Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (2)

Глава I
Пътник за Франкфурт

— Затегнете коланите, моля.

Пътниците в самолета, макар и различни, еднакво бавно реагираха на съобщението. Всички имаха усещането, че все още не е възможно да са пристигнали в Женева. Дремещите започнаха да охкат и да се прозяват. Спящите трябваше внимателно да бъдат събудени от настойчива стюардеса.

— Коланите ви, моля.

От уредбата се понесе сух и повелителен глас. Той обясни на немски, френски и английски, че след малко ще преминат през област с доста лошо време. Сър Стафорд Най отвори устата си толкова широко, колкото можеше, прозя се и седна изправен на седалката. Сънувал бе как успешно лови риба в английска река.

Сър Стафорд бе четиридесет и пет годишен, среден на ръст, с гладко, мургаво, добре избръснато лице. Предпочиташе да се облича ексцентрично. Човек от много добро семейство, той се чувстваше напълно свободен да си позволява всякакви шивашки капризи. Понякога дрехите му караха по-консервативно облечените му колеги да трепват, но това за него беше просто източник на злобно удоволствие. В него имаше нещо от контетата от осемнадесети век. Той бе човек, който обичаше да бъде забелязван.

Когато пътуваше, особено обичаше да облича нещо подобно на бандитско наметало, което бе купил в Корсика. То беше много тъмносиньо-лилаво, подплатата му бе аленочервена, а отзад висеше качулка, която сър Стафорд можеше да сложи на главата си, винаги когато пожелаеше да се предпази от течение.

Сър Стафорд Най бе разочаровал дипломатическите кръгове. Още в ранната си младост се бе отличил с дарбата си за велики неща, а след това съвсем учудващо не бе успял да отговори на очакванията. В моменти, когато трябваше да е най-сериозен, обикновено го завладяваше някакво странно и дяволско чувство за хумор. Ако трябваше да избира, винаги предпочиташе да бъде злобничкият Пък^[1], отколкото да се отегчава. В обществения живот бе добре известен, без някога да е постигал особено високо положение. Смяташе се, че макар и с блестящ ум, сър Стафорд Най не е, а и никога няма да бъде човек, на когото може да се разчита. В тези дни на объркана политика и заплетени международни отношения сигурността бе предпочитано качество пред блестящия ум, особено ако човек искаше да стигне до поста посланик. Сър Стафорд Най бе оставен в глуха линия, въпреки че понякога му възлагаха не особено важни мисии, за които бе необходимо изкуството да се създават интриги. Понякога журналистите го наричаха звезда от втора величина на дипломацията.

Никой не можеше да каже дали сър Стафорд е разочарован от кариерата си. Вероятно дори и той самият не знаеше. Бе доста суетен, но също и човек, който обичаше да се отдава на собствената си склонност към немирства.

Сега се връщаше след участие в една анкетна комисия в Малая. Беше му се сторила напълно безинтересна. Според него колегите му предварително бяха решили какво ще открият там. Гледаха и слушаха, но това с нищо не промени предварително съставеното им мнение. Сър Стафорд бе осуетил малко плановете им, но повече, за да се повесели, отколкото воден от някакви убеждения. И все пак, мислеше си той, бе пораздвижил нещата. Искаше му се да има повече възможности да го прави. Другите членове на комисията бяха стабилни, надеждни и изключително скучни хора. Дори и прочутата госпожа Натаниъл Едж, единствената жена в комисията, за която се говореше, че има бръмбари в главата, не беше глупава, когато ставаше въпрос за обикновени факти. Тя гледаше, слушаше и играеше, без да рискува.

Беше се срещал с нея по-рано, когато трябваше да се разреши проблем в една от балканските столици. И точно там сър Стафорд Най не бе успял да се въздържи да не направи някои интересни предложения. В „Инсайд нюз“, това така обичащо скандалите списание, бяха намекнали, че присъствието на сър Стафорд Най в съответната балканска столица е свързано много тясно с проблемите на Балканите и че той е там с тайна и изключително деликатна мисия. Някакъв приятел бе изпратил на сър Стафорд списанието и бе отбелязал съответния пасаж. Сър Стафорд не се стресна. Той прочете материала с доволна усмивка. Беше му изключително забавно да си мисли колко абсурдно далече от истината са журналистите в този случай. Присъствието му в Софияград се дължеше изцяло на съвсем невинния интерес към редки диви цветя от страна на една негова приятелка не в първа младост — лейди Луси Клегхорн, която бе неуморима в търсенето на тези представители на флората и във всеки момент бе готова да се изкатери по някоя скала или да скочи радостно в някое мочурище при вида на миниатюрно цветенце, чието латинско наименование беше обратнопропорционално на размерите му.

Малката група ентусиасти бяха провеждали ботаническите си издирвания по склоновете на планината около десет дни, когато на сър Стафорд му хрумна, че може само да се съжалява, че написаното в списанието не е вярно. Той бе малко, съвсем малко уморен от дивите цветя, а и от скъпата Луси, която, макар че я обичаше, понякога го дразнеше със способността си, въпреки своите шестдесет и няколко години, да тича много бързо нагоре по хълмовете и съвсем лесно да го изпреварва. Той винаги виждаше пред себе си дъното на яркосините й панталони, а Луси, макар и достатъчно мършава на други места, Бог му е свидетел, беше прекалено дебела, за да носи светлосини кадифени панталони. Едно малко хубаво международно забавление, беше си мислил той, забавление, в което да участва, с което да се поразвлече…

В самолета отново прозвуча метален глас по уредбата. Той съобщи на пътниците, че поради гъстата мъгла в Женева самолетът ще бъде отклонен за Франкфурт, а оттам ще продължи за Лондон. Пътниците за Женева ще бъдат превозени от Франкфурт при първа възможност. За сър Стафорд това нямаше никакво значение. Той предположи, че ако в Лондон има мъгла, самолетът ще бъде насочен към Престуик. Надяваше се това да не се случи. Бе кацал в Престуик веднъж или два пъти и му беше достатъчно. Мислеше си, че животът, както и пътуванията със самолет са нещо наистина изключително отегчително. Освен ако — той не знаеше — освен ако — какво?

Във фоайето за транзитни пътници на летището във Франкфурт бе топло и сър Стафорд Най отметна наметалото си, така че алената подплата се надипли пищно около раменете му. Пиеше бира и с половин ухо слушаше различните съобщения.

„Полет 4387 за Москва. Полет 2381 за Египет и Калкута.“

Пътувания по цялото земно кълбо. Колко романтично би трябвало да бъде. Но имаше нещо в атмосферата на фоайетата на всяко летище, което убиваше романтиката. Те бяха прекалено пълни с хора, с неща за купуване, с еднакви на цвят седалки, с прекалено много пластмаса, имаше прекалено много човешки същества, прекалено много плачещи деца. Сър Стафорд се опита да си припомни кой бе казал: „Бих искал да обичам човешкия род, бих искал да обичам глупавото му лице.“ Може би Честъртън? Несъмнено това бе истина. Съберете заедно достатъчно хора и те започват да изглеждат до болка еднакви, така че човек едва ли може да го понесе. Ако сега имаше едно интересно лице, мислеше си сър Стафорд. Всичко би било толкова различно. Погледна с пренебрежение към две разкошно гримирани млади жени, в националната униформа на страната си — Англия, както предполагаше той, която се състоеше от все по-къси и по-къси миниполи, после към друга млада жена, дори още по-добре гримирана и всъщност доста хубава, която бе облечена в нещо, което според него се наричаше пола панталон. Тя бе отишла малко по-напред в модата.

Не се интересуваше особено от хубави момичета, които изглеждат както всички останали хубави момичета. Би предпочел някоя, която е различна. Някаква жена седна до него на покритото с полиетилен канапе от изкуствена кожа. Лицето й веднага привлече вниманието му. Не защото беше различно, всъщност почти му се стори, че е лице, което познава. Беше жена, която вече бе виждал. Не можеше да си спомни кога и къде, но бе сигурен, че това лице му е познато. Що се отнася до възрастта й, сър Стафорд си помисли, че е вероятно на двадесет и пет или шест. Изящно извит орлов нос, тежка и гъста черна коса, стигаща до раменете й. Пред себе си държеше списание, но не му обръщаше никакво внимание, а всъщност гледаше сър Стафорд с нещо като нетърпение. Внезапно момичето заговори. Имаше дълбок, контраалтов глас, почти толкова дълбок, колкото е гласът на мъж. Чувстваше се съвсем лек чужд акцент.

— Мога ли да говоря с вас?

Той я изгледа изпитателно за момент, преди да отговори. Не, не беше това, което човек можеше да си помисли — не беше просто запознанство. Беше нещо друго.

— Не виждам причина да не го направите — отговоря той. — Изглежда, че ще трябва да убиваме доста време тук.

— Мъглата — каза момичето. — Мъгла в Женева, мъгла вероятно и в Лондон. Мъгла навсякъде. Не зная какво да правя.

— О, не трябва да се тревожите — успокои я той. — Накрая ще ви откарат някъде. Справят се съвсем добре. Вие къде отивате?

— Пътувах за Женева.

— Е, предполагам, че в края на краищата ще стигнете там.

— Трябва да отида там веднага. Ако успея да стигна до Женева, всичко ще бъде наред. Там ще ме посрещнат и ще бъда в безопасност.

— В безопасност? — усмихна се той леко.

Тя каза:

— Това е дума, от която хората днес не се интересуват и все пак би могла да означава много. За мен означава много. — След това добави: — Виждате ли, ако не успея да стигна до Женева, ако трябва да остана тук или да отлетя с този самолет за Лондон, без предварително да се уредят някои неща, ще ме убият. — Погледна го остро. — Предполагам, че не ми вярвате.

— Страхувам се, че е така.

— Но е вярно. Хората ги убиват. Всеки ден убиват някого.

— Кой иска да ви убие?

— Има ли значение?

— За мен не.

— Ако искате, можете да ми повярвате. Говоря истината. Имам нужда от помощ. Трябва ми помощ, за да стигна жива в Лондон.

— И защо избрахте мен да ви помогна?

— Защото мисля, че имате представа какво е смъртта. Знаете какво е смъртта, може би дори сте я виждали.

Той я погледна остро, после отмести погледа си.

— Някаква друга причина?

— Да. Това — каза тя, протегна малката си мургава ръка и докосна гънките на широкото му наметало. — Това.

За първи път у него се пробуди интерес.

— Какво искате да кажете?

— То е необичайно, лесно се запомня. Не е нещо, което всички носят.

— Съвсем вярно — един от капризите ми, ако мога така да се изразя.

— Каприз, който може да ми бъде полезен.

— Какво искате да кажете?

— Искам да ви помоля нещо. Вероятно ще ми откажете, но може и да не го направите, защото мисля, че сте човек, който е готов да рискува. Така както аз съм жена, която рискува.

— Готов съм да изслушам предложението ви — отговори той с лека усмивка.

— Искам да си сложа наметалото ви. Искам паспорта ви и бордната ви карта за самолета. След около двадесет минути ще обявят полета за Лондон. Ще бъда с вашия паспорт и ще нося вашето наметало. Така ще пътувам за Лондон и ще пристигна в безопасност.

— Искате да кажете, че ще се представите за мен? Но, мило момиче…

Тя отвори чантата си и извади малко квадратно огледало.

— Погледнете. Погледнете ме, а след това погледнете и собственото си лице.

И тогава той разбра, разбра какво го бе смутило. Сестра му Памела, която бе починала преди около двадесет години. Той и Памела си приличаха много. Голяма семейна прилика. Лицето й беше малко мъжки тип, а вероятно като млад неговото лице е било малко женствено. И двамата имаха извит орлов нос, наклонени вежди, коса усмивка. Памела беше висока метър и седемдесет и два, а той метър и седемдесет и осем.

Сър Стафорд погледна жената, която му бе поднесла огледалото.

— Приличаме си, това ли искате да кажете? Но, мило момиче, не бихме могли да заблудим никой, който познава вас или мен.

— Естествено. Но нима не разбирате? Това не е и необходимо. Аз пътувам с панталон. Вие пътувахте с качулката на главата. Трябва само да отрежа косата си, да я увия във фунийка от вестник и да я изхвърля в едно от кошчетата тук. После си слагам вашето наметало с качулката, у мен са бордната ви карта, вашият паспорт и билет. И освен ако на самолета няма някой, който ви познава добре, а предполагам, че едва ли има такъв човек, защото вече щеше да ви е заговорил, аз ще мога съвсем безопасно да пътувам, представяйки се за вас. Ще показвам вашия паспорт, когато е необходимо, и ще нося наметалото и качулката така, че само носът, устата и очите ми да се виждат. Ще мога да си отида необезпокоявана, когато самолетът се приземи, защото никой няма да знае, че съм пътувала с него. Ще си изляза спокойно и ще изчезна сред тълпите от хора в Лондон.

— А аз какво ще прав? — попита сър Стафорд с лека усмивка.

— Мога да ви предложа нещо, ако имате смелостта да го приемете.

— Казвайте. Винаги с удоволствие изслушвам предложения.

— Ще станете, ще отидете да купите списание или вестник, или някакъв подарък от щанда. Ще оставите наметалото си тук, на седалката. Когато се върнете с покупките си, ще седнете някъде другаде — да кажем, на края на онази пейка отсреща. Пред вас ще има чаша, същата, която и сега е тук. В нея ще има нещо, което ще ви приспи. Ще поспите в някой тих ъгъл.

— А после?

— Ще предположат, че сте станал жертва на обир. Някой ще е прибавил малко приспивателно към бирата ви и ще е откраднал портфейла ви. Нещо такова. Вие ще кажете кой сте, ще уведомите, че паспортът и нещата ви са били откраднати. Съвсем лесно можете да докажете самоличността си.

— Вие знаете кой съм? Искам да кажа, знаете името ми?

— Все още не — отговори тя. — Още не съм видяла паспорта ви. Нямам никаква представа кой сте.

— И въпреки това твърдите, че лесно мога да докажа самоличността си.

— Имам правилна преценка за хората. Зная кой е важен и кой не е. Вие сте влиятелен човек.

— И защо мислите, че ще направя всичко това?

— Вероятно, за да спасите живота на човешко същество.

— Не е ли доста преувеличена историята ви?

— Да, много е лесно да не повярва човек в нея. Вие вярвате ли ми?

Той я погледна замислено.

— Знаете ли как говорите? Като красива шпионка от някой трилър.

— Може би. Но не съм красива.

— И не сте шпионка?

— Вероятно мога да бъда наречена и така. Притежавам определена информация, която искам да запазя. Ще трябва да ми повярвате. Това е информация, която би била ценна за вашата страна.

— Не мислите ли, че се държите малко абсурдно?

— Така е. Ако това се напише, би изглеждало абсурдно. Но толкова абсурдни неща са истина, нали?

Той я погледна отново. Толкова приличаше на Памела. Предложението й беше смешно, абсурдно, абсолютно невъзможно, а вероятно и опасно. Опасно за него. За съжаление обаче точно това го привличаше. Каква дързост да му предложи такова нещо! Какво ли би излязло от тази история? Естествено би било интересно да разбере.

— И какво ще получа аз? — попита той. — Ето това искам да зная.

Тя го погледна, обмисляйки отговора си, и каза:

— Забавление. Нещо, различно от случките от всекидневието? Средство против скуката, може би. Нямаме много време. Зависи от вас.

— А какво ще стане с вашия паспорт? Трябва ли да си купя перука, ако продават такова нещо тук? Трябва ля да се представя за жена?

— Не. Не става въпрос за размяна на ролите. Вие ще бъдете ограбен и приспан със сънотворно, но си оставате вие. Решавайте. Времето лети, да не се бавим. Трябва да се преобразя.

— Печелите — каза той. — Когато на човек му предложат нещо необичайно, той не трябва да отказва.

— Надявах се, че ще приемете нещата така, но все пак беше случайно попадение.

Сър Стафорд извади паспорта си и го сложи във външния джоб на наметалото. След това стана, прозя се, озърна се наоколо, погледна часовника си и тръгна към щанда, където бяха изложени различни стоки. Дори не се обърна назад. Купи една книжка и заразглежда няколко пухкави животни, подходящ подарък за дете. Накрая избра една панда. Огледа фоайето и се върна там, където бе седял. Наметалото бе изчезнало, момичето също. На масата все още стоеше половин чаша бира. Ето сега поемам риск, помисли си той. Взе чашата, премести се малко встрани и я изпи. Без да бърза. Изпи я бавно. Вкусът й беше съвсем същият, както преди.

— А сега да видим — каза сър Стафорд. — А сега да видим.

Прекоси фоайето и отиде в един далечен ъгъл. Там седеше доста шумно семейство и всички се смееха и говореха. Седна близо до тях, прозя се и отпусна глава на облегалката. Обявиха полет за Техеран. Доста пътници станаха и отидоха да се наредят пред определения изход. Фоайето все още бе наполовина пълно. Сър Стафорд отвори книгата. Прозя се отново. Сега наистина му се спеше, да, много му се спеше… Трябва да реши къде е най-добре да заспи. Някъде, където може да остане…

Трансевропейските аеролинии обявиха заминаването на своя самолет с полет 309 за Лондон.

Не бяха малко хората, които станаха в отговор на повикването. Но междувременно още пътници бяха влезли във фоайето и чакаха за други самолети. Последваха съобщения за мъгла в Женева и за други несгоди при пътуването. Среден на ръст строен мъж, облечен с тъмносиньо наметало, чиято червена подплата се виждаше, с качулка, ниско спусната над късо подстриганата му коса — не много по-рошава от косите на повечето младежи в наше време — прекоси фоайето и зае мястото си на опашката за самолета. Показа бордната си карта и мина през изход номер 9.

Последваха още съобщения. „Суисеър“ обяви полог за Цюрих, БЕА^[2] — за Атина и Кипър, а след това дойде и друго съобщение.

— Моля, госпожица Дафни Теодофанус, пътуваща за Женева, да се яви на гишето. Полетът за Женева се отлага поради мъглата. Пътниците ще летят през Атина. Самолетът е готов за излитане.

Следваха други съобщения за пътници за Япония, Египет, въздушни линии обхващаха целия свят. Господин Сидни Кук, пътуващ за Южна Америка бе поканен да се яви на гишето, където го очакваше съобщение. Отново извикаха Дафни Теодофанус.

— Последно повикване за полет 309.

В един ъгъл на фоайето момиченце гледаше мъж в тъмносин костюм, който бе дълбоко заспал с глава, отпусната на облегалката на червения диван. В ръката си той държеше малка пухкава панда.

Момиченцето протегна ръка към пандата. Майка й каза:

— Джоан, не пипай играчката. Горкият човек спи.

— Къде отива?

— Може би и той като нас отива в Австралия — отговори майката.

— Той има ли момиченце като мен?

— Сигурно има.

Момиченцето въздъхна и отново погледна пандата. Сър Стафорд Най продължаваше да спи. Той сънуваше, че се опитва да застреля леопард. „Изключително опасно животно — казваше той на водача на сафарито, който, го придружаваше. — Много опасно животно, така съм чувал. Не можеш да имаш доверие на леопардите.“

В този момент сънят се смени с друг, както става в сънищата, и той вече пиеше чай със своята пралеля Матилда и се опитваше да направи така, че тя да го чува. Леля му беше по-глуха от всякога! Сър Стафорд не бе чул нито едно от съобщенията, с изключение на първото за госпожица Дафни Теодофанус. Майката на момиченцето казваше:

— Винаги съм се чудила за липсващите пътници. Обикновено когато пътува със самолет, човек чува такива съобщения. За някой, който не могат да намерят. Някой, който не е чул повикването или не е на самолета, или нещо такова. Винаги се чудя кои са тези хора и какво правят, и защо не се явяват. Предполагам, че тази госпожица, как й беше името, просто е изпуснала самолета си. Какво ще правят с нея сега?

Никой не можа да отговори на въпроса й, защото никой нямаше нужната информация.