Михаил Анчаров
Сода-слънце (6)

Сода-слънце

Така.

Какво знаем ние за миналото, щом като знаем толкова малко за настоящето? А искаме още и да предсказваме бъдещето. Натрупваме факти, завиваме ги в цигарени хартии, трупаме ги по полиците и съвсем не можем да схванем вътрешната им връзка. Напаст някаква. Където се появи този човек, там изчезва устойчивостта, започва някаква клоунада или дяволщина. За какво въобще е клоунът? Защо е тази вечно отмираща и вечно възраждаща се професия?

Наричаха го Сода-слънце.

Американските летци, които току-що бяха хвърлили бомбите си над Берлин и сега пиеха до тезгяха в нашата база, го посрещнаха с непонятен весел лай. Беше ги прикрил от „месершмитите“, когато се прибираха в базата. Сам свали в морето два „месера“, третият задимя към хоризонта.

— Сода-уиски — предложиха му те.

— Сода-слънце — каза той и започна да лови с устни капки слънчев дъжд, долитащи през отворения прозорец.

Преведоха на американците — сода-слънце — те пак се смяха и се напиха от радост. Започнаха да го наричат Сода-слънце. Всичко в базата светваше, когато се появяваше той. Слаб, с близко разположени кафяви очи, удачник във всяко начинание, внимателен и мил с девойките. Момичетата от БОА — батальон за обслужване на аеродрума — стенеха, като го чуеха да свири. А той си подсвиркваше винаги една и съща песничка:

Отшумяха далеч дните златни,

безогледна любов ме зове.

Ех, коне мощ врани, крилати,

черни, врани вий мои коне.

А романи той изобщо нямаше и коя е неговата „безогледна“ любов никой не знаеше, и вино не пиеше, само ловеше с устни капки дъжд, когато се връщаше от полет без нито една дупка в самолета. И се отдалечаваше от „месерите“ винаги по посока на слънцето. Блесне с крилата си и изчезне в ослепителния диск.

Ще постеля шейната с килими,

ленти в гривите аз ще вплета,

ще прозвъннат звънчета незрими,

ще те грабна тъй както летя.

Така отлетя и последния път към слънчевия диск. Блесна с крилата си и изчезна в ослепителния блясък. Никой не го видя оттогава. Изчезна.

Американските летци пак долетяха и тръгнаха към тезгяха, разкопчали канадските си куртки.

— Сода-слънце! — викаха те, търсейки го с очи.

— Сода-уиски — им казва новата бюфетчица.

Те пак се напиха, но лошо, мрачно се напиха. А щурманът момче все плачеше и викаше: „Сода-слънце!“ — и все се озърташе наоколо.

Не препускат след нас враговете,

успокой се ти, мило дете.

Няма никой да стигне конете ни,

неуморните черни коне.

Когато се появи през нощта край огъня на нашата експедиция, веднага го познах по свиренето. Свиреше си песничката за безогледната любов и враните коне. Познах го веднага, въпреки че беше напълнял и лицето му танцуваше от ежеминутно сменящи се изражения. Клоунада. Сега го бяха приели в института по археология заради работата му за Леонардо, а се оказа, че е клоун. Дяволщина. Минаваше изпитателен срок.

Нито веднъж не дадох да се разбере, че го познавам. Защо? И той не позна в мен скромния „техничар“, който помагаше да се вдигне опашката на сребърната му птица, а сега е станал доктор на науките и негов началник. Стар съм и ми горчи, когато виждам клоунадата на живота. Когато го виждам, всичко си спомням, как го наричаха Сода-слънце и как ловеше капките с ярките си устни. Бедните малки капчици — те са хиляди. Сега е нощ, вали дъжд. Падат надолу капчиците — и вече ги няма. А нали всяка капчица е нечие море. И някой необикновен с ясни очи гребе към другия бряг. Защото всички морета са вътрешни. Само океанът мие материците. И аз реших — добре, нека да търси своя дявол. По дяволите всички съмнения. Ще му помогна във всичко, в което поиска. В името на „Сода-слънце“ — най-хубавото питие на земята, в името на клоунадата на живота, в името на безогледната любов и враните коне. Нищо не се е изменило. Аз съм техничар, а той е Сода-слънце, само че изранен и аз ще му помогна да разпери сребърните си криле.

А на дърдорковците и на техния патриарх Ноздрьов ще им запуша устата. Аз рядко освирепявам. Но по-добре да не ме закачат.

— Каква помощ ви е нужна?

Той се замисли.

… Ласка — каза той.

— Какво?

— Работя добре — каза той — когато ме обичат.

… Сода-слънце… — казах аз, не се сдържах.

Той вдигна към мен ресниците на близко сложените си очи.

— … Веднага ви познах — каза тихо той. — Затова и дойдох при огъня. Там. Край Херсон…

Стиснах силно дръжката на креслото.

— Имах една стара работа за Леонардо — каза той. — Когато ви видях при огъня, си помислих защо пък да не стана археолог?

— Дяволщина… — казах аз. — Или цирк.

И преглътнах буцата.

Той рязко смачка цигарата си.

— Не бива — каза той.

Потупа ме по ръката и излезе.

През прозореца на кабинета струеше слънце. Пих студена вода от шишето.

Сода-слънце…