Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (20)

Глава XIX
Сър Стафорд има посещение

Сър Стафорд посрещаше гости. Бяха хора, които не познаваше от по-рано, с изключение на един от тях, когото беше виждал. Те бяха младежи с приятна външност, сериозни и интелигентни, или така поне трябваше да мисли той. Косите им бяха стилни и добре поддържани, дрехите им бяха добре ушити, макар и малко старомодни. Като ги гледаше, сър Стафорд Най не можеше да отрече, че това, което вижда, му харесва. В същото време се чудеше какво искат от него. Знаеше, че единият от тях е син на петролен крал. Другият, след като бе завършил университета, бе проявявал интерес към политиката. Имаше чичо, който бе собственик на верига от ресторанти. Третият бе младеж с надвиснали вежди, който се мръщеше и за когото подозрителността сякаш беше втора природа.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да ни приемете, сър Стафорд — каза този, който изглежда бе русият лидер на тримата.

Гласът му беше много приятен. Казваше се Клифорд Бент.

— Това е Родерик Кетъли, а това е Джим Брустър. Ние всички сме разтревожени за бъдещето. Може ли да се изразя така?

— Предполагам, че отговорът е, нима всички ние не сме? — попита сър Стафорд Най.

— Не ни харесва как вървят нещата — каза Клифорд Бент. — Размирици, анархия и всичко останало. Е, като философия е чудесно. Честно казано, мисля, че може да твърдим, че всички минаваме през такава фаза, но човек излиза на другата страна. Искаме хората да могат да правят научни кариери, без да им се пречи. Искаме демонстрации, но не демонстрации на хулиганство и насилие. Искаме интелигентни демонстрации. И другото, което искаме, съвсем честно, или така поне мисля аз, е нова политическа партия. Джим Брустър тук се занимава сериозно със съвсем нови идеи и планове относно въпросите на синдикализма. Опитват се да го надвикат и да го надприказват, но той продължава да говори, нали така Джим?

— Заблудени стари глупаци, повечето от тях — каза Джим Брустър.

— Искаме разумна и сериозна политика за младежта, по-икономичен метод на управление. Искаме нови идеи в образованието, но нищо фантастично или екстравагантно. И ако спечелим места в парламента и в крайна сметка успеем да съставим правителство — а не виждам защо да не успеем, ще искаме да приложим тези идеи на практика. В нашето движение има много хора. Ние представляваме младежта, разбирате ли, точно така, както и привържениците на насилието. Ние сме за умереност и смятаме да създадем разумно правителство, като намалим броя на парламентаристите, и вече си набелязваме, търсим хора сред политиците, независимо какви са убежденията им, ако ги определим като хора на здравия разум. Дойдохме тук, за да видим дали ще проявите интерес към нашите цели. В момента те не са напълно установени, но сме стигнали до там да установим кои хора искаме. Мога да кажа, че не искаме тези, които имаме в момента, нито тези, които може да ги сменят. Що се отнася до третата партия, тя изглежда е отпаднала от ръководството, макар и в нея да има един-двама добри мъже, които страдат от това, че са в малцинството, но мисля, че ще приемат нашия начин на мислене. Искаме да ви заинтересуваме. Искаме един ден, може би не толкова далече, колкото може да си помислите, някой, който да разбира и да провежда подходяща, успешна външна политика. Останалата част от света е в по-лошо състояние, отколкото сме ние сега. Вашингтон е изравнен със земята, в Европа постоянно има сражения, демонстрации, опустошават се летища. Е, добре, не е необходимо да ви пиша информационен бюлетин за последните шест месеца, но нашата цел е не толкова да поставим света отново на краката му, колкото да изправим Англия отново на краката й. Да имаме подходящите хора, които да го направят. Имаме нужда от млади хора, от много млади хора, и имаме много млади хора, които не са с революционерите, които не са анархисти, които ще са съгласни да опитат да накарат една страна да се развива добре. Нужни са ни и някои от по-възрастните — не искам да кажа хора на повече от шестдесет години, а мъже на четиридесет-петдесет — и дойдохме при вас, защото, е, защото сме чували някои неща за вас. Познаваме ви и вие сте човекът, който ни трябва.

— Мислите ли, че постъпвате разумно?

— Да, мислим, че е така. — Вторият младеж леко се засмя. — Надяваме се, че по този въпрос ще се съгласите с нас.

— Не съм сигурен. Говорите много свободно в тази стая.

— Това е вашата всекидневна.

— Да, да. Това е моят апартамент и моята всекидневна. Но онова, което говорите, а вероятно и онова, което смятате да кажете, може да е неразумно. Както за вас, така и за мен.

— О, мисля, че разбирам какво имате предвид.

— Предлагате ми нещо. Начин на живот, нова кариера, предлагате също да скъсам някои връзки. Предлагате форма на нелоялност.

— Не ви предлагаме да станете предател, работещ за друга страна, ако това искате да кажете.

— Не, не да работя за Русия, нито за Китай или за някое от другите места, споменавани в миналото, но мисля, че е покана, свързана с известни чуждестранни интереси. — Той продължи: — Скоро се върнах от чужбина. Много интересно пътуване. Последните три седмици бях в Южна Америка. Има нещо, което искам да ви кажа. Откакто съм се върнал в Англия, забелязах, че ме следят.

— Следят ви? И не мислите, че си въобразявате?

— Не, не мисля, че си въобразявам. В моята кариера това са неща, които съм се научил да забелязвам. Бил съм в някои доста далечни и — как да кажа — интересни места на света. Вие сте решили да ме посетите и да видите какво мисля за предложението ви. Все пак щеше да е по-безопасно, ако се бяхме срещнали другаде.

Той стана, отвори вратата на банята и завъртя кранчето.

— От филмите, които съм гледал преди години — каза той, — съм научил, че ако искате да заглушите разговор в стая, която се подслушва, пускате водата. Не се съмнявам, че съм малко старомоден и че днес има по-добри методи човек да се справи с подслушването. Но при всички случаи сега бихме могли да говорим по-ясно, въпреки че дори и при това положение според мен трябва да сме внимателни. Южна Америка — продължи той — е много интересна част от света. Федерацията на Южноамериканските страни („Испанско злато“ е едно от имената й), в която сега влизат Куба, Аржентина, Бразилия, Перу и една-две други, не съвсем установени, но в процес на стабилизиране държави. Да. Много интересно.

— И какви са възгледите ви по този въпрос? — попита подозрителния Джим. — Какво ще ни кажете за това?

— Ще продължавам да съм предпазлив — каза сър Стафорд Най. — Ще можете да разчитате на мен повече, ако не кажа нещо необмислено. Но смятам, че мога да направя това и след като спрете водата.

— Спри я, Джим — каза Клиф Бент.

Джим се ухили неочаквано и се подчини.

Сър Стафорд отвори едно чекмедже на масата и извади един флажолет.

— Все още не съм много умел изпълнител — каза той.

Той сложи флажолета до устните си и започна една мелодия. Джим Брустър се върна начумерен.

— Какво е това? Някакъв проклет концерт ли ще изнасяме?

— Млъкни — каза Клиф Бент. — Невежество такова, нищо не разбираш от музика.

Стафорд Най се усмихна.

— Виждам, че споделяте удоволствието ми от музиката на Вагнер — каза той. — Тази година бях на Младежкия фестивал и с удоволствие слушах концертите.

Той повтори мелодията още веднъж.

— Мелодия, която не познавам — каза Джим Брустър. — Може да е „Интернационалът“, „Червеното Знаме“ или „Боже, краля ни пази“ или „Янки Дудъл“, или „Знаме, обсипано със звезди“. Какво, по дяволите, е това?

— Мотив от една опера — отговори Кетъли. — И си затвори устата. Ние знаем всичко, което трябва.

— Зовът на рога на един млад герой — каза Стафорд Най. Той вдигна ръка в бързо движение, един жест от миналото, който означаваше „Хайл Хитлер“, и промърмори тихо: — Новият Зигфрид.

Тримата станаха.

— Напълно сте прав — каза Клифърд Бент. — Мисля, че всички трябва да сме много предпазливи.

Той се ръкува с тях.

— Радваме се, че ще бъдете с нас. Едно от нещата, от които страната ще има нужда в бъдеще — в своето славно бъдеще, надявам се — ще бъде първокласен министър на външните работи.

Те излязоха от стаята. През леко открехнатата врата Стафорд Най ги видя как се качват в асансьора и слизат. Усмихна се странно, затвори вратата, погледна към часовника на стената и седна в креслото си — да чака…

Мислено се върна към онзи ден преди една седмица, когато той и Мери Ан се бяха разделили на летище „Кенеди“. Бяха стояли там и на двамата им беше трудно да говорят. Стафорд Най пръв бе нарушил мълчанието.

— Мислиш ли, че някога ще се срещнем отново? Питам се…

— Има ли някаква причина да се срещнем?

— Много причини, бих казал.

Тя погледна първо него, а после бързо встрани.

— Тези раздели са неизбежни. Това е част от работата.

— Работата! За теб винаги най-важна е работата, нали?

— Така трябва да бъде.

— Ти си професионалистка. Аз съм само аматьор. Ти си… — той замълча. — Какво си ти? Коя си ти? Всъщност не зная, нали?

— Не.

Тогава той я погледна. Стори му се, че вижда тъга на лицето й. Нещо, което беше почти болка.

— Значи трябва да се… чудя… Предполагам мислиш, че трябва да ти вярвам.

— Не. Не мисля така. Това е едно от нещата, които съм научила, които животът ме е научил. Няма човек, на когото може да се вярва. Помни това — винаги.

— Значи това е твоят свят? Свят на недоверие, страх, опасности.

— Искам да оцелея. И съм жива.

— Зная.

— И искам ти да оцелееш.

— Но аз ти се доверих във Франкфурт…

— Ти пое риск.

— Беше риск, който си струваше да се поеме. Знаеш това така добре, както и аз.

— Искаш да кажеш, защото…

— Защото бяхме заедно. А сега… Обявяват полета ми. Нима приятелството ни, което започна на летище ще свърши на летище? Къде отиваш? Какво ще правиш там?

— Ще правя това, което трябва. В Балтимор, във Вашингтон, в Тексас. Ще върша онова, което ми е казано.

— А аз? На мен нищо не ми е казано. Аз трябва да се върна в Лондон — и какво да правя там?

— Да чакаш.

— Да чакам какво?

— Да те потърсят, което сигурно ще стане.

— И тогава какво да правя?

Тя му се усмихна с онази внезапна весела усмивка, която той така добре познаваше.

— Тогава ще свириш по слух. Ще знаеш как да го направиш, нищо повече. Хората, които ще те потърсят, ще ти харесат. Ще бъдат добре подбрани. Важно е, много е важно да сме сигурни кои са те.

— Трябва да тръгвам. Довиждане, Мери Ан.

— Auf Wiedersehen^[1].

 

 

Телефонът в лондонския апартамент иззвъня. В изключително подходящ момент, помисли си сър Стафорд Най, връщайки го от спомените му точно в момента, в който се бяха сбогували.

— Auf Wiedersehen — измърмори той, ставайки, и премина през стаята, за да вдигне телефона. — Нека бъде така.

Чу глас, чието хъхрене не можеше да обърка.

— Стафорд Най?

Той даде нужния отговор:

— Няма дим без огън.

— Лекарят ми казва, че трябва да спра да пуша. Горкият човек — каза полковник Пайкъуей, — по-добре е да се откаже от тази идея. Някакви новини?

— О, да. Тридесет сребърника. Обещани, така да се каже.

— Проклети свине!

— Да, да, запазете спокойствие.

— А вие какво отговорихте?

— Изсвирих им една мелодия. Мотивът с рога на Зигфрид. Следвах съвета на една възрастна леля. Стана доста добре.

— Звучи ми побъркано.

— Знаете ли песента, наречена „Хуанита“? Трябва да науча и нея, в случай че ми потрябва.

— Знаете ли коя е Хуанита?

— Мисля, че да.

— Хм, питам се… за последен път са чули за нея в Балтимор.

— А гръцкото ви момиче, Дафни Теодофанус? Питам се къде е тя сега.

— Вероятно седи на някое летище в Европа и ви чака — каза полковник Пайкъуей.

— Изглежда, че повечето летища в Европа са затворени, защото са взривени или повече или по-малко съсипани. Експлозии, отвличания, веселби.

Момчета и момичета играта вън измъкна,

Луната тъй е блеснала, че сякаш не се мръкна —

Я зарежи вечерята, потрябвал ти е сън,

Другаря си в игрите застреляй ти навън.

— Детският кръстоносен поход, последна мода.

— Не че наистина зная много за него. Зная само за онзи, на който тръгнал Ричард Лъвското сърце. Но до известна степен цялата тази история е като Детския кръстоносен поход. Започнал с идеализъм, започнал с идеята за това, че християнският свят освобождава Светите места от неверниците, и завършил със смърт, смърт и отново смърт. Почти всички деца измрели. Или били продадени в робство. И това ще свърши така, ако не намерим някакъв начин да ги накараме да се откажат…