Джон Шорс
Под мраморното небе (25)

Слънцето вече клони към залез, рибата подскача в лодките на рибарите. Очите ми, отдавна загубили остротата си, не успяват да ги различат. Виждат само купчина мърдащи кафеникави същества. Спомням си разнообразието и красотата на морските обитатели. Аллах ги е създавал с истинско вдъхновение, но когато е стигнал до Джамна, явно вече е бил уморен.

— И тогава ти просто си тръгна? — пита удивено Рурая.

Гюлбадан ме изпреварва:

— Трябвало е да си тръгне, Рурая. Не я ли чу?

Обичам внучките си безпределно. Те ми напомнят за Арджуманд, но в тях откривам и мои черти, както и изсечените скули на Иса.

— Не, Рурая е права. Не биваше да ги оставям. Постъпката ми беше глупава.

— Тогава защо си тръгна?

— Защото още от малка знаех… знаех, че никога не ще се меря с братята си. В очите на царедворците, на воините и на хората на изкуството, винаги щях да си остана слаба жена. Никога нямаше да бъда равна с тях, никога нямаше да съм обичана и поощрявана като момчетата. И затова винаги се стремях да докажа на татко, че съм достойна за любовта му. Той ме обичаше и ценеше високо съветите ми, но понякога се питах дали заслужавам това уважение. Ето затова се върнах. За да уверя себе си, че любовта и уважението му не са безпочвени, че заслужавам повече, отколкото брат ми и Кондамир мислеха.

Рурая и Гюлбадан мълчат. Виждам, че очите им се покриват с тъга, и стискам ръцете им.

— Уверявам ви, че вие не трябва да доказвате нищо на никого. Ако искате да извлечете поука от разказа ми, то ето ви тази.

Гюлбадан клати глава. Рурая стисва по-силно ръцете ми и пита:

— Какво стана по-нататък?

— Върнахме се в Биджапур. Аз и Низам продължихме за Агра.

— Видя ли Аурангзеб? — пита Гюлбадан.

— Може ли котката да не види бълхите си? След завръщането ми се случиха ужасни неща.

Ровя из паметта си и намирам спомени, които бих искала да залича завинаги.

— И така, освободих Низам, а самата аз влязох отново в затвора.