Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (18)

Глава XVII
Хер Хайнрих Шпайс

Хер Хайнрих Шпайс беше разтревожен и не се опитваше да скрие това. Той всъщност призна, без да крие, че ситуацията, която тези петима мъже бяха дошли да разискват, беше много сериозна. В същото време той донесе онова чувство на увереност, което беше негово основно качество при изследването му на трудния напоследък политически живот в Германия. Той беше солиден, сериозен мъж, който можеше да вразуми всички, и навсякъде, където се появеше. Не създаваше впечатление на човек с блестящ ум и това само по себе си вдъхваше доверие. Блестящи политици бяха отговорни за около две трети от националните кризи в немалко страни. Останалата една трета от неприятностите беше предизвикана от онези политици, които, макар и надлежно избрани от демократични правителства, не бяха успели да скрият изключителната си неспособност да правят преценки, липсата си на здрав разум и всъщност на някакви забележителни умствени способности.

— Разбирате, че това в никакъв случай не е официално посещение — каза канцлерът.

— Да, да.

— Получих известна информация, която реших, че е важно да споделя с вас. Тя хвърля доста интересна светлина върху някои случки, които ни озадачиха и опечалиха. Това е д-р Райхард.

Представиха го. Доктор Райхард беше едър и спокоен на вид човек, който имаше навика от време на време да казва „Ach, so“^[1].

— Доктор Райхард ръководи голям институт в околностите на Карлсруе. Там лекува душевноболни. Мисля, че съм прав като казвам, че там лекувате между петстотин и шестстотин пациенти, нали?

— Ach, so — отговори д-р Райхард.

— Доколкото разбрах, при вас има няколко различни вида душевни заболявания?

— Ach, so. Имам различни форми на душевни заболявания, но независимо от това проявявам специален интерес и лекувам почти изключително един определен вид заболяване.

Той премина на немски и хер Шпайс междувременно направи кратък превод, в случай, че някои от английските му колеги не разбират. Това беше както необходимо, така и проява на такт. Двама от тях разбираха малко, един изобщо не разбираше, а другите двама бяха истински озадачени.

— Доктор Райхард е имал най-голям успех при лекуването на заболяването, което неспециалистите като мен описват като мегаломания. Мисълта, че си някой друг, а не този, който всъщност си. Идеята, че си по-важен, отколкото си. Идеята, че ако имаш мания за преследване…

— Ach, не! — каза доктор Райхард. — Не, мания за преследване не лекувам. В моята клиника няма случаи на мания за преследване. Не в групата, от която специално се интересувам. Точно обратното — те поддържат измамните си илюзии, защото искат да са щастливи. И те са щастливи и аз мога да ги оставя да бъдат щастливи. Но, виждате ли, ако ги излекувам, те няма да са щастливи. Ето защо трябва да намеря лекарство, което ще им върне разума и въпреки всичко те пак ще бъдат щастливи. Наричаме това особено състояние на ума… — Той изрече една дълга и свирепо звучаща на немски дума от най-малко осем срички. — Заради нашите английски приятели ще продължа да използвам думата мегаломания, въпреки че зная, че това не е думата, която използвате сега, д-р Райхард — продължи хер Шпайс доста забързано. — И така, както казах, в клиниката си имате шестстотин пациенти.

— А по времето, за което ще говоря, имах осемстотин.

— Осемстотин!

— Беше интересно, много интересно.

— Имате такива хора… да започнем като начало…

— Имаме всемогъщия Бог — обясни доктор Райхард. — Разбирате ли?

Мистър Лейзънби изглеждаше малко объркан.

— О, ъъъ… да, ъъъ, да. Много интересно, сигурен съм.

— Има, разбира се, един или двама младежи, които мислят, че са Исус Христос. Но това не е така популярно, както всемогъщият. Освен това ги има и другите. По времето, за което искам да говоря, имах двадесет и четирима адолфхитлеровци. Това, сигурно разбирате, беше по времето, когато Хитлер беше жив. Да, двадесет и четирима или двадесет и петима хитлеровци — той погледна в един малък бележник, който извади от джоба си. — Тук съм си водил някои бележки, да. Петнадесет наполеоновци. Наполеон винаги е бил популярен. Десет мусолиновци, пет превъплъщения на Юлий Цезар и много други случаи, много любопитни и много интересни. Но сега няма да ви отегчавам с това. При положение, че не сте специалисти, то не би представлявало интерес за вас. Ще преминем към случая, който е от значение.

Доктор Райхард отново заговори с кратки фрази, а хер Шпайс продължи да превежда.

— Един ден при него отишъл правителствен служител. Високо ценен по онова време — имайте предвид, че това било през войната — от управляващите. В момента ще го наричам Мартин Б. Ще разберете кого имам предвид. Той водел със себе си своя шеф. Всъщност водел със себе си — няма да говорим със заобикалки — водел самия фюрер.

— Ach, so — каза д-р Райхард.

— Беше голяма чест, че той идва да разгледа — продължи докторът. — Той беше благосклонен, майн фюрер. Каза ми, че е чул много добри отзиви за моите успехи. Каза, че напоследък имало неприятности. Случаи в армията. Там имало доста случаи на хора, вярващи, че са Наполеон, понякога вярващи, че са някои от маршалите на Наполеон, и от време на време, разбирате, се държали в съответствие с това, давали военни команди и така причинявали неприятности. Щях с удоволствие да му дам цялата професионална информация, която можеше да му е полезна, но Мартин Б., който го придружаваше, каза, че не е необходимо. Както и да е, нашият велик фюрер не искаше да се товари с такива подробности — каза д-р Райхард, гледайки хер Шпайс малко неловко. — Той каза, че несъмнено би било по-добре, ако хора с медицинска квалификация и с известен опит като невролози дойдат за консултация. Това, което той искаше бе, ach, той искаше да разгледа и аз скоро разбрах какво иска да види. Не би трябвало да съм изненадан. О не, защото то беше симптом, който човек разпознава. Напрегнатият живот вече започваше да се отразява на фюрера.

— Предполагам, че самият той по това време вече е започвал да се мисли за всемогъщия Бог — каза неочаквано Пайкъуей и се изсмя.

Доктор Райхард изглеждаше шокиран.

— Той ме помоли да му позволя да разбере някои неща. Научил от Мартин Б., че всъщност имам много пациенти, които, откровено казано, се смятат за Адолф Хитлер. Обясних му, че няма нищо необикновено и след като така уважаваха и боготворяха Хитлер, съвсем естествено беше огромното желание да приличат на него в крайна сметка да доведе до това те да се отъждествяват с него. Бях малко разтревожен, когато споменах това, но с радост забелязах, че той проявява признаци на голямо задоволство. Той приемаше страстното желание да се отъждествяват с него като комплимент и аз му бях благодарен. После попита дали може да се срещне с представителна група пациенти с точно това заболяване. Проведохме малка консултация. Мартин Б. Се колебаеше, но ме отведе настрана и ми каза, че хер Хитлер всъщност иска да направи такъв опит. А той самият искаше да е сигурен, че хер Хитлер няма да се срещне… е, накратко, да не позволим хер Хитлер да поема никакви рискове. Ако някой от тези така наречени хитлеровци, които страстно вярваха, че са такива, бяха склонни към насилие или бяха малко опасни… Уверих го, че няма защо да се безпокои. Предложих да избера група от най-приятелски настроените ни фюрери и да ги събера, за да се срещнат с него. Хер Б. настоятелно твърдеше, че фюрерът много иска да говори с тях, да бъде сред тях, без аз да го придружавам. Той каза, че пациентите нямало да се държат естествено, като видят шефа на болницата, и ако нямало опасност… Отново го уверих, че няма опасност. Казах обаче, че ще се радвам, ако хер Б. остане с него. Нямаше пречки за това. Всичко беше уредено. Изпратени бяха съобщения до фюрерите да се събират в една стая за среща с изтъкнат посетител, който иска да сравни някои бележки с тях. Ach, so. Мартин Б. и фюрерът бяха представени на събралите се. Аз се оттеглих, затваряйки вратата, и се заприказвах с двамата адютанти, които ги придружаваха. Казах, че фюрерът изглежда особено развълнуван. Несъмнено напоследък бе имал много неприятности. Това, мога да кажа, беше малко преди края на войната, когато, съвсем честно, нещата вървяха зле. Те ми казаха, че самият фюрер напоследък много страдал, но бил уверен, че може да доведе войната до успешен край, ако идеите, които той непрекъснато представял на своите генерали, бъдат приети, и то без отлагане.

— Предполагам, че по това време — намеси се сър Джордж Пакъм, — фюрерът… искам да кажа… без съмнение той е бил в състояние, което…

— Не е необходимо да подчертаваме това — каза хер Шпайс. — Той изобщо не бил на себе си. В няколко случая трябвало други да решават вместо него. Но всичко това можете да разберете от изследванията, кого направихте в моята страна.

Спомням си, че на Нюрнбергския процес…

— Няма нужда да говорим за Нюрнбергския процес, уверен съм — каза мистър Лейзънби решително. — Всичко това е вече история. Ние очакваме едно велико бъдеще в Общия пазар с помощта на вашето правителство, с правителството на мосю Грожан и с останалите ви европейски колеги. Миналото си е минало.

— Точно така — каза хер Шпайс. — А сега говорим за миналото. Хер Б. и хер Хитлер останали при събралите се съвсем кратко. Те излезли отново след седем минути. Хер Б. изразил задоволството си от опита пред д-р Райхард. Колата ги чакала и той и хер Хитлер трябвало веднага да тръгват за някъде, където имали друга среща. Тръгнали си забързани.

Настъпи тишина.

— А после? — попита полковник Пайкъуей. — Случило ли се е нещо? Или вече се било случило?

— Държанието на един от нашите пациенти, който мислеше, че е Хитлер, стана необичайно — каза д-р Райхард. — Той много приличаше на Хитлер, което винаги го бе карало да е напълно уверен в собствените си думи. Сега той още по-настоятелно твърдеше, че наистина е фюрерът, че трябва незабавно да замине за Берлин, че трябва да ръководи някакъв Съвет на генералния щаб. Всъщност държеше се по начин, който въобще не приличаше на лекото подобрение, което се забелязваше у него до този момент. Изглеждаше толкова различен, че аз не можех да разбера тази внезапна промяна. И наистина почувствах облекчение, когато след два дни роднините му дойдоха да го вземат за по-нататъшно лечение вкъщи.

— И го оставихте да си отиде — каза хер Шпайс.

— Естествено, че го оставих да си отиде. Те водеха лекар със себе си, болният беше доброволен пациент, не беше освидетелстван, така че имаше пълното право. И така, той си тръгна.

— Не виждам… — започна сър Джордж Пакъм.

— Хер Шпайс има теория…

— Не е теория — отговори хер Шпайс. — Това, което ви казвам, е факт. Руснаците го скриха, ние го скрихме. Имаше много доказателства. Хитлер, нашият фюрер, останал в лудницата по свое собствено желание в този ден, а един човек, който много приличал на истинския Хитлер, си заминал с Мартин Б. Именно тялото на този пациент по-късно било намерено в бункера. Няма да говоря със заобикалки. Не е необходимо да навлизаме в излишни подробности.

— Всички ние трябва да знаем истината — каза Лейзънби.

— Истинският фюрер бил отведен по предварително подготвен маршрут в Аржентина и живял там няколко години. Там му се родил син от едно красиво арийско момиче от добро семейство. Някои казват, че била англичанка. Душевното му състояние се влошило и той умрял луд, вярвайки, че командва армиите си на бойното поле. Вероятно това е бил единственият начин да избяга от Германия. И той го приел.

— И искате да кажете, че през всичките тези години нищо не се е разчуло, нищо не е станало известно?

— Имаше слухове, винаги има слухове. Ако си спомняте, казваха, че една от дъщерите на руския цар успяла да избяга при масовото убийство на семейството.

— Но това беше… — сър Джордж Пакъм се спря — измислица, чиста измислица.

— Една група хора доказа, че е измислица. Друга група го прие. И двете групи я познаваха. Твърдяха, че Анастасия е истинската Анастасия или че Анастасия, великата руска княгиня, е просто едно селско момиче. Коя история беше вярна? Слухове! Колкото по-дълго се разказват, толкова по-малко им вярват хората, с изключение на тези, които са склонни към романтика и продължават да им вярват. Често се разпространяват слухове, че Хитлер е жив, че не е мъртъв. Няма нито един, който със сигурност да каже, че са идентифицира трупа му. Руснаците твърдят, че са го направили. Но не дадоха никакви доказателства.

— Наистина ли искате да кажете… д-р Райхард, че подкрепяте тази необичайна история?

— Ach — каза доктор Райхард. — Вие ме питате, но аз ви разказах това, което зная. Уверен съм, че Мартин дойде в моя санаториум. Мартин Б. доведе фюрера със себе си. Мартин Б. се отнасяше към него като към фюрер, говореше му с уважението, с което човек се обръща към фюрера. Що се отнася до мен, аз вече живеех със стотици фюреровци, наполеоновци или цезаровци. Трябва да разберете, че хитлеровците, които живееха в моя санаториум, си приличаха, те можеха, почти всеки от тях можеше да е Адолф Хитлер. Те самите нямаше да могат да вярват с такава страст, така пламенно да са убедени, че са Хитлер, ако нямаше някаква прилика, благодарение на грима, дрехите и непрекъснатото вживяване в ролята. Никога по-рано не се бях срещал с хер Адолф Хитлер. Виждахме негови снимки във вестниците, знаехме как горе-долу изглежда нашият велик гений, но виждахме само снимките, които той искаше да бъдат показвани. И така той дойде, той беше фюрерът, Мартин Б., човекът на когото най-много можеше да се вярва по този въпрос, каза, че той е фюрерът. Не, не се съмнявах. Изпълнявах заповеди. Хер Хитлер искаше да влезе сам в една стая, за да се срещне с избрана група от своите, как да се изразя, своите гипсови копия. Той влезе. Излезе. Възможно е да е станала размяна на дрехи, които така или иначе не се различаваха много. Дали излезе той или някой от самозваните хитлеровци? Подканен да бърза от Мартин Б. и откаран с колата, докато истинският е останал, може би наслаждавайки се на ролята си, навярно разбирайки, че по този и само по този начин може да избяга от страната, която вероятно всеки момент е щяла да капитулира. Той беше вече душевно разстроен, мозъкът му бе увреден от яростта и гнева, че заповедите, които издава, безумно фантастичните послания, изпращани до хората му. За онова, което трябва да правят, да говорят, невероятните неща, които трябваше да опитват, не бяха изпълнявани незабавно, както по-рано. Той сигурно вече е чувствал, че не е върховен командващ. Но имаше двама или трима, които му оставаха верни и те имаха план да го изведат от страната, от Европа, на друг континент на място, където той можел да събере около себе си своите последователи нацисти, младите, които така страстно вярваха в него. Там пречупеният кръст отново щял да бъде въздигнат. Той изиграл ролята си. И несъмнено с удоволствие. Да, това може да се очаква от човек, чийто разум вече му изневерява. Да покаже на онези, другите, че може да изиграе ролята на Адолф Хитлер по-добре от тях. Понякога той се смеел сам и когато лекарите и сестрите ми поглеждали в стаята, виждали лека промяна. Пациент, който изглеждал необичайно разстроен душевно. Е, няма нищо странно. Винаги става така. С наполеоновците, с цезаровците, с всички тях. Както би се изразил неспециалистът, в някои дни са по-луди от обикновено. Това е единственият начин, по който мога да го обясня. Сега нека говори хер Шпайс.

— Фантастично! — извика министърът на вътрешните работи.

— Да, фантастично — каза хер Шпайс търпеливо. — Но и фантастични неща се случват. В историята, в реалния живот, без значение доколко са фантастични.

— И никой не заподозрял, никой не разбрал?

— Било е много добре планирано. Било е добре планирано, добре обмислено. Маршрутът за бягството бил готов, не се знаят точните подробности за него, но човек може да направи доста добра рекапитулация. Някоя от хората, които били замесени, които предавали определен човек от място на място с различна маскировка, под различни имена, някои от тези хора, както установихме по-късно при разследванията, които направихме, не са живели толкова дълго, колкото биха  могли да живеят.

— Искате да кажете, за да не издадат тайната или за да не говорят прекалено много?

— СС се погрижили. Големи възнаграждения, възхвали, обещания за високи постове в бъдеще, а после — смъртта е много по-лесно разрешение. СС били свикнали със смъртта. Те знаели различни начини за това, знаели как да се отърват от телата. О, да, ще ви кажа, че по този въпрос се прави разследване от известно време. Информацията идва до нас малко по малко, ние разследваме, получаваме документи и истината беше разкрита. Адолф Хитлер наистина е стигнал Южна Америка. Казват, че била извършена и брачна церемония, че се родило дете. Детето било дамгосано по крака със знака на пречупения кръст. Още като бебе. Срещал съм се с верни агенти, на които мога да се доверя. Те са виждали този дамгосан крак в Южна Америка. Детето било отгледано там, пазено много грижливо, закриляно, подготвяно — подготвяно както вероятно подготвят Далай Лама за великата му съдба. Защото това била идеята, която фанатизираните младежи подкрепяли. Идеята била по-различна от тази, с която започнали. Не само обикновено възраждане на нацизма, на новата германска свръхраса. И това, да, но и още много други неща. Вече се говорело за младежта на много други народи, свръх расата на младите хора от почти всички страни в Европа да се съюзи, да приеме анархията, да разруши стария, материалистичен свят, да създаде огромен отряд от убиващи, склонни към насилие братя. Основано първо на разруха, а после на установяване на власт. И вече имали своя лидер. Лидер с подходящата кръв във вените си, лидер, който, макар и доста различен от мъртвия си баща, бил, не, всъщност е златокос северен младеж, за който се предполага, че прилича на майка си. Златен младеж. Младеж, когото целият свят може да приеме. Първи германците и австрийците, защото той бил предметът на тяхната вяра, на тяхната музика, Младия Зигфрид. И така той израснал като Младия Зигфрид, който щял да ръководи всички тях, който щял да ги отведе в обетованата земя. Не обетованата земя на евреите, които те презирали, не там, където Мойсей отвел хората си. Евреите били мъртви в земята, избити или задушени в газовите камери. Това щяла да бъде тяхна собствена земя — земя, спечелена с тяхната собствена храброст. Страните в Европа трябвало да се свържат със страните в Южна Америка. Там те вече имали своя авангард, своите анархисти, своите пророци, своите Гевара и Кастро партизаните, техните последователи, дълго и ревностно обучавани в жестокост, мъчения, насилие и смърт, а след нея — славен живот. Свобода! Като управници на новата Световна Държава. Избраните завоеватели.

— Абсолютни глупости — каза мистър Лейзънби. — Щом веднъж се сложи край на това, всичко ще рухне. Нелепо е. Какво могат да направят те? — Гласът на Лейзънби звучеше просто свадливо.

Хер Шпайс поклати голямата си, мъдра глава.

— Можете да питате. Аз ви казвам отговора, който гласи: Те не знаят. Те не знаят къде отиват. Не знаят какво ще правят с тях.

— Искате да кажете, че те не са истинските лидери?

— Те са младите маршируващи герои, вървящи по пътя към славата, по стъпалата на насилието, болката, омразата. Сега имат последователи не само в Южна Америка и Европа. Култът се разпространи на север. В Съединените щати младежите съща се бунтуват, маршируват, следват знамето на Младия Зигфрид. Учат ги да бъдат като него, учат ги да убиват, да се наслаждават на болката, учат ги на законите на Мъртвешката глава, на законите на Химлер. Обучават ги. Тайно им насаждат идеи. Те не разбират за какво ги обучават. Но ние знаем. Поне някои от нас. А вие? Във вашата страна?

— Може би четирима или петима от нас — каза полковник Пайкъуей.

— В Русия знаят. В Америка започнаха да разбират. Знаят, че съществуват последователите на Младия герой, Зигфрид, водещ началото си от легендите на северните народи, и че един млад Зигфрид е техният лидер. Че това е новата им религия. Религията за прославения младеж, златния триумф на младостта. В него са се възродили древните северни богове.

— Но, разбира се — каза хер Шпайс, понижавайки глас до нормален тон, — това не е простата, прозаична истина. Зад това стоят влиятелни личности. Зли хора с блестящи умове. Първокласен финансист, голям индустриалец, някой, който притежава най-добрите учени, който притежава мини, нефт, залежи на уран — група хора, които сами по себе си не изглеждат особено интересни или необикновени, но независимо от това имат контрол върху нещата. Те контролират източниците на власт и чрез някакви свои средства контролират младежите, които убиват, и младежите, които са роби. Чрез контрол върху наркотиците те си осигуряват роби. Роби във всяка страна, които малко по малко преминават от по-безвредните към истинските наркотици и които тогава стават съвсем раболепни, напълно зависими от хора, които дори не познават, но които тайно владеят и телата, и душите им. Огромната им жажда за определен вид наркотик ги прави роби и скоро тези роби стават негодни за нищо, поради зависимостта си от наркотиците. Те могат само да седят, потънали в апатия, и да сънуват сладки сънища. И тогава ще ги оставят да умрат или дори ще им помогнат да умрат. Те няма да наследят това царство, в което вярват. Умишлено им се насаждат странни религии. Богове от отминали времена, но променени.

— И свободният секс също играе своята роля, предполагам?

— Сексът може да унищожи сам себе си. В древния Рим мъжете, които се отдавали на порока, на прекалено много секс, които правели секс до смърт, докато се отегчат и уморят, често бягали от него, отивали в пустинята и ставали отшелници като Св. Симеон Стълпник. Сексът ще се самоизчерпи. За момента той върши своята работа, но не може да владее някого така, както наркотиците. Наркотиците, садизмът, любовта към властта и омразата. Желание да причиниш болка заради самата болка. Удоволствие от това, че я причиняваш. Те свикват да изпитват удоволствие от злото. Щом веднъж удоволствието от злото те завладее, не можеш да се откажеш.

— Скъпи ми канцлере… наистина не мога да ви вярвам… Искам да кажа, е… ако тези тенденции съществуват, те трябва да бъдат унищожени, като се вземат строги мерки. Искам да кажа, наистина човек… човек не може да продължава да насърчава такива неща. Трябва да се вземе твърдо становище… твърдо становище.

— Замълчете, Джордж — мистър Лейзънби извади лулата си, погледна я и отново я прибра в джоба си. — Мисля, че най-добрият план е да отлетя за Русия — каза той, връщайки се към своята идея фикс. — Доколкото разбирам тези факти са… са известни на руснаците.

— Те знаят достатъчно — каза хер Шпайс. — А доколко ще признаят, че им е известно… — той сви рамене — това е трудно да се предположи. Никога не е лесно да се накарат руснаците да говорят открито. Те си имат свои неприятности на китайската граница. Сигурно много по-малко от нас вярват, че движението е достигнало такъв напреднал стадий.

— Трябва да направя мисията си специална, трябва да я направя.

— Ако бях на ваше място, щях да си остана тук, Седрик.

Гласът на лорд Алтъмаунт прозвуча тихо от мястото, където той доста уморено се бе облегнал на стола си.

— Имаме нужда от вас тук, Седрик — каза той. Гласът му звучеше спокойно и властно. — Вие сте главата на правителството ни — трябва да останете тук. Имаме добре обучени агенти — нашите емисари, които са подходящи за чуждестранни мисии.

— Агенти? — попита със съмнение сър Джордж Пакъм. — Какво могат да направят агентите на този етап? Трябва да получим доклад от… а, Хоршам, ето ви — не бях ви забелязал. Кажете ни, какви агенти имаме? И какво биха могли да направят?

— Имаме някои много добри агенти — отговори Хенри Хоршам тихо. — Агентите са, за да съобщават информация. Хер Шпайс също ви донесе информация. Информация, която неговите агенти са получили за него. Проблемът е, и винаги е бил (само прочетете за последната война), че никой не иска да вярва на информацията, която агентите съобщават.

— Разбира се… Интелигентността…

— Никой не иска да приеме, че агентите са интелигентни! Но те са. Те са много добре обучени и техните доклади са верни в девет от десет случая. Какво става тогава? Високопоставените отказват да им вярват, не искат да им вярват, а отиват и по-далече, като отказват да действат според получената информация.

— Наистина, скъпи Хоршам… аз не мога…

Хоршам се обърна към германеца.

— Не е ли ставало същото, дори и във вашата страна, сър? Били са представяни верни доклади, но невинаги са действали според тях. Когато истината е неприятна, хората не искат да я знаят.

— Трябва да се съглася — това може да се случи и се случва — не често, мога да ви уверя… Но да… понякога…

Мистър Лейзънби отново си играеше с лулата си.

— Нека да не спорим за информацията. Въпросът е да се направи нещо, да се действа в зависимост от информацията, която имаме. Това е не само национална криза — то е интернационална криза. Трябва да се вземат решения на най-високо равнище, трябва да действаме. Мънроу, полицията трябва да бъде подсилена от армията, трябва да се вземат мерки във военно отношение. Хер Шпайс, вие винаги сте били велика военна нация — бунтовете трябва да се потушават с военна сила, преди да са станали неконтролируеми. Сигурен съм, че ще се съгласите с такава политика…

— С политиката, да. Но тези вълнения са вече, както вие казвате, „неконтролируеми“. Те имат оръжие — пушки, картечници, експлозиви, гранати, бомби, химически и други газове…

— Но с нашите ядрени оръжия — само една заплаха за ядрена война… и…

— Това не са просто недоволни ученици. В тази младежка армия има учени — млади биолози, химици, физици. Да започнем или да се включим в ядрена война в Европа… — хер Шпайс поклати глава. — Вече имахме такъв опит да се отрови водата в Колон. Тиф.

— Цялата ситуация е невероятна — Седрик Лейзънби се огледа с надежда наоколо. — Четуинд… Мънроу… Блънт?

Единственият, който за изненада на Лейзънби отговори, беше адмирал Блънт.

— Не зная каква е ролята на Адмиралтейството — и не е моя работа. Бих ви посъветвал, Седрик, ако искате да направите най-доброто за себе си, да вземете лулата си и доста запаси тютюн и да отидете колкото се може по-далече от ядрената война, която мислите да започвате. Отидете на лагер в Антарктика или някъде, където ще е нужно много време на радиоактивността да ви настигне. Професор Екщайн ни предупреди, а той знае какво говори.