Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сода-слънце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сода-Солнце, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Михаил Анчаров

Заглавие: Синята жилка на Афродита

Преводач: Маргарита Лечева; Освалд Лечев

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1973

Тип: сбоник романи

Националност: руска

Печатница: „Димитър Благоев“ Пловдив

Редактор: Недялка Христова

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Йордан Вълчев

Коректор: Бети Леви; Трифон Алексиев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4480

История

  1. — Добавяне

Защо останах?

Така получихме първата вест от нашия скъп и незабравим.

Впрочем, за Валя Медведева. С нея изобщо беше сложно. Поне на нея така й се струваше. Когато след историята с „таблетките за творчество“ го изпратихме на експедиция, замина и тя. Помня я, дойде у дома и аз дори не я познах веднага — за пръв път я виждах гримирана по последна мода.

— Владимир Андреевич — каза тя с гласа на Комисаржевска. — Аз или ще замина с експедицията, или… или…

— Или едното от двете — казах аз, за да поддържам одеския колорит. — Валя… червило — откъде го взехте?

— От магазин „Ванда“. Владимир Андреевич, вие не ме разбирате — каза тя с гласа на Елеонора Дузе и седна в креслото като на картина от Серов.

— Валюша — казах — аз. Вие сте обикновено момиче. Защо е тази древна патетика?

— Не съм на себе си — каза тя с гласа на Сара Бернар.

Разбрах, че работата е безнадеждна и я пуснах с експедицията.

И ето сега, когато Биденко намери кървавия надпис, Валя разбра къде бе изчезнало полското й червило.

Всичко беше нелогично в тази нелогична експедиция. И това, че ни изпратиха да проверим отчета на клоуна, и това, че него го уволниха. Като кафяв прах плуваха неопределени слухове около нашата експедиция, която отдавна трябваше да се върне в Москва, а с нелепо упорство продължаваше да търси неизвестно какво. За тази втора част на нашите проточили се търсения никога не бе написан нито един отчет, а всички разходи бяха отнесени от началството, струва ми се, към културни нужди. И което е най-неприятното, това-онова се промъкна в печата. Някакъв си деятел напечата в едно научно-популярно списание бележка в раздела „Знаете ли, че…?“, в която деловито се съобщаваше и за скулптурата, и за черепа, и за това какво може да послужи за прототип на понятието „дявол“. Последната думичка не остана незабелязана. Някъде се появи фейлетон, в който думата „дявол“ се обръщаше така и иначе, и за нашата експедиция се говореше с весела пошлост, и дори, в частност, ритаха мимоходом срещу цялата археология и поставяха въпроса: „А не е ли време финансовите органи да се заинтересуват къде отиват народните парички?“

На фейлетониста би могло да се отговори просто: парите в науката отиват за откриване на истината. Но той не би разбрал.

В резултат на тази недостойна суета ние получихме заповед да се връщаме. Работата вземаше неприятен обрат, а и тази история с писмото…

Когато се разделяхме с този проклет клоун, той ми даде един запечатан пакет при условие да го отворим, когато намерим прословутия дявол, а той, видите ли, беше сигурен, че ще го намерим, и нещо повече, твърдеше, че знае, какво именно ние ще намерим. Всички в експедицията знаеха за това писмо; никакъв дявол не търсихме, разбира се, а търсихме начин да опровергаем самата мисъл за това, че може предварително да се знае неизвестното. Всички прекрасно помнеха оскърбителната история с „таблетките за творчество“ и сега с упоритостта на маниаци се мъчехме да получим доказателство, че той не е прав, че няма никакъв особен начин на мислене, че той не можеше, просто нямаше право да се досети какво точно ще намерим в тези подземия. Защото тогава ни се струваше, че това е единствената възможност за нашето самоутвърждаване.

И ето че някой беше отворил писмото и с това бяха нарушени правилата на играта и на него му беше дадена още една възможност да се надсмее над увереността ни в собствената ни правота. Имахме чувството, че сме получили плесница. Втората плесница получихме, когато прочетохме това, което беше написано в него.

„Според моите предположения писмото ще бъде отворено малко преди да намерите онова, което трябва да намерите — пишеше той. — Според моите предположения писмото ще отвори една моя позната. Не я обиждайте — понякога е невъзможно да се въздържиш, особено когато си още съвсем млада особа. Казват, че точно такова нещо се е случило и с Ева. Вътре в пакета слагам втори — с отгатката.“

Там действително имаше втори пакет. Валя Медведева си замина още същата вечер. Още същата вечер дадох нареждане да се прекрати експедицията.

Той познаваше добре хората, по-точно хорските слабости, но това още не е доказателство за особен начин на мислене.

Товаренето бе извършено бързо и навъсено. Лагерната площадка опустя. Останахме само аз и Биденко, и всъдеходът, и радиото, и нощната пустош с хапливи звезди, които, без да мигат гледаха гробището на динозаврите. И тогава си зададох въпроса: защо останах?