Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (12)

Глава XI
Младите и красивите

На следващата сутрин, след като закуси в една малка стая на долния етаж, той намери Рената, която го чакаше. Конете бяха пред вратата.

И двамата бяха взели със себе си костюми за езда. Всичко, от което можеше да има нужда сякаш беше умно предвидено.

Те се качиха на конете и препуснаха по алеята на замъка. Рената говори доста дълго с коняря.

— Той попита дали искаме да ни придружи, но аз казах не. Зная пътеките наоколо доста добре.

— Разбирам. Била ли си тук по-рано?

— Не много често през последните години. Но като малка познавах това място много добре.

Той я погледна остро. Тя не отговори на погледа му. Докато яздеше до нея, гледаше профила й — тънкия орлов нос, главата, която тя държеше така гордо изправена на нежния си врат. Тя яздеше добре, той виждаше това.

И все пак тази сутрин той изпитваше някакво чувство на безпокойство. Не беше сигурен защо…

Спомни си отново фоайето на летището. Жената, която бе дошла и бе застанала до него. Чашата пилзенска бира на масата… Нямаше нищо, което да не е трябвало да го има — нито тогава, нито по-късно. Риск, който той бе поел. Защо, след като всичко беше свършило отдавна, сега събуждаше у него безпокойство?

Препуснаха в лек галоп, следвайки една пътека сред дърветата. Хубаво имение, хубава гора. В далечината видя рогат дивеч. Рай за ловците, рай за стария начин на живот, рай, в който имаше — какво? Змия? Както е било в началото — заедно с рая върви и змията. Той дръпна юздите и конете намалиха до бавен ход. Той и Рената бяха сами — нямаше микрофони, нямаше стени, които чуват. Беше дошло време за въпроси.

— Коя е тя? — попита той настойчиво. — Каква е тя?

— Лесно е да се отговори. Толкова лесно, че е трудно да се повярва.

— Е? — каза той.

— Тя е петрол. Мед. Златни мини в Южна Африка. Оръжие в Швеция. Уранови залежи на север. Ядрени изследвания, големи количества кобалт. Тя е всичко това.

— И все пак не съм чувал за нея, не знаех името й, не знаех…

— Тя не иска хората да знаят.

— Може ли човек да запази такива неща в тайна?

— Много лесно, ако имаш достатъчно петрол и мед, ядрени залежи и оръжия и всичко останало. Парите могат да осигурят популярност, а също и да пазят тайни, да потулват нещата.

— Но коя всъщност е тя?

— Дядо й е бил американец. Предимно в железопътния бизнес, предполагам. Вероятно грубиян от Чикаго по онова време. Това е като връщане в историята, откриване. Той се оженил за германка. Предполагам, че си чувал за нея. Наричали я Голямата Белинда. Оръжия, кораби, цялото индустриално богатство на Европа. Тя била наследницата на баща си.

— И двамата заедно — едно невероятно богатство, а оттам и власт. Това ли искаш да ми кажеш?

— Да. Тя не само е наследила пари. Тя също е печелила пари. Тя е наследила ум, била е голям финансист. Всичко, до което се докоснела, се умножавало. Превръщало се в невероятни суми и тя ги инвестирала.

Вслушвала се в съвети, приемала преценките на другите, но в крайна сметка винаги действала в зависимост от своите собствени. И винаги преуспявала. Винаги прибавяла към богатството си, така че то било прекалено невероятно, за да се повярва в него. Парите създават пари.

— Да, разбирам това. Богатството трябва да се увеличава, ако е в изобилие. Но какво е искала тя! Какво е получила?

— Ти току-що го каза. Власт.

— И живее тук? Или може би…?

— Ходи в Америка и в Швеция. О, да, тя пътува, но не често. Предпочита да е тук, в центъра на една паяжина като огромен паяк, контролиращ всички нишки. Нишките на финансите. Също и други.

— Когато казваш други нишки…

— Изкуствата. Музика, живопис, писатели. Човешки същества — млади човешки същества.

— Да. Вижда се. Тези картини, прекрасна колекция.

— Има цели галерии горе в замъка. Има картини на Рембранд, Джото, Рафаел, а също и каси със скъпоценности — едни от най-красивите скъпоценности в света.

— И всичко това принадлежи на една грозна, дебела стара жена. Доволна ли е?

— Все още не, но е на път да стане доволна.

— Къде отива тя, какво иска?

— Тя обича младежта. Това е нейният начин да властва. Да контролира младежта. В настоящия момент светът е пълен с разбунтували се младежи. Тя им помага. Съвременната философия, съвременната мисъл, писателите и другите, които тя финансира и контролира.

— Но как може… — той спря.

— Не мога да ти кажа, защото не зная. Това е една огромна мрежа. Тя стои зад нея в известен смисъл. Подпомага доста странни благотворителни мероприятия, ревностни филантропи и идеалисти, дава безброй стипендии за студенти, художници и писатели.

— И все пак казваш, че не е…

— Не, не е завършила всичко. Планирано е голямо вълнение. Вярват в него, то е новият рай и новата земя. Ето какво обещават лидерите от хиляди години. Обещават го религии, обещават го поддръжниците на месиите, обещават го тези, които проповядват закона като Буда. Обещават го политици. Суровият, леснопостижим рай, в който вярвали Убийците, и който Старецът от планината обещал на последователите си и според тях им го дал.

— Тя и зад наркотиците ли стои?

— Да. Без да вярва в тях, разбира се. Само като средство да накара хората да й се подчиняват. Това е и начин да се унищожават хора. Слабите. Тези, които според нея не струват, въпреки че някога са били обещаващи. Тя самата никога не би взела наркотици — тя е силна. Но наркотиците унищожават слабите хора по-лесно и по-естествено от всичко друго.

— А сила? Има ли сила? Не може да направи всичко с пропаганда.

— Не, разбира се, че не. Пропагандата е само първият етап, а зад нея се натрупват огромни количества оръжие. Оръжие, което отива в бедстващи страни, а след това другаде. Танкове, пушки и атомно оръжие, което отива в Африка, Южните морета и Южна Америка. В Южна Америка се готви нещо. Отряди от млади мъже и жени се обучават и тренират. Огромни складове с оръжие — химическо оръжие…

— Какъв кошмар! Откъде знаеш всичко това, Рената?

— Отчасти защото са ми казали, от информацията, която съм получила, отчасти защото аз съм помогнала за някои доставки.

— Ти? Ти и тя?

— Винаги има нещо идиотско зад всички големи и велики проекти. — Тя внезапно се изсмя. — Знаеш ли, някога тя е била влюбена в дядо ми. Глупава история. Той живеел наблизо. Имал замък на една-две мили тук.

— Той изключителен човек ли е бил?

— Нищо подобно. Бил е просто много добър ловец. Красив, разпуснат, привлекателен за жените. И заради това сега тя е нещо като моя закрилница. А аз съм една от покръстените или от робите й! Аз работя за нея. Намирам хора за нея. Аз изпълнявам заповедите й в различни краища на света.

— Така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Чудя се — отговори сър Стафорд Най.

И той наистина се чудеше. Погледна Рената и отново се замисли за летището. Той работеше за Рената, той работеше с Рената. Тя го беше довела в този замък. Кой й беше казал да го доведе тук? Голямата, груба Шарлот в центъра на паяжината си? Той имаше определена репутация, репутация на не особено надежден човек в някои дипломатически кръгове. Вероятно можеше да е полезен на тези хора, но полезен по доста незначителен и унизителен начин. И внезапно той си помисли в нещо като мъгла от въпросителни: Рената??? На летището във Франкфурт поех риск с нея. Но бях прав. Всичко беше както трябва. Нищо не ми се случи. И все пак, помисли си той, коя е тя? Каква е тя? Не зная. Не мога да бъда сигурен. В днешно време човек не може да бъде сигурен в никого. В абсолютно никого. Може би са й казали да ме завербува. Да има пълна власт над мен, така че всичко на летището във Франкфурт може и да е било предварително обмислено. То съвпада добре с чувството ми за риск и би ме накарало да съм сигурен в нея. Би ме накарало да й вярвам.

— Нека препуснем отново — каза тя. — Много дълго караме конете да вървят.

— Не съм те попитал каква е твоята роля?

— Аз изпълнявам заповеди.

— Чии заповеди?

— Съществува опозиция. Винаги съществува опозиция. Има хора, които се отнасят с подозрение към това, което става, към това, как ще се промени светът, как това ще стане с пари, богатство, оръжие, идеализъм и гръмко звучащи думи за власт. Има хора, които казват, че това няма да стане.

— И ти си с тях?

— Така казвам.

— Какво имаш предвид, Рената?

Тя повтори:

— Така казвам.

— Онзи младеж снощи…

— Франц Йосиф?

— Това ли е името му?

— Това е името, с което е известен.

— Но има и друго име, нали?

— Така ли мислиш?

— Той е Младия Зигфрид, нали?

— Така ли го видя? Значи разбра, че той е това, че представлява това?

— Така мисля. Младеж. Героичен младеж. Арийски младеж, трябва да е арийски младеж в тази част на света. Това схващане все още съществува. Висша раса, супермени. Трябва да са от арийски произход.

— О, да, това съществува от времето на Хитлер. То невинаги се проявява открито, а в другите части на света не се подчертава толкова. Както казах, Южна Америка е една от крепостите. Също и Перу и Южна Африка.

— Какво прави Младия Зигфрид? Какво друго, освен да изглежда красив и да целува ръката на покровителката си?

— О, той е доста добър оратор. Той говори и привържениците му биха го следвали до смърт.

— Вярно ли е това?

— Той вярва.

— А ти?

— Мисля, че мога да повярвам. — Тя добави: — Ораторското изкуство е много опасно. Какво може направи гласът, какво могат да направят думите, и при това не особено убедителните думи. Начинът, по който са изречени. Гласът му кънти като камбана и жените крещят, пищят и припадат, когато се обръща към тях — сам ще се убедиш. Снощи видя охраната на Шарлот в униформата им — хората в днешно време обичат да се обличат в такива дрехи. Ще ги видиш по целия свят в избраните от тях униформи, различни по различните места, някои с дълги коси и бради, и момичета в развяващи се бели нощници, говорещи за мир и красота и за свят, който е свят на младите, който ще бъде техен, когато разрушат достатъчно от стария свят. Първоначално Страната на младежта беше на запад от Ирландско море, нали? Съвсем просто място, различна Страна на младежта от тази, която ние сега планираме — беше сребристи пясъци, слънчева светлина, и песни сред вълните… А сега искаме анархия и разруха, и унищожение. Само анархията може да послужи на тези, които стоят зад това. Страшно е, но е и прекрасно заради насилието си, защото е купено с болка и страдание…

— Значи така виждаш света днес?

— Понякога.

— И какво трябва да правя аз по-нататък?

— Да дойдеш с твоя водач. Аз съм твоят водач. Както Вергилий Данте и аз ще те заведа долу в ада, ще ти покажа садистичните филми, отчасти копирани от старото СС, ще ти покажа жестокост, болка и насилие, които се боготворят. Ще ти покажа и великите мечти за рая в мир и красота. Няма да знаеш кое кое е и какво какво е. Но ще трябва да решиш за себе си.

— Мога ли да ти се доверя, Рената?

— Това ще трябва ти да избереш. Ако искаш, можеш да избягаш от мен, а можеш и да останеш и да видиш новия свят. Новия свят, който се създава.

— Картон — каза сър Стафорд Най разпалено. Тя го погледна въпросително.

— Както Алиса в Страната на чудесата. Картите картонените карти се вдигат във въздуха. Летят наоколо. Царе, царици и момчета. Всякакви неща.

— Искаш да кажеш… Какво точно искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не е истинско. Измислица е. Цялото проклето нещо е измислица.

— В известен смисъл, да.

— Всички преоблечени, играят роли, дават представление. Приближавам се до смисъла на нещата, нали?

— От една страна, да, а от друга, не.

— Има едно нещо, което искам да те попитам, защото то ме озадачава. Голямата Шарлот ти нареди да ме доведеш тук да я видя — защо? Какво знаеше тя за мен? С какво мисли, че мога да й бъда полезен?

— Не зная съвсем точно. Може би някакъв Eminence Grise^[1], работещ зад фасадата. Би ти подхождало.

— Но тя не знае абсолютно нищо за мен.

— О, това ли! — Внезапно Рената избухна в смях. — Толкова е нелепо, наистина — отново същите глупости.

— Не те разбирам, Рената.

— Да, защото е толкова просто. Мистър Робинсън би разбрал.

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш за какво говориш?

— Отново същото: „Не е важно кой си. Важно е кого познаваш.“ Твоята леля Матилда и Голямата Шарлот са учили заедно…

— Искаш да кажеш…

— Момичета, които са учили заедно.

Той се втренчи в нея. След това отметна глава назад и избухна в смях.