Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (6)

Глава V
Вагнеров мотив

Сър Стафорд се настани по-удобно на мястото си, слушайки настойчивото барабанене на нибелунгите, с което започна програмата.

Въпреки че обичаше Вагнер, „Зигфрид“ съвсем не беше любимата му опера от цикъла. „Рейнско злато“ и „Залезът на боговете“ бяха двете, които предпочиташе. Музиката на младия Зигфрид, който слуша песента на птиците, по някаква странна причина винаги го бе дразнила, вместо да го изпълва с наслада. Вероятно това се дължеше на факта, че когато беше съвсем млад, бе отишъл на едно представление в Мюнхен, в което участваше великолепен тенор за нещастие с огромни размери, а той самият бе твърде млад, за да може да отдели удоволствието от музиката от удоволствието да гледа един млад Зигфрид, който да изглежда достатъчно млад. Видът на тенора с повече килограми от нормалното, който се търкаляше по сцената в пристъп на младежка буйност, го бе отвратил. А и не обичаше особено птици и горски шумове. Не, дай му рейнските девойки, въпреки че в Мюнхен дори и рейнските девойки тогава бяха с доста внушителни размери. Но това нямаше толкова голямо значение. Завладян от мелодичния поток на водата и радостната песен, той не бе позволил на визуалното възприятие да му повлияе.

От време на време сър Стафорд се оглеждаше небрежно наоколо. Бе заел мястото си доста рано. Залата бе пълна, както обикновено. Дойде антрактът. Сър Стафорд стана и се огледа. Мястото до него бе останало празно. Някой, който трябваше да дойде, не бе дошъл.

Беше ли това отговорът или просто закъснелият не бе допуснат да влезе, нещо, което все още се практикуваше, когато се изпълняваха творби на Вагнер?

Той излезе, разходи се, пи кафе, изпуши една цигара и се върна, когато обявиха края на антракта. Този път, когато се приближи, видя, че мястото до неговото е заето. Вълнението веднага го обзе отново. Стигна до мястото си и седна. Да, това бе жената от летището във Франкфурт. Тя не му обърна внимание. Гледаше право пред себе си. Профилът й бе така ясно очертан и чист, както го помнеше. Тя обърна леко глава и погледът й мина покрай него, без с нищо да покаже, че го е познала. Желанието да не покаже, че го познава, бе толкова настойчиво, сякаш го бе изрекла с думи. Това бе среща, за която не трябваше да се знае. Поне за сега.

Светлините започнаха да загасват. Жената до него се обърна.

— Извинете, бихте ли ми дали програмата си? Страхувам се, че съм загубила моята, когато идвах към мястото си.

— Разбира се — отговори той.

Подаде й програмата и тя я взе. Отвори я и започна да я разглежда. Светлините угаснаха. Започна втората част на програмата. Започна с увертюрата на „Лоенгрин“. Когато тя свърши, жената му върна програмата с няколко думи на благодарност.

— Много съм ви признателна. Беше много мило от ваша страна.

Следваше музиката на Зигфрид с горските шумове. Сър Стафорд погледна в програмата, която тя му бе върнала. И тогава забеляза нещо, което бе написано леко с молив на края на една от страниците. Не се опита да го чете в този момент. Всъщност светлината нямаше да е достатъчна. Сър Стафорд просто затвори програмата и продължи да я държи в ръка. Беше съвсем сигурен, че той самият не бе писал нищо там. Не и в собствената си програма. Помисли си, че тя вероятно е държала своята програма готова, може би сгъната в мантата й, и вече е била написала някакво съобщение, което да му предаде. Струваше му се, че атмосферата на тайнственост и опасност все още съществува. Срещата на Хънгърфорд бридж и пликът с билета, пъхнат в ръката му. А сега мълчаливата жена, която седеше до него. Той я погледна няколко пъти с бързия и небрежен поглед, който човек хвърля на някой непознат, седящ до него. Тя се облегна назад. Роклята й без деколте беше от матов черен креп, а на шията си носеше старинна златна огърлица. Тъмната й коса беше късо подстригана и добре оформена. Не погледна към него и не отвърна на нито един от погледите му. Той започна да се чуди. Дали в залата имаше някой, който я наблюдава или наблюдава него, който следи дали ще се погледнат или ще се заговорят? Сигурно беше така или поне съществуваше вероятност да е така. Тя бе отговорила на повика му във вестника. Нека се задоволи с това. Любопитството му не бе намаляло, но сега поне знаеше, че Дафни Теодофанус, наречена още Мери Ан, беше тук, в Лондон. Съществуваха възможности в бъдеще да научи повече за онова, което ставаше. Но трябваше да остави тя да планира всичко. Трябваше само да я следва. И сега щеше да й се подчини така, както й се беше подчинил на летището и — нека да си го признае — животът изведнъж бе станал по-интересен. Това беше по-добре от скучните конференции в политическия му живот. Наистина ли онази кола се бе опитала да го прегази предишната вечер? Мислеше, че е така. И то два опита, не само един. Лесно беше човек да си въобрази, че е обект на нападение — хората днес караха толкова безразсъдно, че не беше трудно да се види предумишленост там, където я нямаше. Сър Стафорд сгъна програмата си, без повече да я погледне. Музиката свърши. Жената до него проговори. Тя не обърна главата си и не личеше дали говори на него, но изрече високо и с въздишка между думите си, сякаш говореше на себе си или на съседа си от другата страна:

— Младия Зигфрид. — И отново въздъхна.

Програмата завърши с марша на майстерзингерите. След ентусиазираните аплодисменти хората започнаха да си тръгват. Сър Стафорд изчака да види дали ще му даде някакъв знак, но тя не го направи. Жената взе наметката си, мина край редицата столове, тръгна леко забързана с другите хора и изчезна в тълпата.

Стафорд Най запали колата си и потегли към къщи. Когато пристигна там, разтвори програмата от Фестивалната зала на бюрото си и започна внимателно да я разглежда, след като бе включил кафеварката.

Програмата беше, меко казано, разочароваща. В нея като че ли нямаше никаква бележка. Само на една от страниците над списъка с изпълненията стояха следите на нещо, написано с молив, което смътно бе забелязал преди. Но това не бяха думи или букви, нито дори цифри. Бяха просто няколко ноти. Сякаш някой бе надраскал музикална фраза с не много подходящ молив. За момент Стафорд Най си помисли, че вероятно има тайно съобщение, което може да прочете, като нагрее листа. Доста внимателно, а в известна степен и малко засрамен от мелодраматичното си хрумване, той доближи листа до решетката на електрическата печка, но без никакъв резултат. Въздъхна и хвърли програмата обратно на масата. Чувстваше се обяснимо раздразнен. Цялата тази несвързана история, срещата на вятъра и дъжда на онзи мост над реката! Да седи по времето на концерт до жената, на която изгаряше от желание да зададе поне десетина въпроса — и накрая какво? Нищо! Нищо повече. И все пак тя се бе срещнала с него. Но защо? Ако не искаше да говори с него и да се видят отново, защо изобщо бе дошла?

Погледът му разсеяно се плъзна през стаята към библиотеката, където държеше различни трилъри, детективски романи и малко научна фантастика, и той поклати глава. Литературата е толкова по-вълнуваща от истинския живот, помисли си сър Стафорд. Трупове, мистериозни телефонни обаждания, красиви шпионки и всичко това в изобилие! Но може би тази загадъчна жена не бе приключила с него. Следващия път, помисли си сър Стафорд, той също щеше да организира нещо. Играта, която тя играеше, можеше да се играе и от двама.

Той блъсна програмата настрана, изпи още една чаша кафе и отиде до прозореца. Държеше програмата в ръцете си. Докато поглеждаше към улицата, очите му отново се спряха на отворената програма в ръката му и той започна да си тананика почти несъзнателно. Имаше добър слух в съвсем лесно можеше да изтананика нотите, надраскани на програмата. Звучаха му някак познато. Започна да си пее по-високо. Какво беше това? Там, там, там-там-ти-там. Там. Да, определено му бе познато.

Започна да отваря писмата си.

Те бяха съвсем безинтересни. Няколко покани — една от американското посолство и една от лейди Аталхамптън за благотворително вариететно представление, на което щяха да присъстват кралски особи и за което, както пишеше в поканата, пет гвинеи нямаше да бъдат прекалено голяма сума за билет. Той леко ги бутна настрана. Много се съмняваше, дали му се иска да приеме, която и да е от тях. Реши, че вместо да остава в Лондон, по-добре е без повече церемонии да отиде и да погостува на леля си Матилда, както й беше обещал. Въпреки че не я посещаваше много често, той обичаше леля си Матилда. Тя живееше в един преустроен апартамент, състоящ се от редица стаи в едното крило на голяма къща в Георгиански стил в провинцията, която бе наследила от дядо му. Леля му имаше голяма красива всекидневна, малка овална трапезария, нова кухня — преустроена за тази цел стая, по-рано принадлежала на икономката, две спални за гости, голяма удобна спалня с баня за самата нея, както и стая с баня за търпеливата й компаньонка, която живееше с нея. Хората от вярната прислуга, които бяха останали, бяха добре осигурени. Останалата част от къщата бе затворена, а мебелите — покрити с калъфи периодическите се почистваше. Стафорд Най обичаше тази къща, където бе прекарвал ваканциите си като момче. В онези дни това беше една весела къща. Там живееше най-възрастният му чичо с жена си и двете си деца. Да, в онези дни там беше приятно. Имаше пари и достатъчно прислуга, за да се грижи за всичко. В онези дни той не бе обръщал голямо внимание на портретите и картините. Имаше огромни викториански картини, заемащи почетно място, претрупвайки стените, но имаше също така и по-стари майстори. Да, някога там имаше наистина хубави портрети. Имаше една картина на Рейбърн, две на Лорънс, по една на Гейнсбъро и Лили, две на Вандайк, макар и доста съмнителни. Имаше също и няколко картини на Търнър. Някои от тях трябваше да бъдат продадени, за да осигурят семейството със средства. За него все още бе удоволствие, когато гостува там, да се разхожда из къщата, разглеждайки семейните картини.

Леля му Матилда беше голяма бъбрица, но винаги се радваше на гостуванията му. Той я обичаше и все пак не бе съвсем сигурен защо точно сега изведнъж бе поискал да я види. И какво го бе навело на мисълта за семейни портрети? Дали защото там имаше портрет на сестра му Памела от един от известните художници преди двадесет години? Искаше му се да види този портрет на Памела и да го разгледа по-отблизо. Да види каква бе приликата между сестра му и непознатата жена, която бе разстроила живота му по този възмутителен начин.

Малко раздразнено той отново взе програмата от Фестивалната зала и започна да си тананика написаните с молив ноти. Там, там, ти-там… И тогава изведнъж всичко си дойде на мястото и той разбра. Беше мотивът на Зигфрид. Рогът на Зигфрид. Мотивът на Младия Зигфрид. Думите, изречени от жената предишната вечер. Не точно към него или към когото и да било. Но това е било съобщение — съобщение, което не би означавало нищо за хората наоколо, защото привидно се отнасяше за музиката, която слушаха. Мотивът бе написан върху програмата му с ноти. Младия Зигфрид. Сигурно означаваше нещо. Е, може би по-нататък ще се изясни. Младия Зигфрид. Какво, по дяволите, означаваше това? Защо, как, кога и какво? Колко нелепо! Всички тези въпросителни думи.

Той отиде до телефона и се свърза с леля си Матилда:

— Но, разбира се, Стафи, ще се радвам да те видя, скъпи. Вземи влака в четири и половина. Знаеш ли, той все още се движи, но пристига тук час и половина по-късно. И тръгва от Падингтън по-късно — в пет и петнадесет. Предполагам, че имат предвид това, когато говорят за подобряване на железопътния транспорт. Спира на няколко невероятно абсурдни гари. Добре. Хорас ще те посрещне в Кингс Марстън.

— Значи, той все още е там.

— Разбира се, че все още е там.

— Сигурно е там — отвърна сър Стафорд Най. Хорас някога бе работил като коняр, след това като кочияш, беше станал шофьор и очевидно все още заемаше тази длъжност.

— Сигурно е най-малко на осемдесет — каза сър Стафорд и се усмихна на себе си.