Михаил Анчаров
Сода-слънце (15)

След това него го уволниха

Донесе черепа.

Черепът беше новичък и гладък. И не някакъв си там череп на питекантроп, въпреки че и това нищо не изменяше, а съвсем съвременен череп, също като, да речем, моя, а може би и още по-съвременен, тъй като дори всичките му зъби бяха на мястото си, нещо, което отдавна вече не може да се каже за мен. Черепът беше така новичък, че се наложи незабавно да се направи същият анализ, тъй като първата мисъл у всички беше — фалшификация. Направихме анализ — 5 хиляди години. Така.

Всичко е добре, нали? Всичко е много лошо. В края на отчетите беше написано:

„При разкопките сред костите на измрелите животни бе намерена още скулптура на жена с необикновена красота.“

— Каква жена? — попитахме ние смаяно. — Къде е тя?

— Вкъщи — каза той. — Утре ще я донеса.

— Ще почакаме до утре — реши директорът.

Аз не чаках до утре. Както обикновено, някъде под лъжичката ми изстина. Каква, по дяволите, жена о, господи! Цяла вечер висях на телефона, мъчейки се да се свържа с експедицията. През нощта ми дадоха връзка.

— Аз съм — казвам аз. — Да. Здравейте. Как вървят работите?

Далечен момичешки писък:

— … Добре… Успешно…

Страничен глас:

— Говорите ли?

— Да, говоря.

— Говорете, говорете — дружелюбно казва гласът.

— Ами че нали говоря! — викам аз.

— Нещо случило ли се е? — питат отсреща. — Как е отчетът?

— Отчетът не е лош — отговарям. — Кажете ми, знаете ли нещо във връзка с тази жена? Къде я намери той?

— Тя е красавица — пищят. — Вие видяхте ли я? Е, как ви се вижда?…

— Още не знам. Утре ще видим.

— Говорите ли? — пита гласът.

— Вие говорите! — крещя аз. — А нас не ни оставяте!

— Времето ви изтече — казва гласът.

— Ало! Ало!…

Това е цялата информация.

На другия ден всички се събраха при мен в отдела. Толкова народ се натъпка, че натикахме масите до стената една върху друга и на самия връх, до тавана, между стърчащите нагоре крака в позата на нимфа край ручей се излегна Паша Биденко. Той не вярваше на нищо, пускаше кълба дим и гледаше на всички отвисоко, и буквално, и преносно. В средата, притисната от високо научната тълпа, стоеше една шахматна масичка, донесена от къта за отдих. Върху нея се издигаше шперплатово сандъче, като тези, които се използват за колети. От полуотворения капак стърчеше памук. Беше тихо. Чуваше се само противното скърцане на гвоздеите, които Сода-слънце изтръгваше с клещи.

Той сне капака и пъхна ръцете си в прашния памук.

— Подръжте сандъчето — каза той.

Протегнаха се ръце. Вкопчиха се в сандъчето.

Той измъкна една кафява топка памук и я постави на мигновено опразнилата се масичка. Сандъчето вече плуваше над главите по посока към вратата и с трясък излетя в празния коридор. Пласт след пласт памукът лягаше на масата и ставаше все по-бял и по-бял и вече заприлича на морска пяна, и вече всички спряха да дишат. И сигурно, ако не бе шумът в ушите, би могло да се чуе равномерното глухо биене на едно голямо сърце, когато остана последният полупрозрачен като мъгла пласт памук, дори не памук, а сянка на памук, и започнаха да се виждат чертите на прекрасното лице с полупритворени очи.

Сърцето спря. Ръцете свалиха последния воал. Рязко очертана горна устна. Пухкава долна. Мургав цвят на старо златисто дърво. Устата едва-едва се усмихваше. Малко прилича на Нефертити, но е по-друга. По-скоро е Аелита. Остро поглеждаха очите изпод полупритворените клепачи.

Раздаде се трясък. Всички трепнаха като ударени от ток. Няма нищо страшно. Паша Биденко бе тупнал от тавана.

Всички бяха с потресени лица. Директорът преглътна тежко. Сред плътната маса от хора започна някакво движение. Яростно се промъкваше Паша Биденко.

— … Анализ — изхриптя той. — Не вярвам…

— Забранявам — каза директорът и облиза пресъхналите си устни.

— Не — каза Сода-слънце.

Той взе клещите, с бързо движение отчупи една треска до самата основа на прекрасната шия и я подаде на Биденко.

— Вие сте невъзпитан човек… вандал — каза директорът на бедния клоун. — Вън оттук.

— Благодаря ви, момчета — каза Сода-слънце. — Наистина ви благодаря.

Въздъхна дълбоко, усмихна се и започна да си пробива път към изхода.

Директорът изтласка всички от масата. С треперещи ръце той събираше памука и увиваше прекрасното лице. Беше разперил лакти, кудкудякаше нещо и приличаше на голяма квачка. Всички разбраха, че така той изобразява окриленост. Никой никога не беше виждал нашия директор такъв.

— Владимир Андреевич — с кудкудякащ глас каза директорът, — извикайте охраната… И ключа от сейфа. Ще запечатаме сейфа.

Ако сега му бяха дали свобода, той би повикал и танкове. Аз се бавех. Той ме погледна яростно.

— И вие ли? — каза директорът. — Нима и вие? За Биденко е простено… Въпреки че не е нужно да бъдеш специалист, за да разбереш какво е това.

— Да… Не е нужно да бъдеш специалист — казах аз.

И тръгнах да изпълнявам нареждането на директора.

На другата сутрин Биденко, като се усмихваше виновно, потвърди:

— Да… Същите пет хиляди години.

След това позвъних на клоуна.

— Защо направихте това? — печално попитах аз.

— Пошегувах се — каза той.

— Какво ще кажем на директора?

— Истината — каза той.

А истината беше такава: снимката на тази жена бях виждал у него още през войната.

Порази ме само това, колко бързо беше направена скулптурата. Дървото беше истинско, древно, значи го с намерил в разкопките, значи скулптурата беше направена само за тези няколко дни след завръщането му, когато не се явяваше в института. Но аз знаех, че приятелят му Костя Якушев е кадърен човек.

Бе изиграл всички ни и преди всичко себе си. Може да се надсмиваш над високомерието, но не бива да се надсмиваш над такива чувства. Да бяхте видели директора, когато му разказвах всичко както си е. През цялото време мълча, докато разказвах, а после си свали пенснето. И очите му бяха съвсем детски.

След това Сода-слънце го уволниха.