Метаданни
Данни
- Серия
- Сода-слънце (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Сода-Солнце, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- analda (2018)
Издание:
Автор: Михаил Анчаров
Заглавие: Синята жилка на Афродита
Преводач: Маргарита Лечева; Освалд Лечев
Година на превод: 1973
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1973
Тип: сбоник романи
Националност: руска
Печатница: „Димитър Благоев“ Пловдив
Редактор: Недялка Христова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Художник: Йордан Вълчев
Коректор: Бети Леви; Трифон Алексиев
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4480
История
- — Добавяне
Защо останах?
Така получихме първата вест от нашия скъп и незабравим.
Впрочем, за Валя Медведева. С нея изобщо беше сложно. Поне на нея така й се струваше. Когато след историята с „таблетките за творчество“ го изпратихме на експедиция, замина и тя. Помня я, дойде у дома и аз дори не я познах веднага — за пръв път я виждах гримирана по последна мода.
— Владимир Андреевич — каза тя с гласа на Комисаржевска. — Аз или ще замина с експедицията, или… или…
— Или едното от двете — казах аз, за да поддържам одеския колорит. — Валя… червило — откъде го взехте?
— От магазин „Ванда“. Владимир Андреевич, вие не ме разбирате — каза тя с гласа на Елеонора Дузе и седна в креслото като на картина от Серов.
— Валюша — казах — аз. Вие сте обикновено момиче. Защо е тази древна патетика?
— Не съм на себе си — каза тя с гласа на Сара Бернар.
Разбрах, че работата е безнадеждна и я пуснах с експедицията.
И ето сега, когато Биденко намери кървавия надпис, Валя разбра къде бе изчезнало полското й червило.
Всичко беше нелогично в тази нелогична експедиция. И това, че ни изпратиха да проверим отчета на клоуна, и това, че него го уволниха. Като кафяв прах плуваха неопределени слухове около нашата експедиция, която отдавна трябваше да се върне в Москва, а с нелепо упорство продължаваше да търси неизвестно какво. За тази втора част на нашите проточили се търсения никога не бе написан нито един отчет, а всички разходи бяха отнесени от началството, струва ми се, към културни нужди. И което е най-неприятното, това-онова се промъкна в печата. Някакъв си деятел напечата в едно научно-популярно списание бележка в раздела „Знаете ли, че…?“, в която деловито се съобщаваше и за скулптурата, и за черепа, и за това какво може да послужи за прототип на понятието „дявол“. Последната думичка не остана незабелязана. Някъде се появи фейлетон, в който думата „дявол“ се обръщаше така и иначе, и за нашата експедиция се говореше с весела пошлост, и дори, в частност, ритаха мимоходом срещу цялата археология и поставяха въпроса: „А не е ли време финансовите органи да се заинтересуват къде отиват народните парички?“
На фейлетониста би могло да се отговори просто: парите в науката отиват за откриване на истината. Но той не би разбрал.
В резултат на тази недостойна суета ние получихме заповед да се връщаме. Работата вземаше неприятен обрат, а и тази история с писмото…
Когато се разделяхме с този проклет клоун, той ми даде един запечатан пакет при условие да го отворим, когато намерим прословутия дявол, а той, видите ли, беше сигурен, че ще го намерим, и нещо повече, твърдеше, че знае, какво именно ние ще намерим. Всички в експедицията знаеха за това писмо; никакъв дявол не търсихме, разбира се, а търсихме начин да опровергаем самата мисъл за това, че може предварително да се знае неизвестното. Всички прекрасно помнеха оскърбителната история с „таблетките за творчество“ и сега с упоритостта на маниаци се мъчехме да получим доказателство, че той не е прав, че няма никакъв особен начин на мислене, че той не можеше, просто нямаше право да се досети какво точно ще намерим в тези подземия. Защото тогава ни се струваше, че това е единствената възможност за нашето самоутвърждаване.
И ето че някой беше отворил писмото и с това бяха нарушени правилата на играта и на него му беше дадена още една възможност да се надсмее над увереността ни в собствената ни правота. Имахме чувството, че сме получили плесница. Втората плесница получихме, когато прочетохме това, което беше написано в него.
„Според моите предположения писмото ще бъде отворено малко преди да намерите онова, което трябва да намерите — пишеше той. — Според моите предположения писмото ще отвори една моя позната. Не я обиждайте — понякога е невъзможно да се въздържиш, особено когато си още съвсем млада особа. Казват, че точно такова нещо се е случило и с Ева. Вътре в пакета слагам втори — с отгатката.“
Там действително имаше втори пакет. Валя Медведева си замина още същата вечер. Още същата вечер дадох нареждане да се прекрати експедицията.
Той познаваше добре хората, по-точно хорските слабости, но това още не е доказателство за особен начин на мислене.
Товаренето бе извършено бързо и навъсено. Лагерната площадка опустя. Останахме само аз и Биденко, и всъдеходът, и радиото, и нощната пустош с хапливи звезди, които, без да мигат гледаха гробището на динозаврите. И тогава си зададох въпроса: защо останах?
 
	