Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beneath a Marble Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
vog (2018)

Издание:

Автор: Джон Шорс

Заглавие: Под мраморното небе

Преводач: Маргарита Терзиева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт

Редактор: Димитър Риков

ISBN: 954-9395-62-6; 978-954-9395-62-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3335

История

  1. — Добавяне

Пътешествието

Скоро пристигнахме в Аллахабад. Два дни по-късно благодарение на златото на татко купихме четири здрави коня — прекрасни персийски атове, не много големи, но бързи и издръжливи. Натъпкахме парите и най-необходимите вещи в торбите до седлата ни и бяхме готови за път. Не успях да разгледам добре града, защото мислите ми бяха при моите любими, но ми се стори скучно място с далеч по-малко дворци и джамии от Агра.

Напуснахме Аллахабад рано сутринта и поехме по разнебитения път на югозапад. Низам бе в пълно бойно снаряжение. Към седлото му бяха прикрепени мускет, лък, колчан стрели, щит, ятаган и две копия. Туниката и тюрбанът му бяха светлокафяви, за да не изпъкват на фона на пустинята. Аз бях облечена по подобен начин, само че единственото ми оръжие беше малка остра кама. Резервните коне, също с цвета на пясъка, бяха завързани за нашите. Екипировката ни не можеше да се мери с тази на бандите по пътищата, но все пак щеше да ни позволи да се защитим и да им избягаме.

Градът се скри и пред нас се ширнаха огромни оризови полета, огласяни от крякането на хиляди жаби. Над зелените, достигащи до глезените оризови стъбълца летяха пеперуди, мухи, комари и какви ли не гадинки. Между отделните редове селяните бяха забили дълги бамбукови пръчки с препарирани соколи. Те пазеха посевите от досадните гарги и плъхове. Освен това голи до кръста мъже обикаляха с прашки в ръце и пазеха зорко реколтата си.

Щом се отдалечихме от реката, пейзажът коренно се промени. Навлязохме в суха, плоска като тепсия земя, лишена от дървета и животворни ручейчета. Нищо не спираше погледа чак до хоризонта, освен рядка жилава трева и ниски хилави храсти. Пътят, достатъчно широк, за да пътуват двама, пресичаше безплодната земя като огромен белег от нож. Копитата на конете вдигаха облаци кафява прах и лицата ни се сляха с цвета на конете ни.

Слънцето се издигна високо над главите ни и опари земята. Тук нямаше вятър и горещият въздух целуваше до кръв кожата ни, докато напредвахме на юг. Нямаше го свежият ветрец над Агра, нито зелените му градини. Жегата беше непоносима. Потта напои робата ми, после тръгна на вадички по кожата. Усещането беше непознато, лепкаво и неприятно.

Тюрбанът пазеше очите от безмилостното слънце, но тежеше като камък на главата ми. Попитах Низам може ли да го сваля, но той ме накара да обещая, че няма да го правя. Исках да се облея с вода, но той ми забрани и това, защото имахме само колкото конете да не умрат от жажда.

Значи такава е съдбата на войника, замислих се аз, цял живот марширува из пустинята и навярно умира на вражеска земя.

Тази сутрин срещнахме малко пътници. Натъкнахме се на керван с камили и на група поклонници, отиващи в Мека. Пожелахме им лек път. За всеки мюсюлманин беше дълг да посети светия град поне веднъж в живота си. Поклонничеството представя религията като пътешествие и обединява вярващите чрез трудностите при пътуването. Повечето мюсюлмани изминават трудния път, макар че владетелите, включително татко, често нямат възможност да се отделят от народа си за толкова дълъг период.

По обяд, когато слънцето започна да гори кожата дори през дрехите, ние свърнахме от пътя и спряхме до голяма камара валчести камъни. Наоколо нямаше естествена сянка. Низам забоде двете копия и опъна един копринен чаршаф между тях и камъните. Свалихме от себе си толкова дрехи, колкото ни позволяваше приличието. Низам постла един тънък килим и ние легнахме под копринения чадър. Той обаче не можа да се отпусне. Държеше близо до себе си дългия мускет и често ставаше да огледа хоризонта.

— Винаги ли е толкова горещо? — попитах, докато лъсках острието на сабята му с мазнина, както ми бе показал.

— Не, принцесо. През дъждовния период става много студено. Вали толкова много, че можеш да се удавиш.

Погледнах го и забелязах, че брошката с портрета на мама виси на верижка върху мускулестите му гърди, и ми стана хубаво.

— Добре ли се чувстваше с мама, Низам?

Той се захвана да чисти пушката. Разглоби я внимателно и започна да отстранява следите от прах и пясък от всяка нейна част.

— Отначало мислех, че е като всички останали, но скоро разбрах, че не е така.

— В какъв смисъл?

— Тя беше… добра. — Низам спря работата си и се загледа в цевта. — Грижеше се за мен. Искаше да бъда щастлив.

— Липсва ли ти?

Той кимна и отново се зае с пушката.

— Знаеш ли как те наричахме тогава, принцесо?

— Как? — Вдигнах глава и го погледнах объркано.

— Ти задаваше толкова много въпроси! — усмихна се Низам. — Слугите те нарекоха Малката катеричка. Тези животинки са много любопитни и винаги бърборят безспир с дружките си.

— Наистина ли ви приличах на гризач?

— Ами… нещо такова — изкиска се той.

— Не можахте ли да измислите нещо друго? Тигрите също си говорят.

— Ти беше Малката катеричка, принцесо. Това животинче ти подхождаше най-много.

Нацупих се, но той разбра, че е на шега, и се засмя. Помъчих се да си припомня каква бях като дете. Може и да съм приличала на катеричка, но уважавах родителите си и винаги се стремях да им доставя радост. Вслушвах се в съветите им, както и те в моите.

— Не ми отговори, липсва ли ти мама?

— Много. Макар че я виждам в теб.

— Нея ли виждаш или катеричката?

— Като се замисля, и двете.

Изсумтях недоволно и се излегнах върху килима. Низам провери тетивата на лъка си, подръпна кордите като струни на цитра. После огледа сабята, за да се увери, че съм си свършила добре работата.

— Ще ми отговориш ли на един личен въпрос? — попитах.

— Може би.

— Обичал ли си някога?

Както и очаквах, той не отговори веднага. Събу сандалите си и легна до килима. Знаех, че този лукс е само за мен, той щеше да спи върху пясъка.

— Не е лесно за човек като мен да обича, господарко.

Може би защото Низам изглеждаше толкова мъжествен, отначало не можах да схвана какво има предвид. Но после си спомних, че го бяха осакатили още като дете. Прехапах устни. Какво ли му костваше да знае, че никога няма да люби жена и да стане баща?

— Извинявай, дори не мога да си представя колко ти е трудно, но… никога ли жена не е покорявала сърцето ти?

— Има такава жена.

Скочих на крака. Нямах търпение да разбера коя е щастливката.

— Коя? Казвай коя е! Ще се опитам да ти помогна.

Той се усмихна на любопитството ми, но поклати глава:

— Няма да ти кажа. Не искам да ми се смееш.

— Кажи ми, Низам, моля ти се! Не си играй с мен! Прошепни поне буквата…

Той ми обърна гръб и подложи ръка под главата си.

— Почини си, принцесо. Чака ни дълга нощ.

Легнах отново и започнах трескаво да прехвърлям имената на прислужниците от харема. Бях развълнувана. Трябваше да разбера коя е и да му помогна, както татко бе помогнал на мен. Но колкото и да се мъчех, не можах да открия подходящата и скоро се унесох в сън. Сънувах Арджуманд и се събудих с усмивка. Низам вече беше станал и вареше ориз. Слънцето шареше хоризонта с избледняващи кървавочервени краски, направени сякаш от четка на художник. Изядохме ориза с малко сушена риба, събрахме багажа и скоро бяхме отново на конете.

С настъпването на нощта започнах да губя очертанията на пътя. Застанах зад Низам и го оставих да ме води. Не беше студено, но нямаше и следа от дневната жега и аз разбрах защо приятелят ми настоя да пътуваме през нощта. Беше прохладно, по-безопасно и доста по-приятно от пътуването с лодка, но безпокойството остана. Нетърпението ми да видя Иса и Арджуманд растеше с всеки изминал километър. Колкото повече се приближавах към тях, толкова повече се засилваше и увереността ми, че са живи. Низам ми го повтаряше всеки път, когато го попитах.

Скоро се показа и луната и вече можех да следвам спокойно пътя. На едно място видяхме срещу нас да вървят хора с факли. Низам бързо отклони конете от пътя, спъна ги, за да легнат на земята, и ние се притаихме. Различихме двайсетина мъже на коне. Низам не можа да определи дали са декани или хора на Аурангзеб, но каквито и да бяха, не трябваше да ни видят.

Изчакахме факлите да се скрият и продължихме пътя си. Поддържахме постоянно темпо и направихме само две почивки за смяна на конете. Надявах се, че ще поспим, когато слънцето се покаже, но без да каже дума, приятелят ми продължи напред. Седалището ми се протри, кожата на бедрата ми гореше. Не посмях да поискам почивка, макар че всяка крачка на коня предизвикваше спазъм в мускулите ми. Опитах да променя стойката си, но всяка промяна ожулваше нови участъци от кожата ми.

Когато Низам най-после отби от пътя, безмилостното слънце вече достигаше зенита си. Отправихме се в източна посока към три изсъхнали палми. Едва успях да сляза от седлото и да се добера до дърветата. Цялото ми тяло пулсираше. Той завърза копринения плат ниско за дънера, предполагам, за да не се вижда от пътя. Бях толкова уморена, че ми беше все едно какво прави и защо. Строполих се под сянката и се загледах тъпо в него. Той отряза клони от близките храсти и ги натрупа между нас и пътя. После спъна конете и се просна до мен. Отправих бърза молитва за здравето на татко, Иса и Арджуманд и потънах в дълбок сън.

Продължихме да пътуваме по този начин — спяхме целия следобед и пътувахме цяла нощ и до обяд. Рядко разговаряхме. Низам се чувстваше уязвим в пустинята и бързаше да стигнем до южните планини. Страховете му бяха напълно основателни, защото пет пъти срещахме воюващи банди. Макар да не носеха факли като онези през първата нощ, той винаги ги чуваше и успявахме да избягаме от пътя им.

Минахме покрай няколко села с къщи от глина и кал и шумни ханове, където отсядаха търговци с керваните си, номади, пътешественици и бандити. Около тях винаги имаше камили, както и цели ята от пустинни птици. Те се виеха около камилите и ловко измъкваха по някое зърно от храната им. Отвъд селата селяните обработваха безплодни полета. Зад тях и мършавите им биволи се вдигаха гъсти облаци прах. Сигурно се задушаваха, но не спираха да жънат, да редят тънките стебла на жалки снопи и търпеливо да обират от земята всяко зрънце. През това време жените им готвеха и събираха камилската тор. Тя беше много ценна. Всяко село тук имаше каменна кула, където трупаха събраната тор и я запалваха, за да упътват окъснелите пътници.

Една сутрин се натъкнахме на останки от скорошна битка. Напоената с кръв земя бе покрита с гниещи трупове. Денят беше тих и вонята — толкова тежка, че се изплаших да не се надигне, и да ме събори от коня. Раните на разплутите мъжки тела бяха пълни с червеи. Обърнах се и повърнах.

Повечето от воините бяха декани, но имаше и наши хора. Беше странно място за битка, наоколо нямаше крепост, нито прикритие. Низам предположи, че двете армии са се срещнали случайно. Повечето рани по телата бяха от саби и това ни подсказа, че не са имали време да заредят пушките си.

Видяното ме разстрои силно. Черни птици кълвяха лицата на мъртъвците, а група декани, предимно деца и старци, пребъркваха дрехите на труповете и прибираха всичко ценно. Не ни обърнаха внимание, бяха заети с плячката си. Изглеждаха нещастни и изхабени хора, боси и облечени в дрипи. Може би Аурангзеб бе изгорил къщите и храната им, помислих си аз, и за моя изненада усетих вина. Дори да бяха наши врагове, не разбирах защо децата и старците трябва да гладуват.

Отминахме зловещото място, но образите на вонящите трупове продължиха да тревожат съзнанието ми.

— Мислиш ли — попитах Низам и сритах коня, за да го настигна, — че навсякъде хората са жестоки както в Индостан?

Той отговори, без да изпуска от поглед пътя. Внимаваше за следи от коне.

— Невъзможно, принцесо.

Обърнах се назад и погледнах към кръжащите над мъртвото място птици.

— Ще освободя Иса и Арджуманд, но не искам да убивам никого.

— Знам, но може да се наложи.

— Защо?

— Ще действаме през нощта, но ако разкрият бягството им…

— Може пазачите им да са цяла дузина. Ти си силен, но те са много. Могат да те убият. Или да те ранят. — Той отвори уста, но аз го спрях. — Не, имам нещо по-добро наум, макар че също крие риск.

Той прогони една досадна муха и попита:

— Какво предлагаш?

— Простичък план. Ще отидем при султана на Биджапур и ще му кажем кои сме.

— И той ще ни пререже гърлата.

— Няма, защото ще му предложа замяна, на която няма да може да откаже.

— Но ние нямаме нищо, принцесо.

— Имаме. Ще му дам Аурангзеб, най-омразния му човек.

Низам се закашля, плю в прахта, която сякаш излизаше от собствените ни гърла.

— Готова ли си да предадеш брат си?

— Аурангзеб носи моята кръв, но във всичко друго е враг. Никога не съм искала да го убия, въпреки че можех.

— Но сега ще го направиш.

— Нямам избор — казах и облизах напуканите си устни.

— Тихо… — прошепна Низам и се обърна назад.

Под кръжащите птици се издигна облак прах и бързо нарасна.

— Смени конете! — извика и скочи от седлото.

Бързо се прехвърлих върху отпочиналия жребец. Низам свали торбите от седлата, после шибна конете, които бяхме яздили досега, и те препуснаха към приближаващата зад нас група конници.

— Какво пра…

— Ако имаме късмет, ще ги излъжем и те ще тръгнат след конете — обясни и скочи върху своя кон. — Сега препускаме! В галоп!

Сритах коня и препуснах с всички сили напред. Тюрбанът ми падна и вятърът развя косата ми. Седлото заудря по бедрата ми, сякаш биеше по еленовата кожа на тъпан. Някой стреля.

— По-бързо! — изрева Низам.

Преодолях страха от падане и пришпорих жестоко животното под мен. За мой ужас видях приятеля си да сваля лъка от гърба и да яхва коня си на обратно. Опъна го и стреля. Стрелата се изгуби в облака пред конниците зад нас. Те му отвърнаха с дъжд от куршуми. Земята около нас завря, но никой не бе ранен. Преследвачите ни явно нямаха време да презаредят и извадиха стрелите. Низам стреля още веднъж, обърна се и видя, че го гледам объркано.

— Давай напред! — изкрещя и аз отново препуснах.

Пътят, който до този момент ми изглеждаше прав и равен, сега започна да се извива като змия. При тази скорост пейзажът се сля в едно голямо кафяво петно. Залегнах напред и забих пети в хълбоците на жребеца. Той изцвили яростно и удвои усилията си. Една стрела се заби в земята пред мен. Обърнах се и видях преследвача си да пада с вик от коня. Низам изпрати друга стрела и втори ездач падна на земята.

— Настигат ни! — извиках. — Хвърли им златото!

Той не се поколеба. Остави лъка и се пресегна към седлото си. Заграби една шепа с жълтици и я хвърли към бандитите. Хвърли ги високо, за да може златото да заблести на слънцето и да привлече вниманието им. Монетите тупнаха в прахта. Низам изпразни едната кесия и мислех, че ще спре, но той извади още една. Скоро по земята имаше толкова злато, че щеше да стигне за всички мъже от бандата до края на живота им.

Преследвачите достигнаха до жълтиците и аз се помолих за спасението ни. Изглежда, Аллах се бе уморил от битки този ден, защото всички скочиха от конете и нададоха възторжени викове. Повечето от тях се проснаха в прахта, но имаше и такива, които извадиха сабите и атакуваха събратята си.

— Не спирай! — викна Низам.

Отново пришпорих коня и скоро мъжете се изгубиха от погледите ни. Продължихме в галоп, докато започнах да се плаша за животните. Жегата беше жестока и по устата им изби пяна. Постепенно успокоихме ход и едва тогава осъзнах, че пулсът ми бие като чук върху слепоочията ми. Низам плуваше в пот, прахта го покриваше целия и единствено очите съживяваха кафявата маска на лицето му.

— Успяхме ли? — попитах, останала без дъх.

— Надявам се, но по-добре да не спираме.

Той подкара коня си бавно, но непрекъснато се обръщаше, за да огледа пътя зад нас.

— Това с жълтиците беше много умно, господарко.

— Много странно — отвърнах и засенчих очите си, за да мога да го видя. — Изведнъж ми просветна. Треперех от страх, но умът ми беше кристалночист.

— Някои мъже постигат същата яснота в битка. Виждат неща, невидими за другите. Може да не са най-силните воини, но могат да водят останалите. Твоят брат е…

— Такъв човек — прекъснах го. — Въпреки това ще го предам.

— Щом казваш. Но как точно мислиш да го направиш?

Бях изтощена от преследването и ми беше трудно да формулирам плана си.

— Хайде първо да починем — предложих и огледах наоколо.

На хоризонта се показаха първите планински възвишения. Значи приближавахме деканите. Сутринта моят спътник ми бе казал, че пресечем ли реката и планините, скоро ще видим Биджапур.

Наближаваше пладне и беше време да помислим за почивка. Низам слезе от пътя и тръгна към едно пресъхнало речно корито. Известно време яздихме по него, после прекосихме обширно каменно поле. Между камъните се белееха разхвърлени кости от камили. Низам се разходи напред и назад по коритото и за моя радост в една вдлъбнатина, прикрита зад храсти и скали, откри малко езерце с прясна вода. Слязохме от конете и разположихме лагера си.

Низам погледна на север. Нямаше и следа от преследвачите ни.

— Или се избиват един друг, или пируват в най-близкия хан.

— Според теб декани ли бяха?

Той кимна и разви напоения с пот тюрбан.

— Хората на брат ти са по-дисциплинирани. Те не биха тръгнали след нас.

— Защо?

— Защото може да сме примамка и да ги вкараме в клопка.

Напълнихме и двата мяха с вода и тогава пуснахме конете в езерото. Низам успя да ги възпре, преди да са изпили прекалено много вода.

— Ако искаш, можеш да се изкъпеш — предложи той. — Ще затворя очи и ще те оставя на спокойствие.

Бях толкова изморена, че единственото ми желание беше да заспя, но мисълта за прохладната вода ме изкуши. Щом Низам се изкъпа и завърза нашия импровизиран чадър, аз се съблякох, изплакнах прашните дрехи и ги метнах върху един храст да съхнат. После влязох във водата и изстенах от удоволствие. Не се бях къпала от две седмици и сега затърках настървено тялото си с пясък, доволна да видя как кафявият пласт прах пада от раменете и бедрата ми. Бях отслабнала и това ме притесни. Кожата ми бе повехнала и сбръчкана, изглеждаше някак широка за шепата кокали отвътре. Бях навършила трийсет и шест години и знаех добре, че женската красота е преходна. Моята вече си отиваше. Излязох на брега и навлякох влажната туника. Седнах до Низам и той отвори очи.

— Как беше?

Свих рамене и се опитах да среша косата си с пръсти.

— Умът ми беше на друго място.

Низам бе достатъчно възпитан да не попита нищо.

— Мога ли да ти задам един въпрос. Малко е глупав, но…

— Зависи.

— Мислиш ли… — въздъхнах. Чувствах се по детски глупава. Бях толкова самоуверена, докато бягахме от бандитите, а сега, когато ставаше дума за любов… — Мислиш ли, че все още съм привлекателна? — попитах смутено.

Низам се поколеба. Аз го изпреварих:

— Не сме се виждали от пет години. Сигурно си е намерил някоя по-млада, по-хубава. Много мъже го правят, защо той да е по-различен, особено когато аз не съм до него.

— Тези мъже са глупаци — отвърна сериозно моят приятел.

— Защо да са глупаци? Просто предпочитат млади жени, със стегнати тела и…

— Заспали завинаги мозъци.

— Какво ги е грижа мъжете за женския мозък? Съпругът ми се дразни от моите съвети. Повечето от богатите мъже имат любовници на половината на годините им. Явно тези момичета им дават нещо, което ние не можем. Може би красотата им ги кара да се чувстват млади. Или ги имат за бижута и се кичат с тях пред хората.

Низам се изправи и огледа мястото около лагера ни.

— Не знам за другите мъже, но познавам себе си и Иса. Той те обича и тази любов е завинаги.

— Но той обича красивите неща. Помисли си за Тадж Махал, за дворците, които е построил. Защо ще страда по старото, щом може да има нещо ново и младо?

— Ти не си вещ — отвърна той. — И точно това е разликата между нас и другите мъже. Много от тях мислят за жените като за вещи, докато ние…

Той се запъна. Виждах, че разговорът го смущава.

— Не обичам да говоря много, нито съм поет, господарко. Но ми се струва, че ние мислим за вас като за… бели слонове. Цял живот ви търсим и когато накрая ви открием, няма да позволим да си отидете отново.

Погледнах го изненадано. Никога не го бях чувала да говори така. Дали бе набрал самочувствие през тези години, или аз бях започнала да го чувствам равен и да се вслушвам в думите му? Хванах ръката му, убедена, че чувството на симпатия, не, любовта ми към него, нямаше да е по-силна, ако беше мой брат.

— Благодаря ти, приятелю! — казах развълнувано. — Не заслужавам такава чест да те имам до себе си.

Той заклати глава, но аз го спрях с жест.

— И кой е твоят бял слон?

Той се засмя с глас. Рядко си позволяваше такава волност.

— По-скоро е сив. Но със сигурност няма друга като нея.

Изведнъж ми просветна.

— Ладли! — плеснах с ръце — Ти си влюбен в Ладли!

Той замръзна.

— Но как… как се досети?

— По-добре попитай защо съм била толкова сляпа, че да не забележа по-рано!

В главата ми запрепускаха спомени. Беше толкова отдавна и тогава тя тичаше по Дара, но погледът на Низам бе винаги върху нея.

— Откога я носиш в сърцето си?

— Ще приготвя нещо за обяд.

Хванах ръката му и го обърнах към мен.

— Откога?

— Отдавна — каза и извърна поглед.

— Тя знае ли?

— Че защо да се интересува от мен? — въздъхна с горчивина той. — За нея аз съм нищожество и винаги ще остана такъв.

— Глупости! Пълни глупости!

— Трябва да хапнем и да поспим, принцесо.

Не обърнах внимание на думите му. Вече замислях как да открадна Ладли от Аурангзеб и да я тласна към Низам. Знаех с какво презрение говори тя за мъжете, но се надявах да й покажа Низам, какъвто го виждах аз — човек, който би я обичал безусловно и завинаги. Може би щях да успея да ги събера, както татко ни събра с Иса преди години.

— Ох, Ладли! — прошепнах достатъчно високо, за да ме чуе Низам. — Колко щастлива ще бъдеш!