Михаил Анчаров
Сода-слънце (21)

Да, но фигурата се размърда

И ето, сега е само пустинята и ние с Биденко. Останахме за едно денонощие. Имахме предположения. Лични. Искахме да ги проверим.

В деня на заминаването вятърът стихна и товаренето можеше да се извършва спокойно. Товарехме, макар и без да бързаме, но вътрешно припряно. Още щом спря вятърът, цялото хазартно напрежение от последните дни взе да ни изглежда романтично и почти сантиментално. Всички изпитваха чувство на неловкост и затова заминаваха с облекчение, като че ли се мъчеха нещо да забравят. Лагерът гъмжеше като мравуняк. Спокойната проза, която замени пияната лирика на последните дни, се чувствуваше като глътка свежо облачно утро след цяла нощ пушене. Огньовете димяха, палатките се прибираха. Приближи се Паша Биденко и ме докосна за лакътя.

— Владимир Андреевич — каза той. — Намерих ада.

— Така ли? — казах аз. — А Велзевул?

— Не, Велзевул не намерих — отвърна Биденко. — Искате ли да ви покажа?

Ад като ад. Никаква мистика. Намерил човекът обикновен, реален ад. Не само това бяхме намерили в тази експедиция. В една изоставена галерия бяхме намерили и един индрикатерий и човешки скелети до него. Дори и без анализ беше ясно — възрастта на покойниците е еднаква. Връстници, така да се каже. Изглежда са се скарали и са се наранили смъртно един друг. Бяхме отвикнали да се учудваме. Само се стараехме да не мислим как ще изглежда всичко това после и в какво положение ще се окажем, когато ученият свят произнесе спокойната дума „блъф“. А сега Биденко бе намерил ада. Защо пък да не го намери?

Спуснахме се в шахтата. За няколко месеца тя ни беше станала позната, както на огняря котелното помещение. Долу привършваха работите. Последните групи приближаваха изхода. Ние все повече и повече се отдалечавахме, докато стигнахме до добре познатото ни изходно място, с което завършваше този рудник.

А той, Биденко, все пак беше намерил ада. Мястото не беше безизходно, а имаше оптичен ефект. Оттам, откъдето обикновено гледахме, изглеждаше, че това наистина е безизходно място. А друго място, откъдето да се гледа, изобщо нямаше. Защото под краката ни зееше кладенец, водещ бог знае къде. Затова по-нататък никой не ходеше, въпреки че имаше пътечка покрай самата стена. Оказа се, че ако се премине по-нататък по тази пътечка, започва да се вижда старателно издълбан в рудния пласт сводест проход, по който и продължихме с Биденко. А той все пак намерил ада, този флегматик. Отдавна съм забелязал, че истината най-трудно се вижда, когато е под носа ти.

Имаше дори и река на забвението — Стикс. Нямаше го само превозвача на мъртвите Харон и водата в реката. В замяна на това имаше едно пресъхнало русло на огромна река и купища човешки скелети на дъното. Изглежда, Харон ги бе хвърлял направо във водата. А може би това бяха скелетите на онези, които са се опитвали да избягат от ада и са потънали в Стикс. Как няма да е река на забвението, като от всички пукнатини на пресъхналото русло струяха серни изпарения. Навярно тези минерални води преди хиляди години са излекували мнозина от живота.

Преминахме през руслото и разбрахме, че именно оттук започват истинските рудници, всичко останало бе само преддверието на ада. Дори потърсих няма ли надпис: „Надежда всяка тука оставете“, но надписът, кой знае защо, не беше се запазил.

— А индрикатериите са ги държали за охрана — каза Биденко.

— Кои?

— Не знам. Дяволите сигурно.

Странен и фантастичен свят се откриваше пред погледа. Изглежда, тук са добивали злато и, което е най-фантастичното, бил им е известен амалгамният способ. Миризмата на сяра се издигаше от серните извори, сълзеше през пукнатините и се утаяваше на капки върху гладките стени, промити и отшлифовани от въздушните течения на хилядолетията. Воняща горещина, светлинни отблясъци. Странни сенки диво се мятаха върху пламтящите кристали. При всяко движение се появяваха и изчезваха разни рогати муцуни. Но това са все сенки, сенки, скачащи по стръмните завои на галериите. Изправѝ и изгладѝ всички неравни места и чупки и ще остане само една сянка, спокойна, ръчна, предизвикана от ръчното фенерче и описана от училищните съвсем ръчни закони, и ще изчезнат дяволите. Може би цялата работа е в това? Объркан, непонятен свят и ето; появяват се дяволите и танцуват из галериите. Но идва науката, изглажда бръчките на вселената и осветява пътя напред с равната светлина на джобното фенерче. Но това е едната страна. А я си представете науката във вид на стотици, хиляди, милиони джобни фенерчета, осветяващи огромния тунел, водещ в безкрая. Нима това е науката? Това е само един неин признак — мъжеството. Каква ярка скучна светлина, какво гладко пространство, в което можеш да живееш, но не ти се иска. Наука нащрек, наука основаваща се на опасения — каква тъжна наука! Преди хиляди години един навъсен учен измислил оградата против дивия звяр „коня“. А един весел учен опитомил звяра и го яхнал. Той знаел — няма неполезна природа, а само неоседлана.

Заобикаляхме черни кладенци, промъкваме се през тунели и галерии и влизахме в зали, за които би могло да се каже, че там не е стъпвал човешки крак, ако не бяха издълбани от човека преди хиляди години. Какви хора са ги изкопали, чие неизвестно невероятно благосъстояние се е крепяло върху техния адски труд? Беше ни ясно как е възникнала легендата за кръговете на ада. За това не беше нужна фантазия, нужни бяха само скици от натура…

— Да… — каза Паша Биденко. — Не знам кой е бил прототип на дявола, но що се отнася до ада, по-добро място не ще намериш.

— … Чакайте, Паша — казах аз.

— Искам да кажа, ада вече го открихме. Сега ако намерим и дявола — можем да пишем отчета на експедицията.

— Ама тихо де… — рязко казах аз. — Помълчете.

— Защо?

— Ето там… гледайте…

Тъкмо отминавахме един черен кладенец и стояхме до завоя на извънредно равен и гладък тунел.

— Какво е това, Владимир Андреевич? — с шепот попита Паша.

— Нямам понятие — с шепот отвърнах аз.

Далеч напред се виждаше някаква фигура. И това не беше сянка.

— Скулптура… — нерешително каза Паша.

— Не… — отвърнах аз — Тя се движеше.

— Да проверим — каза Паша и насочи натам светлината на фенерчето.

Фигурата рязко се отдръпна.

Стиснах Паша за ръката и го отмъкнах назад. Паша се подхлъзна и извика. Отдалече долетя нещо подобно на самодоволен смях.

— Е… какво ще правим? — попита Биденко, дишайки тежко.

— Да вървим обратно — казах аз. — Трябва всичко да се обмисли.

Стараейки се да не бързаме много, тръгнахме обратно. Не ни се искаше да се обръщаме. Понякога ни се струваше, че някой тича след нас, леко, сякаш на пръсти, понякога се чуваше тропот на много крака.

— Глупости — каза Паша, като ме изгледа накриво. — Обикновено ехо. Многократно отражение. Смехът също е ехо.

— Знам — казах аз. — И все пак е противно.

След това най-после чухме гласове и се добрахме до предните групи, които приключваха работите. Чуваше се деловитото чукане на чукчетата, блясваха последните „блицове“ на жадните фотографи, група почиващи дотегливо проточваше нещо из туристическия фолклор. Всичко беше обикновено и затова мило на сърцето. Не ни се искаше да вярваме ни в ада, ни в дяволите. Дори изкопаемите чудовища, които вече бяхме извозили в три вагона, ни се струваха направени в кооперацията за нагледни пособия. Момичетата и момчетата, мрачни дипломанти и томни кандидати на науките, се занимаваха с най-мирната наука на света: събираха и съхраняваха останките на вече безопасното минало, за да помогнат на хората да не забравят грешките си, за които винаги са плащали с една цена — кръв.

А горе в лагера миришеше на бензин и консерви, тежко се обръщаха камиони и пищяха транзистори. Най-мирната, най-скъпата за мен картина — весел човешки чергарски стан, зает с търсене на истината. На никаква дяволщина не миришеше тук.

Да, но фигурата в онова далечно подземие се беше размърдала.

Чуха се изстрели. Някой салютираше със стартов пистолет, разнесоха се викове „ура“ и това беше единственото спортно мероприятие през цялата експедиция — такива бяха условията. След това последните коли заминаха, звездите обсипаха небето. И останахме двамата с Биденко.

Да, но фигурата в далечното подземие се беше размърдала.