Михаил Анчаров
Сода-слънце (23)

Гледаха мен

Струва ми се знам какво сте намерили там. Що се отнася до ада, това са, разбира се, златни рудници. Но защо реших, че той трябва да се търси някъде из тези краища? Защото още когато се занимавах с Митуса, ми направи впечатление, че въстанието, в което е участвувал певецът, е станало точно когато започнало нашествието на татарските орди на Чингис хан и изглежда е било някак свързано с това нашествие. Тогава се досетих, че думата „татари“ значи „пришълци от тартара“ от ада. Ами ако думата „татари“ означава не националност, а пришълци от някакво място в тези краища, откъдето идвали Чингисхановите орди и което древните хора смятали за „тартар“, за ад? Тази мисъл ми заседна в мозъка, защото възникна внезапно, като ясен образ.

Как се ражда образът — никой не знае. Това не е наблюдение, не е и спомен, не е и измислица, не е и механична сплав от детайли. Образът е самоволно възникваща представа, притежаваща не само необикновена яснота, но и необикновена притегателна сила. Образът може да бъде и слухов, и зрителен, и словесен, но не е халюцинация. Творческият образ възниква веднага в своя материал — чуваш мелодия на роял, виждаш място, където никога не си бил, или възниква страница от книга, ненаписана от никого. Да опиша разликата между образа и измислицата или спомена не мога. Но всеки, който се е сблъскал с това, го знае.

Но щом образът се появи, струва си да се замислиш над него. Щом си представих ада, помислих си: няма на света нищо ужасно, което би могъл да измисли дяволът и което не би могъл да измисли човекът. Какво има дяволът в запас? Кипяща смола и серни душегубки, безсмислен сизифов труд, куки, на които окачват за ребрата, танталови изтезания с глад и жажда. Имало го е, всичко това го е имало. Имало е и по-лошо — азиатските изтезания с плъхове и европейските с ток. Всичко това го е имало. И всичко това са го правили хора. И ако спокойно и хладно продължим тази мисъл, тя от стъпало на стъпало, от стъпало на стъпало ще слиза все по-ниско и по-ниско и ще се насочи към познатия адрес, на чиято врата има табелка „Фашизъм“. С течение на вековете тази табелка се е сменяла — понякога се наричала ад, понякога тартар, но това е все фашизъм. Времето минава, теорията на фашизма се забравя и ето вече на децата им се струват измислица ямите с трупове и пещите, в които изгориха милиони хора. А я си представете, ако изгори лентата на кинохрониката, в която булдозери събират на купища голи тела, какво ще остане след хиляди години? Една легенда за ада и камерите за изтезания. И тогава вече никой не ще повярва, че фашистите биологически не са се различавали от хората. И тогава ще измислят дяволите, пришълци от тартара, както е ставало вече неведнъж. А пък никакви пришълци от тартара не е имало. Имало е обикновени хора, само че изгубили човешкия си образ. Защото тартарът е бил в душите им. Защото тартарът — това е винаги расизъм, тоест мисъл, че човекът от другото племе изобщо не е човек.

Да оставим това. Противно е да се мисли за такова нещо и е отвратително да се пише.

Сбогувам се с вас, скъпи учителю. Затова е толкова дълго писмото ми. Запомнил съм ви още от войната, вашето навъсено добродушие, желанието ви да се вслушате във всяка нова дума, от когото и да произлиза тя, спокойното ви умение да дадете на човека аванс човечност и да не бързате толкова да получите процентите си. Още през войната от всички хора, които случайно видяха фотографията на жената, само вие не полюбопитствувахте коя е тя, въпреки че бяхте единственият човек, на когото ми се искаше да разкажа това. Тази жена не съществува. Това е образ. Още като момчета ние с художника Костя Якушев и още един — физикът Альоша Аносов, го съставихме от няколкостотин фотографии на женски лица — все тогавашни красавици — и нищо не излезе. Събрахме два преснети негатива, взети в един мащаб, и направихме една снимка. После я събрахме с друга такава удвоена снимка и получихме четворна. И така нататък — в геометрична прогресия.

Спряхме чак когато вече съществено нищо не се изменяше. Получихме странно, ослепително красиво, но някак си зловещо, почти мъртво лице. Костя го взе със себе си. Защото бе започнало да ни се привижда и наяве, и насън. След едно денонощие Костя донесе снимката обратно. Беше същото лице, което вие знаете. Пипнах тук това-онова — каза той. — Не знам как стана. А после отново го фотографирах. Изменения в лицето не се забелязваха, беше същата жена, но жива. Тогава всички се досетихме какво е творчество: не сбор, а скок към ново качество — и затъгувахме. Защото разбрахме: няма да срещнем такава, а аз съм обречен да се стремя към нея. Разбрахме и колко тежко е да се експериментира над човек.

Още две думи, за да свърша спора си с вас, защото спорът не е дълбоко нещо, според мен много по-плодотворно е да си разменяме идеи. Пък и въобще спорът не е моя работа. Защото изкуството въздействува с образи, не с доводи, дори когато изобразява хора, привеждащи един другиму доводи.

Сбогувам се с вас, скъпи учителю. Науката съвсем не е за мен. Ако правилно разбирам себе си, моята работа е изкуството. Затова си отивам. Поостанах стара мома и е време вече да давам продукция. Просто направих една голяма обиколка и сега се връщам към пепелището измъчен и обогатен. Просто търсех позицията си. Ако излетиш много високо — не виждаш хората, а много ниско — виждаш шкембето на съседа изследовател, който твърдо знае какво е творчество, обаче самият той, кой знае защо, не твори. Помислих си: а защо опорната точка на Архимед трябва да се търси извън човека, ами ако тя е вътре в него? И тогава като се сетих, че и аз съм човек, впуснах се в търсене на себе си, справедливо предполагайки, че в случай на неуспех загубата за всички не е голяма, а в случай на успех това е откритие за мнозина. И когато се сетих, че Уелс не е взел под внимание качествените скокове, едновременно се досетих къде трябва да се търси дявола и какво ще бъде мисленето на бъдещото човечество. Защото всеки един талант — това е способност скокообразно да се осъзнава истината и Леонардо да Винчи е първият нормален човек на бъдещето, до днес обречен на неразбиране.

По такъв начин аз опровергавам Уелс, а не го поддържам, и правя по-нататъшен извод от теорията на еволюцията. Искате ли да знаете как стигнах до тази идея? Всички ние имаме чувството, че човек може да бъде по-добър отколкото е. А какво значи да бъде по-добър? Това значи да съответствува на основните условия на своето съществуване. А основните условия за човека са другите хора, отношенията му, с които постоянно се извращават от неговите и техните въжделения. Веднъж видях как три хиляди души слушаха един старик, който седеше с гръб към публиката. И това бяха съвсем други хора, не такива, каквито ги знаех от по-рано. Старецът свиреше на орган Бах. И тогава си помислих, че ако сега човек е такъв понякога, в бъдеще ще бъде такъв винаги. И ако за това трябва да станеш музикант, художник или поет — изобщо органист, аз искам да стана такъв, за да тревожа душите на хората и да ги подготвям за онези времена, когато хората по наследство ще стават такива, каквито са сега в момент на творчество. И тогава без мъка бих се отказал от клоунадата. Защото клоунадата е само началото. На клоуните им се присмиват, но шутовете са започвали битката. Клоуните винаги са отстоявали погазеното човешко достойнство. А достойнството на човека е в неговата способност да се радва на нежността.

И написах една песен. Нарича се „Песен за органиста, който на концерта на известна певица запълвал паузите, докато певицата почивала“.

Ръстът ми е

не по-голям от валенка.

И всички ме гледат

отвисоко

и органист съм

също малък,

но все пак аз съм

органист.

 

        Пристъпих към органа,

        скърцайки леко по пода,

        от ръста си малък

        смутен.

        Всички бяха дошли

        да слушат певицата,

        и никой не искаше

        мен.

 

Помислих: в орача

ценим целината,

у война —

страха на врага,

дипломатът представя

свойта страна.

Представям аз

органа.

 

        Пристъпих и седнах.

        И без сянка от страх,

        като мълния ясен

        и бърз,

        прицелих се в залата

        с токатата на Бах

        и натиснах

        регистъра

        басов.

        О, само от музиката,

        не от думи

        се люшна

        земната твърд.

        Звуците заплуваха

        над главите,

        кръжаха

        като смърт.

 

И сякаш на древни богове

ропота,

и сякаш камбанен звън,

и сякаш титаните

на цяла Европа

се надигнаха

от гробния сън.

 

        Потекоха звуците,

        и душите замряха

        на любовта

        пред великия зов.

        И нечистите сили,

        И смъртта, и омразата

        се изплашиха

        като от кръст.

 

Бах бе създал,

аз разтревожих

на оловните тръби

урагана.

Което съм трупал,

преживял го е геният,

но изравни ни

органът.

 

        И виждах:

        галерията летеше към сцената

        където съм

        в токатно бълнуване.

        И виждах

        чуждестранен свещеник

        да плаче на първия ред,

        развълнуван.

 

        О, как се боях

        да не падна

        от ръста си огромен,

        смутен.

        И колко жадувах

        с тях да се слея,

        с лицата потресени,

        които отдолу нагоре

        гледаха

        мен.