Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (13)

Глава XII
Придворен шут

Тръгнаха от замъка на обяд, след като се сбогуваха с домакинята си. После се спуснаха надолу по виещия се път, оставяйки замъка високо горе и накрая, след като бяха пътували часове наред, стигнаха до една крепост в Доломитите — амфитеатър в планината, където се провеждаха срещи, концерти и събирания на различните младежки групи.

Тук го доведе Рената, неговият водач, и от мястото си върху голата скала той гледаше и слушаше това, което става. Той разбра малко по-добре онова, за което тя бе говорила по-рано през деня. Тази огромна маса от хора, оживени, както при всички случаи, когато се съберат много хора, независимо дали са призовани от евангелистки лидер на Медисън Скуеър, Ню Йорк, или в сянката на някоя църква в Уелс, или са на футболен мач или на някоя от масовите демонстрации, тръгнали да нападат посолства, полицейски участъци, университети и всичко останало.

Тя го доведе тук, за да му покаже значението на фразата „Младия Зигфрид“.

Франц Йосиф, ако това беше името му, се обърна към тълпата. Гласът му се издигаше и затихваше странно вълнуващ, с някаква възбуждаща притегателна сила и се носеше над пъшкащата, почти стенеща тълпа от млади жени и мъже. Всяка дума, която той изричаше, изглеждаше изпълнена със смисъл, беше невероятно притегателна. Тълпата отвърна като оркестър. Гласът му беше като диригентската палка. И все пак какво бе казало момчето? Какво беше посланието на Младия Зигфрид? Когато всичко свърши, сър Стафорд не бе запомнил никакви думи, но знаеше, че е бил развълнуван, че му е обещано нещо, че е почувствал ентусиазъм. А сега всичко беше свършило. Крещейки, ревейки, тълпата се бе втурнала към скалистата платформа. Някои момичета пищяха от възторг. Някои бяха припаднали. Какъв свят е днешният, помисли си той. Всичко се опитваше през цялото време да събуди чувства. Дисциплина? Сдържаност? Нито едно от тези неща вече не означаваше нищо. Нищо нямаше значение, освен чувствата.

Какъв свят би могло да създаде това, помисли сър Стафорд Най.

Водачката му бе докоснала ръката му и те се бяха измъкнали от тълпата. Намериха колата си и, минавайки по пътища, които очевидно добре познаваше, шофьорът ги закара в един град на склона на планината, където имаше запазени стаи за тях в малко хотелче.

Скоро те излязоха от хотелчето и тръгнаха нагоре по склона по добре утъпкана пътека докато стигнаха до една пейка. Поседяха там известно време, без да говорят. И тогава сър Стафорд повтори: „Картон“.

Няколко минути седяха, загледани към долината под тях, след това Рената каза:

— Е?

— Какво ме питаш?

— Какво мислиш за това, което ти показах досега?

— Не съм убеден — отговори сър Стафорд Най.

Тя въздъхна дълбоко и неочаквано.

— Точно това се надявах да кажеш.

— Нищо не е истинско, нали? Това е едно гигантско представление. Представление, поставено от продуцент — може би от цяла група продуценти. Онази чудовищна жена плаща на продуцента, наема продуцента. Ние не сме го видели. Това, което видяхме днес, е изпълнителят на главната роля.

— Какво мислиш за него?

— Той също не е истински. Той е само един актьор. Първокласен актьор, изключително добра постановка.

Изненада го някакъв звук. Рената се смееше. Тя стана. Изведнъж изглеждаше развълнувана, щастлива и в същото време малко иронична.

— Знаех си — каза тя. — Знаех, че ще разбереш. Знаех, че стоиш здраво на земята. Ти винаги си разбирал всичко, което си срещал в живота, нали? Разпознавал си фалша, разбирал си какво представлява всеки и всичко. Не е нужно да ходиш в Страдфорд и да гледащ пиесите на Шекспир, за да разбереш каква роля ти е отредена. Кралете и великите хора трябва да имат своя шут — придворния шут, който казва истината на краля и говори разумно, и се присмива на всичко, на което другите се хващат.

— Значи такъв съм аз, така ли? Придворен шут?

— Не можеш ли да го почувстваш ти самият? Това искаме — това ни е нужно. „Картон“, казваш ти. „Измислица“. Огромно, добре поставено шоу! И колко си прав! Но хората се хващат. Те мислят, че е нещо прекрасно или че е необикновено, или страшно важно. А то, разбира се, не е. Само… само трябва да се намери начин точно как да се покаже на хората, че всичко това, цялото това нещо е просто глупаво. Страшно глупаво. Ето това ще направим ние с теб.

— Твоя ли е идеята — накрая да развенчаем всичко това?

— Съгласна съм, че изглежда много малко вероятно. Но нали знаеш, че щом веднъж се покаже на хората, че нещо не е истинско, че е една огромна шега, е…

— Нима предлагаш да проповядваме здрав разум?

— Разбира се, че не — каза Рената. — Никой няма да поиска да ни слуша, нали?

— Не и в момента.

— Да. Ще трябва да им дадем доказателства… факти… истината…

— Имаме ли такива неща?

— Да. Това, което донесох през Франкфурт, това, което ти ми помогна да пренеса безопасно в Англия…

— Не разбирам…

— Все още не… Ще разбереш по-късно. Засега имаме да играем роля. Ние сме готови и горим от желание, жадуваме да бъдем приобщени към идеята. Ние боготворим младежта. Ние сме последователи на Младия Зигфрид и вярваме в него.

— Без съмнение ти можеш да го изиграеш. Не съм толкова сигурен за себе си. Никога не съм бил особено добър в боготворенето на каквото и да било. Придворният шут обикновено не е. Той развенчава всичко. Няма да се зарадват много на това точно сега, нали?

— Не, разбира се. Не. Няма да позволиш на тази своя черта да се прояви. Естествено, с изключение на случаите, когато говориш за шефовете си и за тези, които стоят над тебе, за политици и дипломати, за Форин офис, за върхушката, за всички други неща. Тогава можеш да бъдеш остър, злобен, остроумен, малко жесток.

— Все пак още не виждам своята роля в световния кръстоносен поход.

— Тя е много древна роля, роля, която всички разбират и оценяват. В нея има нещо за теб. Това е твоята линия. Не си бил оценен в миналото, но Младия Зигфрид и всичко, което той представлява, ти носят някаква надежда за възнаграждение. Ти ще му дадеш цялата информация, която той иска за твоята страна, и той ще ти обещае власт в тази страна в добрите времена, които ще дойдат.

— Намекваш, че това е световно движение. Вярно ли е това?

— Разбира се, че е вярно. Нещо като онези урагани, които имат имена. „Флора“ или „Малката Ани“ Те се раждат на юг, на север, на изток или на запад, но идват неизвестно от къде и разрушават всичко. Това е, което всички искат. В Европа и в Азия, и в Америка. Може би и в Африка, въпреки че там няма да има толкова много ентусиазъм. При тях властта, подкупите и други такива неща съществуват отскоро. О да, то е наистина световно движение. Ръководено от младежта и от цялата огромна жизненост на младежта. Те нямат знания и опит, но имат въображение жизненост и финансова подкрепа. Цели реки от пари се изливат. Имало е прекалено много материализъм, ето защо ние поискахме нещо друго и го получихме. Но то не може да ни отведе до никъде, защото е основано на омразата. То не може да раздвижи земята. Не помниш ли как през 1919 г. всички ходели с възхитени лица и говорели, че комунизмът е отговорът на всичко. Че марксистката доктрина ще създаде един нов рай на земята. Толкова много благородни идеи. Но кой е трябвало да осъществи тези идеи? В крайна сметка същите човешки същества. Сега може да се създаде един трети свят, или поне така казват всички, но и в този трети свят ще живеят същите хора, както и в първия, и във втория, или както и да ги наречем. А когато нещата се създават от същите хора, те ще ги създават по същия начин. Трябва само да се вгледаме в историята.

— Нима в наше време някой си прави труда да се вглежда в историята?

— Не. По-скоро гледат напред към непредсказуемото бъдеще. Някога науката щеше да даде отговора на всичко. Фройдистките теории и неограничаваният секс щяха да са следващото разрешение за човешкото нещастие. Нямаше да има хора с умствени проблеми. Ако някой беше казал, че психиатриите ще са още по-пълни в резултат от премахване на ограниченията, никой не би му повярвал.

Стафорд Най я прекъсна:

— Искам да зная нещо.

— Какво е то?

— Каква е следващата ни крачка?

— Южна Америка. Може би Пакистан или Индия по пътя. А трябва непременно да отидем и в САЩ. Там стават много неща, които са наистина интересни. Особено в Калифорния…

— Университетите? — въздъхна сър Стафорд Най. — На човек му става досадно от тези университети. Толкова много се повтарят.

Поседяха мълчаливо още няколко минути. Светлината гаснеше, но един планински връх все още бе озарен в меко червено сияние.

Стафорд Най каза с тъга:

— Ако имахме музика сега, в този момент, знаеш ли какво бих поискал?

— Още Вагнер? Или може би си се освободил от Вагнер?

— Не, съвсем права си. Още Вагнер. Бих искал да чуя Ханс Захс, който седи под дървото и казва за света: „Луд, луд, целият е полудял…“

— Да, това изразява всичко. А и музиката е прекрасна. Но ние не сме луди. Ние сме напълно с ума си.

— Напълно с ума си — каза Стафорд Най. — Точно в това ще бъде трудността. Има още едно нещо, което искам да зная.

— Да?

— Може би няма да ми кажеш. Но аз трябва да зная. Ще получим ли някакво удоволствие от цялата тази луда история, с която сме се захванали?

— Разбира се. Защо да не получим?

— Луд, луд, целият е полудял — но ние ще се забавляваме безкрайно. Ще живеем ли дълго, Мери Ан?

— Вероятно не — отговори Рената.

— Това е смисълът. Аз съм с теб, моя другарко и водач. Ще построим ли един по-добър свят с нашите усилия?

— Не мисля, но може би ще е по-милосърден. Днешният е пълен с вяра в различни неща, но без милосърдие.

— Това е добре — каза Стафорд Най. — Напред!