Джон Шорс
Под мраморното небе (10)

Усмивката на Аллах

Коранът е книга с много лица. Аурангзеб обичаше да цитира пасажите, свързани с наказанията на грешниците и отмъщението, но в нея имаше много и за прошката, милосърдието и добрата воля. За разлика от брат ми, аз винаги търсех в тези редове мъдростта на всевишния.

„Защото бог обича този, който прави добрини“, се казва там.

В онази седмица след побоя аз не можех да се похваля с добри дела, но се надявах, че ще наваксам, докато дойде време да се мре. Опитвах се да компенсирам грешките си с мисълта, че един ден всичко ще се окаже за добро. Да, бях изложила приятелката си на опасност, и да, бедните имаха малка полза от деянията ми.

Но в основата на всичко стоеше благородното ми желание да спася онова момче. Винаги се стремях да се отнасям добре с онеправданите и си обещах в бъдеще да намеря работа за много от тях, защото знаех, че ако заработва хляба си, човек спи по-добре от този, на когото хлябът му е подарен. Освен това работата на мавзолея даваше възможност на всеки да се доближи до своя бог, без значение дали беше Шива, Аллах или някой друг.

С такива мисли лекувах душата си, докато чаках да зараснат раните и синините. След нощта, прекарана при Иса, аз се върнах в Червената крепост и се затворих в стаята си. Беше добро време за почивка, след два дни започваше Благословеният месец, познат на целия ислямски свят като Рамазан.

Преди десет века, по време на деветия месец от лунната година, един пътуващ търговец на име Мохамед обикалял из пустинята с кервана си. Случило се така, че срещнал съдбата си близо до Мека. Една нощ при него долетял ангелът Гавраил и му казал, че е избран от Аллах да разпространи думите му на земята. През следващите дни Мохамед започнал да говори от името на Аллах. По-късно словата му били записани в свещена книга — нашия Коран.

Оттогава мюсюлманите празнуват Рамазан. На този празник те се отказват от всякакви земни изкушения и опрощават взаимно греховете си. През целия месец ние не приемаме нито храна, нито течности през деня. Сядаме на трапезата едва след залез-слънце. Знаем, че Аллах очаква тази саможертва от нас. Постим, за да усетим състрадание към гладуващите, да освободим съзнанието от щенията на тялото си и да достигнем духовно просветление.

И така, скрита в стаята си, аз постех и лекувах тялото и душата си. Всеки ден цитирах части от Корана, докато стигна до края на светото писание. В края на Рамазан бях напълно възстановена. За финалния празник Ид ал-Фитр, когато в империята наставаха всенародни тържества, вече седях на трапезата с татко, ядях фурми и се наслаждавах на празнично осветения град.

През следващите месеци продължих да търпя последиците от моя заговор. Аурангзеб не ме притесняваше, но Кондамир не можеше да ми прости и ме наказваше при всеки удобен случай. Благодарение на Аллах ударите, които ми нанасяше, бяха по-поносими от онзи ужасен следобед. Съпругът ми съзнаваше, че по-скоро би изпил вряща смола, вместо да си признае, че мога да се оплача на татко. Императорът можеше да се погрижи Кондамир да изчезне завинаги. Затова започна да ме третира повече като робиня, отколкото като престъпница.

Докато белезите от раните зарастваха един по един, прохладният ветрец изчезна, замести го горещото лято, а след него дойдоха и спасителните мусонни дъждове. В Агра има само три годишни сезона. Всеки е важен посвоему, но мусонният период е този, който налива зърното с плод и дава живот. През този свещен за империята сезон аз навърших двайсет и едно лета.

През изминалите месеци с Иса се срещахме само служебно, страхувахме се от шпиони. Аурангзеб не се задържаше много в Агра, вечно воюваше с някой от съседите ни, но бях убедена, че има свои хора сред работниците. На една от тайните ни срещи Ладли също потвърди съмненията ми. Не знаеше имената им, но знаеше, че задачата им е да следят мен и текущите разходи по строежа.

Аурангзеб протестираше срещу огромните суми, които мавзолеят поглъщаше. Имаше нужда от повече пари, за да разшири империята, но съдържанието на хазната бе намаляло драстично заради грандиозните разходи по нашия проект. Освен огромното количество материали ние плащахме на двайсет и две хиляди работници. Аурангзеб и някои от съветниците предложиха да увеличим данъците за индусите, но татко и Дара не се съгласиха.

Моят живот стана доста по-сложен. Мислех често за нощта, прекарана с Иса, но внимавах да не издам чувствата си към него. Беше трудно, защото прекарвахме много време заедно — инспектирахме работата в градините или при главната порта, или огромната мраморна платформа, на която щеше да легне самият мавзолей. Около нас беше пълно с народ и нямаше начин да открием злонамерените очи на съгледвачите на брат ми.

За щастие Иса имаше няколко доверени мъже и ние ги взехме с нас, когато заминахме за Делхи да превозим складирания там бял мрамор. При товаренето имаше опасност лодките да се претоварят и Иса искаше лично да присъства, за да се увери, че операцията ще премине успешно. От началото на работата ни бяха загинали четиринайсет души и той се чувстваше отговорен пред семействата им. Дадох на вдовиците достатъчно злато, за да преживеят до края на дните си, но парите не могат да заместят съпрузите им. Пътувахме с един от седемте шлепа, подготвени да поемат скъпия камък. За пръв път отивах в Делхи и бях завладяна от красотата му. Първо посетих сестрите си, после се заех да опозная града — търговски и културен център на Северен Индостан. Делхи изобилстваше с джамии, храмове и светилища на хиндуистки богове. Джамиите бяха огромни, със сводести тавани, покрити с тюркоазени плочки и куполи и прозорци с каменни решетки. Храмовете бяха по-малки и не така пищни, но повече на брой. Приличаха на цветни могили, най-често розови, покрити с изображения на техните богове.

Пазарите в града бяха впечатляващи, особено новопостроеният Чанди Чок или Лунният площад. Въпреки че строежът не беше приключил напълно, мястото гъмжеше от занаятчии, търговци и купувачи. Периодът на мусоните беше непредвидим и над сергиите бяха опънати огромни платнища — защита срещу внезапен порой. Под навесите можеха да се видят стоки от цял свят — китайски порцелан, топове с кадифе, персийски килими и най-различни оръжия. Имаше и екзотични животни — маймуни, птици монах, дори малко бяло слонче.

Дюкяните на занаятчиите бяха с огромни витрини и поразяваха с разнообразието си. Бижутерите предлагаха цяла гама от скъпоценни камъни и накити, майсторите на сребро полираха свещници, изработваха огледала, вази и подноси. Златари, шивачи, грънчари и майстори дърворезбари също предлагаха произведенията си. Най-почитани бяха художниците. Те рисуваха портрети направо на улицата и събираха огромна публика. Разкрасяваха клиентите си, оцветяваха богато дрехите им и това разтваряше кесиите на минувачите.

В Делхи не ме познаваха и аз вървях сред тълпата като обикновена гражданка. Преживяването беше вълнуващо и поучително. Питах за всичко, врях си носа навсякъде и се пазарях като стара готвачка, но купих единствено ананаси и вино за мъжете. Те не обърнаха внимание на ананасите, но от виното останаха доволни.

Отне ни седем дни да натоварим шлеповете. Моето задължение беше да записвам теглото на мраморните блокове и да следя да не ни измамят при товаренето. Иса ми показа как да отстранявам некачествените парчета — пукнати, примесени с други материали или пък прекалено леки. Отхвърлях средно по едно от пет парчета и собственикът на кариерата ме намрази веднага, но аз продължавах да си върша съвестно работата, измервах всеки блок и сравнявах със записките на Иса.

След залез-слънце двамата тръгвахме из града и търсехме гостилници с непознати за нас ястия. Не харесвах много тукашната кухня, но обичах да седя до него под мраморните навеси и да опитвам екзотични блюда. Изпитото вино ни вдъхваше смелост и ние флиртувахме като влюбени. Шепнехме си, смеехме се и се докосвахме. Не откъсвахме погледи един от друг. Жадувахме се.

Това бяха най-хубавите дни в живота ми. Никой не ме познаваше и нямаше защо да се крия. Понякога се преструвах, че другият ми живот не съществува, забравях за Кондамир, за дълга и болката и си представях, че съм омъжена за Иса. Колко различен ми се виждаше тогава животът! С Иса всичко изглеждаше леснопостижимо, по чудодеен начин той успяваше да влее в тялото ми енергия и желание за живот, каквито до този момент не бях усещала. В негово присъствие се чувствах свободна и светът ми изглеждаше по-малко зъл. Иса умееше да накара всеки да се чувства важен. Ако някой от работниците предложеше нещо, той го обмисляше внимателно и приемаше с благодарност съвета. Ако някой се оплачеше от нещо, Иса веднага разрешаваше проблема. Вслушваше се в думите на подчинените си и винаги отговаряше на запитванията им.

Хората го обичаха за доброто му отношение, а тези, които пътуваха с нас, благоговееха пред него. Направих всичко възможно, за да се сприятеля с тези мъже. Превързвах раните им, грижех се да имат винаги обилна храна. В началото за тях бях само част от кухненския персонал, но щом започнах всяка вечер да им сервирам виното лично, сърцата им се смекчиха. Те пееха, играеха хазарт и си спомняха за своите семейства, а аз им разказвах приказни истории от живота в императорския двор. На третия ден вече ме обожаваха, а аз можех спокойно да ги нарека приятели.

Низам, който бе прекарал по-голямата част от живота си сред жени, също беше възхитен от тяхната компания. За разлика от царедворците, тези мъже се отнасяха с уважение към него. Той се отпусна, помагаше с готовност при товаренето и скоро работниците започнаха да се шегуват с него. Обзалагаха се за бройката наложници, изпитали тежестта на тялото му в харема. Иначе толкова предпазлив, Низам започна постепенно да сваля защитните си ризи и аз за пръв път имах възможност да видя истинската му същност.

Една сутрин, докато се молехме, забелязах, че се усмихва. По-късно го попитах какво е предизвикало усмивката му.

— Благодарях на Аллах за това пътуване — отвърна той. Погледът му ме докосна за миг, после отпътува към реката. — Тази сутрин се разхождах по брега на реката и видях розов лотос.

Представих си как гледа в цветето и оплаква загубената си свобода.

— Радвам се да те видя толкова щастлив. Ти го заслужаваш повече от всеки друг.

Той замълча, но по очите му личеше, че е съгласен с мен.

— Низам — прошепнах, ядосана, че досега не съм се замисляла за нуждите на моя приятел, — ако искаш свободата си, ще ти я дам.

— Свобода?

— Да. Можеш още сега да си тръгнеш.

— Но аз съм…

— Роб? Не, ти си човек, добър човек. И ми служи достатъчно.

Спрях за миг, все още сърдита на себе си. Какво право имах да задържам такъв човек като Низам?

— Замини някъде — предложих ентусиазирано. — Тук няма какво да правиш.

Низам се изпъна, сякаш моето предложение го изпълни с гордост.

— Благодаря ти, принцесо, но моето място е до теб. Само така усещам свободата.

— Но това не е истинска свобода. Въпреки че за мен си равен с другите мъже, много от господарите те третират като роб.

— Не им обръщай внимание, господарко. Аз не съм се родил роб и няма да умра като такъв.

Изпитах желание да го прегърна, но знаех, че това ще го смути. Поклоних му се леко и казах:

— Помни, че можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш, приятелю. Ще ти дам достатъчно злато, за да започнеш живота си отново.

— Може би някой ден ще го направя.

Усмихнах му се и го оставих. През целия ден той беше в добро настроение, а вечерта, когато всичко беше натоварено и тръгнахме за Агра, запя песен, написана от Дара. Гласът му беше дълбок и плътен като звук от далечна гръмотевица. В песента се разказваше за живота на Шива и нашите работници, повечето индуси, се присъединиха към него. Под звуците на песента те ритмично забиваха бамбуковите си пръти в калното дъно на реката и тласкаха лодките все по-напред.

Скоро нощта ни обгърна и въпреки че на носа на лодката светеше фенер, едва различавахме силуетите на хората. Иса не искаше да тръгваме по тъмно, но пътуването щеше да трае една нощ и един ден, а тази вечер беше ясна и безоблачна — нещо рядко за мусонния период, и не биваше да пропускаме благоприятната възможност. Загледах се в двамата мъже на носа. Те се взираха в тъмните води на реката, от време на време спираха песента си и извикваха нещо към капитана на шлепа. Той беше истински ветеран и познаваше реката като лицата на собствените си деца. Завърташе дългия прът, прикрепен към руля, и натоварената с мрамор лодка поемаше нов курс.

— Внимавайте, момчета! — извика Иса. — Ако пристигнем без произшествия, ще получите допълнителна надница.

Чуха се одобрителни възгласи, после всеки се задълбочи в работата си. Иса ме поведе към купчината мрамор и ние скоро се намерихме на върха й. Тази нощ никой нямаше да спи. Трябваше да останем будни, за да реагираме веднага, ако възникне някаква опасност. За щастие през по-голямата си част Джамна беше широка и пълноводна. Ако не се случеше нещо извънредно, утре щяхме вече да сме в Агра.

Иса разви спалния си килим и го постла върху най-горния мраморен блок. Седнахме и поехме дълбоко от свежия нощен въздух. Миришеше на дъжд и мокра трева. Звездите над нас блестяха като мъниста. През повечето време брегът беше див и пуст, много рядко срещахме закотвена на брега рибарска лодка. Единствено крясъците на нощните птици и плясъкът от опашките на рибите нарушаваха нощната тишина. Някъде ревеше тигър.

Погледнах тайно към Иса и това, което видях, ми хареса. Беше с жълта туника, бял пояс и бял тюрбан. Не бе подстригвал брадата си повече от седмица и тя контрастираше рязко на ъгловатото му лице.

— Благодаря ти, че ме взе със себе си — казах тихо. Иса посегна да хване ръката ми, но от онази нощ в бараката му, нещата между нас се бяха променили и той смутено се дръпна назад. — За какво си мислиш?

Една звезда прекоси небосвода и аз се замолих това да е добър знак.

— Мислех си колко хубаво ми беше с теб в Делхи. Ако не беше мавзолеят, щях да те помоля да останем.

— Но тогава нямаше да имаме нищо.

— Нищо ли или всичко, лястовичке?

Аз се преместих по-близо до него.

— Кажи ми какво бихме имали?

Иса не смееше да говори открито за чувствата си, но тази вечер беше различна. Дори и сега се поколеба, сякаш се боеше, че ще ме засегне с думите си.

— Ти ще имаш… любовта ми. Нищо друго не мога да ти предложа.

Затворих очи. Сърцето ми запърха като птиче в клетка. Толкова дълго бях копняла за тези думи! Молех се на Аллах един ден да ги чуя, но дори и не подозирах колко щастлива ще ме направят те.

— Тогава, обръщай лодката! Да напуснем Агра завинаги и да останем тук!

— Би ли го направила?

— Честно казано, не знам. Татко и Дара имат нужда от мен. Как да поставя… — запънах се. Изплаших се, че думите ми ще го засегнат, — любовта си към теб над дълга към семейството и империята? Ти също не можеш да изоставиш строежа, той е смисълът на целия ти живот.

Иса не се сдържа, сложи ръка на раменете ми и ме притисна към себе си.

— Обичам те, Джаханара!

— И аз те обичам.

Помислих, че ще ме целуне, и сърцето ми подскочи, но той се отдръпна и се загледа в звездите.

— Знаеш ли за какво мисля, докато работя над чертежите? За теб. Представям си лицето, очите, усмивката ти. Спомням си формата на тялото ти и се опитвам да придам на камъка същото съвършенство. Наблюдавам как пада слънчевата светлина върху скулите ти и строя така, че лъчите да танцуват по камъка, както го правят по кожата ти. Искам да те съхраня в сърцето си и понеже знам, че не мога да те имам, моделирам камъка по твой образ и подобие.

— Мой, а не на мама?

— Да, твой — въздъхна той. — Не мога да споделя любовта си с теб, както мъж я споделя със съпругата си. Затова строя. Това е единственият начин, по който ми е позволено да те обичам и да покажа тази любов на света. На първия положен камък издълбах името ти, а на последния, ако Аллах ми позволи да стигна дотам, ще изпиша имената и на двама ни.

Целунах го. Когато устните ми докоснаха неговите, той така се изплаши, че замръзна на мястото си. Но после се хвърли към мен, както реката хвърля водите си във водовъртежите, и светът около мен се завъртя. Устните му бяха меки и вкусни, ръцете му галеха лицето ми. Иса простена и се отдръпна от мен.

— Това не бива да става! И двамата имаме… много за губене.

Приведох глава на рамото му, макар да жадувах за устните му.

— Обичам те! Обичам те и копнея за теб — казах и замълчах, с надеждата да прогоня страха от съзнанието си. — Но в същото време…

— Какво, лястовичке?

— В същото време се тревожа докъде може да доведе тази любов, Иса. Ние… сме обречени.