Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beneath a Marble Sky, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Терзиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Шорс
Заглавие: Под мраморното небе
Преводач: Маргарита Терзиева
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експреспринт
Редактор: Димитър Риков
ISBN: 954-9395-62-6; 978-954-9395-62-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3335
История
- — Добавяне
Първа част
В мига, когато чух за любовта, започнах да те търся.
Бях глупава и не съзнавах, че не срещаме случайно нашите любими, а ги носим цял живот в сърцето си.
В онези далечни дни, когато бях малко момиче, баща ми вярваше в съвършенството.
Веднъж, докато се наслаждаваше на великолепието на империята си, той написа стихотворение. Повика художник и му нареди да го изпише със златни букви на сводестия таван над пауновия си трон: „Ако на земята съществува рай, той е тук, той е тук.“ Обикновени думи на обикновен човек. Но колко истина имаше в тях!
Утрините над река Джамна често ме караха да мисля за рая. Сърцето ми преливаше от любов пред красивата гледка, както би преливало пред лицето на моя любим. Пробуждащото се за нов живот слънце винаги ме е вдъхновявало, особено сега, когато се налага да се крия и да живея по други земи. Отдясно на брега се вижда Червената крепост. Величествена гледка! Точно срещу нея Тадж Махал се къпе в кървавочервените слънчеви лъчи. Солиден и величествен, мавзолеят се издига гордо над реката — истинска порта към небесните селения. Мисълта, че Тадж Махал е построен в памет на мама, винаги е била извор на огромна радост за мен, но и на дълбока печал.
Днес аз не съм сама. Низам, моят телохранител, търпеливо гребе и води лодката ни по течението на Джамна. На носа седят двете ми внучки Гюлбадан и Рурая — по-скоро девойки, отколкото деца — и двете удивително копие на дъщеря ми. Щом ги погледна, неизменно се сещам, че времето лети. Все още си спомням ясно, сякаш беше вчера, как галех пухкавите им бебешки крачета, толкова малки, че се губеха в шепата ми. Сега любовта ми към тях е по-силна от всякога. Те ме карат да забравя за мъката, за белезите върху изстрадалото ми тяло и душа.
Гюлбадан и Рурая си шепнат нещо и се кискат, както правят всички млади момичета — за срещнатите по пътя момчета или за принцовете от сънищата им. На тяхната възраст аз трябваше да крия истинските си чувства. На пръв поглед изглеждах безгрижна като тях, но под дебелата защитна черупка в душата ми бушуваха тревожни мисли и чувства, които често помрачаваха детските ми дни. Исках да бъда приета, обичана и призната за достойна дъщеря, а това невинаги беше лесно.
Един от малкото, прозрели вътрешната ми несигурност беше Низам, който в този момент ни отвежда на отсрещния бряг, далеч от любопитните очи и уши в Тадж Махал. Заглеждам се в едно смокиново дърво, забило корените си в самия ръб на речния бряг. Клоните му падат надолу и целуват мътните води на реката. Индийските смокинови дървета ми приличат на гигантски паяци, клоните им се забиват в земята, досущ като пипалата на тези животинки.
Низам завързва лодката за един плаващ клон и ми кимва. Дава знак, че вече сме достатъчно далече от гъмжилото на града, достигнали сме място, достатъчно сигурно, за да могат Гюлбадан и Рурая да чуят историята на своето появяване на бял свят. История, която не съм разказвала никому досега.
— Мили мои — започвам аз и разхлабвам пояса, за да си поема въздух, — вашите родителите ви доведоха в Агра и ме помолиха да ви запозная с миналото на нашия род. Те мислят, че вече сте достатъчно големи, за да ви поверят голямата си тайна.
Спирам и ги поглеждам. Очите ми търсят техните. В този момент волята ми надделява над емоциите. В гласа ми се долавят метални нотки.
— Сбъркали ли са?
Гюлбадан е по-голямата от двете. Пръстите на ръцете й са отрупани със сребърни пръстени, дебели колкото дъските на лодката.
Тя си играе с тях и пита нетърпеливо:
— Какво искаш да кажеш с това, Джаха?
— Можете ли да пазите тайна или сте като свраките, накацали по гърбовете на кравите в реката — готови да разтръбите на всички това, което ще научите?
— Защо всичко е толкова тайнствено?
— Защото имаме много врагове. Те биха платили скъпо и прескъпо, за да узнаят това, което ще ви разкажа сега.
Истината ще им помогне да ви унищожат. Императорът също ще поиска да ви премахне.
— Императорът? — пита Гюлбадан, забравила за пръстените си.
— Да, император Аламгир, дано Аллах прости престъпленията му! Ако чуе тези думи, със сигурност ще иска да ви стори зло.
— Но той дори не ни познава. Той…
— Той знае много повече, отколкото предполагате, Гюлбадан. И ако все още не ви е виждал, не значи, че не ви мрази.
— Но защо?
Въздишам бавно и мъчително.
— Ние… ние криехме много неща от вас. Днес ще ви разкажа всичко, но с познанието ще дойде и голямата опасност. Трябва да го пазите далеч от ушите на нашите врагове.
Никоя от тях не проговаря. Силният вятър развява кафявите им памучни роби. Аз също съм облякла проста дреха. Преоблечена съм като персийка, с черна безформена одежда, а лицето ми е покрито с воал. Сутринта, преди да тръгнем, Гюлбадан и Рурая ме попитаха защо съм се облякла така. Лъжата ми беше съвсем правдоподобна. Казах им, че така се прикриваме от крадци и разбойници. Те ми повярваха безрезервно, както бяха повярвали на много други лъжи преди това. Но вече няма да ги мамя. Всичко свършва днес.
— Какво знаете за нашия император? — питам ги аз.
Гюлбадан поглежда към Червената крепост.
— Ами хората… или го боготворят, или го мразят. Повечето го мразят.
Отварям уста да кажа нещо, но Рурая ме прекъсва:
— Защо е толкова жесток, Джаха?
Колко пъти съм си задавала същия въпрос? Сто? Хиляда?
— Императорът — започвам, все още малко несигурна в отговора си, — винаги си е мислел, че никой не го обича. Това не е истина, но какво значение има? Когато чувстваш, че не си обичан, светът около теб ти се струва мрачно и студено място. Отначало започваш да ревнуваш, после усещаш горчивина, накрая намразваш хората. Омразата разяжда сърцето и ти ставаш жесток и бездушен.
— Откъде знаеш какво е сърцето му? — учудено вдига вежди Гюлбадан.
Обзема ме колебание. До този момент животът на Гюлбадан и Рурая е бил измама. Как ли ще приемат истината? Как бих реагирала аз самата на тяхно място? Може ли едно младо момиче да загърби с лека ръка досегашния си живот и да приеме, че не е обикновен поданик, а наследница на императора? Ще могат ли моите безценни внучки да разберат защо сме принудени да живеем в лъжа и да простят?
— Някога Аламгир се наричаше Аурангзеб — отвръщам след цяла вечност и се вглеждам в очите им, — а аз бях негова сестра.
Низам кима в подкрепа на думите ми, тюрбанът му хвърля сянка върху скута на Рурая.
— Негова сестра? — невярващо пита Гюлбадан.
Навеждам се към моите момичета.
— Да, и точно от него трябваше да ви предпазим, мили мои. Ако не се бяхме скрили…
— Как така си негова сестра?
— Моята и твоята кръв, Гюлбадан, са свещени като неговата.
— Как така са свещени? Нали баща ти е бил рибар, моят — също? Нали е умрял в морето при буря?
— Баща ми беше император. Император шах Джахан.
— Не е възможно!
— Но е самата истина.
Гюлбадан отваря уста, но не й достигат думи. Веждите й се сключват, ръцете й падат като отсечени.
— Защо тогава не живееш в Агра? И защо… защо ни лъга толкова дълго?
— Изслушайте историята ми и ще разберете.
— Но защо ни я казваш въобще?
— Заради малкия ви брат.
— Заради Мирза? Какво общо има той?
Не съм виждала Гюлбадан толкова разстроена. За миг затварям очи. Тишината ме обгръща. Питам се дали съм взела правилното решение. Те са достатъчно зрели и умни, за да запазят ужасната тайна, но мога ли да предвидя на какви съблазни и изпитания ще ги подложи съдбата?
— Трябва да ви предам семейната тайна, преди да умра — прошепвам. — Не мога да прозра в бъдещето, но времената са размирни, няма да е изненада, ако скоро тронът се окаже празен. Тогава Мирза, ако има воля и желание, може да претендира за него. Той все още е много малък, за да му поверя тайната си, но вие не сте. Ако брат ви реши да следва пътя на своя дядо, ще има нужда от вас и вашите напътствия — пътят на мира и състраданието, не на войната и недоверието, както е сега.
— Но Мирза е още дете — възразява Рурая.
— Да, но един ден ще стане мъж, като баща ви. Във вените му тече царска кръв. Тази кръв може да разруши империята, но също така може да я укрепи и да спаси хиляди животи. Ето защо ви моля да ме изслушате внимателно. Когато брат ви порасне и е готов да се възкачи на трона, вие ще му разкажете всичко.
Гюлбадан поглежда в посоката, където се намира домът им.
— А докато порасне, ще трябва да го лъжем, както мама лъжеше нас?
— Лъжеше ви, защото ви обичаше.
— Но нали майките никога не лъжат? — пита огорчено Рурая.
— Ако от това зависи животът на децата ти, ти също би излъгала, Рурая. И ти, Гюлбадан. Бихте излъгали хиляди пъти, бихте мамили всеки ден, толкова дълго, колкото е нужно. И после, една сутрин, също като тази, щяхте да им кажете истината.
— Каква е истината? — пита рязко Гюлбадан.
Посочвам към Тадж Махал.
— Знаете ли защо е бил построен този мавзолей?
Двете обръщат глави към мраморната сълза от другата страна на реката.
— Шах Джахан го е построил в памет на любимата си съпруга — отвръща Рурая.
— Нашата прабаба, така ли? — пита сестра й.
— Да. Вашите прабаба и прадядо бяха изключителни хора — започвам аз. — Низам знае тяхната история. Родителите ви също я знаят. Но ние сме стари, скоро ще напуснем този свят. Историята не бива да умира заедно с нас.
Рурая поглежда към Низам. Той потвърждава думите ми с ново кимване. Тя знае, че той е честен като огледало, зяпва от учудване.
— Как започна всичко? — пита.
Не съм голям разказвач, но сега бързам да намеря точните думи, за да разсея техните съмнения и подозрения. Започвам с това, че преди да седне на пауновия трон, баща ми се е наричал Курам. Бил е любим син на баща си и всички са очаквали един ден именно той да управлява империята.
— Когато Курам навършил петнайсет години, отишъл в града и влязъл в един магазин за коприна и скъпоценни камъни. Вътре, върху камара от копринени възглавници, седяла майка ми, Арджуманд. Според поетите дори дъгата завиждала на красотата й. Курам веднага се влюбил в нея. Попитал я за цената на някакво мънисто, но тя дръзко отговорила, че това не е мънисто, а бисер. Казала му, че струва десет хиляди рупии, цена, която според нея била непосилна за него. Но той веднага извадил парите и й ги подал.
На другия ден помолил баща си да му разреши да се ожени за Арджуманд. Императорът също бил вкусвал от сладостта на любовта и не могъл да откаже на сина си, но настоял да изчака пет години. Най-напред по политически причини се налагало да се ожени за Куандари Бегум, персийската принцеса.
— Защо никога не сме чували за Куандари Бегум? — пита Гюлбадан. Виждам, че гневът й расте.
— Защото за баща ми останалите съпруги бяха важни колкото камилите в оборите му — отговарям и се опитвам да смекча сърцето й с усмивка. Всъщност бях горда, че баща ми издигна мама над всички нейни предшественички. — Той им осигуряваше разкошен живот в харема, но рядко ги посещаваше.
— И какво е станало след пет години? — нетърпеливо пита Рурая.
— Курам и Арджуманд се оженили. Било пълнолуние, а те стоели в кръг от горящи позлатени факли. Изстреляли толкова много китайски ракети и фойерверки, че нощта станала светла като ден.
— И къде видя опасност във всичко това? — остро ме поглежда Гюлбадан.
— Семето на омразата било посято малко след това, когато сме се родили аз, моите братя и сестри. Ние сме причина за войната, която разруши империята и изправи брат срещу сестра, баща срещу син.
— И ти ли участваше в тази война?
— Аз бях част от всичко това — отговарям тихо. — Опитах се да предотвратя разрухата, но битките не бяха една и две.
— Какви битки? Какво направи ти?
— Слушайте и скоро ще разберете всичко.