Джон Шорс
Под мраморното небе (13)

Подаръкът на татко

В живота си съм грешала стотици пъти, но отравянето на Дара не беше между тях. Той се възстанови бързо и всички се възхитихме на силата на организма му. Лекарят ми бе казал, че мъжете често умират при такива случаи. Макар че познавах стареца като съвестен професионалист, не очаквах да прекара цялата нощ до болния и тайно го възнаградих с топ фина коприна и златни конци.

Както и очаквах, Аурангзеб не подписа мирния договор. По-късно докладва, че персийците му устроили капан, но аз бях сигурна, че е станало точно обратното. Разбрахме, че издигнал грамада от отсечените глави на бойното поле, и татко се разтревожи за последиците. Но войниците бяха доволни от победата.

Не минаха и три седмици и южните ни съседи, деканите, възобновиха опитите си да разделят Индостан на две. Вече няколко десетилетия те създаваха проблеми по границата, но всъщност не бяха реална заплаха. Наскоро обаче техният султан се намести в Биджапур, град, който ние имахме за наш, но те твърдяха обратното. Той организираше постоянни набези из пограничните райони. Хората му нападаха селата ни, изгаряха зърното и крадяха добитъка. Щом Аурангзеб се завърна от север, татко му даде четирийсет хиляди войници и го изпрати да накаже деканите.

Скоро научихме, че след като претърпял сериозни загуби, той успял да обсади Биджапур и седмица след това го превзел — без съмнение огромна победа. Резултатът от операцията беше много добър. Султанът се задължаваше да плаща данък на татко и да подпише васален договор. Татко беше доволен, славата му растеше. Аурангзеб бе назначен за наместник на императора в Декан. За моя радост той трябваше да остане известно време там, за да държи изкъсо деканите.

Животът в Агра си течеше както винаги. Виждахме движението на военните части и бойните слонове, но бяхме далеч от конфликта. Трябваше да мислим за нашите двайсет и две хиляди работници и с напредването на мавзолея броят им бавно, но неизменно растеше. Скоро отпразнувахме тържествено и първата тухла от прекрасния, оформен като сълза купол.

Една сутрин Иса изпрати вестоносци. Молеше да тръгнем за Тадж Махал заедно с тях. Още не бяхме закусвали, но решихме да изпълним молбата му. Щом наближихме строежа, мъжете ни помолиха да слезем от конете и да продължим пеша. По нареждане на Иса сложиха превръзки на очите ни и ни поведоха към центъра на градежа. Охраната на татко незабавно реагира. Ръцете на войниците стиснаха дръжките на сабите, но той ги успокои с жест.

Поведоха ни по някакви стълби. Уплаших се, да не би да се спъна, но водачът ми бе много внимателен и ме преведе безпрепятствено през тях. Около нас кипеше трескава дейност. Чуваха се тръбният звук на слонове, удари на длето по камък и гласове на работници. Понеже очите ни бяха вързани, звуците ни се сториха по-отчетливи и аз си обещах по-често да затварям очи. Предполагах, че песента на птиците и ромоленето на дъждовните капки ще ми донесе още по-голяма наслада.

Краищата на превръзката ми смениха цвета си от жълто в черно, навярно бяхме влезли в някакво помещение.

— Моля ви да останете още малко със затворени очи — разнесе се гласът на Иса и нечии ръце свалиха превръзките ни. — Ще видите стените, които, макар и преходни, се надявам да останат дом на любимата и на двама ви Тадж Махал поне за няколко века. И ако ми разрешите дързостта, господарю, ще приютят и вас след края на земния ви път. Сега можете да отворите очи.

Светът отново придоби форма и цвят. Първото, което забелязах, бе, че се намираме в прилична на кутия стая от бял мрамор. Макар и прекрасен, той не успя да грабне вниманието ми. Това, което ме покори, бяха стотиците, не, хилядите цветя, издълбани в белите стени — изящна дантела от лилии, ириси, лалета и нарциси. Венчетата им бяха изпъкнали, а листата бяха оформени съвсем точно. Цветята бяха свързани с виещи се лозови клонки.

Никога не бях виждала такава красота, дори не бях помисляла, че човек може да създаде такова съвършенство. Около цветята нямаше нито вода, нито осветление, но полускъпоценните камъни, от които бяха направени, светеха със своя собствена светлина и блестяха като водни капки. Бяха по-живописни от цветовете на дъгата и от кървавочервения залез.

— Нашите майстори нарязаха камъните на малки парченца и ги вградиха в мрамора. — Ясният му глас набираше скорост: — Лазуритът е от Афганистан, нефритът — от Китай, а кехлибарът — от Бирма. Перлите и коралите са от нашето крайбрежие. Наши са и ясписът, и зеленият берил. Има още оникс, аметист и кварц.

По стените имаше и участъци без камъни, но те не бяха празни. Огромни букети с цветя бяха издълбани направо върху мрамора. Ръбовете им бяха идеално гладки и полирани до блясък. Дори подът беше истинско произведение на изкуството. В бялата основа бяха вплетени геометрични фигури от черен мрамор. Всяка линия беше права като хоризонта, а ъглите — остри като бръснач.

В стаята се възцари абсолютна тишина. Мина цяла вечност, преди Иса да се обади:

— Опитай се да си го представиш завършен, господарю. Куполът, разбира се, ще бъде от чист мрамор, но сводовете, нишите и стените ще бъдат изрисувани по същия начин.

Затворих очи и представата за тази красота накара сърцето ми да трепне. Татко прокара пръсти по фините цветя и прошепна:

— Все едно съм в рая!

Той се обърна към Мека. Можех да се закълна, че моли Аллах да му даде сили да доживее до полагането на последния камък.

— Каква красота!

— Усещам я, татко — промълвих. — Усещам духа на мама.

— И аз, момичето ми — погледна ме той и в очите му заблестяха сълзи.

Иса ми се усмихна, но аз не можах да му върна усмивката. Бях омагьосана. Това тук беше истинско вълшебство и вълшебникът беше той. Разбира се, криптата беше дело на много майстори, но навсякъде имаше следи от неговите ръце. Внезапно ми се прииска да ги докосна, да целуна всеки техен пръст, защото знаех, че те струват повече от всичкото злато на света.

Защо такъв човек като него би ме обичал? И наистина ли нашата любов го бе вдъхновила да сътвори това съвършенство?

Любов! Каква проста дума, но колко много творческа сила се криеше в нея! Любовта между мама и татко, бях уверена в това, щеше да вдъхновява поетите, докато свят светува. Нашата любов с Иса също щеше да е вечна, щеше да живее тук, върху стените на Тадж Махал, и да удивлява със силата си поколенията след нас. Колко блажени бяхме ние! Мъже като Аурангзеб може да познават възторга от бойната победа, може да имат титли и несметни богатства, но дали някога щяха да достигнат до висотата на нашата любов? Дали щяха да оставят нещо след себе си, или щяха да хленчат за пропуснатите възможности на смъртното си ложе? Знаех, че ще съжаляват за много неща, и ми стана жал за Аурангзеб. Неговият живот никога нямаше да бъде така завършен и изпълнен с красота като моя.

И аз се обърнах към Мека, за да благодаря на Аллах, че ме дари с любовта на такъв мъж.

— Твоето изкуство ласкае империята, Иса — промълви татко.

— Моята роля е малка, господарю.

Татко кимна и помоли:

— Би ли ни оставил насаме с Джаханара? Моля те, излез и имай грижата никой да не ни безпокои.

— Разбира се — поклони се Иса и излезе.

Татко изчака да останем сами, сложи ръка на раменете ми и каза:

— Сега разбирам защо го обичаш.

— Аз…

— Любовта ти е толкова видна, колкото стоките по сергиите на пазара.

— Нима?

— Още си неопитна, но другите не са и лесно ще разберат какво таите в сърцата си. То прозира в погледите ви, в усмивките ви.

Спря за момент, свали малък пръстен от ръката си и го сложи на палеца ми.

— Доволен съм, че откри любовта, Джаханара. Знам, че сбърках с Кондамир. Мислех, че е благороден човек, но съм се излъгал. Съжалявам много за грешката си. Моля те, прости ми!

— Няма какво да ти прощавам, татко.

Той целуна пръста, на който вече стоеше неговият пръстен.

— Трябва да си много внимателна, скъпа. Тази любов е опасна. Ако Кондамир или някой от враговете ми разбере, животът на Иса ще бъде в опасност. Теб мога да спася, но него — не.

Главата ме заболя от внезапен страх за живота на любимия ми.

— Но какво да правя тогава? Как да го обичам, като не мога да се доближа до него?

Татко се обърна към стената и още веднъж прокара пръсти по нежните цветя.

— Прекрасно! Не съм виждал по-красива творба през целия си живот.

— Кажи ми какво…

— Не бъди толкова нетърпелива, Джаханара. Това е най-голямата ти слабост. Тигърът, който напада прибързано, често остава гладен.

Наведох глава. Бях достатъчно умна, за да си призная, че това е самата истина. Нещастният ми вид го разсмя.

— Нима мислиш, че аз, който съм обичал толкова много, ще те оставя сама в такава ситуация?

— Ти трябва да управляваш империята… — заекнах аз.

— Така е, макар че синовете ми вече ме заместват успешно. Скоро ще се превърна в декорация, също като златния паун върху трона ми.

Не вярвах, че го мисли наистина, и замълчах.

— Време е да се преместиш в по-хубав апартамент — каза неочаквано той.

— Стаята ми е чудесна. Напълно ме устройва.

— Както знаеш, апартаментите на майка ти са до моите.

Той спря и отново се засмя, когато видя озадачения ми поглед. За последен път го чух да се смее така открито в деня преди смъртта на мама.

— Спяхме заедно, но тя настояваше да има самостоятелна стая. Предполагам, че това й даваше чувство за независимост. Не, въпреки че се обичахме толкова много, да делиш денонощно една стая с майка ти, означаваше да заставиш огъня да живее с водата.

— Защо трябва да се местя?

— Защото дядо ми построи тази стая и тя е специална.

Той се приближи до мен и прошепна в ухото ми:

— Когато се е строяла Червената крепост, бил предвиден таен изход от крепостта в случай на обсада.

— Чувала съм.

— Но не си чувала за заключения шкаф в стаята на майка ти. Това не е обикновен шкаф. Зад дрехите има стълба. Тя води към тунел под земята. Той минава под източната стена на крепостта и излиза в избата на скромен дом, чийто собственик съм аз. Ако някога обсадят Червената крепост, мога да избягам оттам.

Надали някога съм била по-изненадана. Колко ли още тайни криеше татко в джобовете на туниката си?

— А хората, които са построили този проход? Те биха могли да издадат тайната и да помогнат на някой убиец да влезе в крепостта.

— Вярно, но е невъзможно. Виждаш ли, докато строели Червената крепост, дядо — дано душата му почива в рая — разкрил заговор. В основата му били няколко висши служители, включително главният архитект. Като всички заговорници те били осъдени на бавна и мъчителна смърт заедно със семействата си. Но дядо им предложил да построят таен тунел през стените на крепостта. В замяна щели да умрат достойно, а семействата им — да бъдат помилвани.

— И какво станало?

— Строежът им отнел близо година. Когато свършили, били екзекутирани и тайната умряла с тях. Дядо споделил за тунела с татко, а татко каза на мен. — Той се изсмя доволно. — Аз я казах на двете си любими жени — Мумтаз Махал и ти.

— А на Дара?

— Само когато докаже, че е достоен за това.

Бях виждала шкафа хиляди пъти, но никога не бях и помисляла, че зад него се крие такава тайна.

— Горда съм, че заслужих доверието ти, татко, но не знам с какво ще ми помогне това.

— Не бързай да отговаряш, дете. Първо помисли.

Загризах ноктите си, както правех, когато бях нервна, и започнах да обмислям фактите.

— Каза, че ти си собственик на онази къща, нали? — Той кимна и аз продължих: — Ако Иса купи къщата от теб, аз бих могла да го посещавам по тайния коридор.

Той видимо се изненада, но очите му светеха закачливо.

— Интересна идея. Значи, казваш, че ако се преместиш в покоите на майка си и случайно намериш ключ от шкафа някъде из чекмеджетата й, на теория би могла да се разходиш до онази къща?

Скочих и покрих лицето му с целувки. Сивите косми на брадата му ожулиха бузите ми.

— Кога може да стане това?

— Веднага — усмихна се той. Моят ентусиазъм го забавляваше. — Но за да не събудим подозрения, Иса ще изчака няколко седмици с покупката. Ще изтърпиш ли дотогава?

— Разбира се, татко. Бъди спокоен, няма да се издам.

— Няма друг начин, иначе Кондамир ще отсече главата на Иса. Дори императорът не би могъл да укроти гнева на измамения съпруг.

— Обичам те, татко — казах тържествено. — Дължа ти толкова много, че надали някога ще ти се отплатя.

— Отплаща ли се ирисът на слънцето, защото му дава живот? — запита татко и отново докосна мраморните цветя. — Не. Отплатата е самата красота на цветето, сътворена от неговите лъчи.

Усмихнах се на поетичните му опити.

— Ставаш все по-добър.

— Наистина ли?

Целунах го още веднъж и казах:

— По-добре да тръгваме. Имам да свърша толкова неща.

— Наистина, време е. Но преди да излезем, изтрий усмивката от лицето си и се дръж, сякаш съм ти се карал за нещо.

Задъвках ожесточено устните си, докато болката помрачи радостта в очите ми и последвах татко навън. Иса беше сред работниците, даваше нареждания и оглеждаше работата им. Отново ми напомни за ястреб. Толкова беше съсредоточен в работата, че нямаше да се учудя, ако хвръкнеше над купола, за да види как стоят нещата отгоре.

С мъка откъснах поглед от него и извъртях главата си в обратна посока. Тръгнах след татко. Бях повече от сигурна, че малко бащи са обичани толкова силно от дъщерите си, както той.

 

 

След седмица татко изпрати на Кондамир торба със скъпоценни камъни и аз без много шум се преместих в апартаментите на мама. Имах много малко вещи за една принцеса — дрехи, бижута и книги. Низам ги пренесе и ми помогна да ги разопаковам. Беше странно да живея в тази стая с облицовани с червен мрамор стени и каменни решетки на прозорците, където дрехите и другите принадлежности на мама все още стояха по местата си. На пода беше проснат дебел килим, изобразяващ зора или залез, не можех точно да определя. До стената бяха наредени копринени възглавници и леки вълнени одеяла. По стените висяха картини с позлатени рамки — портрет на татко върху пауновия трон, Червената крепост и натюрморт с букет рози. Полъхът на вятъра раздвижи въздуха и аз усетих парфюма й, макар че по-вероятно беше игра на въображението ми. Изчаках Низам да излезе и пробвах, някои от робите й. Открих, че ми прилягат идеално.

После залостих вратата и сравнително лесно открих тайното отделение на писалището, за което татко ми бе говорил. Очаквах, че ще намеря само ключа от шкафа, но за моя изненада то криеше и много други неща. Най-отгоре лежаха няколко стихотворения от баща ми. Не посмях да ги прочета. Под тях мама бе скътала спомени от нашето детство. Първите детски обувки, наши рисунки и завързан с панделка кичур от косата ми. Усмихнах се на тези съкровища и усмивката ми стана още по-широка, когато открих глинената поставка за тамян — първия ми артистичен опит. Нямах никакъв усет към изкуството. Поставката беше толкова нескопосна, че когато я направих, не можах да реша дали е костенурка или жаба.

Изтрих сълзите си и прошепнах:

— Благодаря ти, мамо!

Най-отдолу, забутан в единия ъгъл, лежеше ръждясал ключ. Продължих да оправям стаята си с надеждата, че мама би могла да ме гледа отнякъде. Бях сигурна, че ако можеше, щеше да одобри използването на тайния проход.

Очакването ме подлудяваше, но аз си наложих смирение и кротко изтърпях, докато нещата се подредят според плана. Щом разбра за предложението на татко, Иса подскочи от вълнение. Той криеше любовта си по-трудно от мен и аз започнах да страня от него като от бясно куче. Намирах си работа на другия край на строежа и дори не го поглеждах. Говорех с него чрез татко и от него разбрах, че най-накрая е купил къщата.

Въпреки че товарех хората си с работа, те ме обичаха, защото се отнасях с тях добре и им плащах добре. И Аллах ме възнагради за това. За един лунен цикъл бе загинал само един човек. Горкичкият, един каменен блок падна върху него и го размаза. Беше индус и ние изгорихме тялото му по техния обичай.

Първото ми посещение в новия дом на Иса беше истинско приключение. Залостих вратата на стаята си отвътре и запалих свещ. Отключих шкафа, разместих прашните роби и се мушнах между тях. Изходът беше преграден с цял куп малки и големи кутии и аз безшумно ги преместих встрани. Видях каменната стълба и тръгнах по нея, като държах в едната си ръка свещта, а с другата се придържах за стената. Стълбата беше спираловидна и се спускаше право надолу. Миришеше на застояло. Навсякъде се валяха трупове на мишки и мъртви паяци. По стените бяха гравирани някакви имена и аз си представих как затворниците спират за миг и изписват имената си за историята. Как ли се чувства човек, ако знае, че след приключване на работата си главата му ще хвръкне от раменете? За миг се огледах за призраци, но после си спомних, че мъжете са умрели с чест и душите им сигурно почиват в мир.

Стълбата свърши и пред мен се откри дълъг коридор. Беше широк, колкото едър човек да се промуши през него, ако се движи с рамото напред. Свещта едва мъждукаше в непрогледната тъмнина. Виждах само на няколко крачки пред себе си. Изтръпнах, като си представих какво би станало, ако загасне. Трябваше да взема фенер. За щастие пътят беше прав и равен. Татко ми каза, че е строен така, че да позволи на императора да стигне до онзи дом дори и ако няма време да вземе свещ. Напредвах бавно и за да прогоня страха, си представих, че вървя през огромен площад със спящи хора. Един от тях се събуди и аз видях блестящи очи, но когато наближих, нещо се шмугна в една пукнатина и очите изчезнаха. Имах чувството, че не ми достига въздух, и забързах напред. Нямах представа колко дълго трябва да вървя. На едно място отново видях надписи. Бяха проклятия и обричаха на смърт дръзналия да влезе в подземието. Потръпнах и се зачудих дали думите са предназначени за дядо ми или за преследвачите му.

Татко ме бе предупредил за капана и щом стигнах до него, спрях. По средата на коридора имаше голям каменен блок, висок до коляното ми. Ако стъпех на блока, земята под мен щеше да пропадне, а след нея и таванът, и щеше да ме премаже. Прескочих внимателно камъка, без да го докосвам. Знаех, че краят на коридора е близо, и ускорих крачка. Скоро зърнах над себе си слаба светлина и тихо извиках. Светлината ме заслепи като утринно слънце. Видях друга спираловидна стълба и забързах нагоре. Иса ме беше чул и ме чакаше. Изкачих стълбата и потънах в прегръдките му. Намирахме се в мазето на къщата му. Той ме хвана за ръка и прошепна:

— Върви след мен, лястовичке!

Поведе ме по други стълби и след миг вече бяхме в единствената стая на скромното му жилище. Огледах се и се постарах да запомня всеки детайл от нашето бъдещо любовно гнездо. В далечния ъгъл бяха струпани прости каменни и железни съдове, по стените висяха рисунките на Тадж Махал и чертежите му. Имаше дъска за рисуване и един стол. Като изключим спалния килим, одеялата и възглавниците, в стаята нямаше никакви други мебели. Прозорецът беше плътно затворен, вратата — заключена.

Иса ме прегърна и покри лицето ми с целувки. После се отдръпна и прошепна в ухото ми:

— Твоят прадядо е построил този дом, за да устои на огън и всякакви атаки, любов моя. Каменните му стени са твърди като гърдите ми. Никой отвън не ще чуе любовните ни думи.

Усмихнах се и затворих очи. Той ме целуна и тялото ми откликна с неочаквана страст. Не се бяхме докосвали от онези прекрасни дни на брега на Ганг. Дрехите ни сякаш сами паднаха от телата и ръцете ни жадно се плъзнаха по кожата на любимия. Пламъчетата на свещите танцуваха по телата ни и насищаха атмосферата с тайнственост. Устните му изследваха всяко кътче на тялото ми, опитваха вкуса ми, сякаш бях чаша с ароматно вино. Ръцете ми го милваха и продължиха да го докосват и след като легнахме върху възглавниците. Скоро Иса беше върху мен. Тежестта на тялото му сгря сърцето ми. Беше хубаво и уютно като в роден дом. Притиснах се по-плътно към него и се загледах в сенките по стените. Те се задвижиха в синхрон с телата ни, извиха се в красива арка и се сляха в едно цяло.

Когато телата ни се успокоиха, положих глава върху гърдите му и се сгуших в него. Иса замилва челото ми, а аз започнах да мечтая за бъдещето.

— Искаш ли да имаш дете? — попитах тихо.

— Само от теб.

Надигнах се и го целунах. С всеки сезон копнеех все повече за дете. Но една такава стъпка беше много рискована.

— Ще е опасно — казах. — Бременността ми може да заплаши Тадж Махал.

Той нави един кичур около пръста си.

— Помисли, лястовичке, ние строим нещо изключително и то ще издържи векове, но детето… детето ще ни направи безсмъртни.

— Колко малко мъже мислят като теб, Иса! — погалих го с поглед аз. — Жените в харема се молят всеки ден за дете, то осмисля живота им, но повечето мъже намират, че децата са досадни.

— Как може едно малко красиво същество да бъде досадно? — възкликна той и прокара пръст по извивката на тялото ми.

Стиснах устни. Изказани на глас, мислите ми можеха да помрачат възторга му. Знаех, че всяко дете би било щастливо да има баща като моя любим, но нашето никога нямаше да го нарече татко.

— Нали разбираш — казах нежно, — че за хората нашето дете няма да е твое? Че няма да можеш да му показваш открито любовта си? Ще му бъдеш баща само между тези стени.

По лицето му пробяга тъга, но Иса, както вече бях разбрала, не беше склонен да хленчи за нещата, които не можеше да има. Усмихна се с онази своя крива усмивка и каза:

— Това дете… появата на нашето дете ще бъде достатъчен повод да се чувствам благословен, любов моя. Как бих могъл да искам нещо повече от Аллах? Той вече ми даде достатъчно.

Обърнах се към Мека и горещо замолих Аллах да благослови утробата ми, да не я остави ялова, както често ми натякваше Кондамир. Исках от живота повече, освен да бъда майка и съпруга, но душата ми жадуваше за дете. То щеше да бъде истински дар за мен, за Иса и за баща ми. Знаех, както знам, че звездите изгряват всяка нощ, че татко щеше да разбере веднага от кого е детето и щеше да бъде доволен от това. Та нали той беше пастирът на нашата любов?

— Трябва внимателно да обмисля всичко. Кондамир трябва да е убеден, че детето е негово.

— Как ще го убедиш?

Погледнах го хитро и се изкисках в шепите си. Вече си представях дъщеричка или син и сърцето ми пърхаше от щастие.

— Ти си велик майстор и един от най-удивителните мъже в живота ми, но не знаеш нищо за лукавството на жените. Как според теб сме оцелели в този свят, където вие решават кое е добро за нас и кое не?

Припомних си как моята прапрабаба и мама управляваха Индостан и оставиха на съпрузите си само титлата и се засмях.

— Повярвай ми, ще убедя Кондамир, че детето е негово. Не знам още как, но когато забременея, помни ми думата, ще се хвали наляво и надясно, че ще става баща.

Иса се захили и попита:

— И аз ли съм такъв шаран?

— Не питай.

Той легна върху мен и притисна раменете ми към пода.

— А сега?

— Типично за мъжете — казах и се опитах да го отблъсна. — Компенсирате липсата на съобразителност със сила.

Възпротивих се на целувките и на опитите му да правим отново любов. Иса се отпусна до мен, отново загали челото ми и започна лекичко да припява нежна мелодия. Макар да приличаше повече на мучене на крава, той упорстваше, твърдо решен да ме приспи с песни. Затворих очи, но бях твърде развълнувана от разговора ни, за да заспя. Ако Аллах ме дареше с дете, трябваше да излъжа Кондамир така, че да не остане и капчица съмнение чие е детето.

— Лека нощ, любов моя — измърморих и се престорих, че заспивам.

— Лека нощ, лястовичке.

Свещите догаряха една по една. Щом угасна и последната, в стаята стана тъмно като в рог, но аз се чувствах уютно като никога. Бях задоволена, лежах до любимия си човек и чувствах топлината му. Вдишвах мириса от потта му, слушах спокойното му дишане и мислех как да излъжа съпруга си. Когато планът ми беше готов, станах, целунах челото на Иса и поех по дългия път към стаята си. Скоро щеше да съмне, а слугите знаеха, че ставам рано. Ако не отговорех на чукането им, можех да събудя подозрения.

Докато премина по коридора и нагоре по стълбите, бях изготвила плана си както готвач — любимото ястие на своя господар. Беше проста хитрина, Аурангзеб никога нямаше да й се хване. За щастие трябваше да измамя единствено Кондамир. Другите можеха да се съмняват колкото си щат.

Колко много тайни, въздъхнах аз. Обграждаха ме, както молците обкръжаваха пламъка на свещта. Ако знаех още колко ме очакват и колко много смърт ще донесат, щях да се върна при Иса и да го накарам да избягаме далеч от Агра. Но ако не бях аз, кой щеше да спре Аурангзеб? Трябваше някой да се изправи срещу дявола и този някой бях аз.

 

 

Отнасях се много съвестно към работата си на строежа, но сега най-важното беше да излъжа Кондамир. Посетих дома му още на другия ден след разговора ни с Иса. В дясната си ръка държах поводите на един от татковите жребци, а в лявата — голяма торба. Вътре имаше тестиси от бик, увити в палмово листо.

Търговията на Кондамир се разрастваше далече зад пределите на Агра и аз все по-рядко го намирах у дома. Слугите му ме посрещнаха с изненада, но и с усмивка. Все още се чувствах неловко пред тях, знаех, че ме мислят за крадла, затова им донесох пушена гулия и те я приеха с благодарност.

Днес Кондамир надзираваше работниците си на един от пазарите в града. Убеден, че го лъжат, той често ги шпионираше отдалеч. Понякога дори наемаше някоя красива жена да пофлиртува с тях, за да види дали няма да й направят отстъпка за някоя сребърна гривна. Така залови няколко продавачи и ги наложи с колана си, и оттогава другите рядко мърдаха от определената цена.

В мое отсъствие стаите на Кондамир изглеждаха като обори. Странно, той беше един от най-богатите мъже в империята, а му се свидеше да похарчи и една рупия, за да придаде поне малко уют на дома си. Реших да освежа стаята му. Набрах диви цветя от градината и ги сложих в проста ваза от китайски порцелан. Напръсках пода с парфюм, запалих тамян и подредих възглавниците на спалния килим. После отидох при готвача и му връчих торбата. Той се изненада, но в крайна сметка се съгласи да изпълни молбата ми.

Върнах се и влязох в банята. Плочките имаха нужда от подмяна, иначе помещението беше чисто. Едно слугинче ми донесе три кофи с топла вода. Беше хубаво дете, на не повече от четиринайсет и аз заподозрях, че Кондамир я е наел повече за леглото си, отколкото за работничка. Мъжете никога не наемаха възрастни жени, макар със сигурност те да бяха по-полезни и по-опитни.

Накиснах се в топлата вода и яростно затърках кожата си с конопена кърпа. Беше истинска наслада да сваля от себе си мръсотията от деня. Бях чувала, че европейците никога не се къпели, и мисълта за вонята, която сигурно разнасяха около себе си, ме отвращаваше. Преди да облека спалната си роба, втрих в кожата си амбра — парфюм, направен от китово масло, и сдъвках няколко зърна карамфил.

Напълно готова, аз седнах на дебелия спален килим и зачаках да се върне Кондамир. Помолих слугите за чаша вино, припомняйки си колко ми помогна то през първата ни брачна нощ. Онова време ми изглеждаше далечно, беше като сън на изплашено момиче.

Кондамир се върна по здрач. Видя ме и изгрухтя:

— Какво те води насам, жено? Да не си свършила златото?

Усмихнах се мило и се помолих всичко да мине гладко.

— Днес се видях с астролога си, господарю, и той ми каза, че тази вечер е подходяща.

Много хора в империята се допитваха до астролозите, но Кондамир не беше от тях. Той направи гримаса и започна да се съблича. Не забрави да сложи бижутата си настрана. Приближих се по-близо до него.

— Снощи видях Касиопея. Астрологът каза, че това е добър знак.

— За какво? За да станеш по-млада? Или да ти пораснат гърди?

— За да забременея — отвърнах кротко. — Когато я съзрях, мислех за твоя син.

Кондамир може и да ме презираше, но не можеше с лека ръка да отхвърли думите на главния астролог на империята.

— Но ти си безплодна като пустиня. Най-сухата пустиня в цял Индостан.

— Така е — казах и наведох глава, за да скрия раздразнението си. — Но после отидох при моя лекар и той ми даде специален цяр.

— Какъв? Вода ли трябва да наливам в теб?

„Каква попова лъжичка си ти“ — помислих с отвращение.

— Даде ми тестиси на бик. Каза, че щели да дадат сила на семето ти.

Кондамир най-сетне ме погледна. В малките очички на подпухналото му лице се появи интерес.

— Чувал съм за този цяр. Но дали ще действа в мъртва утроба?

— Той мисли, че има шанс. Днес наредих да заколят най-едрия бик от стадото на татко. Исках да е мъжкар, доказал нееднократно плодовитостта си.

В очите на Кондамир проблесна искрица уважение, но може и да беше плод на изпитото вино.

— Донесе ли топките му?

— Да.

— Ще наредя да ги приготвят по старата рецепта от баба ми — каза ентусиазирано той, сякаш всичко беше негова идея. — После ще видим дали този астролог си заслужава рупиите, с които си натъпкала джоба му.

Той изчезна към кухнята, а аз си налях втора чаша вино. Опитах се да мисля за Иса, но образът му беше неясен и далечен. Знаех, че ще бъда в прегръдките му утре вечер, и това ме накара да се почувствам като куртизанка. Коя друга жена, освен куртизанка, би топлила постелите на двама мъже в рамките на два дни? И щеше ли Иса да ми прости това?

Изведнъж се ядосах. Ако един мъж топлеше няколко женски постели, заслужаваше поздравления, но ако жената беше невярна, съпругът й имаше право да я изгори на клада. Защо Аллах допускаше подобна несправедливост? Наистина ли бе създал жената за играчка на мъжа? И ако не беше така, защо позволяваше на мъжете да ни мачкат като парче глина в ръцете си?

Някой ден, заканих се аз, Кондамир щеше да си плати за всичко. Сега ме третираше като нищожество и спеше с орди от млади момичета, но след време щях да му го върна тъпкано.

Когато Кондамир най-накрая се върна, беше вече пиян.

— Моли се, жено — пиянски провлачи той, — моли се твоят астролог да излезе прав, или ще те сменя за по-плодородна нива.

Знаех, че това са празни приказки. Не беше луд, за да отхвърли дъщерята на императора.

— Всичко ще е наред — казах просто.

Когато легна върху мен, дъхът му смърдеше на неговата специална вечеря. Дано мине по-скоро, стиснах очи аз. Започнах да пъшкам, за да усиля желанието му, но всъщност си представях, че съм някъде другаде. Представях си, че двамата с Иса стоим пред Тадж Махал на фона на изгряващото слънце. Лицето му е огряно от алените утринни лъчи. Аз го гледам в очите, а в прегръдките му спи нашето дете.

Дори да беше само мечта, защото не виждах как ще можем някога да покажем любовта си пред хората, образът сгря сърцето ми и ми даде сили да преживея тази нощ. Вече не мислех за потното смърдящо туловище върху мен, а за Иса и нашето дете. И това дете заслужаваше всякакви жертви.

 

 

През следващия лунен цикъл посещавах Иса почти всяка нощ. Противно на моите страхове, той не се тревожеше много, че деля постелята си с двама мъже. От друга страна, протестите на Кондамир от вечното ми отсъствие от дома намаляха — явно слугинчето си вършеше добре работата. Несъмнено младото й тяло беше по-отзивчиво от моето.

Надявах се, че все още съм привлекателна, но мъжете рядко гледаха на двайсет и две годишна жена със същото желание както на шестнайсетгодишно момиче. За щастие Иса не мислеше така. Очакваше с нетърпение идването ми и се наслаждаваше на всяка част от моето тяло. През повечето от вечерите правехме любов, но понякога просто разговаряхме или работехме върху скиците му. Той ми обясняваше подробностите като на равна по интелект и аз дадох всичко от себе си, за да придобия неговите знания. Математиката винаги ми се бе удавала и често го изненадвах с умението си да пресметна пределното тегло, което можеше да поеме една колона, или количеството на мрамора, нужен да се облицова една арка.

Тези нощи бяха безценни.

Нашето гнездо беше така добре защитено, че станахме малко невнимателни. Веднъж се прибрах в стаята си по-късно от обикновено. Слугинята ме бе търсила и когато не получила отговор, се разтревожила. Когато се прибрах, тя удряше с юмруци по вратата. Излъгах я, че вечерта съм пила повечко вино, и тръгнах към кухнята, за да не й дам възможност да влезе в стаята. Тя, изглежда, ме помисли за пияница и вече идваше по-късно.

Междувременно безсънните нощи започнаха да си казват думата. Бях изтощена и едва се справях със задачите си. Иса също забеляза умората ми и ми забрани да го посещавам за няколко дни. Прибирах се рано и заспивах като новородена. Сънят ми беше тежък като камък и гъст като кисело мляко.

Колкото повече напредваше строежът, толкова повече се откъсвах от събитията в двора. Аурангзеб и Балки продължаваха да държат под контрол деканите. Брат ми се справяше успешно с размириците, но управляваше района с небивала жестокост. Чуваха се истории за подпалени индуски храмове, изчезнали жени и влачени по улиците трупове на бунтовници. Беше само въпрос на време деканите да въстанат отново. И колкото и предателска да бе тази мисъл, тайно се надявах да натрият носа на Аурангзеб.

От своя страна Дара бе поел управлението на императорския двор. Ако успееше да открадне малко свободно време, идваше на строежа със сина си Сюлейман. Сюлейман беше умно дете. Иса му подари дървени кубчета и той строеше с часове крепости и дворци с тях.

Баща му продължаваше да отделя много време за изучаване на двете основни религии в империята. Аурангзеб се опитваше да раздели хората ни, а той — да ги обедини. По време на мусоните Дара написа книгата „Сливането на двата океана“. В нея се опитваше да обедини мюсюлманите и индусите, като посочваше близостта между основните философски възгледи, залегнали в двете религии. Това възбуди духовете на по-войнствено настроените мюсюлмани, особено на Аурангзеб, и отношенията между братята се изостриха още повече.

Най-после лекарят потвърди със сигурност, че съм бременна. Месечното ми наказание спря и започна да ми прилошава. Колко много ми липсваше мама по това време! Тя бе родила четиринайсет деца и присъствието й щеше да бъде утеха за мен. Има ли нужда да споменавам, че татко беше на седмото небе от радост? А моят мил започна да се връща вкъщи по-рано и всяка нощ проверяваше дали коремът ми нараства. Кондамир молеше всяка сутрин Аллах за син, а аз не спирах да се моля за дъщеря, защото синът щеше да расте под бащиното крило, а дъщерята щеше да следва моя път.

След един месец обиколката на талията ми нарасна. Постепенно гърбът започна да ме наболява и аз прекарвах все по-малко време на Тадж Махал. Лежах в стаята си и изследвах чертежите на Иса. Понякога успявах да намеря решение на проблеми, за които не му бе останало време. Веднъж дори открих грешка в изчисленията му. Друг мъж щеше да побеснее от моята дързост, но Иса беше доволен от помощта ми. А когато детето започна да мърда, а малко по-късно — да рита, нямаше по-щастлив човек от него. Една нощ се почувствах зле, имах температура и нищо не ми помагаше. Той ми подаде писмо, адресирано до нашето дете. Искаше да ми го даде след време, когато то се роди, но състоянието ми го бе накарало да избърза. Прочетох го и наистина се почувствах по-добре.

На гърба на една скица на минаре беше написано:

Мило дете,

Докато наблюдавам строежа на Тадж Махал, ти растеш в утробата на майка си. През погледа ми минават лодки, натоварени с мрамор, облаци засенчват слънцето, а аз мисля за теб. Искам да споделя този момент с теб, искам да чуеш мислите ми.

Ако можех да боравя с думите както с камъка, бих ти разказал за моите мечти. За това как жадувам да те видя и как нетърпението ми расте с всеки изминал ден. За любовта ми към теб.

Аз не те познавам още, но опознавам майка ти все по-добре и съм сигурен, че ще бъдеш изключително създание, каквото е тя. Дали ще наследиш нейното благородство? Щедростта й? Ще бъде ли и твоето сърце нетърпеливо да опознае света като нейното? Може би ще вземеш моя усет към изкуството и моя, понякога неуместен, оптимизъм.

Знам, че ще наследиш по нещо и от двамата, както ние сме наследили по нещо и от двамата си родители. Но знам, че ще притежаваш и свои собствени качества, а те ще ни радват най-много.

С нетърпение очаквам да видя какво ще ни донесеш ти, мило дете. Какви неразгадани от нас тайни ще разкриеш? Какво ще видиш, което аз не съм могъл? Ще те наблюдавам и ще се уча от теб. Ще си спомня забравени неща, ще видя красотата, изплъзнала се от погледа ми. Надявам се и аз да те науча на нещо — как да се сприятелиш със слон, как да нарисуваш фантазиите си, как да се отнасяш с чужденците.

Искам да ти кажа, че вече си обичано, дете мое. Благодаря ти, че внесе толкова радост в живота ни. Благодаря ти за това, което си и което ще станеш.

Твоят баща

Вече не ми беше нужно лекарство. Думите на Иса бяха различни от тези на татко, но носеха в себе си същия заряд от любов и добрина. Те често постъпваха по коренно противоположен начин, но имаха много общи черти, също като лъва и леопарда. И двамата бяха величествени, всеки посвоему. И двамата, за разлика от останалите мъже в империята, бяха чувствителни и романтични души.

През тези дни татко често идваше да ме види. Разпитваше ме за бебето и си припомняше какво е правила мама, за да облекчи състоянието си. Аз го разпитвах за работата в двора и за състоянието на империята. Скоро знаех всичко за нашите благородници и за нападенията на персийците. Техните набези ставаха все по-чести и Аурангзеб бе заминал отново на север.

Тъгувах за Ладли, особено когато татко и Иса бяха заети, но една среща криеше много рискове. В бележка, изпратена по Низам, тя ме молеше да й простя за жестоката кавга. Изгорих бележката и помолих Низам да намери начин да й каже, че все още я обичам като сестра и че съм бременна, без да споменава нищо за бащата.

Според очакванията на Иса детето бе неспокойно като мен и дойде по-рано на бял свят. Старият лекар беше сляп и толкова немощен, че чиракът му трябваше да го придържа, но аз се чувствах сигурна в неговите ръце, гласът му ме успокояваше, както бе успокоявал и мама по време на ражданията й. Татко също беше до мен. Това не бе прието сред благородниците и той помоли да запазим в тайна присъствието му. Кондамир не си направи труда да дойде, но и аз не настоях. Разбрахме се след раждането да изпратя човек, за да му каже пола на детето.

Родилните болки бяха и мъчителни, и сладки. От една страна, се радвах, че скоро ще бъда майка, от друга, ми беше мъчно, че нито бащата на детето, нито мама, нито най-близката ми приятелка са до мен. Особено ме мъчеше фактът, че бебето нямаше да чуе гласа на баща си веднага след раждането. Така че в почивките между контракциите, душата ми се люшкаше между радостта и тъгата.

Постепенно болките се усилиха и аз започнах да се гърча. Помолих да захапя нещо и младият доктор ми подаде дървена лъжица. Имах чувството, че зъбите ми ще я смачкат като грахово зърно. Опитах се да запазя самообладание, но неочаквано завих от болка, непоносима, раздираща вътрешностите ми болка. Колко ми се искаше в този момент Иса да бъде до мен!

Татко коленичи до постелята и направи всичко възможно да облекчи страданията ми. Избърса потта от челото ми и ми разказа за първото раждане на мама. Усещах, че е напрегнат, често спираше разказа си, за да се моли. Слях молитвите си с неговите.

Изведнъж нещо напъна вътрешностите ми и сякаш ги разкъса на парчета. Цялото ми същество зави от болка. Главичката на детето се показа и след последен, нечовешки напън утробата ми се изпразни и аз затреперих като лист.

Стрият лекар нахока чирака си и му заповяда веднага да поеме детето. Нервният младеж го взе, потупа го по гърба и то изплака. Видимо успокоен, той почисти лицето му с кърпа. Покосена от неочаквана слабост, аз паднах назад върху възглавниците и изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, бебето вече беше на гърдите ми.

— Момиче е — прошепна възторжено татко. — Сигурен съм, че усмивката му ще кара цветята да вехнат от завист.

Вгледах се в мъничкото личице на рожбата си. Главичката й беше топчеста с няколко черни кичура коса. Брадичката беше пухкава и мека като кадифе.

— Тя е съвършена — промълвих и отправих благодарствена молитва към Аллах.

Татко възнагради щедро лекарите, даде на всеки от тях по една сребърна плочка. Едва изчаках да излязат и се обърнах към него:

— Татко, може ли… би ли довел Иса при нас?

Зачаках със свито сърце, ужасена от дързостта си да моля императора за такова нещо, пък бил той и мой баща. Една част от мен умираше от срам, но другата се радваше, че той споделя най-съкровените ми тайни.

— За мен ще е чест — каза той и се изправи. Намери ключа и залости вратата. — Ще се справиш ли без мен, момичето ми?

Кимнах и го предупредих:

— Внимавай за капана.

— Не съм толкова глупав, та да се лиша от внучката си.

Той отвори шкафа, взе една свещ и изчезна между робите на мама. Аз отново се взрях в дъщеря си. Беше невероятно, че такова удивително създание е излязло от мен, че ще порасне и на свой ред да стане майка.

Бебето изплака и сви малките си пръстчета в юмруче, сякаш изразяваше протеста си срещу грубата намеса в нашия спокоен деветмесечен съвместен живот. Целунах всяко пръстче и усетих силата на малката й ръчичка. Дали всяка майка, помислих си аз, разбира каква важна задача й е поверил Аллах?

Скоро дрехите в шкафа отново се размърдаха и татко и Иса влязоха в стаята. От тюрбана на татко висеше една паяжина и това ме разсмя. Тактичен както винаги, той скоро ни пожела лека нощ.

— Благодаря ти за всичко, татко! — казах аз.

Той хвана дръжката на вратата и се обърна.

— Иса, заключи след мен. Джаханара, сигурен съм, че майка ти щеше да се гордее с теб.

Не изчака отговор и затвори вратата след себе си. Иса заключи и побърза да се върне при постелята ми. Дадох му знак, че може да я подържи. Той коленичи до мен и я взе в ръцете си. Дори увита в цял вързоп пелени, тя изглеждаше малко по-голяма от шепата му.

— Какво чудо! — промълви Иса толкова тихо, че едва разпознах думите. — Виждам в нея нас. Не себе си или теб, а нас.

Той целуна бузката й и аз потънах в блаженство. Каква щастливка беше тя с такъв баща! Нямаше да носи името му, но кръвта и духа му — със сигурност. Един ден, когато пораснеше достатъчно голяма, щях да й кажа цялата истина. Щяхме да седнем на стълбите на Тадж Махал с чаша чай в ръка и щях да й разкажа всичко отначало докрай. И макар че можеше да ме намрази, след време щеше да разбере защо съм я лъгала толкова години. Знаех, че щеше да ми прости.

— Благодаря ти, лястовичке! — прошепна Иса.

Внезапна остра болка прониза вътрешностите ми и аз се свих.

— Добре ли си, любов моя? — разтревожи се той.

Кимнах, макар да чувствах, че имам нужда от почивка.

— Как ще я наречем?

— Има много красиви имена — усмихна се той. — Но едно ще й подхожда най-много.

— Арджуманд — казах, щастлива да произнеса отново любимото име.

Той легна до мен и я положи между нас.

— Нашата безценна Арджуманд!

— Татко ще е щастлив.

— Аз също, любов моя. Аз също.