Михаил Анчаров
Сода-слънце (22)

Това не ни помогна

И ето ние отново се движим по познатите ни галерии, но сега сме съвсем сами в цялото подземие, ако не се смята фигурата там, в ада, която съвсем би приличала на скулптура, ако не мърдаше.

Ярко светеха наново заредените фенери. Нямахме право да правим това, което правехме, но видимо нямаше никаква опасност, във всеки случай опасност, предвидена в инструкцията. През цялото време на изучаването на този проклет рудник не бяхме намерили ни една следа от срутване. Хиляди години са престояли тези галерии, от къде на къде ще се срутят точно сега. Целият ми опит ми казваше — опасност няма. А за опасността, която не се предвиждаше в инструкцията, никой не знаеше. Опасността се състоеше само в това, че не взехме със себе си дори и ловни пушки. Не искахме да възбуждаме ненужни опасения. Смятаха, че оставаме да приведем в ред записките. Паша успя да отмъкне само чифт хубави брадвички и в последния момент взе от физорга стартовия пистолет.

Защо все пак тръгнахме? Отговорът е прост. Въпреки че, както е при всеки прост отговор, предпоставките му са сложни. Тръгнахме към ада двамата без оръжие, без осигуровка, без да се обадим на някого, нарушавайки инструкцията, накратко — безразсъдно по две противоположни причини. Тръгнахме, защото за мен това беше последното приключение в живота ми, а за Паша — първото. Какво е приключението, защо човек тръгва на риск, от нищо непредизвикан? Защото нека да провери за какво е годен. Аз съм на повече от седемдесет, Биденко — на повече от двадесет, между нас е половин век. Аз скоро ще си отида, а той сега започва. От всички мои ученици истински вярвах само в него. Трябва ли да обяснявам защо? Изглежда, трябва. Защото той смята, че истината е по-важна от самия него. Половин век и пет хиляди години. Само преди сто поколения някой е избягал от този ад, за да разкаже истината. И вярвам, че е бил учен. Така както вярвам, че първият, който доброволно е слязъл тук, е бил поет. Според преданията фамилията му е била Орфей. Само че възлюбената му, която той почти извел от ада и спасил, не могла да тръгне с него, без да се оглежда. Впрочем с поетите това се случва и днес. А кой от нас, макар и мъничко, не е поет? Та ето какво, щом те са можели, когато са съществували дяволите, сме длъжни да можем и ние, когато дяволът е разжалван от началник на огъня в обикновен пожарникар.

Всичко наоколо беше толкова фантастично, че си помислих още: ами ако дяволът действително съществува? Някакви пришълци от друг свят, които с известни само на тях цели провеждат експерименти над хората и от време на време им подхвърлят идейки, като за атомната бомба.

Помислих си за фантастиката, защото ме е срам да си призная, но когато експедицията замина, ние с Биденко отворихме писмото. Отворихме го, защото имахме право поне до известна степен да се подсигурим. Ами ако той наистина е отгатнал какви са тези фигури, които се шляят там в подземието?

С това някак си допуснахме, че ние сме сиви хора, а той — прогнозист от висша класа, който отведнъж, без подбор на варианти, разбира същността на явленията. Всичко това са, разбира се, претексти. Просто не се сдържахме, когато останахме насаме с писмото и се погледнахме в очите. Отворихме го. Но това не ни помогна. Ето писмото.