Фредерик Бегбеде
9,99 лв. (41)

7.

„ЖИВОТЪТ ПРОТИЧА така: раждате се, умирате, и по средата корема ви боли. Да живееш, това е да те боли корема през цялото време: на 15 години корема ви боли, защото сте влюбена, на 25, защото се тревожите за бъдещето; на 35, защото пиете, на 45, защото работите прекалено много, на 55, защото вече не сте влюбена, на 65, защото се тревожите за миналото; на 75, защото имате рак с разсейки. През интервалите, вие не сте правили нищо друго освен да слушате родителите си, после учителите си, после шефовете си, после съпрузите си, после докторите. Понякога се досещахте, че те ви се подиграват, но вече е прекалено късно и някой ден, един от тях ви съобщава, че ще умрете, и ето че под дъжда, ви затварят в дървен ковчег, в гробищата Баньо. Мислите, че ще бъдете пощадени? Толкова по-добре за вас. Когато четете това ще съм мъртва. Вие ще живеете, а аз ще съм мъртва. Не е ли разстройващо? Вие ще се разхождате, вие ще пиете, вие ще ядете, вие ще се чукате, вие ще имате избор, а аз няма да правя нищо, ще съм някъде другаде, на място, което не познавам повече от вас, но което ще познавам когато прочитате тези редове. Смъртта ни разделя. Не е тъжно, просто ние сме, аз мъртвата и вие четящите тези редове, от двете страни на една непроходима стена и при все това можем да си говорим. Да живеете и да чувате как един труп ви говори: много е практичен Интернета.

Вашият най-предпочитан фантом,

Софи.“

Вие се гледате като вкаменени кучета от фаянс, родителите на Софи и ти: като че ли въобще е възможно да си проговорите в приемната стая — ако приемните стаи служеха за разговори — това можеше и да стане — сега, когато Софи не е тук, въпреки, че дори когато беше жива не успяхте. Те най-накрая дойдоха да те посетят в Затвора на Тараскон, тебе лошия баща, с който се държаха снобски на семейните събирания. Очите им са толкова подпухнали, колкото и с дълбоки тъмни кръгове. Четири големи стъклени червени и отчаяни топчета.

— Тя е изпратила това съобщение по Интернет от имейла на сенегалски хотел. Не сте ли я чували от тогава…

— От както се разделихме? Не. Не че не опитах.

Ти обвиняваш удара. Тя се е намирала в Сенегал когато Мароние се е самоубил… Заедно ли са го направили? Какво е правила там с него? Мамка му, не стига, че е тежко да разбереш, че са ти сложили рога, а на всичкото отгоре да го разбереш посмъртно и то в затвора…

— Невъзможно, не е вярно, не е вярно, не е възможно (редувате тези две изречения в продължение на час, ненужно тук да описвате жалбите си).

Взираш се в двамата старци с треперещи брадички. Веднага след като излезе от приемната, ти се разрева пред едно приложение на списание за авиокомпания Air Liberte. Не цивриш за първи път от както си в пандиза. Всъщност, за мъжкари, каквито се пишете, циврите доста често, Чарли и ти. Толкова, че той се опита да се обеси, денят след като пристигнахте. И ти се оплакваш:

— Повече не я обичах, но винаги ще я обичам, като изключим факта, че не я обичах достатъчно, въпреки че винаги съм я обичал, без да я обичам както трябваше да я обичам.

Още ревеш когато пишеш тези редове.

Бергсон описва смеха като „нещо механично облицовано с живо“. Сълзите са точно обратното: нещо живо облицовано с механика. Нещо като робот, който се е повредил, един позьор обзет от естественото, нахлуването на истината в разгара на измамата. Изведнъж, някакъв непознат ви забива вилица в корема, непознат ви содомизира под душовете, непозната ви подарява ехография за сбогом. Когато една бременна жена се самоубива, това прави двама мъртъвци на цената на един, както в промоциите за миялните препарати. А наглата Милен Фармер да пее по радиото: „Ако трябва да падам от високо/ Нека полета ми да бъде бавен.“