Фредерик Бегбеде
9,99 лв. (38)

4.

А СЕГА СЕ ПОСТАВЕТЕ на мястото на комисар Санчез-Ферлосио, 53 години, който седи в тясното си бюро. Денят е към своя край, задава се уикенда, щурците свирукат и карафа с бяло вино ви чака на бара на Buffet de la Garre, когато изведнъж нещата се завъртат на 360 градуса: получавате по имейла интернационален мандат за арестуване, придружен с видео клип. Кликвате и на черно-бялата картинка виждате трима французи, които си говорят: „Мислиш ли, че камерата записва? — Не, това е само домофон.“ И без това дори да оставим следа, тук никой не ни познава, преди да се доближат до монитора с голям камък в ръка.

Трудно разчитате съобщението на английски, което казва: „First Degree Murder Prosecution“ (все пак), вие трудно разбирате английски, на кратко, става въпрос за разследване на Маямската полиция, която се допитва до общината в Маями за снимачните разрешителни издадени през месец февруари. Имената на тримата заподозрени минават пред очите ви и прочитайки тяхната професия, разбирате, защо са дошли да ви безпокоят, вас, в разгара на Фестивала в Кан. Вие съжалявате за времето, през което вашата професия е била бавна и трудна; и се обаждате по телефона, за да получите листа със записаните регистрации в Паласите на Кроазет.

С Тамара ставате когато слънцето залязва: пердетата на Карлтон са много плътни и ако закачите табелката „Do not disturb“ на дръжката на вратата, целият персонал ще ви остави на мира. Пихте цяла вечер, но ти все още не си се докоснал до коката: предпочетохте да опитате специалните гъби, донесени от амстердамски кофишоп. Благодарение на тях, в четири сутринта ти измисли реклама за конкуренцията Humex Fournier (хапчета против хрема):

„Русокоса девойка с грижливо издухана прическа седи на задната седалка на огромен Мерцедес, в компанията на богат арабин. Шофьорът страда от силна хрема. Таман да кихне: «апч… апч…» и колата навлиза в тунела Алма^[1]. Черен екран. Чуваме свистене на гумите и ужасяващ звук от силен удар. Логото на Humex Fournier излиза на екрана със следната сигнатура: «Humex Fournier. Спрете хремата преди тя да ви спре».“

Не е зле, си мислиш ти, прочитайки късчето салфетка на което си драснал този концепт, който ще бъде фактуриран за един милион евро. Но може и по-добре.

„Джон-Джон Кенеди пилотира малък самолет над Лонг Айлънд. Той е адски хремав, кашля и киха непрекъснато. Жена му, Каролин, е малко притеснена, което се римува с моминското й име Басет. Тя му предлага хапче Humex Fournier, но Джон отказва, защото вече много закъсняват за сватбата на братовчедка му. Изведнъж, той започва отново да киха без да може да се спре, което изменя траекторията на аероплана. Логото на Humex Fournier излиза на екрана, със сигнатурата: «Humex Fournier. Недейте да се унасяте».“

Вчера за първи път правихте любов, беше едно плодово и логично чудо. Октав, заслужаваш репутацията си на специалист по степен на проникване. По МТВ, групата РЕМ пееше: „Края на света е, но аз се чувствам добре“. Тамара се доближи до тебе, докато изтриваше лепкавите си пръсти след като беше изял една кифла с праскова; тя започна да ти лиже ръката; после всичко останало. Ти се заплете, или и двамата се оплетохте, трудно е да се отсъди. Устните й бяха сладки (кифлата с праскова). Тя те галеше с бавните си коси. Веднага се надърви след като беше свършил. Тамара имаше толкова лъскава кожа, че можеше да се огледаш в нея. Когато живееш с някой, забравяш за втората ерекция. Не слагаш повторно масата. А е толкова приятно: току-що сте свършили, поглеждате се, пиете малко вода, пушите по една цигара, малко кашляте, и изведнъж, паф, с един поглед, желанието наднича, отново путката ви става мокра, а кура ви боли, толкова е твърд. Слоган: „Минута да се съвземеш, Тамара отново да поемеш.“

Докато спеше, капки пот бяха избили като роса по раменете и челото й. Тя има, както казва моят приятел Пол-Жан Туле в Нан, моята приятелка, „чара на спящата креолка, отегчена, че не е направила никакво усилие“. Не можеш да повярваш, че ти трябваше толкова време, за да й махнеш гащичките, само ако знаеше, че ще е толкова меко… Тя е боядисала косите си, но те не са руси, те са продълговати. Вчера Тамара ядеше тарама на терасата на басейна, когато ти каза:

— Искаш ли да ти я направя?

— Ей! Циците ти са щръкнали!

— Да. Първо щръквам, после стрелям.

Когато тя обръщаше глава, на мъжете им се завърта главата. Тя имаше изписан профил (тя няма руси коси, а продълговати; няма извратен профил, а изписан, няма златисти очи, а запленяващи: всичко се разтяга когато я гледа, дори думите, които я описват). Продълговатите й коси не можеха да я следват, те плуваха по гърба й и разпращаха миризмата на добре познатия ти парфюм: „Obsession“… Този на Софи, в самото начало, когато тя изпробваше властта, която имаше над тебе, цупейки се с полуотворени устни, като Каролина Херрера. Тогава се сети, че се чукахте без презерватив.

— Трябва да внимаваш Тамара, много съм плодовит.

— Дреме ми, взимам хапчета от десет години поне. Да не си болен от нещо?

Преструвате се, че спите пред кабеларката. Чарли ви събужда, крещяки по телефона:

— Имаме СПИН! Имаме СПИН!

— Какво?

— Стана: министъра на Здравеопазването ни повери бюджета си за превантивна кампания против СПИН. Готино, а? Бюджетът е 10 милиона евро без конкуренция!

Тамара се обръща към теб:

— Какво става?

— А, нищо… Беше Чарли… Имаме СПИН.

На другата сутрин вие погълнахте халюциногенните гъби, донесени от Амстердам, псилосиби (по 4 глави и 3 стъбла всеки), и вашите разговори смениха посоката:

— Имаш две глави.

— Шкафът ще се взриви.

— Аз съм starshootée.

— Гледа ми се филм, но защо, това нормално ли е?

— Докато разбера какво ми казваш, вече е късно да ти отговоря.

— Главата ми не престава да работи на високи обороти.

— Току-що се сбих с минибара.

— Слюнката на белия гълъб не достига до старата жаба.

— Отново ставам аз.

— Не искам да гледам порно. Да, добре, тука само това се вижда.

— На вас момичета винаги ви трябва причина, за да ни гледате.

— Ужасявам се от изречения, които започват с „ужасявам се“.

— Ти утоляваш жаждата ми.

— Не преставаш да ми изневеряваш.

— Да, но можеше да се случи и по-лошо: да се оженя за теб.

Знаете ли каква е разликата между богатите и бедните? Бедните продават дрога, за да си купят Nike-ове, а богатите продават Nike-ове за да си купят дрога.

Морето танцуваше по дължината на мрачния залив. То нямаше променящи се отражения, морето. На другия ден Тамара ти каза, че си тръгва завинаги.

— С кой?

— С Алфред Дюлер, клиента ти от Мадон! Той е луд по мене. Спах с него миналата седмица, заведе ме в Trianon Palace. Той не може да повярва, умираше от шубе, беше сладък. Знаеш ли, той по-скоро е мил, направи ми куп признания; мисля, че наистина иска да напусне жена си, живота му е адска скука.

— А това не е голяма новина: също така той кара милиони хора да скучаят. Но какво ще правиш с дъщеря си, в Мароко ли ще я оставиш?

— А, не, Алфред е съгласен да я доведе във Франция, иска да живеем, ще поиска развод, иска да се оженим, както си трябва… Знаеш ли, невероятно е как можеш да преобърнеш живота на един четиридесет годишен мъж, когато имаш слаба фигура и гъвкав език…

— И 20 години по-малко от жена му.

— Виж, не се цупи, знаеш, че такова предложение няма често да ми се случи. Това е шансът на моя живот! Ще мога да си създам семейство, да стана една истинска буржоазка. За първи път ще си имам къща, само моя. Ще мога да я обзаведа, ще се казвам Мадам Дюлер, а дъщеря ми, Госпожица Дюлер, ще си имаме кола и ваканции в Прованса. Ще бъда подсигурена, най-накрая ще мога да надебелея! Но няма да те забравя, ще дойдеш на празника, нали? Дори исках да те взема за свидетел, но Алфред не иска, той е много ревнив от миналото ми.

— Всичко ли му каза? Внимавай, той е най-големия ми рекламодател, все пак.

— Ами… Не всички детайли, между другото той хич не държи на тях, и все пак се досеща, че сме се въргаляли.

— Което не беше истина до вчера вечер.

— Да, заради това те изнасилих. Нервирах се, че никога не сме го правили. Виж, ти беше в страхотна форма, добре се получи, доволен ли си? Не исках да те напусна без да си опитал стоката. Благодарение на теб, всичко това ми се случва… (казвайки го, тя показва с пръст корицата на Elle, снимка от Жан-Мари Перие, на която тя се усмихва, а заглавието е: „Тамара: Сладката Слабѝна“.

— Не искаш ли да дойдеш на церемонията на наградите?

— Виж, Алфред предпочита да не ходя, той е много притежателен, предпочитам да не му противореча. А и има резон в това, което казва: ако искам да се лансирам в киното, по-добре да не си развалям репутацията с рекламата.

— Значи така ще приключи всичко? А аз таман започнах да те обичам!

— Престани, последния път, когато ми го каза, беше прекалено рано, а сега вече е прекалено късно.

И така, тя те целува за последно и ти оставяш грациозната й китка да се измъкне. Оставяш я да си тръгне, защото оставяш всички да си тръгнат. Оставяш я да бяга към кариерата на суперзвезда, която вие добре познавате. Чувстваш се все повече и повече туберкулозен. В момента, в който затваря вратата, започва носталгията по всички изтърколили се секунди.

Небето се топи в океана: това се казва хоризонт. „В изгрева на третото хилядолетие…“ От толкова време ни говорят за него, някак странно е да го видиш, „изгрева на третото хилядолетие…“ Не е кой знае какво. Пътуващи петролни кораби минават по морето, остават следа от кремави вълни (което означава замърсено море). Гледаш ехографията, която Софи ти изпрати, тя става все по-мъглява, но ти не премигваш с очи, оставаш ги изцъклени, докато бузите ти не се намокрят.

Срещате хора, които идват и завинаги променят съществуването ви, но те не го знаят и лека-полека ви предават. Виждате ги, как сключват пакт с врага, а после се отдалечават като армия тръгнала след плячка, на фона на развалини и залязващо слънце.