Джон Шорс
Под мраморното небе (17)

Сълза в окото на Аллах

Детството на Арджуманд беше спокойно и щастливо. Не се случи нищо жизненоважно, освен нарастващата ми любов към нея и Иса. Имаше, разбира се, и тревоги, ще ви разкажа за тях, но те бяха нищо в сравнение с последвалите събития.

Скоро Аурангзеб напусна Агра и се отправи на север да преследва персийците. Низам бе много добър ездач и веднага го взеха в кавалерията. Зачислиха му лък, колчан със стрели, сабя, кама и щит. Аз му купих хубав кон, но за да не буди подозрения, му дадох старо, скъсано одеяло, и очукано седло. Богатите воини украсяваха седлата си с коприна, а поводите им бяха осеяни с перли. Низам имаше безценен кон, но иначе изглеждаше като прост войник.

След заминаването му цяла година не чух нищо за него. Когато най-накрая се завърна, едва го познах. Лицето му бе почерняло още повече от пустинното слънце, макар че очите му ме гледаха все така ласкаво. Беше оформил брада като всички войници и носеше накитите на убитите от него врагове. Сякаш бе пораснал за тази година, а кожената му броня носеше следите на десетки саблени удари.

Срещнахме се при реката и той ми разказа за победите на Аурангзеб и плячкосването на персийските крепости. Според него брат ми беше свиреп, но умел водач. Хората го обичали, защото се биел рамо до рамо с тях и след битката ги оставял да вземат от враговете, каквото си харесат. Мислех си, че споделя неодобрението ми към този произвол, но той ми каза, че това е умен ход — персийците били също толкова кръвожадни.

После си пожелахме всичко хубаво. Беше трудно да се разделя още веднъж с него, но нямахме друг избор. Съдбата понякога ни разделя от любимите хора, било то поради смърт или поради непредвидени обстоятелства. Трябва да приемем раздялата и да се молим за тях, но не бива да се отдаваме на мъката си, защото животът ни би се изпразнил от съдържание.

За една седмица Аурангзеб организира допълнителен набор на мъже и замина на юг да се разправи с деканите. Техният бунт набираше сили с бързината на прериен огън. Все по-големи групи се присъединяваха към основното ядро на въстаниците и крепостите по южната ни граница падаха в ръцете им една по една. Империята търпеше големи загуби и татко нареди на Аурангзеб да помете деканите веднъж завинаги. Налагаше се да се разделя с Низам за неопределено време.

Тадж Махал растеше с всеки изминал ден, а с него и любовта ми към Иса. Уви, прекарвахме все по-малко нощи заедно. Арджуманд бе пораснала и беше опасно да я водя в дома му. Въпреки че тя имаше своя стая в Червената крепост, не смеех да напускам моята, за да съм на разположение, ако има нужда от мен. Поемах по подземния коридор само когато бях сигурна, че спи дълбоко, няма кошмари и се чувства добре. Потъвах в обятията на моя любим и ние се любехме, разговаряхме и се смеехме до сутринта.

През тези дни сърцето ми ту политаше върху крилете на любовта, ту потъваше в тъга. Иса беше близо до мен, но по-далеч, отколкото ми се искаше. Започнах да се страхувам, че Аллах може да ми го отнеме, че може да се случи някакъв инцидент на строежа или да го покоси малария. Не можех да си представя живота без него и всяка нощ се молех да намерим някаква възможност да заживеем като мъж и жена.

За щастие не ми се налагаше често да виждам Кондамир. Търговията го водеше по четирите краища на империята, където установяваше важни търговски взаимоотношения от името на императора. Татко го мразеше, колкото и аз, но използваше връзките му със съседните страни. В пограничните райони търговията процъфтяваше и дори такъв тъпак като Кондамир успяваше да печели без проблеми.

При всяко заминаване на съпруга ми аз се молех да не се завърне, но, уви, той винаги си идваше и щом се умореше от любовниците си, пращаше да ме повикат. Отивах и безропотно изтърпявах бремето на тялото му, макар че ми се искаше да крещя, да изпълзя от миризливата му постеля и да бягам, докато остана без дъх. О, Аллах, колко ненавиждах този мъж!

След това влизах в банята, напарвах се с гореща вода и търках кожата си до изтощение.

Срещите ми с Кондамир бяха единственото нещо, което криех от Иса. Той не питаше много, а аз му разказвах още по-малко.

Аллах ме бе дарил с прекрасно дете и нямаше от какво да се оплаквам, но тайно тъгувах, че в утробата ми не покълна друг живот. Обичах Арджуманд, за мен тя беше като въздуха за дробовете ми, но мечтаех да й даря брат или сестра. Постепенно разбрах, че тя ще бъде единственият плод на любовта ни.

Тогава имах четири любими неща на тази земя — Арджуманд, Иса, татко и Тадж Махал. Нашата скъпоценна дъщеря беше умна, но предпочиташе да играе, вместо да учи. Не се притеснявах, знаех, че тепърва ще заляга над книгите. Оставих я да играе на воля и често се включвах в игрите й. Учех я да плува, да рисува с пръсти, да реши косата ми. Двете с нея не спирахме да се смеем, да танцувахме и да пеем.

Щом Арджуманд навърши пет години, започнах да я водя на строежа, за да може Иса да я вижда. За него бе болезнено да знае, че никога няма да се нарече неин баща. Не говореше за това, но аз го виждах в очите му, в начина, по който протягаше ръка към нея, но веднага я отдръпваше. Понякога лъжех, че имам работа и молех него или друг работник да я наглеждат. Щом дойдеше ред на Иса, той я качваше на раменете си и я водеше при слоновете или тръгваше да гони пеперуди с нея. Наблюдавах ги тайно от някое скрито ъгълче и триех сълзите си. За съжаление тези моменти бяха прекалено редки, за да я накарат да се привърже към него. За нея той беше един от работниците.

Само седмица след седмия й рожден ден отпразнувахме един от най-забележителните дни в историята на империята. След единайсет дълги години Тадж Махал беше завършен. Татко покани на тържеството всички знатни фамилии по четирите краища на Индостан и даже зад граница. Пратениците разнесоха предложения за примирие на съседите ни за един месец, докато празнуваме. Дори поканихме някои от враговете ни да видят Тадж Махал.

И ето, настъпи денят, когато положихме последния мраморен блок. Аз, Иса и татко бяхме в градината на мавзолея. Тази нощ щеше да има пълнолуние. Знаех, че татко няма търпение да види творението си както през деня, така и окъпано в лунна светлина, но това все още беше невъзможно заради скелетата, скриващи почти цялата фасада. По стените й имаше толкова бамбук, тикови дъски, въжета и вериги, че с тях можеше да се огради цяла Агра.

— За колко време ще разглобите скелетата? — попита нетърпеливо той.

Иса се поколеба. Знаеше, че отговорът му няма да се хареса на императора.

— Един месец, господарю. Някои от тези съоръжения са стоели години.

— Толкова много!

— Ако работим и през нощта, може и по-малко, но ще трябват още хора. Освен това, както знаете, материалът беше малко, на места сме слагали тухли. Ще отнеме време да ги разбием…

Татко го спря с жест.

— Не мога да чакам толкова много! Чакал съм цели единайсет години.

— Но, господарю…

— Джаханара — прекъсна го той, — армията на Аурангзеб е на половин ден от нас. Прати хора да ги доведат направо тук.

Спря за миг да оправи очилата си. Зачервените му очи се взираха жадно мавзолея.

— Нека вестоносци разгласят из страната, че всеки мъж, жена, дете или дори враг, може да дойде и да вземе за себе си колкото дъски и тухли успее да свали. Кажи им да доведат мулета, слонове и лодки. Нека да вземат материала и да си построят нови домове. Иса, прибери си инструментите и осигури пространство за работа на хората. Но вземи мерки да не повредят сградата.

И така, мълвата се разнесе, в началото бавно, а после като тайфун, из всички провинции на империята. Страната ни не беше богата на дървен материал, много от домовете бяха изградени от кал и глина и конструкцията се държеше на няколко криви дъски. Хората палеха говежда тор, за да готвят, а лодки си изработваха от стари, проядени дъски. И сега татко им даваше планини от дървен материал — достатъчно за нови домове на гражданите и нови дворци за богатите.

На следващото утро населението в града нарасна двайсетина пъти. Отвсякъде пристигаха хора, спяха в каруците по улиците на Агра или в лодките по брега на реката. Повечето от тях никога не бяха виждали татко, но говореха за него с преклонение, защото само достоен човек би направил такъв дар на поданиците си.

Скоро по заповед на императора хората забързаха към мавзолея с коне, слонове и камили и запъплиха по стените му като мравки по мед. Иса бе разпределил работниците ни така, че да държат под контрол демонтирането на скелетата. Всеки от тях отговаряше за група от селяни, монаси, търговци или войници. Ножовете атакуваха въжетата и дъските започнаха да падат в нетърпеливите ръце. Някои от по-богатите издърпваха хората си настрани, срязваха въжетата и оставяха скелето да падне само, по-бедните се обединяваха по села, оформяха дълга редица от мъже, жени и деца и предаваха всяка дъска от ръка на ръка, докато стигне до земята. Утрото се огласи от песни, смехове и човешка глъч.

Скоро пристигна и армията и по нареждане на татко се спусна да помага въпреки недоволството на Аурангзеб. Воините започнаха да секат въжетата със сабите си, а конете им издърпваха дъските настрана. Низам успя да ме намери. Беше толкова възбуден, че на практика ме потупа по рамото като равен. Стиснах ръката му толкова силно, че той направи болезнена гримаса, или поне се престори, че го боли. Иса носеше Арджуманд на рамене и се опитваше да контролира нещата, но хаосът бе взел надмощие. Татко също се спусна да помага. Беше свалил скъпата туника и тюрбана и остана гол до кръста — невиждана гледка. Изкачи се на най-високото скеле и започна да реже въжетата с позлатената си кама. Мъжете го приветстваха при всеки освободен бамбуков прът.

Беше невиждана гледка. Безброй мъже, независимо от социалното си положение и религия, работеха един до друг, докато ръцете им не се покриха с кръв. Жени от всяка възраст, дори бременни, мъкнеха дърветата към кошовете и каруците. Всички бяха обхванати от странно въодушевление. Импровизираният път до мавзолея се задръсти от хора, материали и животни. Дори реката беше пълна с лодки. Няколко от тях, претоварени с бамбук и тик, се преобърнаха и потънаха. Двама души загинаха с товара си.

Въпреки трескавата работа Тадж Махал разкриваше хубостта си мъчително бавно. Пласт след пласт скелето падаше долу, а хората не спираха да работят, да се молят и пеят. За мое удивление видях група персийци да работят до вековните си врагове. Мъжете носеха черни роби и огромни ятагани. Жените им приличаха на призраци с безформените си рокли и покрити лица. Въпреки че не можеха да занесат до дома си кой знае колко материал, те работеха усърдно и избираха само най-здравите дъски.

Денят преполови и не след дълго слънцето беше в зенита си. Лъчите му огряха купола на мавзолея. Стените на Агра се пукаха по шевовете. Хората продължаваха да прииждат. Когато стана невъзможно да се пробие обръчът от хора, умни мъже сглобиха големи дървени съдове, натовариха ги с дървен материал и ги пуснаха по реката. Рибарите пък завързаха лодките си една за друга и започнаха да прекарват дъските на отсрещния бряг. Богаташите наеха шлеповете на татко, за да превозят по-бързо товара си. Той прибираше парите с мисълта да ги даде по-късно на нашите работници като допълнително възнаграждение. Благородниците мърмореха, но в крайна сметка плащаха и бързаха да приберат плячката си.

Като видяха какви количества отмъкват господарите, хората се захванаха още по-здраво за работа. Мюсюлмани и индуси теглеха ръка за ръка тежките греди и ги деляха по равно за своите джамии и храмове. През този ден никой не спря работа дори за миг. С изключение на Аурангзеб всички се чувствахме като едно голямо семейство.

Малко по малко Тадж Махал смъкваше мръсната си дреха и хората все по-често вдигаха глави към мраморните му стени. Погледът им бе изпълнен с благоговение като при молитва. Те гледаха, докосваха с трепет гладката повърхност и издигаха ръце към небето. Повечето от тях бяха от бедните райони на страната и дори не бяха мечтали някога да се докоснат до такава красота. Някои плачеха открито и благодаряха, че са живи, за да видят всичко това.

Когато и последната дъска бе свалена, всички застинахме, сякаш наистина се намирахме пред портите на райската градина. И нямаше значение, че ръцете ни кървяха, а дрехите ни бяха покрити с прах. Ние се отдръпнахме, насядахме, където намерим и притихнахме, усетили силата на божествената красота.

Не можех да отида при Иса и Арджуманд, но бях щастлива, че и тримата присъстваме на този тържествен момент. Успях да съзра татко и започнах да си пробивам път към него сред морето от хора. Рамото му кървеше, но погледът му гореше като на младеж. Щом ме видя, заплака.

— Благодаря ти, Аллах! — прочетох по устните му. — Благодаря ти за този миг!

Изранените му ръце ме придърпаха към себе си, но очите му не се откъсваха от мавзолея. Тадж Махал носеше в себе си красотата на жена, както го бе планирал Иса преди единайсет години. Небесните му сводове бяха очите й, а куполите — изящните й гърди. Минаретата приличаха на отрупани със злато пръсти, а белият мрамор — на съвършеното й лице.

Беше ли възможно такава неземна красота да излезе изпод човешки ръце, запитах се аз. И беше ли правилно смъртни хора да се наслаждават на такава божествена прелест? Единствено Бог бе достоен за такова творение. Само той можеше да влезе между стените му и да изрази възторга си от него. Ние не бяхме достойни за Тадж Махал.

Нощта дойде и празникът започна да набира темпо. Времето за подготовката му беше много малко и доста хора си тръгнаха, без да хапнат и да пийнат. Въпреки това запалихме китайски ракети и музикантите свириха на цитрите си, докато ги заболяха пръстите. Нашите хора танцуваха, а персийците се усмихваха и дори пляскаха с ръце. Щастливците, успели да се доберат до виното, не сваляха чашите от устата си, докато не видеха дъното.

Най-накрая Иса ме откри в тълпата. Свали Арджуманд от раменете си и я подаде на татко. Исках да го прегърна и да покрия лицето му с целувки, но имах право единствено да го поздравя за успеха. Той ми намигна и двамата се засмяхме. Щом кръглата като диамант луна изгря, спряхме ракетите. Нощта беше ясна. Огненият диск погали мавзолея с белите си лъчи и стените му сякаш заблестяха със собствена светлина. Загасихме факлите, но мраморът продължаваше да сияе. Настъпи тишина, нарушавана единствено от тръбенето на слоновете. Въодушевлението премина във възторг, а възторгът — в благоговение. Хората насядаха върху калната земя и не откъсваха поглед от мавзолея, който изглеждаше направен от едно-единствено огромно парче слонова кост.

Татко тръгна бавно към главния вход, сякаш пристъпваше към вратите на нов свят. Хората се разделиха на две, за да му дадат път. Взех Арджуманд за ръка и го последвах. След нас тръгнаха Иса и Дара. Щом влязохме, охраната отстъпи и ни остави насаме с мама. Гробницата беше сърцето на мавзолея и неин дом. Тя беше самото съвършенство. Имаше осмоъгълна форма с осем свода. Таванът беше висок колкото дванайсет мъже, качени един върху друг. Помещението нямаше прозорци, но вътре не беше тъмно. Мраморът излъчваше магическа светлина, като че в сърцето му бе заключена частица от божествения огън. Сякаш стояхме под мраморно небе.

Саркофагът на мама беше окото на гробницата, въпреки че бе празен. Тялото й почиваше в криптата, скрита дълбоко под мавзолея. Той беше покрит с голям мраморен блок, украсен с най-нежните цветя, които някога съм виждала. Гирлянди от лалета и момини сълзи, изрисувани до най-малки подробности с полускъпоценни камъни щяха да увенчават гроба й за вечни времена.

Татко коленичи пред гробницата, целуна камъка и се отдаде на молитви. Ехото повтори името на Аллах десетки пъти. Макар и уморена, Арджуманд ни почете, поклони се пред саркофага, обърна се към Мека и прибави молитвата си към нашите.

Известно време не проговорихме. Накрая татко се обърна към нас и ни помоли да го оставим сам. Щом излязохме, Дара ми се усмихна и изчезна в тълпата. С мъка си пробихме път през хилядите прашни и изморени хора и поехме към градините по една от очертаните с палми и кипариси алеи. Песента на щурците се смеси с бухането на сова. Иса сви по една скрита пътека и скоро ни изведе на малка полянка. Седнахме и Арджуманд веднага намести глава в скута ми.

— Лека нощ, мамо — промълви уморено и затвори очи.

— Обещай, че ще ни сънуваш.

— Ще се опитам.

Погалих косата й. Исках и Иса да я прегърне, но не бях сигурна, че сме в безопасност. Той седна на почетно разстояние и аз можех да го целуна само с очи. Милият, приемаше стоически изпитанието да стои далеч от мен и детето си, дори ми се усмихна. Вплетохме погледи за миг, после се загледахме в Тадж Махал.

Скоро Арджуманд заспа. Положих главичката й върху тревата и се приближих до него.

— Сега какво ще правиш?

— Има още доста довършителни работи — сви рамене той, сякаш темата не го интересуваше. — Кажи ми, лястовичке, помниш ли първата ни нощ заедно?

— Ти беше толкова развълнуван от проекта!

— Да, но дори тогава… вече те обичах.

Той се пресегна и погали нежните листа на една роза от близкия храст.

— Исках да построя всичко това за теб.

Наблизо премина развеселена компания от европейци и ние се умълчахме. Умирах от желание да го докосна, но трябваше да потопя въглените на страстта в студена вода.

— Как стана така, че се открихме един друг? — попитах аз.

— Аллах поиска.

— Аллах или просто имахме късмет?

Той помириса ароматната роза:

— Беше повече от късмет. Късметът може да даде шанс на някого в игра на поло или в лова, но при нас има нещо повече от това. Нещо голямо и хубаво. Намесата на Аллах.

Небето отново избухна в разноцветни ракети. По реката заплаваха горящи салове. Хората ни продължаваха да празнуват.

— Съжаляваш ли, че не ти родих син, Иса?

Той ме погледна изненадано.

— Ти и Арджуманд сте всичко, от което имам нужда.

— Но не те ли мъчи това, че никога няма да я прегърнеш като свое собствено дете?

По лицето му премина сянка, бях засегнала болезнена за него тема.

— Много, Джаханара. Много боли, че не мога да прегърна нито нея, нито теб.

Погледнах към Арджуманд. Лицето й беше тясно като неговото, а очите — кръгли като моите.

— Може би трябва да се махнем оттук. Имаме достатъчно рупии да живеем богато. Да заминем и никога да не се връщаме.

Той протегна ръка и въпреки риска погали устните ми.

— Някой ден непременно ще го направим. Може дори да отидем в Европа. Казват, че там строели прекрасни катедрали. А когато косите ни посивеят и кокалите ни вече не ни държат, ще си купим малка къща до морето. Ще ходим за риба, ще рисуваме и ще остареем заедно.

Очите ми се навлажниха. Целунах пръстите му и казах:

— Обещай ми, че ще го направим!

— Обещавам ти, лястовичке! — каза той. Денят вече се надигаше от постелята си. — Обещавам! Всичко ще бъде прекрасно.

Но през следващите години имаше малко прекрасни неща.

Повечето бяха грозни.