Михаил Анчаров
Сода-слънце (18)

Нима това е събеседник?

Имам чувството, че съм се наел да разкажа на някого тази история и дори съм се увлякъл, а след това изведнъж съм изгубил интерес и силите ми са се изчерпали. Трябва да свършвам, а не ми се иска. Сигурно защото пак е пролет, а пролетта е време, когато ти се иска да избягаш от задълженията си. Пролетта е време, когато желанията ти се раздвояват. Искаш да мислиш за бъдещето, а погледът ти се обръща към миналото. Винаги пренасяме несбъдналото се там, където нас ни няма. Затова миналото ни изглежда по-хубаво от настоящето, а бъдещето — по-желано. И ту се затичваме напред, ту отстъпваме назад, мъчейки се да съзрем веселото лице на щастието. Спомени, спомени, мъчителна, опасна сладост. Като че ли сам себе си издаваш в тираж.

Помня всичко. Помня последния си разговор със Сода-слънце и помня истинската причина, поради която го изгониха. Причината е проста. Аз го предадох. Никой не знае това, дори и той. Единствен аз знам. Защото само аз можех да го защитя в най-тежкия за него момент и не направих това. Никой не може да ме обвини. От всяка гледна точка постъпих правилно. От всяка гледна точка, освен от моята. Защото ни даде добър урок този клоун, който най-малко се интересуваше от науката. Както впрочем и от всяка друга дейност, ако самата тя, дейността, не можеше да даде отговор: за какво е нужна на човечеството? В онзи последен наш разговор, в който бяха поставени всички точки над „и“ и затова стана ясно, че пътищата ни се разделят завинаги, аз бих могъл всичко да поправя, ако не беше жалкият ми опит да запазя жалкото си достойнство, сякаш достойнството на учения не се състои в това, доброжелателно да разгледа новата идея, дори и ако тя преобръща с главата надолу неговата собствена.

След историята със злощастната скулптура и черепа, когато пак всичко се беше объркало и никой не знаеше как да се държи с него, в едно слънчево утро минавах по коридора и чух гласа му, звучно отекващ зад една полуотворена врата. Влязох. Той не ме забеляза — стоеше гърбом. Слънцето струеше през отворения прозорец. Побелелите от зноя върхове на липите бяха застинали като на молитва.

Беше много възбуден, а говорът му приличаше на мънкане. Обаче, когато се вслушах, бях поразен, че говореше ясно, сякаш четеше нещо написано. Ставаше дума, както разбрах, за логиката. Понякога сам си задаваше въпроси и пак сам си отговаряше. После видях мятащото се по тавана слънчево зайче, вгледах се и разбрах, че говори пред микрофон. Магнетофонните ролки се въртяха бавно.

— А как заглаждате противоречието между логиката и внезапните открития? — попита той сам себе си.

И веднага започна да отговаря:

— Логиката е мислене в пределите на вече откритото. Това е мислене със задна дата, установяване на връзки между известни вече факти. Затова при сблъскване с качествено неизвестното за нея няма работа. Ето един най-безупречен логичен пример. И най-неверен. Когато Коперник казал, че земята се върти около слънцето, отговорили му: „Глупости. Ако тя летеше в пространството, вятърът щеше да отнася облаците в обратна посока.“ Логиката е безупречна. За да бъде опровергана, трябваше да бъде открит законът за притеглянето и да се докаже, че облаците летят заедно със Земята като единна система, тоест като един предмет. Затова логическите умозаключения важат само за събития от един и същ порядък. За качествено новите събития логиката не може да се използва. Фактически цялата логика се свежда до твърдението, че „ако това е било, следователно то ще бъде“. Хайде сега да приложим този основен закон при внезапните открития и да се помъчим да намерим собствената им логика и да не се стараем да натрапваме известното на неизвестното, за да отречем неизследваното. Фактите говорят — внезапни открития има. Забележете — има, а не имало веднъж. Следователно, трябва да ги има и занапред. Фактите говорят — техният КПД е огромен. Логиката говори — следователно, той и ще бъде огромен. Тогава хайде да изследваме, за да намерим начин да използваме, а след това да установим новата логика на внезапностите, за да предсказваме невероятното.

По тавана скачаха зайчета. Сода-слънце заклинаше човека да повярва в своето величие.

Слънчев ден навън. Хипноза на радостта. Носът ме дразнеше, сякаш бях пил газирано питие. То се наричаше „Сода-слънце“.

Изведнъж си помислих, че всичко това прилича на прощална реч. Или по-точно на интервю. Той интервюираше сам себе си и онзи, който задаваше въпросите, беше не по-глупав от този, който отговаряше. Само че въпросите можеха да се предугадят, а отговорите не.

— Как си представяте такъв род мислене? — попита той сам себе си. — Това какво е — знание априори или внушение отгоре?

— Механизма си го представям така — отговори той. — Мислене с внезапности, евристично — от думата „еврика“, какво е то? Следствие на мъката. А мъката — това е неформулирана цел. Но нали неформулираната цел е просто една много сложна потребност, за която веднага и думи не можеш да подбереш. Но тя съществува. А щом като съществува, значи тя възниква по някакви закони, които са я предизвикали. Но нали нашият мозък е не само орган, който осъзнава законите, той и съответствува на тези закони, устроен е според тези закони, извикан е на живот от тези закони, създаден е от тези закони. Когато нашата потребност превиши известен праг, законите, които са предизвикали дълбоката потребност, сами се отпечатват в мозъка като на фотолента и тогава ние казваме — внезапно откритие. Щастлив съм, че намерих у Айнщайн такова признание: „Откритието не е дело на логическото мислене, дори и когато крайният продукт е свързан с логическата форма.“

Бях доволен, не се смейте, дори почти щастлив. Виждах го сериозен и за идеите му си струваше да се помисли. Безспорно.

Мръднах. Паркетът скръцна. Той рязко се обърна.

— А… — каза той спокойно. — Сега ще свърша.

— Добър ден — казах аз и се изкашлях.

— Ако се махне всякаква клоунада, от какво се интересувате в действителност? — попита той в микрофона. — Без преструвки, разбирате ли?

— Занимавам се със съотношението между творческия акт й обикновеното мислене — отговори той.

И като погледна побелялото от слънце небе, каза:

— У Шекспир има такъв израз: да разбереш — значи да простиш. Но не ви ли се струва, че да разбереш — значи да опростиш?

Той помълча:

— … И не само в този смисъл да се опрости, че към абсолютната истина можем само да се стремим, а и в смисъл че този, който опростява проблема, трябва да бъде по-сложен от самия проблем. Иначе той, че ще опрости, ще опрости, но нищо друго няма да разбере, освен своята фалшива схема. А за да може човек да разбере сам себе си, някак си трябва да стане по-сложен от собствения си мозък, ето каква е работата. А как да стане това, няма ли да ми подскажете? Ето, наблюдаваме поведението на другите и своето и се мъчим да го разберем. Но в наблюдението участвува нашият мозък, а той опростява всичко, което разбира. Нали да разбереш, значи да опростиш, така се уточнихме.

Стори ми се, че чака отговор от магнетофона. Стана ми чак зловещо.

— Но ето, настъпва моментът на творческия акт — каза той бавно. — … И не можеш да го проследиш изцяло. И резултатите му са винаги неочаквани… Не значи ли това, че в този момент нашият мозък става за миг по-сложен от обикновено?

В мен трепна догадка, от която веднага се задъхах. Но после разбрах — глупости.

— Не означава ли това, че в момент на творчество нашият мозък и физиологически, и енергически е по-сложен от обикновения ни мозък… — каза той. — Вие как смятате?

И изключи магнетофона.