис Нойман ще се погрижи за вас — каза шотландката.

— Благодаря, Джанет — каза мис Нойман. — Внимавай огънят в стаите да не угасне.

— Добре.

Лорд Алтъмаунт се ръкува с нея.

— Добър вечер, мис Нойман.

— Добър вечер, лорд Алтъмаунт. Надявам се, че не сте много уморен от пътуването.

— Полетът беше чудесен. Това е полковник Мънроу, мис Нойман. Това са мистър Робинсън, сър Джеймс Клийк и мистър Хоршам от „сигурността“.

— Мисля, че си спомням мистър Хоршам отпреди няколко години.

— Не съм забравил — каза Хенри Хоршам. — Беше във Фондация „Левесон“. Мисля, че по това време вече бяхте секретарка на професор Шорам?

— Първо бях негова помощничка в лабораторията, а след това му станах секретарка. И все още съм му секретарка, доколкото той има нужда от мен. Освен това той има нужда и от болнична сестра, която да живее тук повече или по-малко постоянно. От време на време се налагат промени — мис Елис, която е тук сега, смени мис Бюд само преди два дни. Помолих я да остане близо до стаята, в която ще бъдем ние. Помислих си, че ще предпочетете да разговаряте насаме, но смятам, че тя трябва да бъде наблизо, в случай че имаме нужда от нея.

— Той много ли е зле? — попита полковник Мънроу.

— Той всъщност не страда — каза мис Нойман, — но трябва да се подготвите, ако не сте го виждали, искам да кажа, ако не сте го виждали от дълго време. Той е само една човешка останка.

— Само още един момент, преди да ни заведете при него. Умствените му способности не са съвсем изчерпани, нали? Разбира ли онова, което му говорят?

— О, да, той разбира прекрасно, но тъй като е полупарализиран, не може да говори много ясно, въпреки че невинаги е така, и не може да се движи без помощ. Но според мен мозъкът му е така добре, както някога. Единствената разлика е, че сега се уморява много лесно. Бихте ли искали нещо за пиене преди това?

— Не — каза лорд Алтъмаунт. — Не, не искам да чакам. Въпросът, по който сме дошли, е доста спешен, така че бихте ли ни завели при него — доколкото разбрах, той ни очаква.

— Да, очаква ви — каза Лиза Нойман.

Тя ги поведе нагоре по някакви стълби по един коридор и отвори вратата на неголяма стая. Стените бяха покрити с тапети, отгоре ги гледаха главите на елени — някога мястото е било ловна хижа. Обзавеждането и подредбата бяха съвсем малко променени. В единия край на стаята имаше голям грамофон.

Високият мъж седеше на един стол до огъня. Главата му, а също и лявата му ръка леко трепереха. Кожата на лицето му бе увиснала на една страна. Без да говори със заобикалки, човек би могъл да го опише само по един начин — като човешка развалина. Човек, който някога е бил висок, здрав, силен. Имаше изящно чело, хлътнали очи и ъгловата, волева брадичка. Очите под гъстите вежди бяха умни. Той каза нещо. Гласът му не беше слаб, издаваше доста ясни, но невинаги разпознаваеми звуци. Беше загубил способността си да говори само частично — все още можеха да го разбират.

Лиза Нойман отиде и застана до него, следейки устните му, за да може да превежда думите му, ако бе необходимо.

— Професор Шорам ви посреща с добре дошли. Той много се радва да ви види тук, лорд Алтъмаунт, полковник Мънроу, сър Джеймс Клийк, мистър Робинсън и мистър Хоршам. Той би искал да ви каже, че чува доста добре. Ще може да чуе всичко, което му говорите. Ако има някакви трудности, аз мога да помагам. Това, което иска да ви каже, ще може да ви предаде чрез мен. Ако прекалено много се умори да говори ясно, аз разбирам по устните му, а освен това ние общуваме съвършено чрез знаци, ако възникне някаква трудност.

— Ще се опитам да не ви губя времето и да ви уморя колкото може по-малко, професор Шорам — каза полковник Мънроу.

Мъжът на стола кимна с глава в знак, че е чул.

— Има въпроси, които мога да задам на мис Нойман.

Ръката на Шорам се вдигна едва забележимо към жената, застанала до него. Устните му произнесоха нещо, отново не съвсем разбираемо за тях, но тя бързо преведе.

— Той казва, че разчита на мен да предам всичко, което вие искате да кажете на него или той на вас.

— Мисля, че вече сте получили писмо от мен — каза полковник Мънроу.

— Така е — отговори мис Нойман. — Професор Шорам получи писмото ви и знае съдържанието му.

Една болнична сестра открехна съвсем леко вратата, но не влезе. Тя каза с тих шепот:

— Трябва ли да донеса или да направя нещо, мис Нойман? За някого от гостите или за професор Шорам?

— Не, мисля, че не. Благодаря ви, мис Елис. Но ще се радвам, ако останете във вашата всекидневна от другата страна на коридора, в случай че имаме нужда от вас.

— Естествено… разбирам.

Тя си отиде, затваряйки тихо вратата.

— Не искаме да губим време — каза полковник Мънроу. — Без съмнение професор Шорам е запознат с последните събития.

— Напълно — потвърди мис Нойман. — Дотолкова, доколкото се интересува.

— Продължава ли да се интересува от постиженията на науката и такива неща?

Главата на Робърт Шорам се раздвижи бавно от едната на другата страна. Той самият им отговори.

— Вече съм приключил.

— Но в общи линии сте запознат със състоянието, в което е светът? Успехът на това, което наричат Революция на младежта. Завземането на властта от напълно въоръжени младежки сили.

Мис Нойман каза:

— Той е напълно запознат е всичко, което става — в политическия смисъл искам да кажа.

— Днес светът се е отдал на насилието, болката, революционните догми, една странна и невероятна философия на управление от анархистично малцинство.

По изпитото лице премина лек израз на нетърпение.

— Той знае всичко това — проговори неочаквано мистър Робинсън. — Не е нужно да се повтарят всички тези неща отново. Той е човек, който знае всичко. — После се обърна към професор Шорам: — Помните ли адмирал Блънт?

Главата отново кимна. На изкривените устни се появи нещо като усмивка.

— Адмирал Блънт помни, че сте работил върху някакъв проект — мисля, че наричате тези неща проекти? „Проект Бенво“.

Те видяха как в очите му се появи някаква тревога.

— „Проект Бенво“ — каза мис Нойман. Връщате се много назад, мистър Робинсън, щом си спомняте за него.

— Това беше ваш проект, нали? — попита мистър Робинсън.

— Да, негов беше — мис Нойман сега говореше от негово име по-лесно, като нещо съвсем естествено.

— Не можем да използваме ядрено оръжие, не можем да използваме експлозиви, химическо оръжие, или газ, но бихме могли да използваме вашия „Проект Бенво“.

Настъпи тишина. Никой не проговаряше. След малко от устните на професор Шорам отново се чуха ясните, но изкривени звуци.

— Той казва, че разбира се „Бенво“ би могъл да се използва успешно при създалите се обстоятелства…

Мъжът на стола се бе обърнал към нея и й говореше нещо.

— Той иска да ви обясни — каза мис Нойман. — „Проект Б“, по-късно наречен „Проект Бенво“, е нещо, върху което е работил много години, но накрая го е изоставил по свои лични причини.

— Защото не е успял да осъществи проекта си?

— Не, не че не е успял — каза Лиза Нойман. — Не е това. Аз работих с него по този проект. Той го изостави по определени причини, но не се е провалил. Той успя. Той беше на правилна следа, разви идеята си, направи изпитания в различни лабораторни условия и успя.

Тя се обърна отново към професор Шорам, направи няколко движения с ръка, докосвайки устните, ухото и отново устните в някакъв странен език на жестовете.

— Питам дали иска да ви обясня какво точно представлява „Бенво“.

— Ние бихме искали да ни обясните.

— А той иска да знае как сте разбрали за него.

— Разбрахме за него от една ваша стара приятелка, професор Шорам — каза полковник Мънроу. — Не от адмирал Блънт, той не можа да си спомни много, а от един друг човек, на когото някога сте говорили за него — лейди Матилда Клекхийтън.

Мис Нойман отново се обърна към него, за да проследи устните му. Тя се усмихна леко.

— Той казва, че е мислел Матилда за мъртва от години.

— Тя е съвсем жива. Тя е тази, която поиска да узнаем за откритието на професор Шорам.

— Професор Шорам ще ви каже основното от това, което искате да знаете, въпреки че трябва да ви предупреди, че тази информация ще ви бъде напълно безполезна. Всички записки, формули, бележки и доказателства за откритието бяха унищожени. Но тъй като единственият начин да се отговори на въпросите ви е да разберете в основни линии какво представляваше „Бенво“, аз доста точно мога да ви кажа какво съдържаше той. Знаете начините на използване и целите на сълзотворния газ, с който полицията контролира разбунтували се тълпи, бурни демонстрации и така нататък. Той причинява пристъп на плач, болезнени сълзи и възпаление на синусите.

— И това е нещо от този род?

— Не, изобщо не е нещо от този род, но може да се използва за същите цели. На учените им хрумна, че може да се променят не само основните реакции и чувства на човека, но също и умствените му способности. Можете да промените характера на човека. Характерните качества на афродизиака са добре известни. Те водят до състояние на сексуална възбуда, съществуват различни лекарства или газове, дори и операции на жлезите — всяко от тях може да доведе до промяна в мозъчната жизненост, увеличена енергия както при промяна в щитовидната жлеза. Професор Шорам иска да ви каже, че има определен процес, сега няма да ви обяснява дали е свързан с жлезите или е газ, който може да бъде произведен, но има нещо, което може да промени човека и неговото отношение към живота — неговата реакция към хората и към живота въобще. Той може да е в състояние на бяс, водещ към убийство, може да е патологично склонен към насилие и все пак под влиянието на „Проекта Бенво“ се превръща в нещо или по-скоро в някой съвсем различен. Става — има само една дума за това според мен, която се съдържа в името му — става благосклонен. Иска да е полезен на другите. Излъчва доброта. Ужасява се от възможността да причини болка или да прояви насилие. „Бенво“ може да бъде пуснат над големи области и да повлияе на хиляди хора, в случай че се произведе в достатъчно големи количества и се разпространи успешно.

— Каква е продължителността на действието му? — попита полковник Мънроу. — Двадесет и четири часа? Повече?

— Вие не разбирате — каза мис Нойман. — Това е постоянно.

— Постоянно? Променяте природата на човека, променяте един компонент, физически компонент, разбира се, от неговата същност и това води до постоянна промяна в природата му. И не може да се върне назад? Не можете да го направите отново такъв, какъвто е бил? Промяната трябва да се приеме като постоянна?

— Да. Първоначално това вероятно беше откритие интересно за медицината, но професор Шорам го виждаше като възпиращо средство, което може да се използва в случай на война, на масови бунтове, метежи революции, анархия. Той не гледаше на него само от медицинска гледна точка. То не прави хората щастливи, а само поражда у тях силно желание другите да са щастливи. Това е нещо, както казва той, което всеки чувства в живота си в един или друг момент. Те имат силното желание да направят един човек или много хора доволни, щастливи, здрави, всички тези неща. И тъй като хората могат да изпитват такива чувства, ние решихме, че има компонент, който контролира това желание в тях и ако веднъж този компонент се задейства, това може да продължи вечно.

— Прекрасно — каза мистър Робинсън.

Той говореше по-скоро замислен, отколкото ентусиазирано.

— Прекрасно. Какво откритие. Какво нещо, което да се задейства, ако… но защо?

Главата, облегната на стола, се обърна бавно към мистър Робинсън. Мис Нойман предаде:

— Той казва, че вие разбирате по-добре от другите.

— Но това е отговорът — извика Джеймс Клийк. — Точният отговор. Това е прекрасно.

Лицето му бе ентусиазирано и развълнувано. Мис Нойман клатеше глава:

— „Проектът Бенво“ не се продава и не се подарява. Той беше изоставен.

— Нима ни казвате, че отговорът е не? — попита полковник Мънроу невярващо.

— Да. Професор Шорам казва, че отговорът е не. Той реши, че това е против… — тя се спря за момент и погледна към човека на стола. Той направи леко движение с глава, с едната си ръка и от устата му излязоха няколко гърлени звуци. Тя изчака и после продължи: — Той самият ще ви каже, че се страхуваше. Страхуваше се от това, което науката е извършила в момента си на тържество. Нещата, които е изобретила и опознала, които е открила и дала на света. Чудотворните лекарства, които невинаги са били чудотворни, пеницилинът, който е спасил живота на хора и е отнел живота на хора, сърдечните трансплантации, които донесоха обезверяването и разочарованието от неочакваната смърт. Той е живял във времето, когато е бил разбит атомът — нови оръжия, които убиват. Трагедиите на радиоактивността, замърсяването, до което доведоха новите индустриални открития. Страхува се от всичко, което науката би могла да направи, ако се използва безразборно.

— Но това е нещо полезно. Ще бъде от полза за всички — извика Мънроу.

— Както са били и много други неща. Винаги са ги приветствали като изключително полезни за човечеството, като велики чудеса. А след това идват страничните ефекти и още по-лошо — фактът, че понякога вместо полза, нанасят вреда. Ето защо той реши да се откаже. Той казва — тя започна да чете от един лист, който държеше, а от своя стол той закима с глава, съгласявайки се с нея: „Доволен съм, че постигнах това, което си бях поставил за цел, че направих своето откритие. Но реших да не го публикувам. То трябва да бъде унищожено. И беше унищожено. И отговорът ми към вас е не. Няма благосклонност по желание. Някога можеше и да има, но сега всички формули, ноу-хау, бележките ми и информацията за необходимите действия ги няма — изгорени са и са превърнати в пепел. Аз унищожих интелектуалната си рожба.“

Робърт Шорам се мъчеше да каже нещо с хриплив и неясен глас:

— Унищожих интелектуалната си рожба и никой на света не знае как съм стигнал до нея. Имаше един човек, който ми помагаше, но той е мъртъв. Умря от туберкулоза, една година след като постигнахме успеха си. Трябва да си вървите. Не мога да ви помогна.

— Но тези ваши знания означават, че можете да спасите света!

Човекът на стола издаде странен звук. Беше смях. Смехът на осакатен човек.

— Да спася света! Да спася света! Каква фраза! Нали това мислят, че правят вашите младежи! Те вървят напред с насилие и омраза, за да спасят света. Но не знаят как! Ще трябва да го направят_ сами_, със собствените си сърца, със собствените си умове. Не можем да им дадем изкуствен начин да го направят. Не. Изкуствена доброта? Изкуствена милост? Нищо подобно. Не би била_ истинска. _Не би означавала нищо. Би била срещу природата. — Той изрече бавно: — Срещу Бога.

Последните две думи дойдоха неочаквано, ясно изречени.

Той огледа слушателите си. Сякаш ги молеше да го разберат, а в същото време не се надяваше истински на това.

— Имах право да унищожа всичко, което бях създал…

— Много се съмнявам — каза мистър Робинсън. — Знанието си е знание. Вие сте дали живот — не трябва да рушим онова, което сме създали.

— Имате право на мнение, но трябва да премете факта.

— Не — мистър Робинсън изрече думата със сила.

Лиза Нойман се обърна гневно към него.

— Какво искате да кажете с това „не“?

Очите й святкаха. Хубава жена, помисли мистър Робинсън. Жена, която вероятно през целия си живот е бяла влюбена в Робърт Шорам. Обичала го е, работила е с него, а сега живееше до него, грижейки се за него със своята интелигентност, като му предлагаше преданост в най-чистата й форма, без съжаление.

— През живота си човек научава някои неща — каза мистър Робинсън. — Не мисля, че аз ще живея дълго. Първо, защото теглото ми е прекалено голямо. — Той въздъхна, поглеждайки към огромното си тяло. — Но има някои неща, които зная. Прав съм, Шорам. Ще трябва да признаете, че съм прав. Вие сте честен човек. Не бихте унищожили работата си. Не бихте могли да стигнете до там. Все още имате всичко някъде, заключено, скрито, може би дори не в тази къща. Бих предположил, но това е само предположение, че го пазите в някой сейф или банка. Тя също знае, че е там. Вие й вярвате. Тя е единственият човек в света, на когото вярвате.

Шорам каза този път с почти ясен глас:

— Кой сте вие, кой, по дяволите сте вие?

— Аз съм просто човек, който знае какво представляват парите — отговори мистър Робинсън — и нещата, които произлизат от парите. Хората и техните особености и начина им на живот. Ако искате, бихте могли да намерите работата, която сте прибрали. Не искам да кажа, че можете да я извършите отначало сега, но мисля, че тя е някъде. Вие ни казахте възгледите си и аз не бих искал да твърдя, че са изцяло погрешни. Може би сте прав. Ползата за хората е нещо сложно. Горкият стар Бевъридж^[1], освобождаване от лишенията, освобождаване от страха, освобождаване от какво ли не, той е мислел, че създава рай на земята, като е казвал това и го е планирал и го е подготвял. Но не успя да създаде рай на земята и се съмнявам, че вашият „Бенво“ или както го наричате (звучи като марка храна) също ще донесе рай на земята. Благосклонността, както и всичко друго, крие своите опасности. Това, което ще направи, е да спести много страдания, болка, анархия, насилие, робство на наркотиците. Да, ще попречи да се случат доста лоши неща и би могла да спаси нещо, което е важно. Би могла — само би могла — да е много важна за хората. За младите хора. Този ваш „Бенволео“ — сега го нагласих да звучи като марка почистващо средство — ще направи хората благосклонни и ще призная, че може би ще ги направи и снизходителни и самодоволни. Но има също и вероятност, ако промените природата на хората със сила и те трябва да продължат да живеят с точно тази природа до смъртта си, един или двама от тях, не много, могат да открият, смирени, не горди, че имат естествено призвание към това, което са били принудени да направят. Наистина да се променят, преди да умрат. Да не могат да се освободят от новия навик, който са придобили.

Полковник Мънроу каза:

— Не разбирам за какво, по дяволите, говорите.

Мис Нойман отговори:

— Говори глупости. Трябва да приемете отговора на професор Шорам. Той ще прави с откритията си каквото поиска. Не можете да го насилвате.

— Не — каза лорд Алтъмаунт. — Ние няма да ви насилваме, нито да ви измъчваме, Робърт, или да ви караме насила да ни кажете къде е скривалището ви. Ще направите това, което смятате за правилно. Вярвайте ми.

— Едуард? — каза Робърт Шорам. Говорът отново леко му изневери, ръцете му зажестикулираха и мис Нойман бърз преведе.

— Едуард? Той казва, че вие сте Едуард Алтъмаунт?

Шорам заговори отново и тя предаде думите му.

— Той ви пита, лорд Алтъмаунт, дали наистина с цялото си сърце и разум го молите да ви довери „Проекта Бенво“. Той казва… — тя се спря гледайки и слушайки, — той казва, че вие сте единственият човек в обществото, на когото някога се е доверявал. Ако вие искате това…

Внезапно Джеймс Клийк се изправи. Разтревожен, той се озова до стола на лорд Алтъмаунт, бърз като светкавица.

— Нека да ви помогна, сър. Вие не сте добре. Вие сте болен. Моля, отдръпнете се малко, мис Нойман. Аз… аз трябва да стигна до него. Аз… лекарствата му са в мен. Аз зная какво да правя…

Той бръкна в джоба си и извади една спринцовка.

— Ако не му сложа това веднага, ще бъде твърде късно. — Той бе хванал ръката на лорд Алтъмаунт, навиваше ръкава му, стиснал плътта му, и спринцовката бе готова.

Но още някой се раздвижи. Хоршам прекоси стаята, блъскайки полковник Мънроу настрана. Ръката му се сключи около ръката на Джеймс Клийк, докато изтръгваше от него спринцовката. Клийк се бореше, но Хоршам бе прекалено силен за него. А и Мънроу вече бе там.

— Значи ти си бил, Джеймс Клийк — каза той. — Ти си бил предателят, верният ученик, който не е бил верен ученик.

Мис Нойман бе изтичала до вратата — беше я отворила и викаше.

— Сестра! Елате бързо. Елате.

Сестрата се появи. Тя хвърли бърз поглед на професор Шорам, но той махна с ръка и посочи към другата страна на стаята, където Хоршам и Мънроу все още държаха борещия се Клийк. Тя бръкна в джоба на престилката си.

Шорам изрече, заеквайки:

— Алтъмаунт. Сърдечен удар.

— Сърдечен удар, друг път — изрева Мънроу. — Това е опит за убийство. — Той замълча. — Дръжте младежа — каза той на Хоршам и с един скок се озова в другия край на стаята. — Мисис Кортман? Откога сте медицинска сестра? Бяхме ви загубили, след като се измъкнахте в Балтимор.

Мили Джийн все още ровеше в джоба си. Когато извади ръката си, в нея имаше малък автоматичен пистолет. Тя погледна към Шорам, но Мънроу й попречи, а Лиза Нойман стоеше пред стола на професора.

Джеймс Клийк изрева:

— Алтъмаунт, Хуанита… бързо… стреляй в Алтъмаунт.

Тя вдигна бързо ръка и стреля.

Джеймс Клийк каза:

— Дяволски добър изстрел!

Лорд Алтъмаунт бе получил класическо образование. Той промълви тихо, гледайки Джеймс Клийк:

— Джейми? И ти ли, Бруте? — и се строполи на стола си.

 

 

Доктор Маккалъх се огледа наоколо, без да знае какво да каже или да направи по-нататък. Вечерта беше едно доста необикновено изживяване за него.

Лиза Нойман се приближи и постави до него една чаша.

— Горещ пунш — каза тя.

— Винаги съм знаел, че жени като вас се срещат една на хиляда, Лиза — отбеляза той с одобрение. — Трябва да кажа, че бих искал да разбера какво е всичко това, но доколкото схващам, става въпрос за едно от онези тайнствени неща, за които нищо няма да науча.

— Професорът — той е добре, нали?

— Професорът? — той погледна добродушно разтревоженото й лице. — Той е добре. Ако ме питате, това му се е отразило много добре.

— Мислех, че може би шокът…

— Съвсем добре съм — каза Шорам. — Това, което ми трябваше, беше шоково лечение. Чувствам се — как да се изразя — отново жив. — Той изглеждаше удивен.

Маккалъх каза на Лиза:

— Забелязвате ли колко по-силен е гласът му? В случаи като неговия, истинският враг е апатията — нужно му е отново да работи — стимулът на умствената работа. Музиката е нещо хубаво — тя го успокояваше и му позволяваше да се наслаждава на живота до известна степен. Но той е човек с голям интелектуален потенциал и му липсва работата, която е била смисълът на живота му. Ако можете, накарайте го да работи отново.

Той поклати окуражаващо глава, когато тя го погледна със съмнение.

— Мисля, че ви дължим обяснение за това, което се случи тази вечер, доктор Маккалъх — каза полковник Мънроу — въпреки предположението ви, че силните на деня ще искат да потулят всичко. Смъртта на лорд Алтъмаунт… — той се поколеба.

— Всъщност куршумът не го е убил — каза докторът. — Смъртта му се дължи на шока. Спринцовката е щяла да свърши добра работа — стрихнин. Младият човек…

— Взех я от него точно навреме — каза Хоршам.

— През цялото време е бил змия в пазвата? — попита докторът.

— Да — ползвал се е с доверие и обич повече от седем години. Син е на един от най-старите приятели на лорд Алтъмаунт…

— Случва се. А дамата… доколкото разбирам също е замесена.

— Да. Получила е работата тук с фалшиви документи. Полицията я търси за убийство.

— Убийство?

— Да. Убила е съпруга си, Сам Кортман, американския посланик. Застреляла го е на стълбите на посолството, а след това разказала една измислена история за маскирани младежи, които го нападнали.

— Какво е имала против него? Нещо политическо или лично?

— Предполагаме, че е разбрал за някои неща от дейността й.

— Бих казал, че е подозирал изневяра, а вместо това се натъкнал на стършелово гнездо от шпионаж и конспирации, като всичко било ръководено от жена му. Не знаел точно какво да прави. Приятен човек, но малко бавно мислещ — а тя имала здравия разум да действа бързо. Каква скръб демонстрира на погребалната церемония.

— Мемориал^[2] — каза професор Шорам.

Малко стреснати, всички се обърнаха да го погледнат.

— Трудна дума, мемориал, но наистина имам предвид това. Лиза, ние с теб трябва отново да започнем работа.

— Но, Робърт…

— Аз отново съм жив. Попитай доктора дали трябва да си почивам.

Лиза погледна въпросително доктор Маккалъх.

— Ако го направите, ще съкратите живота си и отново ще потънете в апатия…

— Ето — каза Шорам. — Мо-мода — последна мода в медицината. Да накарат всички, дори да са… на… прага на смъртта… да продължат да работят.

Доктор Маккалъх се засмя и стана.

— Не сте много далече от истината. Ще ви изпратя някои лекарства, които ще ви помогнат.

— Няма да ги вземам.

— Ще ги вземате.

На вратата докторът се спря:

— Просто съм любопитен — как успяхте да повикате полицията толкова бързо?

— Командирът на ескадрилата Андрюс се бе погрижил за всичко — каза полковник Мънроу. — Пристигна на момента. Знаехме, че жената е някъде наоколо, но нямахме представа, че вече е в къщата.

— Е, аз ще тръгвам. Вярно ли е всичко, което ми разказахте? Имам чувството, че всеки момент ще се събудя, след като съм заспал, четейки последния трилър. Шпиони, убийци, предатели, шпионаж, учени…

Той излезе.

Настъпи мълчание.

Професор Шорам изрече бавно и внимателно:

— Отново на работа…

Лиза каза онова, което жените винаги казват:

— Робърт, трябва да бъдеш предпазлив…

— Не… не предпазлив. Може би нямам много време.

Той повтори:

— Мемориал…

— Какво искаш да кажеш? Повтаряш го отново.

— Мемориал? Да. На Едуард. Негов мемориал. Винаги съм мислил, че има лице на мъченик.

Шорам изглеждаше потънал в мисли.

— Бих искал да се свържа с Готлиб. Може да е мъртъв. Добре се работи с него. С него и с теб, Лиза. Вземи нещата от банката…

— Професор Готлиб е жив — във фондацията „Бейкър“, Остин, Тексас — каза мистър Робинсън.

— Какво ще правиш? — попита Лиза.

— „Бенво“, разбира се! Мемориал на Едуард Алтъмаунт. Той умря за него, нали? Никой не трябва да умира напразно.