Джон Шорс
Под мраморното небе (4)

Изгубено детство

Казват, че времето лекува всяка рана. Не вярвах на тези приказки, но признавам, че след няколко месеца страхът от Аурангзеб и кошмарите намаляха. Вече можех да го гледам, без да треперя, без да си задавам мъчителния въпрос, защо беше готов да ме остави да се удавя. Ненавиждах го за откраднатото ми детство, защото през онази нощ от дете се превърнах в жена. Всъщност съзнавах, че за мен и братята ми този процес е неизбежен. От синовете и дъщерите на императора се очакваше да пораснат бързо и да поемат своите отговорности, аз просто се опитвах да изкопча още някоя година. Но след предателството на брат ми казах сбогом на детството и приех своя дълг.

През следващите месеци животът ми се промени напълно. Престанах да търся забавления и се заех сериозно с трупане на знания. Прекарвах много време над книгите и усърдно изучавах всичко: от архитектура и танци до политика. Докато повечето момичета на моята възраст се занимаваха с прическите си и се учеха да приготвят екзотични ястия, аз залягах над калиграфията, историята и географията. За мен нямаше маловажни или трудни въпроси, нито усещах отчаяние, когато мама поставеше пред мен цял куп книги. Следвайки съветите й, започнах да се показвам в обществото и да завързвам запознанства с хората от императорския двор. Успехът, казваше тя, може да бъде плод както на личната ти активност, така и на действията на твоите приятели. Бях го чувала много пъти, но едва сега се заслушах в думите й.

През следващата година се запознах с много хора. Дали беше състезание по поло или лов, аз бях там и разговарях с по-дребните земевладелци и търговци от името на баща ми. Мисиите ми невинаги бяха успешни. Някои от мъжете предпочитаха да зяпат тялото ми, отколкото да водят сериозен разговор с мен. Отначало се смущавах, но с времето разбрах, че похотта е една от най-големите им слабости. По мое настояване мама ме въведе в тайните на двата пола. Разказа ми за мъжкото тяло, за неговите нужди и най-важното, за неговите щения.

Ужасно се срамувах, когато трябваше да се упражнявам да флиртувам с Низам и едновременно с това да измъкна нужна на баща ми информация. Веднъж мама го облече като благородник и ме накара да му сервирам вино. Трябваше да го накарам да сподели важна задкулисна тайна, докато си бъбрехме безгрижно. Низам се опитваше да играе добре ролята си, но грешките ми го разсмиваха. С течение на времето ми се смееше все по-рядко. Аз го водех ловко към признания и задавах въпроси, на които не можеше да не отговори, независимо че беше твърдо решен да не навлиза в сериозни теми.

Добила самочувствие, скоро бях готова да изпробвам уменията си с мъжете, за които мама твърдеше, че ме харесват. Заради младостта и пола ми повечето от тях мислеха, че не съм по-опасна от беззъба кобра. Преструвах се на свенлива, а те се правеха на рицари, споделяха тайни, без дори да се усетят. Баща ми имаше пълната власт над всеки един от тях, но изглежда, предпочиташе да ги гощава с мед и масло, вместо да им покаже юмрука си. И аз ги ухажвах.

Той следеше внимателно напредъка ми. Индостан процъфтяваше благодарение на неговото управление, но този разцвет се дължеше отчасти и на майка ми. Тя ненавиждаше войната и с влиянието си върху императора предотврати загубата на много злато и хора, като го накара да спре военните действия за разширяване на земите ни с традиционните ни врагове, персийците. Вместо това укрепихме границите на империята, построихме пътища и мостове, забогатяхме чрез търговия. Много от мъжете искаха война, но тогава влизах в действие аз. Често бях изпращана да си побъбря с тях, да погаля самочувствието им или това на техните съпруги.

Всичко това научих от мама. Тя ме консултираше по всички въпроси — за законите, за традициите ни, за истински приятели и врагове на императора. Знаеше най-интимните им тайни, например дали са толерантни към хиндуистката вяра, дали предпочитат момчета или малки момичета в леглото. Научих всичко за техните страхове и желания, а те, както вече знаех, бяха взаимосвързани.

Братята ми учеха същите неща, но по различен начин. За моя изненада единствено Аурангзеб се интересуваше сериозно от тези уроци. Шах и Мурад тичаха по момичета, а Дара се бе отдал на философията. Аурангзеб обикаляше из императорския двор и се сприятеляваше с все повече хора, особено от офицерския кръг. Военните го харесваха, защото обичаше войната и заявяваше открито, че трябва да разширим империята.

Той често проваляше моята работа. Ако аз се сприятелях с някого и успеех да поставя няколко камъка за основа, върху които по-късно татко би изградил цял стълб, Аурангзеб се превръщаше във вятър и духаше срещу основите, подкопаваше земята под тях и разрушаваше всичко. Минаваха седмици, докато разбера, че усилията ми са отишли напразно.

За съжаление Дара не се интересуваше от държавните дела. Въпреки че беше фаворит на императора и определен за негов наследник, той се вълнуваше само от наука и изкуство. Татко също обожаваше поетите, художниците и архитектите, но разбираше, че въпреки удоволствието, което ни носят, те са неподходяща почва за изграждане на мощна империя.

Когато заговорих с Дара за това, той ми обърна внимание колкото и на праха по нозете си. Беше късно следобед. Свършихме с уроците и молитвите и решихме да се поразходим до една от най-прекрасните градини в Червената крепост.

Нашите градини напомняха рая, тревата беше вечно зелена и сочна, всичко бе създадено, за да радва душата ни. Светилището, където седнахме да си починем, се наричаше Шалимар Багх — Дом на любовта. Около него имаше овощна градина с мангови дървета, фурми и лимони, между които лъкатушеха изкуствени реки. Водата се събираше в квадратни езерца с малки фонтани. Всичко беше строено в геометрични форми. Посредством каналите засадените участъци бяха оформени като осмоъгълници, квадрати и дори триъгълници.

В далечния край на градината Измаил, старецът, чийто живот мама бе спасила, подкастряше розите. След неговата намеса градините изглеждаха по-красиви от всякога. Поляната, където седяхме, беше квадратна и през нея минаваха няколко канала. Беше хубаво, пълно с примамливи сенчести места и аромат на плодов нектар. Дара носеше тъмночервена туника и бял тюрбан. Беше решил да пуска брада и от бузите му висяха дълги редки косми. Аз бях с жълта риза и пола и дълга полупрозрачна роба от синя коприна. Воалът ми беше тюркоазен с изрисувани изящни малки бели жерави. За разлика от персийските жени, нашите воали покриват главата, ушите и врата, но лицето ни остава открито.

Между нас имаше поднос с грозде. Откъснах едно зърно и казах:

— Не ми разказа какво стана с Ладли.

— Какво?

— Когато дойде при теб.

— Дошла е при мен?

— Да, на реката.

Иначе толкова начетен, понякога Дара подлагаше на сериозно изпитание търпението ми. Докато моят ум тичаше, неговият се разхождаше.

— Може ли да не си винаги толкова директна?

Сръгах го в ребрата и си взех ново зърно.

— Просто питах.

— Тя не ти ли разказа?

— Не всичко.

— И какво ти каза?

— Че си я питал за религията й, за кастите.

Дара въздъхна и отпусна рамене. Изглеждаше по-сериозен от другите на неговата възраст, но аз също изглеждах по-голяма от връстниците си.

— Хиндуизмът — започна той, — колкото и странно да звучи това от устата на един мюсюлманин, е красива религия. Харесвам боговете им, харесвам и идеята за кармата, но не мога да се съглася с техните касти. От къде на къде някой с по-бяла кожа трябва да седи над мен в социалната йерархия, а търговецът да струва повече от работника?

— Предполагам, че по този начин внасят ред в обществото.

— Само безпристрастните закони творят ред в държавата, Джаханара, не дискриминационните.

— Но ние не сме много по-различни. Да не би ти и момчетата, които работят по нивите да сте равни?

— Знам — призна той, — както знам, че няма да се оженя за Ладли, независимо колко много я харесвам.

— Би могъл да говориш с татко. Той самият е молил баща си за ръката на мама.

— Така е, но аз не мога да го направя — тъжно каза той. — Спомни си, че татко е трябвало да се ожени първо за други. Мама си е мама, няма защо да се тревожи от конкуренция, но Ладли не би издържала всичко това.

Замълчахме и се заслушахме във веселата глъч на птиците и ритмичното тракане на ножицата на Измаил. Заиграх се с рубина на палеца си. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в него и той блещукаше, сякаш вътре бе заключена звезда.

— Обичаш ли я?

— Философите казват, че любовта е…

— Обичаш ли я?

— И какво, като я обичам? Дори да е така, и двамата знаем, че ще трябва да сключа политически изгоден брак, както и ти. И да знаеш, че ще е скоро. Чух татко да говори за това.

Спомних си дебелия мъж, за когото ми бе подметнал татко, но веднага прогоних образа, захвърлих го като гнила ябълка. Отново се обърнах към Дара. Исках да поговорим за нещо, което често тревожеше ума ми.

— Аурангзеб става все по-популярен в двора. Не си губи времето с четене и писане, а тренира със сабята и се сприятелява с хората.

— Е, и?

— Ами… никога ли не ти е хрумвало — прошепнах аз, — че може да крои планове да те измести от пауновия трон след смъртта на татко?

Дара изпусна грозда от ръката си.

— Откога започна да се интересуваш от политика?

— Мама иска…

— Да дърдориш глупости?

— Мислиш, че апетитите на Аурангзеб са глупости? Много добре виждам как очите му святкат от гняв, когато татко спомене, че ще даде трона на теб. Опитва се да го прикрива, но не може. Знае, че ти си оставаш негов любимец, независимо колко се старае. Как мислиш, се чувства брат ни? Как би се чувствал ти, ако знаеш, че императорът обича него повече и всички в двора го знаят?

— Но аз…

— Ще се чувстваш огорчен, Дара. Аурангзеб е толкова огорчен, че щеше да ме остави да умра. И толкова озлобен, че е готов да се бие с теб за трона.

Брат ми отпъди една досадна муха.

— Никога не съм искал да го наранявам. И никога няма да го направя. — Проследи мухата до близкото нарово дърво и промълви: — Искам да сме приятели. Той трябва да се примири, че единствено императорът избира наследника си.

— Така е, но когато татко го няма, нещата могат да се променят.

— Аурангзеб няма да се изправи срещу мен.

Взех още едно зърно и се преместих по-близо до него.

— Вече не сме деца, Дара. Трябва да престанем да се заблуждаваме.

— Не си толкова голяма, колкото се правиш.

— Не съм — казах, ядосана от нежеланието му да признае истината, — но нашият прадядо се е възкачил на трона само на тринайсет години. И той ли се е правил на голям? И ти ли ще се преструваш на голям, ако татко почине ненадейно?

Част от моето раздразнение идваше от факта, че Дара е прав. Бях твърде малка, за да говоря за това, но мама очакваше от мен да долавям такива неща и аз не исках да я разочаровам. Нито пък исках той да е в неведение относно Аурангзеб.

— Как може да знаеш толкова много за философите и религиите, но нищо за собствената си кръв? Съзнаваш ли колко войни са се водили заради този трон? Колко братска кръв се е проливала през годините?

— Няколко войни и дузина братоубийства.

— Тогава защо ти се вижда невъзможно Аурангзеб да те измести?

Дара не продума. Виждах, че разговорът не му допада, непрекъснато гледаше към небето, сякаш чакаше божествен знак.

— Не вярвам във версията ти за случилото се на реката, Джаханара — обади се най-накрая той, — но ако допуснем, че си права и Аурангзеб крои планове да седне на пауновия трон, какво според теб бих могъл да направя аз?

Опитах се да вляза в ролята на мъдър съветник. Какво би посъветвала мама своя съпруг?

— Прави същото — търси съюзници, застани до баща ми в двора, нека поданиците му те видят до него.

Дара свали тюрбана и прокара ръка по черната си лъскава коса.

— Дори да знам, че не ме обича, пак не бих се борил с него. Даже не искам и да мисля за това.

Очите му се изпълниха с болка и сърцето ми се сви от жал. Сигурно се бе опитвал да се сближи с Аурангзеб, но бе срещнал враждебност, както и аз. Как става така, обърнах се към Аллах, че въпреки любовта си към някого не можеш да направиш нищо, за да смекчиш сърцето му? Къде грешах?

Отказах се да го съветвам, взех ръката му и казах:

— Повярвай ми, предпочитам да лежа в харема до приятелките си и да се шегувам с тях, вместо да говоря за това, но ние не сме като връстниците си. Ти ще станеш император, а аз… — спрях за миг, все още не бях наясно с бъдещата си роля, — аз съм твоя сестра. Обичам Аурангзеб и също като теб не искам да се боря с него. Но той ме плаши, Дара. Мисля, че плаши и теб.

Дара кимна, но не проговори. Осъзнах, че е твърде благороден, за да признае заплахата, и аз съм тази, която трябваше да го защити. Но как едно момиче на петнайсет лета би могло да защити единия брат от другия? А как бих могла да защитя и себе си?