Михаил Анчаров
Сода-слънце (2)

Ето неговата логика

Той беше странен момък. На лицето му винаги блуждаеше една неопределена, усмивка. Никой не можеше да разбере какво всъщност му трябва в археологията и въобще какво всъщност му е нужно в живота.

Една нощ той дойде при огъня на експедицията и каза:

— Салют алейкум.

И никой тогава не се досети, че това не е евтина острота, а формулата на неговата личност — причудлива смесица от стари и нови приветствия, с които се обръщаме към околния свят.

Във всеки човек живеят сякаш два човека. Всички знаят това. Общо взето, те си живеят спокойно и към външния свят обикновено са обърнати с едната си страна. По нея и съдят за човека. Другата се е притаила и чака удобен случай да се прояви при изключителни обстоятелства. Тогава казват — герой или обратното — подлец. А за какво говори това? За нищо. Просто втората страна на личността е по-приспособена или обратното — не е приспособена към тези изключителни обстоятелства. И ако обстоятелствата не са изключителни, а ежедневни, ние бихме познавали този човек откъм другата му страна, а не откъм тази, с която се сблъскваме в условия, приети да се считат за нормални. А всъщност, наистина ли са нормални тези условия?

Ето, аз ходя на работа, която ми е опротивяла, и знам какъв съм в работата си. А ако ми дадат работа по сърце — какво бих правил? Не се знае. Само се мисли така — дай на човека работа по сърце и всичко ще е наред. В действителност оттук и започва най-сложното. Един с радост й се отдава целият и нищо друго не му трябва на света, освен любимата работа; друг ще види в нея само средството, което ще му помогне да се издигне над хората; а трети изобщо ще се уплаши от свободата и душевния простор и няма да се реши да се измъкне от скучната си черупка и цял живот тайно ще мрази осмелилите се и ще се радва на неуспехите на смелчаците и безкористно и безстрашно ще слага крак и прът в колелата им.

Но може би най-сложен е случаят, когато човек дълго е чакал момента на срещата с щастливата работа и най-после се измъкнал в простора и просторът го е ослепил. Пусни славея от клетката — ще полети и ще падне мъртъв на земята, поел глътка небе. А ако отначало полети малко из стаята, всичко ще мине добре. Може би.

Общо взето, от всички наши само аз се досещах какво става с него. Разбрах, че това е точно четвъртият, последният случай. И затова двата човека в него не се разбираха и през цялото време бяха в борба. Това се проявяваше във всичко. Разказва например нелепи смешни истории, край него смях, около очите му весели бръчици, а дългата му муцуна е печална. А в една такава утрин, когато в далечината се чува само бръмчене на мотор, а зад глинения дувар равно дишат воловете и целият свят се усмихва, гледам го — върви насреща ми и той също се усмихва. А когато се приближи — в присвитите му очи плискат сълзи.

Интересуваше го проблемът за дявола. Учудвате ли се? Ама не, разбира се, не за онзи мистичен, религиозен и прочее дявол, а за съвсем реалния. Тоест, той беше убеден, че в действителност там е имало нещо такова. Нещо такова, което е послужило като тласък за всички басни, приказки, описания, безброй изображения. Разбира се, като съвременен човек, той знаеше, че дяволът е олицетворение на силите на злото. На всички сили — и природни, и обществени — които са трудни за разбиране и е най-лесно да бъдат отнесени към измисления дявол. Е, всичко това е така, разбира се, но защо тогава дявола го изобразяват като страшилище, а бога — човекоподобен? Сигурно защото бог — това е идеалният човек, тоест човекът, който носи на околния свят само добро, а дяволът е нещо вредно и затова трябва да го изобразяваме като чудовищно-безобразно същество. Но ако е така, ако зад понятието „бог“ стои представата за идеалния човек, тоест реално същество, то следва да се допусне съществуването и на нещо чудовищно-реално, което е пакостило и носило злини и на което са били приписани всички човешки нещастия. Това е неговата логика.