Михаил Анчаров
Сода-слънце (7)

Възрастният човек беше момче

И ето сега аз подписах заявлението му за напускане и той се уволняваше от института. Губя го. Този път завинаги.

Отидох при директора.

— Не, не молете, Владимир Андреевич — каза той. — Стига ми тая напаст.

— Но нали експедицията така или иначе ще се проведе?

— Без него — каза директорът.

— Нима малко е направил?

— Достатъчно направи — каза директорът. — Предостатъчно. Около института се вдига безсмислен шум. Сензация. Поповете са се размърдали. Само това ни липсваше — да намираме доводи в полза на религията.

— Точно обратното. Ако бъде доказано съществуването на някакво реално същество, това ще бъде краят на най-важната половина на всяка религия. Какъв дявол е това — с анатомия, телесност, обмяна на веществата? А какво пък е религията без дявола?

— Е, добре, за какво му беше този прословут певец Митуса, така нареченият автор на „Сказание за Игоревия полк“? Та той обърна против нас всички професори слависти. Не могат и да слушат за Митуса. И за какво? От щуротия. Нима доказа авторството на Митуса?

Действително, авторството му той не доказа, но разби някои и други доводи. Те казваха, че думата „словутный“ е обикновена — славен, прославен. А той доказа, че всички имена, които завършват на „слав“: Изяслав, Брячислав, Ярослав, Стислав и други — са специфично княжески. Не княжеските имена са все Добрин и Путята. И излиза, че „словутый“ — не е просто прославен, а по-скоро царствен. А каква е разликата — славен или царствен? Работата е там, че Митуса изобщо не го смятат за поет. Твърдят, че дори думата „Митуса“ не е име, а отглаголно съществително от глагола „митусить“ — тоест пея, танцувам — и въобще не е име, а прозвище на шут. А думата „царствен“ не е много подходяща за шут. Що се отнася до думата „Митуса“, той преровил всички източници и никъде не намерил втори път тази дума, това „отглаголно съществително“, въпреки че глаголът „митусить“ се среща доста често. А освен това открил, че у завърналите се от Канада карпатски славяни името Митуса го има и сега. То е умалително — Митуся, Митка, Дмитрий. И като завършек на всичко открил родословната книга на дворяните Митусови, издадена през четиринадесета година, а те водят началото си от прословутия певец Митуса.

— Сензация, щуротия — каза директорът. — Несериозен е. Внася в науката нездрав ажиотаж. Разхвърлян е. Като всеки дилетант, само сензационни идеи. А похват има. Може да бъде учен.

— Той може да бъде всякакъв. Той е човек — казах аз. — И като човек се е обидил за великия поет, когото специалистите са обявили за шут. И като човек доказва, че човек може да бъде всякакъв. Той е човек, Сергей Александрович, а ние сме специалисти.

Напразно казах това. За Сергей Александрович думата „специалист“ е велика дума. Несериозни шеги по този повод той не търпи.

— И после, това са все странични резултати на основната му работа — казах аз. — Той търси местонахождението на злия дух, или как там да го нарека.

— Слушайте. За какво говорим ние с вас! Помислете само… Всичко ми е като насън, честна дума. Ами че двадесети век е! Плащам членски внос в профсъюза! Разучавам по телевизора старомодния танц липси! Ами че смеят ни се… Представяте ли си съобщението: в Института по археология при Академията на науките се работи за намирането на дявола!… Опомнете се!

— Е, както искате — казах аз. — Ако се погледне така, действително изглежда нелепо.

„Слава богу, не си спомни за историята с жената“ — помислих си аз. И разбрах — не можеше да си спомни. Защото тогава цяло денонощие нашият директор — ученият, специалистът, възрастният човек — беше момче.