Джон Шорс
Под мраморното небе (23)

Шиваджи

Спахме целия следобед и през нощта, и тръгнахме чак сутринта. Вече не бе необходимо да пътуваме през нощта, защото в планината беше прохладно. Освен това пътят през нея беше неравен и дори нашите опитни коне щяха да се нуждаят от светлина. И така, прекосихме реката и скоро стигнахме в подножието на планината. Хълмовете й се издигаха величествено над нас и аз открих, че често поглеждам към тях. Основата им беше покрита с море от свежа, зелена трева, тялото им бе загърнато с було от гъста мъгла, а острите им кафеникави върхове пробождаха облаците.

За моя изненада с приближаването им забелязах, че тази най-безводна част от Индостан се превръща в плодородна градина. Всичко тънеше в зеленина, сякаш някъде тайно бликаше вода. Там, където до скоро се виждаха само ниски храсти, сега имаше мек зелен килим. Всичко цъфтеше, всичко бе пълно с живот. Бях чела за джунглата, където валеше всеки ден, но да видя с очите си това изобилие беше омагьосващо. Маймуни скачаха из покритите с мъх клони, разноцветни папагали се криеха зад големите им като щитове листа. От време на време цяло ято от тези птици излиташе, за да търси храна на друго място и небето почервеняваше от алените им крила.

Пътувахме цели три дни из тесните планински пътеки. Низам непрекъснато беше нащрек, защото дърветата бяха нагъсто и цял отряд можеше безпрепятствено да ни проследи. Извади сабята и я сложи в скута си, показа ми как да стрелям с мускета, ако се наложи, и го привърза към седлото ми. Пушката беше дълга и тежка, но мисля, че щях да се справя при нужда.

Няколко пъти срещнахме декани. Те винаги пътуваха пеша и нито веднъж не ни създадоха неприятности. Веднъж срещнахме група жени да берат диви плодове, докато мъжете им преследваха глиган. Дадох малко сушена риба на едно момиче в замяна на торба с череши. Не бяхме опитвали плод от седмици.

С приближаването ни до Биджапур белезите на войната станаха по-видими. Из гънките на планината започнаха да се показват бойници и каменни укрепления със стражеви кули. Зад стените им стояха воини и внимателно наблюдаваха всяка наша стъпка.

Натъкнахме се и на една група декански войници. Такива банди бяха неизбежни по време на война и понякога достигаха неколкостотин души. За наша изненада те не бяха настроени враждебно. Попитаха ни накъде сме тръгнали и приеха лъжите ни на доверие. Изглеждаха изтощени, много от тях бяха ранени и с мъка влачеха доспехите си. Низам рискува и попита за армията на Аурангзеб. Казаха му, че напуснали долината преди седмица. Този път сблъсъкът бил грандиозен, но деканите успели да отблъснат нашите, с цената на много жертви. Някои смятаха, че са се върнали на север, други се кълняха, че ги видели да поемат още по на юг. Ние посрещнахме информацията със смесени чувства. От една страна, бяхме разстроени от изхода на битката, но от друга, си отдъхнахме, като разбрахме, че Аурангзеб не е наблизо.

Отне ни още един ден да стигнем до Биджапур. Градът не се отличаваше с нищо интересно. И тук имаше покрити с плочи улици, пазари и дворци, но на всяка крачка се сблъсквахме с доказателства за скорошната кървава битка: трупове, разрушени домове, съборени прикрития, погребални процесии. В центъра на града се издигаше крепостната кула — солидна сграда от камък и хоросан. Върху назъбените й стени имаше оръдия, зад тях стояха воини с брони и шлемове.

Оставихме конете в една близка конюшня и тръгнахме към крепостта. Около нея се издигаше стена от остри камъни и единственият достъп беше широката каменна стълба. Докато се изкачвахме към портата, забелязах, че зад всеки камък дебне войник и всички гледат в нас. Никой не ни попита къде отиваме, но враждебните им очи дебнеха всяко наше движение. Пазачите на портата бяха с дълги копия, а над нея бяха разположени още дузина воини с насочени към нас мускети.

— Дали постъпваме разумно? — прошепна Низам, докато пристъпвахме прага на крепостта.

Сега, когато бяхме толкова близо до Иса и Арджуманд, аз отказах да търся друга стратегия. Не и когато всяка моя крачка ме приближаваше все повече до любимите ми. Не и когато едва удържах желанието си да изритам сандалите от краката си, да полетя към тях, да ги притисна до сърцето си и никога да не ги пусна. Отхвърлих всички съмнения и казах уверено:

— Всичко ще бъде наред!

Планът ми зависеше от това да стигна до султана без инциденти. Очаквах да го намеря на трона, заобиколен от съветниците си. Проблемът беше, че наоколо имаше твърде много сгради. Почти не се различаваха една от друга и повечето завършваха с островърхи кули. Султанът можеше да е във всяка от тях.

Обърнах се към един от войниците на портата. Отначало той се намръщи, но аз се усмихнах мило и леко му се поклоних. Лицето му се проясни.

— Извини ме, войниче — попитах, — но къде мога да открия султана?

Той протегна отсечената си до китката ръка към една сграда с големи балкони.

— Но не вярвам, че ще ви приеме — добави и се ухили. — Сега се забавлява с Шиваджи.

Татко ми бе говорил за Шиваджи, предводител на индусите мурати, заклети врагове на империята. Те живееха в планините около Биджапур. Смятани за плебеи сред индусите, под командата на младия харизматичен Шиваджи те постепенно се бяха превърнали в сериозна заплаха. Подозирах, че двамата със султана се бяха съюзили срещу баща ми.

Тръгнах направо към посочената от войника сграда. За мое учудване на входа имаше само двама войници. Те преградиха пътя ни, но аз извадих шепа перли от джоба си, подадох им ги и ние бяхме допуснати без повече въпроси. Вътре помещението беше приятно прохладно. Мраморният под и красивите тапети излъчваха уют и свидетелстваха за богатство и разкош. Из залата се разхождаха хора в красиви туники, което ми напомни за моите вехти дрехи. Слуги в снежнобели сарита разнасяха свежи плодове, козе сирене и еленско месо. При вида на печеното устата ми се изпълни със слюнка, но аз устоях и не погледнах повече към подносите. Огледах се и видях стълба, водеща към втория етаж. Предположих, че гранитните й стъпала ще ме изведат до балконите, и тръгнах по тях. Надявах се, че султанът и Шиваджи ще са там. По стъпалата бяха наредени войници и пазеха зорко достъпа до покоите на владетеля. Не ни спряха, но ръцете им стискаха здраво дръжките на сабите.

На втория етаж бяха спалните помещения. Стилът и подредбата им не се различаваха от нашите. И тук имаше дебели килими, одеяла и възглавници с най-различна форма. В дъното на коридора бяха балконите, отрупани с прекрасни цветя в глинени саксии, маси с всевъзможни лакомства. В средата на една издигната площадка стояха двама мъже. Другите хора бяха долу, извън площадката. Нямаше нито една жена.

— Все още можем да ги освободим със сила — прошепна Низам, докато вървяхме към балкона. — Деканите са лукави, не трябва да им се вярва.

Забавих крачка. Навярно беше прав. Мама никога не би се оставила толкова беззащитна, не би отишла сама в леговището на врага. Без съмнение би измислила по-добър план. Аз бях допуснала да стигна дотук напълно неподготвена за действията на враговете ни и против волята на приятеля ми, който ги познаваше достатъчно добре и ме бе предупредил за опасността.

Коленете ми се разтрепериха. Обърнах се към изхода, но един мъж вече ни бе забелязал. Видя страха в очите ми и ни даде знак да се приближим. Поколебах се, но той отново ни повика с жест. Тръгнах към него и се опитах да прочета намеренията в очите му. Щом стъпихме на балкона, настъпи тишина. Всички погледи се насочиха към мен и аз се засрамих от дрипите си. Добре, че Низам беше до мен. Повечето от мъжете там бяха воини и впиха очи в него, заприличаха ми на леопарди, дебнещи приближаващ се тигър.

Двамата мъже на платформата погледнаха с любопитство към нас. Единият беше широкоплещест мъж с лице, изсечено сякаш от камък. Носеше осеяна с шипове броня и извита сабя. Другият мъж беше много по-дребен, всъщност приличаше на жена. Носеше червеникавокафява риза и гамаши. През рамото му бе преметнат голям лък. Имаше деликатни черти и беше със странна, обърната с дъното нагоре шапка. По-едрият мъж се задави, пръски храна излязоха от устата му. Прониза ме с поглед и извика гневно:

— Помещенията за слугите са отзад. Ако молиш за работа, първо се почисти и тогава ела.

Поклоних се леко. Щом назначаваше слугите, значи той бе султанът.

— Аз не съм слугиня, господарю — казах и отново се поклоних.

Хората около нас започнаха да шушукат.

— Не ме интересува дали си робиня или курва — тросна се той. — Изчезвай!

Аз не помръднах. Той бе готов да се обърне и да продължи разговора си, но когато видя, че не си отивам, челюстите му щракнаха от ярост.

— Ако си курва, по-добре се изкъпи и хвърли този парцал от гърба си. После се върни да видим каква стока предлагаш.

Мъжете се засмяха, но забелязах, че този, който според мен беше Шиваджи, не сваляше поглед от мен и внимателно ме изучаваше.

— Видът ми е такъв, защото идвам отдалече, господарю — казах с надеждата, че гласът ми няма да ме предаде. — Чак от Агра.

При тези думи султанът се намръщи. Балконите зажужаха като кошер, някои мъже обърнаха поглед към планините на север.

— Че толкова далече ли работят моголските курви?

— Не — едва прикрих раздразнението си към този глупак. — Но моголските принцеси — да.

— Единствената такава е в затвора с онова куче, баща й. Там двамата кроят пъклени планове и мърсуват.

При тази обида Низам извади сабята си и застана пред мен.

— Не! — извиках и хванах острието. — Казах, не!

Погледът ми пробяга по лицата на мъжете. Някои от тях също бяха извадили сабите си. Чу се гневен ропот, но никой не посмя да нападне. Знаех, че при най-малкия знак от султана с нас щеше да е свършено.

— Прости ни, господарю — казах и прибрах острието на Низам в ножницата, — но сме много уморени и не успяваме да се държим, както подобава.

— Наистина ли си принцеса Джаханара? — попита по-дребният мъж. За разлика от физиката му гласът му беше мъжествен и силен.

— Да, Шиваджи.

И да беше изненадан, че знам името му, не го показа с нищо.

— Защо тогава си тук?

— Може ли да поговорим насаме? — казах, уморена от толкова обяснения и нетърпелива да прегърна Иса и Арджуманд. — Това, което имам да ви кажа, не е за всяко ухо.

Двамата владетели си зашепнаха един на друг и скоро султанът обяви:

— Съгласен съм само ако и твоето куче напусне.

— Низам ще остане — казах спокойно, — но ще даде оръжието си на хората ти.

Султанът изсумтя и с жест заповяда на Низам да сложи сабята на земята. Той се подчини. Едноок воин вдигна оръжието и всички, освен нас четиримата напуснаха балкона. Султанът и Шиваджи слязоха от площадката и ние застанахме лице срещу лице.

— Защо цапаш земята ми с краката си? — попита султанът. — И има ли причина да не те обеся на най-близкото дърво?

— Дойдохме с мир.

— Само глупаците искат мир.

— Глупаците? — повторих, за да спечеля малко време и да разгадая мъжа пред себе си. Молех се в главата му да има поне капчица разум. — Знаеш ли господарю, че Аурангзеб се опита да ме убие?

— Чухме нещо такова — кимна той.

— Знаеш ли, че брат ми Дара умря, защото поддържаше хиндуистката вяра и искаше мир с вас?

— Слабите първи намират смъртта си — плю султанът.

Образът на Дара с глава върху дръвника ме връхлетя, но аз го прогоних от съзнанието си.

— Аламгир е силен като гранит — казах, — а ти не можеш вечно да воюваш с него.

— Може би можем — отбеляза Шиваджи. И двамата със султана разполагаха с огромни армии.

— Може би — повторих и поех дълбоко въздух, защото знаех, че това е моментът да изпробвам късмета си, — но да кажем, че бъде убит? Няма ли да е по-добре, вместо да пръскаш злато и хора в тази безкрайна война. Така спокойно ще укрепиш царството си. Бих могла да ти помогна. Смъртта му ще ви даде възможност да получите независимост.

— Вече се опитахме да го убием — отвърна Шиваджи. — Много пъти, по много начини. Оказа се невъзможно.

— Не е невъзможно, ако знаете това, което знам аз. Тогава убийството му ще бъде по-лесно от детска игра.

— Детска игра! — избухна султанът. — Ти май ни взимаш за глупаци.

Шиваджи го спря с жест.

— Нека чуем всичко докрай, Ахмед.

Султанът отвори гранясалата си уста, но аз го изпреварих:

— Под Червената крепост има таен коридор…

— Тя лъже…

— … който води директно до царските покои. Убиецът може спокойно да влезе и да убие Аламгир. Никой няма да разбере кой го е направил.

— И ти й вярваш? — повиши глас султанът. — На развратната кучка? Сестрата на нашия враг?

— По-добре развратна кучка, отколкото малоумна — извиках, неспособна да сдържам повече възмущението си. Бях изтощена физически и душевно. Сега, когато бях толкова близо до моите любими, нервите ми се люлееха като листо на вятъра. — Идвам тук, за да поднеса безценен дар на твоето жалко царство, а какво правиш ти? Започваш да ме обиждаш! Мислиш ли, че ще предам Аламгир ей така, без да искам нещо в замяна? Нещо, което само ти можеш да ми дадеш?

Шиваджи се засмя. Дълбокият гърлен смях изненада всички.

— И какво е то? — попита той през смях.

— Да ми върне обратно мъжа и дъщерята. Те са негови роби от пет години и строят джамия някъде тук, из тази нещастна земя. — Обърнах се към султана и заявих: — Дай ми ги и аз ще ти дам Аламгир.

Шиваджи продължи да се смее:

— Изглежда тази жена притежава повече ум в главата си, отколкото си предполагал, Ахмед — обърна се към приятеля си той.

— Тази жена има нужда от камшик.

— Нищо подобно, човече! — поклати глава Шиваджи. — От баня и от нови дрехи — със сигурност, но не и от камшик. Освен ако не искаш някой ден да те удуши с него.

Султанът не обърна внимание на думите му и ме погледна. Когато заговори, гласът му беше груб, но по-малко заплашителен.

— Мъжът, когото търсиш, е жив. Момичето също.

Краката ми се подкосиха. Низам забеляза и протегна ръка да ме подкрепи.

— Благодаря ти, Аллах! — прошепнах.

— На мен трябва да благодариш — заяви султанът.

Опитах се да остана невъзмутима, но бях завладяна от такава радост, че не знаех какво да кажа. Единственото, което исках, бе, да хукна при тях и да ги прегърна.

— Прав сте, господарю… Много ви благодаря!

— Аз уважавам този човек — призна неохотно той. — Той е достоен мъж и притежава божия дарба.

— Ще го освободиш ли, ако ти кажа къде е тайният проход?

— Може би.

— Ако Аламгир умре, войната най-сетне ще свърши — намеси се Шиваджи.

Султанът изгледа дребния си приятел и каза:

— Ще го освободя, когато завърши джамията ми. Това ще бъде най-хубавата джамия в цял Декан и аз няма да се разделя с него, докато не се положи и последния камък.

— Колко време ще отнеме това? — попитах бързо.

— Не много. Пет години. А може и три.

— Пет години! Но аз не мога…

— Или предпочиташ да го продам на търг? — прекъсна ме той. — Иса е роб, а съдбата на робите е такава.

— Тогава и аз ще остана с тях.

— Невъзможно! Прекалено много хора те видяха и чуха коя си. Ако останеш, поемаш голям риск за себе си и за семейството си.

— Какво да правя тогава?

— Моят приятел — намеси се Шиваджи — не е толкова неразумен, колкото изглежда. Но се боя, че е изправен пред сериозна дилема. Виждал съм джамията и знам какво означава за него. Тя е много важна и за хората му, загубили близките си в тази война. Всички искат да я видят завършена.

Той се вгледа в мен, в очите му проблесна уважение, сякаш искаше да ми покаже, че оценява моята издръжливост.

— Защо не им дадеш няколко дни, Ахмед? Нека останат на някое усамотено място за известно време и когато се върнат, тя ще замине за… — Той замълча за миг, сви рамене и продължи: — За където Аллах й повели.

— А дъщеря ми? — попитах със свито сърце.

— Тя също остава! — отсече Ахмед. — Тя разбира от градежи колкото и баща й.

Колко объркана бях тогава! Радвах се, че ги откривам живи, и скоро щях да ги видя, но една част от сърцето ми ридаеше, защото трябваше отново да се разделим. Още цели пет години!

— Какво мислиш? — попитах Низам, макар да знаех, че отговорността за решението е моя.

— Мисля, че времето лети. По-добре да бъдеш с тях по-малко години, отколкото въобще да не ги видиш.

— Ти би ли имал търпение да чакаш още пет години?

— Разбира се, принцесо. Винаги съм бил търпелив.

Благодарих и се обърнах към султана и Шиваджи:

— Ще ви разкажа за тайния вход, но ще запазя мястото, откъдето започва, до деня, когато видя моите хора свободни.

— Но ти ми обеща главата му! — тропна с крак султанът.

— И ще я имаш. Но щом аз ще трябва да чакам, ще чакаш и ти. Или ги пусни сега.

Шиваджи се разсмя отново.

— Така е честно, Ахмед.

— Джамията трябва да бъде завършена. Това е единственото хубаво нещо в тази война.

— Войната може да спре…

— Те ще останат!

— Тогава ще продължите да воювате — казах и се замислих дали Низам беше прав. Навярно трябваше просто да убием пазачите на Иса и Арджуманд и да избягаме. Така нямаше да има нужда да стоя тук и да си губя времето с този упорит глупак.

— Тайният коридор — започнах аз — тръгва от малка къща до един стар кипарис. Но няма да ти кажа къде се намира, докато моят любим не се върне. Щом го видя свободен, ще завържа черен кон на кипариса, за да маркирам входа.

Продължих да разказвам подробно за тайния проход. Султанът задаваше въпросите си заядливо, а аз отговарях разсеяно.

— Два дни — отсече. — Давам ти два дни да ги видиш, после изчезваш. Щом завършат джамията, ще ти ги доведа. Изкормим ли братчето ти, забравяш за нашата сделка.

— Така да бъде.

Той напусна балкона. Въпреки че всяваше страх у околните, знаех, че няма да ми стори нищо, нито пък на Иса и Арджуманд. Ако го направеше, нямаше да спечели нищо, но щеше да изгуби много.

Шиваджи се засмя отново и поклати глава.

— Всички жени в родината ти ли са като теб?

— Ако Аллах е искал да създаде жените като безполезни твари, нямаше да ни надари с разум.

— Радвам се, че воюваме с мъжете ви. Една битка с жени като теб сигурно щеше да ни съсипе.

— Бях упорита, защото нямаше друг начин — признах аз. — Мислиш ли, че ми беше приятно да се пазаря с това магаре? — Поклатих глава и продължих: — Вие, индусите, имате много жени богове. Чувала съм за Парвати, Сарасвати и Лакшми. Как може човек да вярва в тези прекрасни богини и в същото време да се изумява, когато жената използва ума си?

Шиваджи ме слушаше внимателно. Когато свърших, ми се усмихна приятелски и каза:

— Ще ми бъде много приятно да се срещнем отново някой ден. Може би когато цялата тази глупост свърши…

— Винаги си добре дошъл в Агра. Ще ти покажем Тадж Махал и знам, че образът му ще остане в теб завинаги.

— Може би в някой следващ живот.

— Моля те, нека бъде в този!

Той ми се поклони и после, изненадващо за всички, се поклони и на Низам.

— Хайде да намерим твоите хора — кимна към мен. — Ще се радвам да ви събера отново.

Лицето ми грейна в усмивка. Бях намерила приятел сред враговете си и скоро щях да целуна Иса.