Джон Шорс
Под мраморното небе (6)

Изпълнено обещание

Видях родителите си чак в края на лятото. Армията ни се завръщаше с победа и целият град излезе пред портите на Агра, за да приветства нашите войници с фанфари и фойерверки. Гледката беше впечатляваща. Най-отпред вървяха военнопленниците. Нещастниците бяха навързани на общи вериги и с мъка успяваха да вървят в редица. Униформите им бяха свалени и единствено препаската през слабините прикриваше нещо от потните и окървавени тела. Повечето от тях бяха яки, мускулести мъже и щяха да са желани роби във всеки дом.

Кондамир оглеждаше внимателно пленниците. Той се нуждаеше от свежа кръв за мините и се гласеше да отиде на пазара за роби утре рано, преди наддаването да е започнало. От разговорите на слугите дочух, че имал връзки с някого от офицерите и винаги се снабдявал с най-добрата стока.

— Жалки същества — измърмори той и лапна шепа шамфъстък.

Беше наместил дебелия си задник върху красив расов жребец, а за мен бе оставил старата кобила. Въпреки това бях доволна, че присъствах на посрещането, нищо че съпругът ми ме бе изблъскал в края на пътя. Този път в чест на победата бе настоял да облека най-хубавата си роба и да сложа богати накити.

— Изглеждат уморени — казах аз.

Въпреки че деканите бяха наши врагове, ми стана жал за тези мъже. Телата им блестяха от пот, а раните им цвърчаха под жестокото обедно слънце.

— Чакай да ги видиш след месец работа в мините. Кой им е виновен, че са страхливци? Да бяха умрели с чест на бойното поле.

Понечих да му напомня, че той самият не е участвал в нито една битка, но спрях навреме.

— Може да са ги пленили изненадващо — отбелязах кротко.

— На война няма изненади, жено. Изправи се срещу врага! Мушкай! Ръгай! Унищожи! Но ти не ги разбираш тия работи. Добре, че поне за дърветата знаеш нещо.

Отказах се да хабя повече думи за него и насочих цялото си внимание към шествието. Не беше лесно да различа императорското семейство в навалицата, още повече че голяма част от мъжете носеха шлемове. След пленниците се зададе безкраен поток от пехотинци. Следваха ги слоновете — стотици слонове със стотици мъже на гърбовете си. Те теглеха оръдията и каруци, пълни с плячка, ранени войници и жито. На гърба на всеки слон седеше дребен човек, наречен махалт и направляваше хода на животното, като дърпаше ушите му със закривена в края пръчка.

За момент се уплаших, че съм ги изпуснала, но тогава забелязах царските знамена, сигурен знак за появата на императора. Забарабаних нетърпеливо с пръсти по седлото. Както винаги татко бе възседнал най-големия от бойните слонове. На гърба на животното имаше дървена платформа, отрупана с разноцветни възглавници. Върху тях седеше императорът. Огромен, богато украсен чадър му пазеше сянка. До него лежеше инкрустиран със злато мускет.

Пред и зад слона вървяха бели атове. С радост разпознах братята си. Конете им бяха украсени с кожени ризници, подобни на плащове, с метални шипове. По традиция те се боядисваха в ярки цветове, а шиповете бяха медни, златни или сребърни. Муцуните на конете бяха покрити с цветни железни маски.

Махнах с ръка и за щастие Дара ме забеляза, наруши процесията и се приближи към мен. Тълпата от дрипави хлапета се раздели на две, за да го пропусне. Той им хвърли няколко монети, свали златния шлем и изтри потта от челото си. Изглежда, се чувстваше неудобно в тежката ризница с остри сребърни шипове.

Както повеляваше етикетът, Дара размени любезности със съпруга ми. Отговори с няколко думи на въпросите му за битката и нетърпеливо се обърна към мен. Лицето му грейна в усмивка.

— Сърцето ми прелива от щастие, че те вижда отново, Джаханара! — каза той.

Изгарях от желание да го прегърна, но останах неподвижна, защото такава проява на чувства със сигурност щеше да вбеси Кондамир.

— Липсваше ми, братко — отвърнах сдържано аз. Пръстите ми забарабаниха още по-силно по седлото. Ненавиждах глупавите правила, които ми забраняваха да го докосна. — Къде е мама?

— Някъде назад. Искаше да язди, но коремът й вече е много голям и татко й нареди да пътува в носилка.

Той ми намигна леко. И двамата знаехме, че баща ми никога не можеше да нареди нещо против волята й.

— Дали ще е възможно да ви видя по-късно?

Той ми се усмихна и след гранясалата усмивка на Кондамир зъбите му ми се видяха неестествено бели.

— Утре баща ми организира куамарга в чест на победата. Защо не се присъединиш към нас сутринта? Ще прекараме деня в шатрата на императора.

— Ти няма ли да участваш в гонитбата? — изненада се Кондамир.

Куамарга беше най-популярният вид лов в империята и всички мъже участваха с удоволствие в него.

Дара потръпна от отвращение.

— Да преследвам изплашено до смърт животно е нещо, което с радост ще пропусна.

— Много от воините намират, че е забавно да убиваш. Аз също.

— Ето ти чудесна възможност. А през това време аз ще поговоря с прекрасната ти съпруга.

Кондамир отвърна с презрително грухтене. За него бях всичко друго, но не и прекрасна. Дара застина, сякаш не беше сигурен, че е разбрал правилно реакцията му. Помислих, че ще ме защити, но той ни пожела приятен ден и побърза да заеме мястото си до татко. Армията вече влизаше в града и Кондамир, забелязал, че повечето от знатните люде се разотиват, обърна коня към дома. Последвах го с разтуптяно сърце. Най-после щях да се видя с любимите си хора.

На вечеря едва успявах да седя на едно място, а през нощта намерих сили да изтърпя зловонието на мъжа ми без протести. Спах съвсем малко, обзета от трепетно очакване. Жадувах да докосна корема на мама и да чуя новини за двора. Бях изпуснала толкова много!

 

 

Щом се развидели, скочих и приготвих храна за Кондамир. Той стана рано, яде с неудоволствие от закуската ми и веднага потърси коня си. Слугите щяха да отидат пеша, а на мен най-сетне ми беше даден приличен кон. Одеялата и храната бяха прибрани в торбите към седлата и ние, без да губим повече време, поехме към реката. Кондамир размахваше голям лък и сабя, но не беше взел мускета си. При този лов много рядко се използваха пушки, защото с тях ловът приключваше бързо и мъжете не можеха да се насладят на уменията си.

Стигнахме безпрепятствено до реката. По пътя съпругът ми изяде една печена патица и почти изпразни пълния кози мях с арак. Аракът беше силна напитка от ферментирал ориз, меласа и палмов сок. Веднъж го опитах и щеше да ми хареса, ако не бях така изкушена от фините питиета на бащината ми трапеза. Но Кондамир го намираше за неустоим. Понякога пиеше цял ден или поне докато заплетеше езика. Тогава започваше да ме ругае, докато силите му го напуснеха и накрая се строполяваше в несвяст на пода.

Из пътя той не намери за необходимо да разговаря, а и аз не положих никакви усилия да завържа разговор. Само веднъж се обърна към мен и избълва ядосано:

— Всяка жена, заслужаваща поне торба сол, би попитала съпруга си дали се чувства добре.

— Как си в този прекрасен ден, съпруже? — попитах мило аз.

Той хвърли по мен наполовина изяденото патешко бутче и пришпори коня си. Последвах го и тихичко си запях една от песните, научени в харема. Слънцето вече беше високо над нас. Коритото на реката постепенно се стесни, а водите й станаха по-бързи. Тук дърветата бяха много повече отколкото край Агра. Издигаха се над земята като непокорни кичури коса. Между тях растеше тънка тъмнозелена трева. В меката й пазва живееха най-различни диви животни. Вдигнах поглед и видях три ястреба. Разперили големите си криле, те се рееха свободно във въздуха. Усетих завист и наведох глава.

Когато най-сетне стигнахме до лагера, утрото вече преваляше. Първото нещо, привлякло погледа ми, беше високата колкото човешки бой ограда. Огромно пространство бе заградено от всички страни с преплетени един в друг клони. Трябваше ти повече време да преминеш разстоянието от единия край на кръга до другия, отколкото да свариш яйце. В центъра на кръга беше разпъната голяма украсена с пискюли и бродерии шатра, откъдето жените имаха възможност да наблюдават лова. Около нея имаше втора, по-малка ограда, но по-плътна.

При този вид лов хиляди войници тръгват от две различни места, бият барабани и вървят бавно един към друг. Подплашените животни между тях се насочват към заграждението, което е широко отворено, за да могат зверовете по-лесно да намеря входа. Щом влязат в кръга, входът се затваря и те се оказват в клопка. Тогава започва ловът.

Присъствала съм няколко пъти на куамарга и признавам, че не изпитвам удоволствие от това безразборно избиване на животни. Мъжете стрелят с лъкове по елените и глиганите, а тренирани за целта леопарди преследват по-дребния дивеч. В зависимост от големината на заграденото пространство ловът може да продължи от един следобед до няколко дни. Този кръг беше сравнително малък и аз се досетих, че баща ми бърза да се завърне в палата. Враговете го притискаха и от север, и от юг и беше ясно, че има много по-неотложни дела от това да забавлява поданиците си. А и ловът не беше неговата страст. Организираше го само за да достави удоволствие на приближените си и офицерите от армията. Освен това тук имаше възможност да наблюдава реакциите им, защото много от тях разкриваха истинската си същност по време на лова.

Дара, явно повлиян от вярванията на индусите, че всяко живо същество се преражда и преследваната лисица може да се окаже твой прадядо, категорично отказваше да участва в този спорт. Разбирах отвращението му към лова и не се срамувах за него, въпреки че щеше да бъде единственият мъж в шатрата. Пожелах успех на Кондамир, слязох от коня и забързах към малкия кръг.

Наистина, Дара беше тук, седеше върху няколко възглавници, учеше санскрит и ядеше кюфтета от козе месо. Малцина мюсюлмани умеят да четат санскрит, древният език на индусите, но брат ми беше един от най-вещите. Мама си почиваше до него. Коремът й приличаше на огромна диня. Събух сандалите, успешно преминах през натрупаните около нея плата с храни от всякакъв вид и делви с различни напитки и най-сетне бях в прегръдките й.

— Колко си голяма! — възкликнах и докоснах корема й.

Тя ме притисна до себе си и аз улових аромата на кожата й.

— Ох, Джаханара, да знаеш само колко ми липсваше! — каза тя.

Очите ми се напълниха със сълзи, но останах спокойна.

— Толкова дълго те нямаше! — промълвих и внезапно споменът от последните седмици нарани душата ми, сякаш бях малко дете. Прехапах устни, за да спра сълзите, и продължих. — Татко не е единственият, който се нуждае от теб.

Упрекнах се за детинското си поведение, но любовта ми към нея беше като малко сукалче, което се нуждаеше от майка си ежечасно. А тя бе заминала тъкмо когато се нуждаех най-много от нея.

— Какво се е случило, скъпа?

— Брак, мамо, това се случи.

— Е, и какво толкова? — каза Дара, щом се приближи към нас, за да не ни чуват останалите жени в къщата.

— Не всички мъже са възвишени като теб, скъпи братко — прошепнах аз, — а съпругите им не са така щастливи като твоята.

Обожавах Дара, но понякога неговата наивност ме обезсърчаваше.

— Ох, Дара, ако Аллах не те беше благословил като мъж, щеше да възприемаш нещата по друг начин.

Той остави книгата настрана и попита:

— Да не искаш да кажеш, че Кондамир се държи зле с теб? Вчера не забелязах нищо такова. Той…

— Моля те, спри! — прекъснах го аз. Нямах желание да обяснявам очевидното.

— Сега си вкъщи, Джаханара — стисна ръката ми мама. — Съжалявам, наистина, много съжалявам, че този брак не ти донесе радост. Аллах знае, не съм предполагала, че ще стане така. Как да ти помогнем?

Мама беше силна жена и аз се уплаших, че ще ме помисли за слабохарактерна ревла, която слага личното си щастие пред дълга. Тя самата бе омъжена по подобен начин и ако исках да заслужа уважението й, трябваше да запазя мълчание.

— Разкажи ми за пътуването — казах, след като изчаках слугите да поднесат прясна вода с лимон — и за бебето. Как е то?

— Подскача в мен като маймунка — усмихна се мама и оправи воала ми.

— Боли ли те?

— Не, но въпреки големия си опит го намирам за странно.

Интересът на мама към политиката не й пречеше да се наслаждава на бъдещото си майчинство като всяка друга жена. И с мен ли щеше да бъде така? Щяха ли да ми стигнат силите да бъда добра майка и уважавана личност като нея? Беше ли възможно за другите жени, които не бяха съпруги на императора, да бъдат така перфектни във всичко?

— Битката беше жестока — заговори мама и разсея мислите ми. — Имах възможност да гледам от прикритието.

Тя хвърли бегъл поглед към Дара и ми се стори, че между тях протече някакъв ням диалог.

— Какво е станало? — обърнах се към него.

Очите на брат ми, обикновено толкова спокойни, сега горяха от напрежение. Отвори уста, но ненадейно спря и погледна мама. Тя кимна и той продължи:

— Аз… убих. Убих за пръв път.

Не бях сигурна как трябва да реагирам. Знаех, че цени човешкия живот повече от всичко.

— Ох, Дара! — измънках. Сърцето ми се сви от жал.

— Мускетът ми го надупчи като решето.

— Толкова съжалявам!

— И аз. Съжалявам за мъртвия и за това, което видях.

— Какво видя?

— Брат ти.

— Аурангзеб?

Дара успя да овладее дишането си и думите му потекоха като река, сякаш вече не можеше да крие спомена в себе си.

— Той беше в челните редици, рамо до рамо с войниците. Битката… беше адски шум, прах… Слоновете тръбяха тревожно, а оръдията… оръдията тракаха неспирно като гръмотевици.

Спря за момент и разтри челото си.

— Бях потресен, Джаханара, не можех да мисля… Аурангзеб поведе хората. Те му вярваха безрезервно, бяха готови да умрат за него и успяха да пробият вражеските редици. Хвърляха се напред без страх, колеха наред, падаха и не ставаха…

— Ако искаш, можем да поговорим по-късно…

— Трябваше да го видиш тогава — прекъсна ме той. — В един момент… с един удар на сабята си покоси двама наведнъж. После, не бяха минали и десет удара на сърцето, дойде време за молитва. Той остави оръжието на земята и се обърна към Мека.

Дара поклати невярващо глава.

— Около него загиваха хора, слоновете беснееха, но той беше спокоен. Нечовешки спокоен. Приключи с молитвата и се хвърли в битката с още по-голямо настървение. Когато врагът се предаде, той обра отсечените глави от бойното поле и ги натрупа на огромна купчина.

— Жестоко е, знам — обади се мама, — но мъжете го обичат именно заради това и в крайна сметка враговете отстъпиха, нали?

— Да, те наистина го обичат — промълви бавно Дара. Явно не можеше да си обясни защо е така. — Повтаряха името му и благодаряха на Аллах, че имат такъв водач. Знаеш ли, той се обгражда само с мюсюлмани. Индусите изпраща при мен, но те са доволни.

— Какво мисли татко за това разцепление? — попитах аз. В далечината се чу тъпан.

— Татко се опитва да поддържа мир между нас и индусите, но не иска да прекърши волята на Аурангзеб.

— Така и трябва да бъде — каза мама. — Силата на бащата расте чрез синовете му. Хората на изкуството и политиците те обожават, а войниците се тълпят около брат ти. Силна комбинация.

Рядко се случваше да не съм съгласна с мама, но сега не можех да я подкрепя. Силата на империята се дължеше на единството на нашата армия, всяко разцепление я отслабваше. Но езикът ми никога не би се обърнал срещу нея.

— Бил си прав да убиеш онзи войник, Дара — изрекох. — Предпочитам да видя него мъртъв вместо теб.

Дара ми благодари, обърна се на изток и устните му зашепнаха молитва. Тъпаните забиха още по-силно и техният ритъм прикова вниманието ми. Станах и погледнах навън. Дивите животни бягаха към заграждението. В началото видях само няколко газели, но след тях се появи тигър, пет-шест антилопи и още толкова зайци. Скоро цяла глутница зверове се насочи към входа. Те влязоха в кръга и панически затичаха във всички посоки. Вратите се затвориха и конниците нададоха диви викове. Клането започна. Моят съпруг се бе изтеглил към периферията на кръга и стреляше, но стрелите му не достигаха целта си. Явно се страхуваше от побеснелите животни и не смееше да се приближи.

Братята ми и татко бяха от малкото мъже без коне. Шах и Мурад преследваха заедно един глиган. Обсипваха кървящото животно с дъжд от стрели и скоро щяха го повалят. Татко беше зад тях. Тетивата на лъка му беше опъната, но виждах, че няма желание да стреля. Аурангзеб беше в средата на врящия котел. Туниката му бе изпръскана с кръв, ятаганът му сечеше наред, всичко около него се къпеше в собствената си кръв. В суматохата един тигър затича срещу него. Внезапно Аурангзеб издаде глава напред, като кобра, готова да нападне. С един замах преряза гърлото на великолепното животно и то се строполи в краката му.

Ужасена от отвратителната гледка, се отдръпнах, седнах до мама и положих ръка върху корема й. Стори ми се, че усещам сърчицето на малкото създание, но може да бяха и ударите на тъпана.

— Нервна ли си? — попитах.

Тя се пресегна и оправи диадемата ми.

— Усещам необичайно напрежение отвътре. Когато моментът настъпи, искам да си до мен, Джаханара.

Пръстите ми си играеха с подгъва на робата, но изведнъж замръзнаха.

— Трябва да попиташ Кондамир.

— Бих го сторила веднага, но от това, което чух, се страхувам, че може да ми откаже. Тогава ще се наложи да го накажа.

Тя направи гримаса и аз разбрах, че това би й доставило удоволствие.

— Не, скъпа, по-добре баща ти да говори с него. И отсега нататък ще бъдеш винаги до мен.

— Наистина ли?

Тя ме целуна по бузата.

— Твоето присъствие ще ми помогне да преживея по-лесно родилните мъки.

Сърцето ми се изпълни с благодарност и любов към нея. Ако знаех каква болка я очаква, нямаше и за миг да се отделя от нея.

 

 

Раждането започна със сезона на мусоните. Мама придружаваше баща ми и съветниците му при едно пътуване до Бурханпур, западнал район в горната част на Декан. Враговете ни искаха реванш и нашата армия търсеше начини да защити интересите си. Бях против мама да пътува в това състояние, но тя настоя. Двамата с баща ми рядко се разделяха и за нея беше непоносимо да остане в Червената крепост сама.

Знаехме, че раждането наближава, и мама настоя да тръгна с тях. Очаквах съпругът ми да се възпротиви, но за моя изненада той прие заминаването ми без възражения. Предполагам, че беше решил да се позабавлява на воля, без да му развалям настроението, защото момичетата му се чувстваха неудобно в мое присъствие, страхуваха се да не засегнат с нещо дъщерята на императора.

Бурханпур беше размирно място. В земите му непрекъснато се водеха войни и последиците бяха очевидни. Разпънахме шатрата на огромното поле извън градските порти. Също като своите предшественици, татко винаги разполагаше челния отряд в импровизиран град, близо до центъра на бойните действия. Разпъваха се безброй шатри и се настаняваха неколкостотин мъже и жени. За да изминеш града от единия до другия край, отнемаше половината от сутринта. В него имаше всичко необходимо за живот — пазар, болници, джамии, дори малък харем. Освен с войници покритите със слама улици се изпълваха със свещеници, наложници, търговци, ковачи, готвачи, художници и администратори. В периферията се строяха подвижни конюшни за слоновете, камилите и конете.

Щом мисията ни приключеше, всичко щеше да се натовари на волски каруци и да се прибере в Агра, а когато някъде се откриеше нов фронт, независимо дали в пустинята или из провинциите на Бенгал, градът щеше отново да се транспортира и да се построи по същия начин.

В центъра на импровизирания град се намираше шатрата на императора. Беше толкова голяма, че лесно можеше да се обърка с палат. Червените й стени бяха високи колкото изправен на задните си крака слон, а ширината й беше двеста крачки. Тя съдържаше всичко необходимо и осигуряваше полагащия се на семейството лукс.

Не се отделях и за минута от мама. Докато татко прекарваше деня с офицерите в съседната палатка, ние се разполагахме върху дебелите килими и копринени възглавници и се вслушвахме в далечните гърмежи на битката. Денонощният тътен на оръдията ме разстройваше и аз копнеех да го заменя с чуруликането на птичките, но вместо това около нас се разнасяха гърмежи и писъци на ранени. Молитви за спасение огласяха нощта чак до ранните часове на утрото.

Слугите горяха сандалово дърво, за да прогонят миризмата, идваща от войнишкия лагер, но всичко беше напразно. Повдигнеха ли платнищата на шатрата, вътре нахлуваше нетърпима смрад на тор, войнишка пот и загнила плът. Миризмата не идваше само от ранените войници в близката болница, но и от гноясалите рани на слоновете и конете. Слоновете бяха много ценни за армията ни и за лечението им не се пестяха средства.

Предвид отвратителната гледка и вонята, Бурханпур не беше подходящо място за раждане, но двете с мама не можехме да направим нищо, освен да се молим за бързо приключване на бойните действия. Уви, краят на войната не идваше и една нощ родилните болки започнаха.

През втората седмица от престоя ни бебето стана нетърпеливо. Водите на мама изтекоха и веднага извикахме личния лекар на императора. В стаята бяхме аз, баща ми и три акушерки. Нашите мъже рядко присъстваха на раждането, но татко не бе пропуснал появата на нито едно от децата си. Веднъж ми каза, че това са най-щастливите мигове в живота му.

Нощта беше студена и ветровита. Зад стените на шатрата вилнееше истинска буря. Валеше проливен дъжд и за момент ревът на оръдията ми се стори само далечен спомен.

Мама лежеше върху дебел пласт одеяла, главата и гърбът й бяха подпрени на възглавници. Докторът измери пулса й и нареди да приготвят чисти парцали. До него имаше сребърна купа с вряла вода, където бяха инструментите му. Един от тях ми заприлича на два съединени черпака. Бях присъствала няколко пъти на раждане на мама и се чувствах спокойна. Въпреки болката тя сияеше с някаква вътрешна светлина, присъща само на бъдещите майки. Без накитите си изглеждаше дори по-красива и аз й го казах.

— Понякога ненавиждам бижутата — прошепна. — Но диамантите означават сила и власт, а без властта, аз губя цената си.

Никога няма да мога достигна мъдростта й, помислих си тогава, нито ще бъда толкова прекрасна и обичана.

Целунах я и хванах ръката на татко. Коленичихме до нея и зачакахме. Скоро дойде и първата контракция. Тя изпъшка и промълви:

— Идва.

Въпреки студа по челото й заблестяха ситни капчици пот. Докторът преброи до двеста деветдесет и пет и тогава дойде втората контракция. Беше по-силна и по-болезнена.

Той опипа корема й. Очите му припламваха от мигащата светлина на свещниците. Беше възрастен човек с дълга до гърдите брада и леко накуцваше. Беше изродил повече бебета, отколкото са кърлежите по тялото на бик, но явно раждането на императорското дете го безпокоеше. Изглеждаше видимо притеснен.

— Как ще го наречем? — попита татко и махна един залепнал за челото й кичур.

— Него?

— Рита прекалено силно за момиче. Освен това коремът ти никога не е бил толкова голям.

— Ще… — започна тя, но я разтърси нова контракция и прехапа устни. Пое дълбоко въздух, за да възстанови дишането си, и продължи: — Ще му дадем име на художник. На земята има прекалено много имена на воини.

Лекарят й подаде чаша с някаква отвара.

— Изпий това, господарко. Ще облекчи мъките ти.

Тя го пое и отпи. Сигурно беше горчиво, защото направи гримаса.

— Да не е отрова? — опита да се пошегува.

— Само за болката.

Нощта напредваше, контракциите ставаха по-силни и по-чести. Мама се гърчеше от болка, от очите й бликнаха сълзи.

— Ах, ако можех да поема болката ти, любов моя! — стисна ръката й татко. — Да те освободя от нея и да я заровя дълбоко в себе си.

Изтрих челото й с мека кърпа и попитах:

— Нали първото боли най-много?

— Ох, да беше вярно — успя да промълви, преди болката отново да стегне тялото й.

Татко се свиваше при всеки неин стон и аз подозирах, че неговата болка беше равностойна с нейната. Тя поиска да захапе нещо и аз й подадох чиста кърпа. Контракциите сякаш преливаха една в друга. Пъшкането премина във вой, а воят — в писък.

— Виждаш ли го? — попита развълнувано татко.

Небето се раздираше от гръмотевици.

— Виждам крак — отвърна лекарят. — Обърнато е със задницата си.

— Какво означава това? — разтревожих се аз.

— Че детето се опитва да остане в утробата — замислено отвърна той. — Не е готово да излезе.

Мама изпищя и аз стиснах ръката й.

— Той идва, мамо, идва! — казах и горещо се замолих Аллах да облекчи мъките й.

— Скоро ще излезе, скъпа — насърчи я татко. — Веднъж да отвори очи, ще ви държа в прегръдките си цяла нощ.

Тя се опита да каже нещо, но от устата й излезе само стон. Сълзи покриха лицето й, страдаше ужасно.

— М-моля ви… — успя да произнесе.

— Не можеш ли да й дадеш още нещо? — извика татко. Очите му гледаха като на диво животно и аз се изплаших за него.

— Опасно е, господарю. Ще й дам още малко — отвърна лекарят и капна в устата й още няколко капки от отварата. Видях, че езикът й е разранен, явно го бе прехапала. Спокойното й лице сега се гърчеше в агония. Лекарят смени окървавените кърпи между краката й и се надвеси над нея.

— Трябва да напъваш по-силно, господарко — каза тревожно той.

— Много боли.

— Напъвай силно, господарко! Напъвай!

Тя напъна и изкрещя. Двамата с татко едва я удържахме.

— Велики Аллах — замоли се той, — направи така, че всичко да свърши по-скоро и аз ще ти построя красива джамия. Ще нахраня и облека твоите бедни. Ще…

Аз също се замолих, но, уви, само бурята ми отговори. Лекарят продължи да я моли да напъва. В гласа му се усещаше отчаяние. Кръвта вече образуваше локва под нея. Всички кърпи бяха напоени. Той вкара пръсти в нея и се опита да измести детето. Притихнах, за да не пропусна плача му, но чух единствено мъчителното охкане на мама.

— Какво става? — надвеси се над него татко.

— Детето се е извъртяло и не може да мине през родилния канал.

— Освободи я от него! — проплака той.

Виковете на мама отслабнаха. Погледът й започна да блуждае.

— По-бързо, татко! — извиках. — Направи нещо, моля те!

Татко избута стария лекар и коленичи пред нея.

— Кажи ми какво трябва да направя!

Лекарят му обясни, татко свали пръстените си и влезе в нея. Опитваше се да не я нарани, лицето ми бе вцепенено от напрежение. Не успя да го извърти, но ненадейно бебето само се изхлузи от затвора си. Пъпната връв беше здраво омотана около врата му. Беше цялото в кръв, красиво и безжизнено. Татко го премести настрани и отново извика лекаря.

— Спри кървенето!

Лекарят покри отвора с чисти кърпи, но те веднага се обагриха в червено. Настъпи ново мъчително чакане.

— Съжалявам, господарю! Времето й изтича — каза накрая той и наведе глава.

— Не! Направи нещо!

— Животът й е в ръцете на Аллах.

Татко се свлече до нея, заплака и започна да вика името й.

— Моля те, не си отивай!

Очите на мама проблеснаха, но нова вълна от болка я накара да ги затвори отново.

— Не плачи, скъпи — прошепна тя.

— Моля те, Аллах, не й отнемай живота! Вземи моя, ако трябва, но нея запази! Моля те!

Сълзите ми се сляха с неговите и покапаха по лицето й.

— Остани при нас, мамо!

Устните й трепнаха. Тя се опита да се усмихне.

— Аз… спи ми се.

Лекарят и акушерките безшумно напуснаха шатрата. Целунах челото й и я поех в прегръдките си. Притиснах се към нея както към онзи клон в реката.

— Моля те, не ни оставяй! — извиках, но сълзите ме задавиха. Думите ми умираха заедно с нея.

— Приближи се — прочетох по устните й.

Доближих се и усетих горещия й дъх.

— Остани до него. Той има нужда от теб.

— От мен?

Тя се опита да ме погали, но усилието беше твърде голямо за нея.

— Грижи се за него.

— Но, мамо…

— Ти си силна. Много по-силна, отколкото си мислиш.

— Няма да се справя без теб. Трябва да останеш!

— Моля те, Джаханара!

Погледът й се премрежи и колкото и да не исках да го призная, осъзнах, че краят й е близо. Погледнах към коленичилия в краката й татко.

— Ще се опитам — казах и избухнах в сълзи.

— Обичам те и се гордея с теб.

Притиснах я здраво в прегръдките си и целунах устните й. Не исках да я пусна, но татко се приближи и аз отстъпих назад. Неговата целувка беше по-нежна и по-дълга от моята. Тя позна устните му и се усмихна.

— Любов моя?

— Да, скъпа?

— Ще ми направиш ли една услуга? — Гласът й отслабваше, силите й изтичаха заедно с кръвта. Татко кимна. Нямаше сили да говори. — Първо, грижи се добре за децата ни, и второ, влюби се отново.

— Не, сърцето ми ще умре заедно с теб!

Тя поклати глава.

— Тогава искам… да ми построиш… красива гробница… идвай да ме видиш на годишнината… от смъртта ми.

— Ще ти построя — промълви той и заплака като дете.

Тя започна да се бори за въздух.

— Ела, скъпи… искам да те чувствам до себе си… да те докосвам…

Той я взе в ръцете си и я залюля като бебе.

— Винаги ще те помня, моя единствена любов — прошепна той. Устните й се разтвориха, но от тях не излезе звук. — Винаги! Докато съм жив!

Той я целуна и я държа в прегръдките си, докато Аллах прибра душата й.

Заплакахме, а нощта заплака с нас.