Джон Шорс
Под мраморното небе (24)

Преродена

Докато вървяхме по тесните улици на Биджапур, трябваше да положа неимоверни усилия, за да не затичам като дете пред Шиваджи и Низам. Не видях нищо от града, вглеждах се единствено в собствените си чувства. След пет самотни години потисканите толкова дълго емоции напираха да изскочат на повърхността и сърцето ми забързваше с всяка измината стъпка. Краката ми едва докосваха земята. Исках да литна като Акбар и пак ми се струваше, че няма да стигна при тях достатъчно бързо.

— Къде е тази джамия? — попитах припряно.

Шиваджи се изсмя на нетърпението ми.

— Не отиваме там, а в квартирата ми.

— Защо?

— За да не ви види някой.

Отворих уста да протестирам, но той продължи:

— Ще ги доведа при теб, не се съмнявай.

Свихме по малка павирана уличка и забързахме към една каменна къща с четири прозореца с каменни решетки и без никаква украса. Но вътре мебелировката беше богата и издаваше любовта на собственика й към комфорта.

— Разполагайте се. След малко ще се върна с тях — обеща Шиваджи.

Последните два дни почти не бях спала. Легнах на възглавниците до Низам, но не можах да затворя очи и скочих отново.

— Никога не бих могла да стигна дотук без теб — казах тихо.

— Знаеш, че не е вярно — отвърна той. — Но се радвам, че помогнах.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Нощта наближаваше и улиците гъмжаха от патрулиращи войници. Жените, очевидно много повече от мъжете, се връщаха от пазар, носеха продукти или теглеха колички със стока. Дрехите им бяха дрипави, нямаха и накити.

— Защо не идват? — тропнах развълнувано с крак.

Зърнах на перваза гребен от слонова кост и започнах да реша косата си.

— Търпението никога не е било сред твоите добродетели, господарко.

— Нямам време за търпение!

Той се засмя и ме закачи:

— Може би, когато остарееш, ще имаш.

— Пак няма да имам. Остава ми малко време, а трябва да свърша толкова работа!

Разменихме си усмивки. Приведох се към него и импулсивно го целунах по челото. Той застина и аз се зачудих дали някога женски устни са докосвали неговите.

— Някой ден ще те възнаградя богато, Низам. Знам, знам, винаги го казвам и още не съм го направила, но Аллах ми е свидетел, че ще…

— Ти вече го направи.

— Не, за съжаление, не.

— Ти ми даде Тадж Махал. Позволи ми да дам съвет на императора. Нищо друго не ми трябва.

Думите му стоплиха душата ми.

— Благодаря ти, приятелю! — казах от сърце.

— Не, аз съм този, който трябва да благодари.

Отвън се чу ковашки чук. Страховитият звук от удар на желязо в желязо ме накара да се отдалеча от прозореца.

— Ох, Низам, да не би краката им да са направени от камък? — зачупих пръсти.

— Може да идват отдалече.

Щях да отговоря, но в същия миг някой почука на вратата. Втурнах се и я отворих без колебание. Пръв влезе Шиваджи. След него, слава на Аллах, вървяха Иса и Арджуманд. Иса ме видя и се закова на място. Опита се да проговори, но от устата му не излезе нито звук.

— М-мамо! — заекна Арджуманд, не по-малко стресната. — Ти ли си, наистина?

Спуснах се към тях, прегърнах ги и двамата, и зарових лице в гърдите им. Целувах всяко парченце кожа, до което успях да се добера. Иса изохка от радост, наведе се и ни повдигна и двете.

— Мислех, че не си жива — едновременно плачеше и се смееше той.

— Не, любов моя, само затворена.

Той ни пусна на земята, но ръцете му все още бяха около раменете ни. Имах чувството, че сънувам. Бях тук с Арджуманд и Иса, държах ги в ръцете си, докосвах сълзите им. Всичко останало беше маловажно, само те имаха значение за мен. Бяхме оцелели след толкова много премеждия и още се обичахме.

— Колко много ми липсвахте! — изхлипах и ги притиснах по-силно до сърцето си.

Иса отново ни повдигна във въздуха. Той винаги беше весел, а сега направо сияеше. Смехът му зарази Шиваджи и Низам. Те запляскаха с ръце и се смееха заедно с нас, докато ние подскачахме, танцувахме и се прегръщахме.

— Нека те погледам — извиках и хванах лицето на Иса в шепите си.

Косата и брадата му, някога черни като моите кичури, сега бяха изпъстрени със сребърни нишки. Чертите на лицето му бяха все така фини и красиви, макар че около очите и ъгълчетата на устата му имаше бръчки.

Арджуманд направо ме омая. Когато я видях за последен път, тя беше още дете. Сега бе станала истинска жена, по-висока от мен и много красива. Нямаше ги вече пухкавите бузки, лицето й беше изящно и тясно като на баща й. Но устните й бяха пълни като моите. Мои бяха и очите.

— Колко си красива! — унесено промълвих. — Истинска красавица.

Тя се засмя и аз забелязах, че дори тембърът на гласа й се бе променил.

— Как ни откри? — попита тя, докато стискаше ръцете ми в своите.

— Ще разкажа всичко, но първо искам да ви погледам.

Иса не можеше да сдържа радостта си. Отново ме вдигна на ръце и ме залюля. Стаята се завъртя пред очите ми.

— Каква жена си имам само! — възкликна той.

— Наистина — обади се Шиваджи и привлече вниманието ни. — Възхитен съм от нея. Ще ви донеса храна и напитки тук. Мога ли да разчитам, че няма да напускате къщата?

Уверих го, че няма да създаваме проблеми, и благодарих за всичко. Той се поклони, ала погледът му следеше единствено Арджуманд.

— Лека нощ, дами.

Тръгна към вратата, но спря и погледна Низам.

— Низам, ако искаш, може да се присъединиш към мен тази нощ. Сутринта ще бъдем тук.

— За мен ще бъде чест, господарю.

Пожелахме си лека нощ и те излязоха и затвориха вратата. Все още бях твърде възбудена, за да седна, и ние продължихме, да разговаряме прави. Разказах им всичко за изминалите пет години. Те ме слушаха, жадни за всяка подробност, колкото и незначителна да беше тя. И двамата не познаваха добре Дара, но когато чуха за смъртта му, усмивките им угаснаха. Появиха се едва когато започнах разказа за бягството си.

На свой ред Иса разказа за залавянето им. Съдбата им би могла да бъде много по-лоша, ако той не бе убедил надзирателите в затвора, че може да бъде полезен на султана. Отначало искали да продадат Арджуманд на търг, но Иса отказал да строи, ако не я оставят за негова помощница. От затвора ги преместили в малка къща и всяка нощ ги заключвали отвън. Строежът, с който Иса не се гордееше, напредвал бавно, защото султанът му дал за работници само стари хора и деца. Трябвало да има високи куполи и големи дворове, но материалите свършили и Иса не му виждаше края.

— Щеше да бъде жалко — каза той с обич, — ако дъщеря ни не бе наследила моите умения. Аз чертая стените и таваните, а тя следи за точното изпълнение на чертежите. И знаеш ли, вече има собствени идеи. Рисува интересни и смели сгради, направо ме учудва.

— Но когато направим модела, винаги се срутва — свенливо промълви Арджуманд.

Беше очевидно, че се радва на вниманието на баща, и аз останах доволна, че са станали толкова близки.

— Надявам се един ден да построиш къща за мен и баща ти.

— Разбира се, само се моли никога да няма буря.

Иса й намигна и ние се засмяхме. Колко щастлива бях, че имам такава дъщеря! Много момичета щяха да повехнат, ако живееха толкова дълго в затвор, но тя изглеждаше дори по-щастлива отпреди. Може би защото имаше интересна работа. А може би присъствието на Иса я караше да сияе, както някога сияех и аз.

Каквато и да беше причината, аз отправих благодарствена молитва към Аллах и прибавих още една, когато сервираха вечерята. Двама слуги със сребърни подноси внесоха печена патица, зеленчуци в саламура и оризово вино. Изпратихме благодарности на Шиваджи и Иса заключи вратата след тях. Това беше първата прясна храна от седмици насам и аз едва се удържах да не излапам наведнъж половината патица. Иса въобще не погледна към храната. Отпиваше от виното и се взираше в мен. Мисля си, че все още беше в шок от появяването ми.

— Ти постъпи правилно, Джаханара — каза, докато аз ядях вкусното месо.

— Да остана в Агра ли?

— Да. Сега те разбирам по-добре.

Не отговорих и мълчанието ми накара лицето му да се сгърчи. Беше усетил, че крия нещо от тях.

— Не знам — изрекох уклончиво. — Останах, но не можах да спася Дара и… трябва отново да ви напусна.

— Да ни напуснеш! — подскочи Арджуманд и разля виното си.

Разказах им за уговорката ми със султана и Иса изстена.

— Нямах друг избор — оправдах се аз. — Трябваше да приема, иначе никога нямаше да те пусне.

— Но какво ще стане с нас?

— Искам да строиш по-бързо — отвърнах. — Нека джамията не остане десет века, а един. Сигурно можеш да съкратиш срока. Султанът каза, че ще отнеме три години, но аз знам, че можеш да завършиш и за две.

— Защо не останеш с нас?

— Имаш ли представа колко декани искат да убият сестрата на Аламгир?

На масата се възцари мълчание. Знаех колко болезнени са за тях думите ми и съжалих, че им казах истината толкова рано. По-добре да бях изчакала последния ден. По-добре…

Арджуманд се изправи и ме изтръгна от мислите ми.

— Доставката на мрамора много ни бави, татко — изрече решително тя и аз усетих що е майчина гордост. — Вместо да отделяме некачествените парчета, ще ги използваме за таваните и за местата, където окото няма да забележи дефектите. Може да заменим камъка с дърво. Можем…

— Да направим много други неща — каза Иса и се опита да се усмихне. — Наистина, можем да свършим за две години, но няма ли друг начин?

Поклатих глава.

— Поне не по-добър. Дори да успеем да избягаме оттук, ще ни заловят в Агра. Той ще ни убие и тримата.

Пресегнах се и хванах ръцете им.

— Вече издържахме пет години. Ще минат още две и ще бъдем завинаги заедно.

— Обещаваш ли? — Взря се Арджуманд в очите ми.

— Обещавам, детето ми! Обещавам!

Иса подръпна брадата си — стар навик, бях забравила за него.

— Тогава тази джамия ще бъде истинско чудо. Наслада за очите, но крехка като порцелан.

— Султанът не разбира нищо от архитектура — добави Арджуманд. — Лесно ще го излъжем.

Погледнахме се заговорнически и избухнахме в смях. Въпреки предстоящата раздяла сърцата ни се развеселиха. Реших да сменя темата и погледнах дяволито към Арджуманд.

— Мисля, че Шиваджи те харесва.

— Как така?

Обърканият й вид ме накара да въздъхна. Можеше да е специалист по строежите, но очевидно не знаеше нищо за мъжете.

— Трябва да си поговорим за това — отвърнах и оставих посвещаването й в женските тайни за друг път.

Иса напълни чашите и пихме отново. Виното ни стопли и ние ядохме още, пиехме и не мислехме за времето. Разговаряхме, както само семейство може да разговаря — изслушвахме се, съчувствахме си, оценявахме, изказвахме предположения. Когато утрото наближи, Арджуманд ни целуна, пожела ни лека нощ и се оттегли в съседната стая. Пред нея си наложих да изглеждам силна, но сега, когато останахме сами и Иса ме прегърна, сълзите ми закапаха сами. Той също не издържа и заплака.

— Колко много ми липсваше! — прошепнах и прокарах пръсти по любимото лице. — Арджуманд… наистина ли е добре?

— Добре е, лястовичке. Първата година беше ужасна, разбира се. Но дори когато мислех, че си загинала, не преставах да й повтарям, че си жива. Тя настояваше да й го казвам всяка вечер. И аз повтарях, повтарях, повтарях. Накрая тя ми повярва. Сърцето й се отпусна, започна да се учи как да строи, а аз се радвах да я гледам как расте.

— А ти? Как се справяше ти?

Той погали лицето ми с мазолестата си ръка.

— Никак. Външно не давах да се разбере. Но ако видиш тази джамия, сама ще разбереш, че вдъхновението ме напусна заедно с теб. Не те виждах, докато я строях, и стените й са скучни. В тях няма грация, няма любов.

— От прозореца на кулата можех да виждам Тадж Махал — казах. Тялото ми се наслаждаваше на топлината на прегръдката му. — Стоях и го гледах, докато краката ми започнеха да треперят. Аурангзеб нарочно ни сложи в тази кула, мислеше, че гледката ще ни доведе до лудост, но ни бе подценил. Тя даваше на татко повече удовлетворение, отколкото болка. За мен мавзолеят беше единствената радост, единственото нещо, което ме караше да се усмихвам. Напомняше ми за хубавите неща, които съм преживяла с теб.

Устните му докоснаха моите. Беше нежна, почти ефирна целувка, но аз се почувствах преродена. Иса ме погледна в очите и отново доближи устните си. Отстъпих крачка назад и попитах срамежливо:

— Остаряла ли съм?

— Какво?

— Мъжете… не обичат старите жени.

— Ние стареем заедно, лястовичке.

— Но красотата ми… си отива.

— Красотата е чувство, а чувствата са вечни.

— Как така?

Черните му очи се впиха в моите.

— Знаеш ли, лястовичке, на юг оттук има планина. По най-високите й части листата на дърветата сменят цвета си през различните сезони. Удивително явление! От зелени, те стават златисти, карминени и кафяви. Гората прилича на красив пъстър килим. Листата на есента са дори по-красиви от пролетните.

Той се наведе и ме целуна отново.

— Твоята красота, Джаханара, е като на тези листа. Тя няма да си отиде, само ще стане по-богата.

— Ето защо толкова страдах за теб — въздъхнах тихо. — Ти виждаш неща, за които другите остават слепи.

Той се усмихна. Ръцете му издърпаха туниката от раменете ми и тя се свлече на земята. Този път не се хвърлихме на постелята като нетърпеливи деца, а бавно започнахме да изучаваме телата си, сякаш ги виждахме за първи път. Иса се оказа прав — в тях все още имаше красота.

Утолихме жаждата си за любов, но телата ни останаха вплетени едно в друго.

— Един ден трябва да ми покажеш тези листа — казах аз.

— Ще отидем заедно — обеща той, — но ти трябва да ги видиш сама. Само тогава ще можеш да вникнеш в истинската им природа.

 

 

На сутринта ни очакваше изненада. Двете с Арджуманд почиствахме масата след закуската, когато Шиваджи се появи и ни приветства.

— Водя ви четири коня — съобщи той. — Разделете се по двойки и напуснете града поотделно. После се съберете и тръгнете на запад. Крайната ви цел е Гоа, на брега на морето. Градът е пълен с йезуити, но това си има своя чар. Щом го наближите, тръгнете на север. На самия бряг има къщички. Срещу малка сума бихте могли да наемете две от тях. Ще стигнете дотам за два дни.

Той ми подаде няколко монети.

— Но султанът ни даде само два дни.

Дребният индус сви рамене:

— Ахмед невинаги е сговорчив, но не е толкова лош, колкото изглежда. Помолих го да ви отпусне още няколко дни. Той отказа категорично. После изпихме един мях вино и ето че се съгласи — засмя се той.

— Защо ни помагаш? — попита го Арджуманд.

— Защото ми харесва да мисля за вас като за приятели, не като за врагове.

Прибрах парите и попитах:

— Какво те кара да мислиш, че няма да избягаме?

— Виното беше хубаво, но това няма да спре Ахмед да ми отсече главата, ако не се върнете.

— И ти поемаш този риск?

Той се поклони:

— Оглупявам, когато срещна красива… не, умна жена като теб. Както и да е, вие ще решите как да постъпите. Конете са отвън. Ще се радвам да се видим отново, когато се върнете.

Той хвърли бърз поглед към Арджуманд и излезе. Настигнах го и казах:

— Надявам се да останем приятели, Шиваджи.

— Царствата ни воюват, не ние, принцесо.

Пожелахме си приятен ден и аз хукнах при Иса и Низам да им съобщя прекрасната новина. Бързо опаковахме оскъдния си багаж и след половин час напуснахме Биджапур. Аз и Низам тръгнахме първи и ги изчакахме извън града. Чакането ме изнерви и изпълни сърцето ми със съмнения. Бях готова да обърна коня и да се върна, когато най-сетне Иса и Арджуманд се зададоха. Не бяха свикнали да яздят и изглеждаха измъчени на седлата си. Без да губим повече време, ние се отправихме на запад.

До обяд успяхме да преминем планинските хълмове около Биджапур. Съжалявах, че напускаме сенчестите им пътеки, но нетърпението ми да видя океана ме накара да продължа бодро напред. Никой от нас не бе виждал океан, нито пък море. Низам ни водеше, но очите му непрекъснато шареха наоколо за преследвачи. Аз и Арджуманд не можехме да се наговорим. От години не бях бъбрила по женски и сега с радост обсъждах видните хора на Агра, разказвах клюки, чути от нашите гости в затвора.

Късно следобед вятърът ни донесе мирис на море. Беше непознат за мен аромат, сякаш наоколо имаше невидима кухня и в пещите й се готвеше нещо вкусно. Отначало помислих, че си внушавам, но после и останалите признаха, че усещат соления въздух. Това ни ободри, въпреки че Иса и Арджуманд едва издържаха мъките на ездата.

Слънцето залезе, но ние продължихме и спряхме чак когато нощта скри пътя от погледа ни. За вечеря имахме кичри — скромна яхния от леща и ориз. Умората си каза думата, хапнахме набързо и затворихме очи, защото знаехме, че ни чака още един изтощителен ден. Бях благодарна, че Иса е до мен и двамата споделяме топлината си в студената нощ. На следващата сутрин станахме рано и пришпорихме конете. Скоро земята около нас стана равна, а пътят се разшири. Вятърът се усили и ние отново усетихме екзотичния морски парфюм. По пътя си срещахме декани, но те не ни закачаха. Изглеждаха много по-спокойни и уверени от сънародниците си на изток. Изглежда, Аурангзеб все още не бе достигнал до тези части на страната.

Този ден обядвахме по конете. Низам и Иса говореха за Тадж Махал, а ние с Арджуманд обсъждахме мъжете. Въпреки неволите дъщеря ми бе успяла да съхрани усмивката си и да остане щастлива. Тя се смееше, шегуваше се непрекъснато, беше много по-безгрижна от сериозната си майка и това ме караше и аз да се чувствам млада.

Слънцето вече се криеше зад хоризонта, когато зърнахме предградията на Гоа. Градът се гушеше в полите на ниска планина и това му придаваше чар и дискретност. Успях да видя достатъчно, за да разбера, че никога досега не съм била на подобно място. Над зелените хълмове се издигаха минарета, но имаше и високи кули с камбани. Низам каза, че били на християнските църкви. Мачтите на португалските търговски кораби достигаха чак до облаците. Опитах се да видя цвета на морето, но хълмовете все още го криеха от нас.

Шиваджи ни бе предупредил, че пътят се разклонява. Свихме надясно, както ни беше казал, развълнувани, че сме толкова близо до крайната си цел. Препуснахме в галоп и дори моите бедра се подпалиха, което ми подсказа, че Иса и Арджуманд сигурно страдат ужасно. Но и двамата отказаха почивка. Продължихме напред, минахме край огромни пясъчни дюни, кокосови дървета и група мъже, които ковяха дървена скара за сушене на риба, и прегазихме плитка река.

Над нас се виеха красиви бели птици, които Низам нарече чайки, и аз реших, че са добър знак. Бяха кресливи същества и ми заприличаха на свадливите жени от харема. Завихме на изток, преминахме през още едно поле от пясъчни дюни и най-накрая зърнахме морето.

То изникна пред нас като огромен тъмносин копринен чаршаф. Дори безкрайната индийска пустиня не изглеждаше необятна като него. Някъде далече, докъдето погледът едва се докосваше, то се сливаше с небето, но къде точно можех само да гадая. Виждаше се единствено как синьото постепенно се прелива в друг, по-светъл нюанс.

Вятърът къдреше морската повърхност на вълни, чиито върхове бяха покрити с пяна. Сред тях плаваха лодки — сякаш кафяви косачи косяха синята коприна и оставяха бели пътеки зад себе си. Колко ли дълбоко беше под тях? И какви обитатели се криеха в сините дълбини? Образи на страшни водни чудовища изпълниха съзнанието ми и потръпнах.

Низам ни поведе по пясъчния склон. Вдясно от нас се показаха няколко къщи със сламени покриви. Изглеждаха празни. Запленена от морето, не им обърнах внимание и продължих към брега. Дори и конят ми изглеждаше развълнуван. Изпръхтя силно и изцвили. Цвиленето му се смеси с нашите възторжени викове. Низам тръгна по самия бряг и ние го последвахме. Лицето ми се покри със солени пръски и аз облизах устните си. Почувствах се като малко дете сред чудесата на света, защото това тук със сигурност беше едно от най-удивителните творения на Аллах.

Докато следвахме извитата като сърп плажна ивица, тревогите ми сякаш се стопиха и за пръв път от детството си се усетих свободна. Сякаш не съществуваше нищо, освен този великолепен плаж и това възхитително море. Низам доближи едно палмово дърво и скочи от коня. Завърза го за дървото и помогна на Арджуманд да слезе от своята кобила.

Аз продължих да се вслушвам в себе си. Цял живот бях следвала консервативните правила на архаичните ни закони. Цял живот се подчинявах на чужда воля. Но не и днес. Слязох от коня, изритах сандалите, събух панталоните си и се затичах като малко дете. Тичах с всички сили, размахвах ръце и крака и се разделях една по една с грижите си. Беше… невероятно. Иса се втурна след мен и смехът му се разнесе из брега. Прикани ме да го хвана и нагази в морето. Гмурнах се след него и изпищях от удоволствие. Водата покри глезените ми, после колената, накрая бедрата. Една вълна ме удари и изведнъж се намерих под водата. Изскочих на брега заедно с нея и облизах солената пяна от устните си.

Арджуманд и Низам също влязоха във водата и Иса бе нападнат от единствените жени в живота си. Пръскахме го, заливахме го с вода, докато започна да моли за милост. Атакувахме се взаимно, гмуркахме се и скачахме срещу вълните. Изпитвах странно чувство на безтегловност, сякаш бях играчка, рееща се без посока из морето, а вълните ме подхвърляха ту навътре, ту навън.

Зачудих се защо с напредването на възрастта спираме да играем. Защо се отказваме от тези прости радости? Съзнавах, че проблемите на възрастните са много и важни, че изискват твърдост и воля, но нима физическите удоволствия ни правеха по-уязвими?

Една огромна вълна се зададе, заля ме и аз се оказах изхвърлена на брега. Водната маса се разби в мен и падна тежко върху пясъка. Ударът беше силен, устата ми се напълни с пясък и вода, но неочаквано и за мен самата, аз се засмях.

— Зад теб — извика Иса.

Обърнах се навреме, за да видя новата вълна, но не и да я избегна. Изтъркалях се във водата и загубих ориентация. Малко преди гърдите ми да се пръснат от липса на въздух, успях да подам главата си на повърхността. Плувах добре, но как човек да се задържи прав сред тези вълни?

— Ела при мен! — помаха ми Иса.

Нагазих във водата, спуснах се към него и скочих на гърба му.

— Колко са мощни! — възкликнах, когато той прескочи новата вълна.

— Скачай! — извика той. Приличаше на момче, кривата усмивка не слизаше от лицето му.

— Лесно ти е да го кажеш. Твоите крака са дълги като бамбукови пръчки.

Арджуманд се промъкна зад мен и на свой ред скочи върху гърба му. Когато поредната вълна ни покри, Иса се оказа нападнат от две жени. Задържа ни за миг, после и тримата бухнахме във водата.

— Исаааааа!

Морето погълна вика ми и нова вълна ме изхвърли на брега. Седнах и се загледах в играта на Иса и Арджуманд. Низам плуваше навътре, приличаше на малка черна точица сред синия океан. Попитах Аллах дали в рая има такова море. Той не ми отговори и аз заключих, че има, защото какъв рай щеше да бъде без това синьо съвършенство?

В историята пише, че европейците прекосили много морета, за да стигнат до Индостан. Поклатих удивено глава от смелостта им. Ако Ладли беше права и ние имахме по няколко живота, може би в следващия си живот щях да стана пътешественик. Щях да нарека откритите от мен острови на любимите ми хора и сигурно щях да оставя някъде и своето име. И защо не? Всички откриватели са обезсмъртили имената си.

Но тези приключения трябваше да почакат, защото в този живот ме чакаха още много години и много работа. Трябваше да намеря съпруг за дъщеря си, да съхраня за себе си моя любим. „Спри!“, сгълчах се сама, защото мислите ми вече започнаха да кроят нови планове.

— Мамо, ела при нас! — извика Арджуманд.

Поклатих глава, но поканата й ме разнежи. Каква красавица беше моята Арджуманд! Мъжът до нея щеше да бъде истински щастливец. И аз си обещах, че ще направя и невъзможното, но ще й намеря добър съпруг. Нямаше значение дали ще прилича на гол охлюв, или ще блести като златна монета. Ако се отнасяше мило с нея, щях да го подкрепя.

— Колко много те обичам, момичето ми! — промълвих, загледана в нея.

Излязохме от морето чак по здрач. Низам и Арджуманд се погрижиха за конете, а ние с Иса отидохме към къщичките. Въпреки че групата ни беше доста странна, собственикът ни прие любезно и не зададе никакви въпроси. Наехме три стаи, а той ни покани на вечеря. Естествено, приехме с удоволствие.

Съпругата му беше сърдечна жена, прегърбена от плетене на рибарски мрежи. Сготви ни екзотични ястия, каквито не бях опитвала досега. Поднесе гъста супа със странни, навити като охлюви животинки, наречени скариди, и други многоръки същества, на които викаха сепии. Изглеждаха живи и аз се уплаших, да не би да заплуват в супата ми.

Бяхме взели оризово вино от Биджапур и го споделихме с домакините си. Макар че живеех по законите на Корана, не приемах забраната да се пие вино. То развързваше езиците, оживяваше разговора и разнежваше сърцата. И наистина, скоро бъбрехме свободно с нашите нови приятели и се смеехме, сякаш ги познавахме от деца.

Когато приключихме, нощта вече бе покрила морето с черен плащ. Пожелахме лека нощ на домакините и се оттеглихме по стаите си. Побързах да се сгуша в Иса. Допирът на тялото му ми донесе повече топлина и живот дори от слънцето.

Следващите три дни се отдадохме на пълна почивка. Яздехме по брега или се разхождахме с часове. Смеехме се, разговаряхме и дори се карахме. Един ден видяхме огромни чудовища да си играят сред вълните. Домакинът ни каза, че са делфини, и ние влязохме в морето. Те не се уплашиха, напротив, заплуваха около нас в шеметни кръгове и ни забавляваха цяла сутрин.

Открихме и други интересни същества, събрахме черупки от охлюви с всякаква форма, ловихме омари, строихме пясъчни дворци.

Всеки следобед излизахме в морето с лодката на нашия домакин. Научихме се да залагаме капани и да хвърляме мрежи в морето. За моя изненада риболовът допадна на Иса. Наистина, не можеше да хвърля мрежата надалече както Низам, но по някакво чудо попадаше винаги на огромни пасажи риба. Рибата беше от всякакъв род — дълга, дебела, сребриста или напръскана с различни цветове. Отбирахме най-вкусните за вечеря, другите връщахме обратно в морето.

След това си почивахме и отивахме да поплуваме по здрач, защото тогава вълните се укротяваха и морето утихваше. Двете с Арджуманд зарязахме робите и воалите и носехме леки ризи и панталони. С тези дрехи приличахме на момчета. Тичахме и лудувахме като сестри. Тя ми разказваше за радостта от работата си, а аз — за дядо й.

По удивителен начин Арджуманд носеше в себе си чертите и на Иса, и моите, но притежаваше и свой собствен характер. Имаше остър ум, наследен и от двамата. Беше чувствителна като мен, но и младежки ентусиазирана като баща си. Творческият дух ги свързваше и аз трябваше да призная без завист, че тя винаги ще бъде по-близка с него, отколкото с мен.

През цялото време никой не спомена за предстоящата раздяла. Съществуваше само настоящият момент и ние му се отдадохме докрай. Живеехме яростно — смеехме се, докато ни заболят коремите, плувахме, докато ръцете ни отмалеят. Обичахме се.

Последната ни вечер обаче беше различна. Изпихме последното вино и стъкнахме огън на брега. Говорихме за дребни неща и гледахме умърлушено в огъня. Не можехме да видим вълните, но техният грохот беше по-силен от всякога. Колко много щяха да ми липсват! Мислите ми се въртяха все около тях.

— Трябва някога да се върнем тук — прошепнах. Останалите мълчаха и аз продължих: — Две години са нищо. Строй бързо. Ще ви чакам в Делхи след смъртта на брат ми.

Арджуманд удари с пръчка по огъня.

— Казваш го толкова спокойно — каза рязко тя, — но какво ще стане, ако хитрият ти план не проработи? Или султанът ни излъже?

— Няма.

— Но все пак, ако не стане така, както го мислиш? Пак ли ще ни изоставиш заради дядо?

Замръзнах. Не очаквах, че дъщеря ми таи огорчение в душата си, макар че не можех да я виня затова. Помолих я да погледне нещата през моите очи.

— Какво ще направиш ти, Арджуманд, ако баща ти умираше? Дали ще го изоставиш, или ще останеш край ложето му до последния му дъх?

Очите ми търсеха нейните, но тя отклони погледа си.

— Мислиш ли, че е имало и една-едничка нощ в онази ужасна килия, в която да не съм тъгувала за теб?

— За всички ни е трудно, Арджуманд — намеси се кротко Иса. — Но майка ти е права. Един ден ще го разбереш.

— Но сега съм още дете и не мога, така ли?

— Не си дете.

— Но вие се държите с мен, сякаш съм.

— Напротив — възразих. — Виждам, че вече си голяма и силна, и това ми позволява да се погрижа за дядо ти. Ако беше малодушно момиченце, щеше да се наложи да го изоставя, за да бъда до теб, но тогава какво щеше да стане с моите роднини? Дара прие по-леко смъртта си, защото аз бях до него. Татко се възстанови от тежката болест, защото останах до него. Ето защо твоята силна воля е истински дар за всички нас.

— Силните… плачат ли всяка нощ? — прошепна тя.

— Ако сърцето им тъгува, да — отвърнах и хванах ръцете й. — Казват, че жените са слаби, защото плачат. Но защо сълзите да са признак на слабост, щом носят спокойствие и просветление?

— Въпреки това не искам да заминаваш.

— Баща ти се кълнеше, че съм жива. И аз оживях. Сега аз ще ти се закълна, че след две години ще бъдем заедно.

— Наистина ли?

— Обещавам ти, момичето ми! — казах тържествено и погалих косите й.

— Ще ми липсваш — сви се тя в мен като кутре. — Внимавай в Агра. Брат ти сигурно е бесен заради бягството.

Помъчих се да изглеждам спокойна.

— Аурангзеб е като оса без жило.

— Може би му е пораснало.

— Била съм жилена и преди. И подозирам, че ще преживея още много ужилвания — усмихнах й се и целунах челото й. — Вече е късно, любов моя, а утре ни чака дълъг път. Време е да си легнеш.

Тя стана, пожела ни лека нощ и тръгна с Низам към къщата.

Иса се премести до мен и ме целуна.

— Твоят брат е много по-опасен, от каквото и да е насекомо, лястовичке. И уверявам те, жилото му е много по-голямо от това на осата.

— Няма да му позволя да ме открие.

— Но защо въобще трябва да се връщаш в Агра? Ще бъде много по-безопасно да останеш в Делхи или Лахор. Иди при сестрите си, погостувай им. Те сигурно ще ти се зарадват.

— Сигурно.

— Тогава иди!

Помислих си за моите сестри и съжалих, че животът ни бе разделил.

— Последните новини от тях бяха, че са се омъжили наскоро. Не мога да се натрапя на новите им семейства.

— Знам, че смяташ за свой дълг да си до него, но…

— Татко има нужда от мен и аз ще се върна, Иса.

— Да, нуждае се от теб, но дали би приел да се изложиш на такъв риск? — Не отговорих. — Тогава защо го правиш?

— Защото той ми даде теб. А без теб нямаше никога да разбера какво е любов. Нямаше да я има и Арджуманд. А аз? Как му се отблагодарих аз? Оставих го сам в онази смърдяща килия, тръгнах сама, вместо да настоявам да дойде с мен.

— Джаханара, най-лошото за него е да ти се случи нещо…

— Бих останала с теб — прекъснах го, — ако беше възможно. Но щом не мога да съм с вас през тези две години, по-добре да се върна при него.

Лицето му помръкна.

— Мислиш ли, че и с мен не беше същото? — попита глухо той. — Последната воля на баща ми беше да стана архитект. И аз започнах да уча. Учех, докато той гаснеше кротко, учех, когато умря…

— Но го направи щастлив.

— Ти също донесе щастие на баща си. Не е необходимо да доказваш нищо, нито на него, нито на когото и да било.

— Не мога да го оставя да умре сам в онази килия, Иса! Ще внимавам, ще го посещавам рядко, винаги дегизирана.

— Но защо? Не мога да разбера защо.

Увих се зиморничаво в одеялото.

— Преди да умре мама, аз й обещах да се грижа за татко.

— И ти изпълни обещанието си. Отдаде му пет години. Цели пет години, Джаханара! Стига толкова!

Една звезда падна от небето. Не исках в тази последна вечер да говорим повече за дълг и за смърт.

— Защо падат? — попитах и посочих към звездата.

Той не отмести поглед от очите ми.

— Помни, че ние не сме глина в ръцете ти.

— Защо трябва да проваляме последната си вечер с мисли за бъдещето, Иса?

Той въздъхна и погледна нагоре. Небето блестеше като истински брилянт, но аз имах очи само за любимия си.

— Предполагам, че са уморени. Казват, че звездите живеят векове. В един момент просто угасват като огън или свещ.

— Но огънят не пада, нито свещта.

— Представи си, че небето е черната роба на Аллах, а звездите са диаманти, пришити към нея. Когато Той обикаля царството си, диамантите искрят. И понякога, когато се затича, падат на земята.

— И къде точно падат?

— В морето — отвърна той и ме притисна към себе си. — Морското дъно е пълно с диаманти и рибите си строят замъци от тях.

— И Аллах няма нищо против?

— Аллах има достатъчно диаманти за всеки ден от вечността.

Вятърът се усили. Ние се примъкнахме по-близо до огъня.

— Много ми се иска да се върнем тук някой ден — каза замислено Иса.

— Да остареем заедно на този бряг.

— Готов съм да умра тук.

Аз вдигнах от пясъка един корал с чудновата форма и му го подадох.

— За какво мечтаеш, когато се спусне нощта и ти си сам?

— За теб и за бъдещето ни.

— Често ли мислиш за мен?

Той вдигна ръка към друга падаща звезда. Тя примига и се сля с нощта.

— Понякога рисувам лика ти с въглен. Ако спомените ме отведат при първата ни среща, лицето ти е замислено, сетя ли се за раждането на Арджуманд, то е весело.

Прокара корала по пясъка и очерта широка крива линия.

— Рисувал съм хиляди пъти лицето ти, защото по някакъв необясним за мене начин тогава те чувствам по-близо.

Целунах го и преглътнах сълзите си.

— Иса?

— Да, любов моя?

— Ще ми нарисуваш ли лицето си, за да го взема с мен в Агра? — Преди да отговори, аз продължих: — Нека е усмихнато, защото твоят оптимизъм бе причината да се влюбя в теб.

— Не знам.

— Нарисувай себе си и Арджуманд. Това е всичко, което искам.

Той прокара ръка по косата ми.

— Само че искам нещо в замяна.

— Какво?

— Да спазиш обещанието, което даде на Арджуманд.

Аз енергично кимнах и той продължи:

— Тогава ще имаш портретите ни.

Огънят започна да гасне. Сгушихме се и се взряхме в догарящите въглени. Въпреки че нямах избор, раздялата със семейството ми ме нараняваше по-силно от всяка физическа болка. Опитах се да я скрия дори от себе си, но пред Иса не успях.

— Свършвай бързо с тази джамия, чуваш ли! — избухнах в сълзи и зарових лице в гърдите му. — Времето ни изтича, а имаме още толкова много работа заедно!

— Ще направя всичко възможно! — прошепна той. — Когато настъпи пълнолуние, застани пред Тадж Махал и погледни към небето. Аз ще направя същото и ти ще знаеш, че двамата гледаме едно и също небе. И когато Аллах изпусне един от неговите диаманти, ние ще го проследим и мислите ни ще се слеят.