Джон Шорс
Под мраморното небе (29)

Красотата на залеза

Следващите години бяха най-щастливите в живота ми. Установихме се в едно село южно от Калкута. Иса беше спестил достатъчно пари и купи за нас, за Арджуманд и за Низам и Ладли малки, но удобни къщи на брега на морето. Те бяха една до друга и ние прекарвахме дните си заедно. Не говорехме пред съседите за миналото, а и те не бяха любопитни.

Иса и Низам си опитаха късмета с риболов, но щом селяните разбраха, че разбират от строителство, им предложиха работа. С Ладли плетяхме рибарски мрежи с останалите жени, а мъжете и Арджуманд ремонтираха къщите в селото, поправяха покриви, наливаха основи и градяха наново разрушеното. Отказваха да работят за пари, но хората ни се отблагодаряваха с риба, плодове, зеленчуци и хляб.

Скоро Арджуманд се влюби. Момчето беше прост рибар, но аз нямах нищо против и не направих никакви усилия да й търся съпруг с високо положение. Ибрахим беше добродушен и обожаваше дъщеря ми. Ожениха се близо до руините на старата джамия. Той не знаеше, че се жени за внучка на император. По-късно тя му разказа всичко, но в онзи ден разкриването на тайната ни се струваше маловажно. Арджуманд роди две прекрасни момичета. Роди се и едно момче. То умря, преди да навърши годинка, но дъщерите растяха здрави и силни. Много по-късно се появи и Мирза и стана обект на нежните грижи на сестрите си.

Майчинството на Арджуманд беше извор на безкрайна радост за мен. Никога нямаше да си простя годините, в които я изоставих заради татко, ако не бе срещнала щастието и любовта. Колкото пъти я видех да се смее и да тича по брега с Гюлбадан и Рурая, толкова пъти благодарях на Аллах.

Ладли и Низам нямаха деца, но не чувстваха липсата им. Любовта им беше достойна за песните на поетите, но тя беше и нещо повече — дълбоко и искрено приятелство. Ладли беше истинска царица в дома им, въртеше Низам на малкото си пръстче. На всяка негова дума отговаряше с десет и понякога ми се струваше, че разговорът им прилича повече на монолог. Той мълчеше, от време на време кимаше или се усмихваше, а тя продължаваше да нарежда. С годините задръжките й паднаха и езикът й, който още на младини можеше да се мери с този на хамалите, сега бе станал направо вулгарен. Низам, прекарал голяма част от живота си в нежния затвор на харема, понякога не издържаше и я гълчеше, но, както би казал татко, можеше ли орелът да заглуши бъбренето на свраката?

С Иса най-сетне можехме да живеем открито като семейство. За наша изненада открихме, че с годините любовта ни е станала по-дълбока. Неговата непресъхваща радост от живота беше истински нектар за изстрадалата ми душа. Естествено, понякога ме посещаваха неканени и болезнени спомени, но присъствието му ми даваше сили да се изправя срещу тях. Въпреки че болеше много, аз разбирах, че не бива да ги отричам, а да ги приема като част от мен. Аурангзеб и Кондамир бяха наранили сърцето ми, но можеше ли да се сравнява силата на това чувство с любовта към внуците ми или радостта от разходките с Иса по морския бряг? Моите любими будеха в мен възторг, а възторгът ме караше да забравя за трагедиите в живота си.

Гюлбадан беше на десет, когато решихме да построим джамия и хиндуистки храм. Решихме да ги построим от камък, без украса и в общ двор. В селото имаше и индуси, и мюсюлмани. И двете религии нямаха свещени места, където да се молят, и никой от тях не възропта, че двете светилища ще са толкова близо едно до друго. Поканихме тези, които не излизаха в морето, и с тяхна помощ бързо издигнахме стените им.

Храмовете и джамиите носят в себе си магия. Докато ги строиш, камъкът зарежда душата ти с мир и спокойствие. Когато носех, Арджуманд в утробата си, чувствах същото. Така беше и докато строяхме Тадж Махал.

Предполагам, че това спокойствие идва от съзнанието, че ти оставяш нещо на тази земя. То живее и след твоята смърт и придава смисъл на живота ти. Знаех, че духът ми ще живее в Арджуманд, а после и в децата й. Знаех също, че всеки камък, докоснат от мен, ще бъде докосван от хиляди други хора и те ще бъдат благодарни, че има място, където да се обърнат към бога. Иса беше прав, ние наистина бяхме благословени. Дадохме много и получихме много.

Заслужавах ли всички дарове, които Аллах изсипа върху мен? Може би да, може би не. Но Той ми е свидетел, че се опитах.

Храмът и джамията бяха готови през петдесет и петата ми година. Цялото село се събра на следобедна молитва. Разбира се, мюсюлманите не влизаха в храма, нито индусите — в джамията, но се отнасяха с уважение един към друг, срещаха се в общия двор и се грижеха заедно за цветята в него. Докато миех камъните под розовите храсти в деня на откриването, си мислех за Дара. Надявах се да ни гледа отнякъде. Никой не би се радвал повече на нашето творение от него.

Тази нощ мюсюлмани и индуси празнуваха заедно. Ние седяхме в нашата лодка и се любувахме на китайските ракети. Те експлодираха и разпръскваха вълшебните си звезди над куполите на двете светилища. Отпивахме от чашите с вино и ръкопляскахме на всеки нов фонтан от разноцветни светлини. Гледах ракетите и веселите лица на хората и си припомнях деня, когато празнувахме завършването на Тадж Махал. Каква гледка беше тогава!

Колко са моментите в живота ни, в които всичко около нас е в хармония, а сърцата ни преливат от радост? Сигурно се броят на пръстите на едната ръка. Аз имах три. Нощта, когато с Иса правихме любов за пръв път, празникът за завършването на Тадж Махал и този момент, когато стоях заедно с моите приятели и любими и чувствах живота си пълен и съвършен.

— Хубава нощ — промълвих и потопих ръката си във вълните.

— Не са ли всичките такива? — попита Иса.

— Но тази е специална.

Една вълна се удари в стената на лодката и ни посипа със ситни солени капки. Низам завъртя веслата и ние навлязохме навътре в морето.

— Да не си ослепял, старче? — сопна му се Ладли заради намокреното си сари.

В отговор Низам тихичко се засмя. Ладли се обърна към мен:

— Магаре е, но иначе е добър човек, приятелко. Оставя ме да си начеша езика и ми се подчинява като кученце.

— Внимавай да не те изненада някой ден — подхвърлих с усмивка. — Виждала съм го в действие, не би се дал на сто мъже.

— Какво наричаш действие? По-бавен е и от муле, макар че мулето е доста по-бързо в ума от него.

— Не й обръщай внимание, господарко — обади се Низам.

Той продължаваше да ме нарича така, защото знаеше, че това дразни Ладли.

— Тя си има име, глупако! — развика се приятелката ми. — Толкова ли е дълго, че пъпешът, който наричаш глава, не може да го запомни?

Една вълна заля кърмата, точно където седеше Ладли. Низам нарочно бе извъртял съда така, че да я намокри, и успя — вълната я заля от глава до пети. Започна да го ругае, а аз се приближих до Иса. Той се смееше с глас.

— Ще видиш, че и в рая ще са неразделни — весело кимна към тях.

Нови три ракети осветиха небосвода.

— И всичко това е заради нас?

Вместо да отговори, той се наведе към мен, целуна ме и аз открих отговора в целувката му.

 

 

Дори и най-голямото смокиново дърво не живее вечно. То също умира, за да даде път на младите издънки.

Така стана и с Ладли. Един ден тя отиде да поплува, а когато вълните я върнаха, душата й беше отпътувала към следващия си живот. Спазихме хиндуистката традиция, изгорихме тялото й и хвърлихме праха в морето. Всички бяхме вече стари и смъртта й не ни изненада. Въпреки това тя ни липсваше и не можахме да запълним липсата й с нищо. Низам съвсем замлъкна, но бях сигурна, че част от нея беше в сърцето му, защото удовлетворението не го напусна.

Често си мисля, че трябваше да умра преди Ладли. Тя жертва голяма част от живота си заради мен, справедливо бе да остане още малко, за да изживее с Низам всички пропуснати моменти. В много отношения тя ми бе по-близка от моите братя и сестри. След смъртта й дълго време се будех с надеждата да чуя гласа й, както беше след смъртта на мама и татко, но я виждах само в спомените и сънищата си.

Няколко месеца по-късно Арджуманд и семейството й ни напуснаха. Преместиха се в едно рибарско село на Джамна, близо до Агра. Тя не искаше да заминава, но един ден морето едва не прибра съпруга й, както бе направило с много мъже в селото. Арджуманд не можеше да си представи живота без Ибрахим и колкото и да не исках, аз я насърчих, защото най-важното за мен беше нейното щастие.

След заминаването й времето сякаш загуби значение за мен, както става с всички майки, чиито деца поемат собствения си път. Все още имах Иса. С годините любовта ни ставаше все по-силна, макар че невинаги беше лесно да остаряваме заедно. Той вече не можеше да носи камъни. Често се нараняваше и аз прекарвах все повече нощи в грижи за счупените му пръсти и навехнати крака. Започна и да забравя. Аз спях повече, движех се по-малко и рядко влизах в морето. Въпреки годините и болестите ние бяхме щастливи. Все още бяхме заедно и се радвахме на всеки изминал ден.

Но всичко си има край. Един ден седяхме на брега и гледахме вълните, когато ужасяваща болка прониза Иса в главата. Той извика и се свлече на пясъка. До вечерта тялото и дори вълшебните му ръце се парализираха. Издържа три дни. Не напуснах постелята му нито за миг. Последната вечер легнах до него и го взех в ръцете си. Той не можеше да отвърне на прегръдката ми, но очите му горяха от любов и ние смесихме сълзите си в едно.

Как да пожелаеш лек път към вечността на любимия човек? Как да потушиш болката в собствената си душа? През живота си учих много, но дори и най-дебелите книги не можаха да ме научат как да преживея раздялата с любимите. Исках да бъда силна, не можех да допусна душата му да тръгне към рая, докато аз подсмърчам и си бърша носа, но не можех да скрия мъката си.

— Остани! — мълвях безспирно. — Моля те, остани още малко!

— Ти ще ме намериш — прошепна той. — Ти… винаги ме намираш.

Животът на Иса изтичаше от вените с всеки удар на сърцето. Аз го прегръщах силно, сякаш ръцете ми можеха да го задържат при мен.

— Тогава ме вземи с теб — замолих го, целунах сълзите му, усетих вкуса им и пак помолих: — Моля те, вземи и мен!

— Ти… си с мен. Ти винаги си с мен.

Гласът му започна да губи силата си и аз се приближих до устните му, за да не пропусна нито една негова дума.

— Студено ли ти е, любов моя? Или топло? Какво да направя за теб?

— Целуни ме!

Целунах го. Колко много ми се искаше някакво чудо да ни върне три десетилетия назад, да ни направи отново млади! Помилвах белите му коси.

— Благодаря, любов моя! Ти придаде смисъл на живота ми.

— Ти сама го направи.

— Може би, но без теб аз съм просто аз, а с теб ставаме ние.

Сълзите ми намокриха лицето му. Очите му се затвориха. От устата му се отрони неразбираем звук.

— Ще те намеря отново, любов моя — промълвих. — Знам, че ще те намеря сред каменните отломки и двамата ще продължим да строим и в рая.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Обещавам!

Той успя да отвори очи за последен път и ме погледна.

— Обичам те, лястовичке!

С тези думи ме напусна.

 

 

Когато завършвам историята си, вече е нощ. Внучките ми плачат, задават безброй въпроси. Питат за Шиваджи. Той загина при едно свлачище два месеца след като освободи Иса и Арджуманд. Предполагам, че не се е възползвал от тайната ми, въпреки че по едно време плъзна слух за убийци, промъкнали се в Червената крепост. Питат ме също дали съм се страхувала, че Аурангзеб ще ме открие.

— Ето защо не искам да оставам повече тук — отговарям. — Два дена ми стигат. Утре тръгвам обратно към морето.

— Толкова скоро? — възкликва Рурая и бърше сълзите си. — Може ли да дойдем с теб? Татко тъгува за село, а мама — за теб.

— Тогава тръгвайте с мен.

Гюлбадан се взира в Червената крепост.

— Но защо, Джаха? Защо не се опита да си отмъстиш?

— Защото отмъщението не носи удовлетворение — отвръщам. — Аз победих, той загуби. Империята му се разпада, поданиците му го мразят, а страхът измъчва съня му. Омразата отнема силите му, а моята любов ме прави силна.

Те продължават с въпросите, но умът ми вече пътува за другаде.

Индусите може би са прави, че живеем няколко живота. Но те не са независими един от друг, а са заключени във времето от раждането до смъртта ни. Моите животи са прости й ясни — учех като дете, изследвах света като момиче и обичах и давах любов като жена. Това са различни животи, но все пак свързани помежду си.

Низам поема към отсрещния бряг, където бащата на Гюлбадан и Рурая ги чака. Целувам ги и му ги предавам. Пожелавам приятен път на приятеля си, но знам, че той ще ме следва като сянка. Тръгвам към Тадж Махал. Арките му ми напомнят за грацията на мама и за изкуството на Иса.

Ислямът учи, че след смъртта душата ни отива в Небесните селения, среща се с приятели и роднини, заобикаля се с любимите си храни и неща и се радва вечно на щастието си. Но сега, допряла ръце до мрамора, усещам ясно, че част от него е тук, в камъка, а пръстите ми долавят топлината на сърцето му.

Дали беше любов? По-скоро сливане на две души. Любовта е човешко чувство, а единението, което усещах, беше така съвършено, че не можеше да принадлежи към света на простосмъртните. Иса беше с мен, галеше камъка с моите ръце и плачеше с моите сълзи.

— Колко много ми липсваш! — мълвя и галя белия камък. — Моля те, ела в сънищата ми!

Отговор не последва, но аз знам, че ще дойде. Аллах бе взел тялото му, но той беше тук. Все още разговарям с него, разказвам му за Тадж Махал и за нашето дете, а той продължава да ме нарича Лястовичка. До него са мама, Дара и татко. Виждам и Ладли. Те са весели, изглеждат млади и щастливи и ме викат при себе си.

Много хора се боят от смъртта, но аз я чакам с нетърпение, защото живях пълноценно. Обичах и бях обичана. Оставих частица от тази любов тук, на земята.

И любовта ми ще пребъде.