Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (15)

Глава XIV
Съвещание в Лондон

Министър-председателят мистър Седрик Лейзънби седеше начело на масата в кабинета на Даунинг стрийт 10 и гледаше събралите се министри без видимо удоволствие. Изразът на лицето му беше определено мрачен, което до известна степен му носеше някакво облекчение. Той започваше да си мисли, че само в уединението на заседанията на кабинета може да отпусне лицето си в недоволно изражение и да забрави за мъдрия и спокоен оптимизъм, който представяше на света и който му бе служил доста добре в различните кризи на политическия живот.

Той погледна към Гордън Четуинд, който се мръщеше, и към сър Джордж Пакъм, който очевидно се питаше, мислеше и се чудеше както обикновено, към присъщата на военните невъзмутимост на полковник Мънроу, към маршала от военновъздушните сили Кенуд, човек със стиснати устни, който не си даваше труда да скрие абсолютното си недоверие към политиците. Там беше също и адмирал Блънт, едър, страховит човек, който тропаше с пръсти по масата и чакаше да настъпи неговото време.

— Не е много добре — говореше маршалът от военновъздушните сили. — Трябва да признаем. Четири от самолетите ни отвлечени през последната седмица. Откраднати в Милано. Пасажерите свалени, а самолетите отлетели някъде другаде. Всъщност за Африка. Там чакали пилоти. Чернокожи.

— Черната сила — каза полковник Мънроу замислено.

— Или Червената сила? — предположи Лейзънби.

— Чувствам, че всичките ни трудности може би идват от приемането на руската доктрина. Ако можехме да се свържем с руснаците — наистина мисля, че едно посещение на най-високо равнище…

— Стойте си там, където сте, министър-председателю — каза адмирал Блънт. — Не се будалкайте пак с руснаците. Всичко, което те искат в момента, е да стоят настрана от цялата тази каша. Те нямат толкова неприятности с техните студенти, колкото ние тук. Всичко, от което те се интересуват, е да държат китайците под око, за да знаят какво ново ще измислят.

— И все пак аз смятам, че личното влияние…

— Стойте тук и се грижете за собствената си страна — каза адмирал Блънт. Верен на името си^[1] и защото имаше този навик, той го каза остро.

— Няма ли да е по-добре да чуем доклад за това, какво всъщност става? — Гордън Четуинд погледна към полковник Мънроу.

— Искате факти? Съвсем правилно. Те всичките са доста неприятни. Предполагам, че искате не толкова подробности за това, което става тук, колкото информация за общата ситуация в света?

— Точно така.

— Във Франция маршалът все още е в болница. Два куршума в ръката му. Сред политическите кръгове е ад. Големи райони от страната се владеят от така наречените части на Младежката власт.

— Искате да кажете, че имат оръжие? — попита Гордън Четуинд ужасен.

— Имат страхотно много — каза полковникът. — Наистина не зная откъде са го взели. Има известни предположения. Голяма доставка била направена от Швеция за Западна Африка.

— Какво общо има това? — попита Лейзънби. — Кой го е грижа? Нека получават колкото си искат оръжие в Западна Африка. Могат да се изпозастрелят един друг.

— Е, има нещо малко странно във всичко това, но не така пише в докладите на нашето разузнаване. Ето списък на оръжията, които са били изпратени в Западна Африка. Интересното е, че са били изпратени там, но след това са били препратени. Били са приети, потвърдили са получаването, може да са платили, а може и да не са, но преди да минат и пет дни, оръжието е било изнесено отново от страната. Било е изнесено, препратено другаде.

— Но защо е всичко това?

— Защото изглежда оръжието никога не е било предвиждано за Западна Африка — отговори Мънроу. — Било е извършено плащане и оръжието е било изпратено някъде другаде. Възможно е от Африка да е отишло в Близкия изток. В Персийския залив, Гърция, Турция. Освен това една пратка самолети била доставена в Египет. От Египет били изпратени в Индия, а от Индия — в Русия…

— Аз мислех, че са били изпратени от Русия.

— … а от Русия отишли в Прага. Всичко това е лудост.

— Не разбирам — каза сър Джордж. — Човек се пита…

— Изглежда някъде има централна организация, която направлява доставките на различни неща. Самолети, оръжие, бомби, експлозиви, бактериологично оръжие. Всички тези доставки се движат в неочаквани посоки. Доставят се по различни пътища през различни страни в неспокойните места и се използват от лидери и военни части — ако може да се нарекат така — на Младежката власт. Предназначени са предимно за ръководителите на младежки партизански отряди, изявени анархисти, които проповядват анархия и приемат някои от най-съвременните модели, въпреки че се съмнявам дали плащат за тях.

— Нима искате да кажете, че сме изправени пред нещо като война в световен мащаб? — Седрик Лейзънби бе шокиран.

Кроткият човек с азиатско лице, който седеше в долния край на масата и все още не бе проговорил, вдигна глава и на лицето му се изписа монголоидна усмивка:

— Това сме принудени да вярваме. Нашите наблюдения показват…

Лейзънби го прекъсна:

— Ще трябва да престанете да наблюдавате. ООН ще трябва да вземе оръжие и да сложи край на всичко това.

Кроткият човек остана невъзмутим.

— Би било против нашите принципи — каза той.

Полковник Мънроу повиши глас и продължи с обобщението си:

— Водят се битки в отделни части на всички страни. Югоизточна Азия провъзгласи независимостта си неотдавна, а има и четири-пет различни поделения на властта в Южна Америка, Куба, Перу, Гватемала и така нататък. Що се отнася до САЩ, знаете, че Вашингтон беше практически опожарен — Западът гъмжи от въоръжени сили на Младежката власт — в Чикаго е обявено военно положение. Нали знаете за Сам Кортман? Бил е застрелян снощи на стълбите на американското посолство.

— Той трябваше да бъде тук днес — каза Лейзънби. — Трябваше да сподели вижданията си за положението.

— Предполагам, че нямаше да помогне много — намеси се полковник Мънроу. — Много приятен мъж, но не много предприемчив.

— Но кой стои зад всичко това? — издигна се тревожно гласът на Лейзънби. — Има вероятност да са руснаците, разбира се — каза той с надежда. Все още се виждаше как лети за Москва.

Полковник Мънроу поклати глава:

— Съмнявам се.

— Да се провери лично — каза Лейзънби и лицето му се озари от надежда. — Съвсем нова сфера на влияние. Китайците…

— Не са китайците — отговори полковник Мънроу. — Но знаете, че в Германия се възражда неофашизмът.

— Не мислите наистина, че германците биха могли…

— Не мисля, че непременно те са зад всичко това, но когато казвате, че биха могли — да, мисля, че съвсем лесно биха могли. Правили са го преди, както знаете. Подготвяли са нещата години наред, планирали са ги, всичко е било готово и са чакали само думата НАПРЕД. Добре планират, много добре планират. Хората им работят отлично. Възхищавам им се. Не мога да не им се възхищавам.

— Но Германия изглеждаше толкова мирна и добре управлявана.

— Да, разбира се, така е до известна степен. Но нали ви е ясно, не Южна Америка на практика е пълна с германци, с млади неофашисти, че там има голяма Младежка федерация. Наричат се „Суперарийци“ или нещо подобно. Нещо от старите символи — пречупени кръстове и поздрави, и някой, който ги ръководи, наречен Младия Вотан или Младия Зигфрид, или нещо подобно. Куп арийски глупости.

На вратата се почука и влезе секретарят.

— Професор Екщайн е тук, сър.

— Най-добре е да го поканим — каза Седрик Лейзънби. — В крайна сметка, ако някой може да ни каже какви са последните ни научни разработки във военната област, това е той. Може да разполагаме с нещо скрито, което скоро да сложи край на всичките тези глупости.

Освен че беше професионален пътник до чужди места в ролята на миротворец, мистър Лейзънби притежаваше и неизлечим оптимизъм, рядко водещ до някакви резултати.

— Едно добро тайно оръжие доста би ни помогнало — каза маршалът от военновъздушните сили с надежда.

На пръв поглед професор Екщайн, когото мнозина смятаха за водещия британски учен, изглеждаше съвсем незначителен. Той беше дребен човек със старомодни бакенбарди и астматична кашлица. Държеше се като човек, който се извинява за това, че съществува. Издаваше звуци като „ъъъ“, „хъм“, „ммм“, издуха носа си, изкашля се астматично още веднъж и се ръкува притеснено, когато го представиха на присъстващите. Голяма част от тях вече познаваше и ги поздрави с нервно кимване на глава. Седна на предложения му стол и се огледа разсеяно наоколо. Вдигна ръка към устата си и започна да си гризе ноктите.

— Тук са ръководителите на военните служби — каза сър Джордж Пекъм. — Нямаме търпение да чуем вашето мнение за това, какво може да се направи.

— О! — каза професор Екщайн. — Да се направи? Да, да, да се направи?

Настъпи тишина.

— Светът бързо върви към анархия — каза сър Джордж.

— Така изглежда, нали? Поне от това, което чете във вестниците. Не че им вярвам. Наистина какво ли не измислят журналистите. Никога няма каквато и да било точност в думите им.

— Разбрах, че напоследък сте направили много важни открития, професоре — започна Седрик Лейзънби окуражаващо.

— Да, да, така е. Направихме изключително опасно химическо оръжие. В случай че някога ни е необходимо. Бактериологично оръжие, нали разбирате. Газ, който ще се пуска по битовите газопроводи, замърсяване на въздуха и отравяне на водоизточниците. Да, ако искате, предполагам, че можем да убием половината население на Англия, стига да ни дадете около три дни да го направим. — Той потри ръце. — Това ли искате?

— Не, не наистина. За Бога, разбира се, че не — мистър Лейзънби изглеждаше ужасен.

— Точно това искам да кажа. Въпросът не е в това, че нямаме достатъчно смъртоносно оръжие. Имаме прекалено много. Всичко, което имаме, е прекалено смъртоносно. Трудното ще бъде да запазим някого жив, дори и самите себе си. Е? Всички хора на върха. Да, нас например. — Той се изсмя с весел и хриплив смях.

— Но ние не искаме това — повтори мистър Лейзънби.

— Не става въпрос какво искате, а какво имаме. Всичко, което имаме, е страшно смъртоносно. Ако искате да изтриете от картата всички хора под тридесет години, предполагам, че ще можете да го направите. Но имайте предвид, че ще трябва да изтребите и голяма част от по-възрастните. Трудно е да се отделят едните от другите. Аз лично съм против. Имаме някои много добри млади научни работници. Кръвожадни, но умни.

— Какво става с този свят? — запита внезапно Кенуд.

— Точно там е въпросът — каза професор Екщайн. — Не знаем. Не знаем тук, горе, въпреки всичко, което знаем за едно или друго нещо. В наши дни знаем малко повече за луната, знаем много в областта на биологията, можем да трансплантираме сърца и дробове, предполагам, че скоро ще можем да трансплантираме и мозъци, въпреки че не зная как ще стане. Но не знаем кой стои зад това. Има някой. Някой с много власт. О, да, то се проявява по най-различни начини. Престъпни банди, търговия с наркотици, всички тези неща. Хора с много власт, направлявани от няколко добри мозъци зад кулисите. Ставаха разни неща в една или друга страна, понякога в европейски мащаб. Но сега отиват по-далече, от другата страна на земното кълбо — в Южното полукълбо. Ще стигнат чак до Антарктида, преди да сме свършили, предполагам. — Той изглеждаше доволен от диагнозата си.

— Хора със зла воля…

— Да, може и така да се каже. Зла воля заради самата зла воля или заради пари или власт. Трудно е да се разбере всичко това. Горките дребни участници също не знаят. Те искат насилие и харесват насилието. Не харесват света, не харесват нашето материалистично отношение. Не харесват много от нашите мръсни начини за печелене на пари, не харесват много от мошеничествата ни. Не искат да виждат бедност. Искат по-добър свят. Е, може би е възможно да се построи един по-добър свят, ако се обмисли достатъчно дълго. Но проблемът е, че ако искате да вземете нещо, първо трябва на негово място да поставите друго. Природата не търпи празно пространство — стара поговорка, но вярна. По дяволите, това е като трансплантация на сърце. Махате едно сърце, но на негово място трябва да сложите друго. Сърце, което работи. И трябва да се погрижите за сърцето, което ще сложите, преди да махнете болното. Всъщност аз мисля, че е по-добре много от тези неща да се оставят на мира, но предполагам, че никой няма да ме слуша. А всъщност това и не е моята област.

— Газ? — предложи полковник Мънроу.

Професор Екщайн се оживи.

— О, имаме всякакви видове газове на склад. И имайте предвид, че някои от тях са донякъде безвредни. Леки „спирачки“, така да се каже. Имаме всички тези неща. — Той сияеше като доволен търговец на едро.

— Атомно оръжие? — предложи мистър Лейзънби.

— Не си играйте с това! Не искате радиоактивна Англия, нали? Или радиоактивен континент?

— Значи не можете да ни помогнете? — попита полковник Мънроу.

— Не и докато някой не разбере нещо повече за всичко това — каза професор Екщайн. — Е, съжалявам. Но трябва да знаете, че повечето неща, по които работим днес, са опасни. — Той отново подчерта думата: — Наистина са опасни.

Погледна ги обезпокоен, както един нервен чичо би погледнал група деца, оставени да си играят с кутия кибрит, които лесно биха могли да подпалят цялата къща.

— Е, благодарим ви, професор Екщайн — каза мистър Лейзънби. В гласа му не се чувстваше особена благодарност.

Професорът схвана правилно, че е свободен, усмихна се на всички и бързо излезе от стаята.

Мистър Лейзънби едва дочака да се затвори вратата, за да излее чувствата си.

— Всички са еднакви, тези учени — въздъхна той горчиво. — Никога няма никаква полза от тях. Никога не измислят нещо разумно. Всичко, което могат, е да разбият атома, а след това казват на нас да не бърникаме из тези неща.

— И по-добре да не го бяхме правили — каза адмирал Блънт остро, както преди. — Това, което ние искаме, е нещо простичко и обикновено, като някакво средство, което унищожава селективно плевелите, което би… — Той спря внезапно. — Какво, по дяволите…?

— Да, адмирале? — попита министър-председателят учтиво.

— Нищо — просто ми напомни нещо. Не мога да си спомня точно какво…

Министър-председателят въздъхна.

— Още научни експерти да чакат на прага? — попита Гордън Четуинд, поглеждайки с надежда часовника си.

— Предполагам, че старият Пайкъуей е тук — каза Лейзънби. — Има някаква картина — или чертеж — или карта или нещо подобно, което иска да видим…

— За какво става въпрос?

— Не зная. Цялото е с някакви балони — отговори Лейзънби неопределено.

— Балони? Защо балони?

— Нямам представа. Е — въздъхна той, — по-добре да я видим.

— Хоршам също е тук…

— Може да има да ни каже нещо ново — предположи Четуинд.

Полковник Пайкъуей влезе, стъпвайки тежко. Носеше нещо, навито на руло, което бе разгънато с помощта на Хоршам и с малко усилия бе изправено така, че седящите около масата да го виждат.

— Все още не е начертано в мащаб, но дава обща представа — каза полковник Пайкъуей.

— Какво означава това, ако въобще означава нещо?

— Балони? — измърмори сър Джордж. Хрумна му нещо. — Газ ли е? Нов газ?

— По-добре изнесете лекцията, Хоршам — каза Пайкъуей. — Познавате общата идея.

— Зная само това, което ми е казано. Представлява диаграма на асоциация за световен контрол.

— Състояща се от кого?

— От групи, които притежават или контролират източниците на власт — суровините на властта.

— А буквите от азбуката?

— Представляват хора или кодови названия на определени групи. Това са пресичащи се кръгове, които вече покриват земното кълбо.

Кръгът, отбелязан с буквата „О“, е оръжието. Някой или някаква група притежава оръжие. Всякакъв вид оръжие. Експлозиви, картечници, пушки. По целия свят се разпраща оръжие според някакъв план, доставя се привидно на развиващите се страни, на изостаналите страни, на воюващите страни. Но не остава там, където е изпратено. Почти незабавно се препраща другаде. За партизаните в Южна Америка, за бунтовници в САЩ, за складовете на Черната сила, за различни страни в Европа.

„Н“ представлява наркотиците — мрежа от доставчици ги разпространява от различни складове и източници. Всякакви наркотици — от по-безвредните разновидности до истинските. Центърът изглежда е в Източното Средиземноморие и минава през Турция, Пакистан, Индия и Централна Азия.

— И печелят?

— Огромни суми. Не става въпрос само за доставчици. Има нещо много по-зловещо. Наркотиците се използват, за да се унищожат слабите сред младежта, за да се превърнат, така да се каже, в напълно зависими роби. Роби, които да не могат да живеят, да съществуват или да работят за господарите си, без дозата наркотик.

Кенуд подсвирна.

— Доста неприятно, нали? Нямате ли някаква представа кои са тези доставчици?

— Някои от тях знаем. Но само дребните риби. Не истинските босове. Главният щаб, доколкото можем да съдим, е в Централна Азия и Източното Средиземноморие. Оттам ги разпращат в гуми на коли, в цимент, в бетон, в най-различни машини и индустриални стоки. Доставят се по целия свят като обикновени търговски стоки.

„Ф“ означава финанси. Парите! Паяжината на парите е в центъра на всичко. Трябва да отидете при мистър Робинсън, за да ви разкаже за парите. Според една бележка тук, огромни суми пари идват от Америка, а има един център също и в Бавария. Има огромни резерви в Южна Африка във вид на злато и диаманти. По-голямата част от парите отиват в Южна Америка. Една от основните фигури, които контролират парите, ако мога да се изразя така, е силна и способна жена. Вече е стара — наближава й времето да умира. Но все още е силна и жизнена. Името й е Шарлот Крап. Баща й беше собственик на складовете „Кран“ в Германия. Тя самата беше финансов гений и оперираше на Уолстрийт. Увеличаваше непрекъснато богатството си чрез спорт, машини, индустриални концерни. Всички тези неща. Живее в огромен замък в Бавария и оттам направлява вливането на пари в различни части на земното кълбо.

„И“ представлява изследванията, науката, познанията по химическото и бактериологическо оръжие. Различни млади учени дезертираха — има цяло ядро от тях в САЩ, струва ми се, които са се заклели и са предани на каузата на анархията.

— Борба за анархия? Противоречие на термините. Може ли да съществува нещо подобно?

— Когато е млад, човек вярва в анархията. Иска един нов свят, а като начало трябва да разруши стария, както се разрушава старата къща, преди на нейно място да се построи нова. Но ако човек не знае къде отива, ако не знае накъде го примамват или дори тласкат да върви, какъв ще бъде новият свят и къде ще бъдат вярващите, когато го постигнат? Едни от тях — роби, други — заслепени от омраза, трети — от насилието и садизма, които се проповядват и прилагат на практика. Някои от тях, Бог да им е на помощ, все още ще бъдат идеалисти, все още ще вярват, както хората във Франция по време на Революцията са вярвали, че тя ще донесе благоденствие, мир, щастие и сполука на всички.

— И какво ще правим ние сега? Какво предлагате да направим?

Отговор даде адмирал Блънт.

— Какво ще правим ли? Всичко, което можем. Уверявам ви, всички, крито сте тук, ние правим каквото можем. Имаме хора, които работят за нас във всяка страна. Имаме агенти, хора, които разследват, събират информация и я донасят тук.

КРЪГЪТ

Ф — Голямата Шарлот — Бавария.

О — Ерик Олафсон — Швеция, Индустриалец, Оръжие.

Н — Знае се под името Деметриос — Смирна, Наркотици.

И — Д-р Сароленски — Колорадо, САЩ физикохимик. Само подозрение.

Х — Жена. Известна под кодовото име Хуанита. Смятат я за опасна. Истинско име неизвестно.

— А това е много важно — каза полковник Пайкъуей. — Преди всичко трябва да знаем, да знаем кой кой е, кой е с нас и кой е против нас. А после трябва да видим какво да се направи, ако изобщо може да се направи нещо. Наричаме тази диаграма „Кръгът“. Ето списък на всичко, което знаем за ръководителите от този кръг. Тези с въпросителен знак означават, че знаем само кодовото им име или пък само предполагам, че те са хората, които ни трябват.