Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (19)

Глава XVIII
Послеписът на Пайкъуей

След това срещата приключи. Разделиха се, като направиха преразпределение.

Немският канцлер с министър-председателя, сър Джордж Пакъм, Гордън Четуинд и д-р Райхард заминаха на обяд на Даунинг стрийт.

Адмирал Блънт, полковник Мънроу, полковник Пайкъуей и Хенри Хоршам останаха да направят коментара си, разговаряйки по-свободно, отколкото биха си позволили, ако високопоставените личности бяха останали.

Първите забележки бяха малко несвързани.

— Благодаря на Бога, че взеха Джордж Пакъм със себе си — каза полковник Пайкъуей. — Безпокойство, суетене, чудене, предположения — понякога съвсем се отчайвам.

— Трябваше да отидете с тях, адмирале — отбеляза полковник Мънроу. — Не виждам как Гордън Четуинд или Джордж Пакъм ще попречат на нашия Седрик да се разприказва за консултации на високо равнище с руснаците, китайците, египтяните, аржентинците или където го отнесе въображението му.

— Имам по-важна работа — отговори адмиралът рязко. — Отивам в провинцията да се срещна с един стар приятел.

Той погледна с известно любопитство към полковник Пайкъуей.

— Историята с Хитлер беше ли наистина изненада за вас, Пайкъуей?

Полковник Пайкъуей поклати глава:

— Не съвсем. Знаем слуховете, че нашият Адолф се появил в Южна Америка и поддържал жива идеята за пречупения кръст с години. Шансът да е вярно е петдесет процента. Който и да е бил той — луд, актьор натрапник или истинският, скоро умрял. Неприятни истории и за това, че не е заслужавал хората, които го подкрепяли.

— Чие е било тялото, намерено е бункера? Това все още е въпрос, който се разисква — каза адмирал Блънт — Никога не е имало категорична идентификация. Руснаците се погрижиха да няма.

Той стана, кимна на другите и тръгна към вратата. Мънроу каза замислено:

— Предполагам, че д-р Райхард знае истината, въпреки че беше доста уклончив.

— А канцлерът? — полита Хоршам.

— Разумен човек — изръмжа адмиралът, обръщайки глава, застанал до вратата. — Водеше страната си в посоката, в която искаше, когато тази младежка история започна да си прави шеги и да си играе с цивилизования свят. Жалко! — Той погледна хитро към полковник Мънроу.

— А златокосото чудо? Син на Хитлер? Знаете ли всичко за него?

— Няма причини за безпокойство — отговори Пайкъуей неочаквано.

Адмиралът пусна дръжката на вратата, върна се и седна.

— Глупости — каза полковник Пайкъуей. — Хитлер никога не е имал син.

— Не може да сме сигурни.

— Сигурни сме. Франц Йосиф, Младия Зигфрид, лидерът идол е най-обикновен мошеник, жалък самозванец. Той е син на аржентински дърводелец и една хубава блондинка, германка, изпълнителка на незначителни роли в операта. Наследил е гласа и външността от майка си. Бил е внимателно избран за ролята, която е трябвало да играе, бил е подготвен за звезда. В ранните си години е бил професионален актьор. Бил е дамгосан по крака с пречупен кръст — история, измислена за него, пълна с романтични подробности. Отнасяли са се с него като с Далай Лама.

— И имате доказателство?

— Пълна документация — засмя се полковник Пайкъуей. — Една от най-добрите ми агентки я достави. Писмени показания, фотостатии, подписана декларация, включително и една от майката, както и медицинско удостоверение за датата на белега, копие от оригиналния акт за раждане на Карл Агилерос и подписано свидетелство за идентичността му с така наречения Франц Йосиф. Всичко необходимо. Агентката ми успяла да избяга с тях точно навреме. Преследвали я и можело да попадне в ръцете им, ако не е имала малко късмет във Франкфурт.

— И къде са сега тези документи?

— На сигурно място. Чакат подходящия момент за развенчаването на един първокласен самозванец…

— Правителството знае ли това? Министър-председателят?

— Никога не казвам на политиците всичко, което зная. Не, докато мога да го избягна или докато съм съвсем сигурен, че ще направят каквото трябват.

— Вие сте един стар дявол, Пайкъуей — каза полковник Мънроу.

— Някой трябва да бъде — отговори полковник Пайкъуей тъжно.