Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (23) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Честити осемдесет години, Анемари!

И блажено, и неудобно е човек да доживее до 80 години: на тази възраст вече неизбежно се чувстват отдавна започнали болежки в ставите, гръбнака, главата… Сякаш за да помним, че тялото ни е временно и тленно, Бог ни дава такива неразположения точно във времето, когато искаме да летим. Към Него се лети чрез духа, тялото е краткотраен подслон за душата ни…

Според уговорката по телефона на 11 февруари 1998 г. към 18 часа Анемари вече е на летището и очаква най-скъпи гости. От Германия пристигат специално за нейния 80-годишен рожден ден Ангела и Юле Нас. Полетът закъснява и Анемари става нетърпелива. Все пак — самолетът каца и — ето ги! Как може да се разкаже такава дългоочаквана радост? В малката кола „Тико“ се събират гостенките с техния малък багаж. Сега сред последните задачи по тяхното посрещане Анемари трябва да получи поръчаната българска баница за вечеря. Когато пристигат в квартирата — времето спира до полунощ, за да говорят, да бъдат слети в едно три поколения — баба, майка, дете. Ангела и Юле показват подаръците си за рождения ден, а добрата майка Анемари иска да направи на гостенките си вкусен сюрприз за следващия ден на обяд: „Бях набавила кашкавал, грис и мляко, за да приготвя нгеоки, италианска храна, която правеше майка ми, после аз, после Ангела и която всички много обичаме… След обяда на 12 февруари се разходихме въпреки студеното време, а вечерта в Бахайския център с местната общност на София се събрахме на тържество. Мария Милошева ме засрами с думите си, защото ме хвалеше. Имаше музика, получих много цветя…“

Приятелите, прегърнали тази вечер Анемари, си спомнят, че в очите й видели сълзи. Особено когато всички започнали да пеят „Многая лета“, а Мария с разтворени ръце към Анемари я поздравява: „Кой от нас може да каже, че нашата Анемари, изпълнена с толкова жизненост и енергия, вече е сторила в житейския си път осемдесет лета? Има ли някой, който да не е пил от извора на нейната мъдрост, да не е усетил голямото й сърце и преизобилната й обич? Тя никога, разбира се, не иска да говори за себе си. За нас ти, Анемари, си не само достойна наследница на своя дядо Август Форел, а нещо повече — ти си живата ни връзка с истинския бахай, какъвто всеки от нас би искал да бъде. За щастие имаме възможността да общуваме с тебе на живо в нашия тъжен свят, да оценяваме изобилието ти от човешки добродетели, да общуваме с лъчезарната ти любяща доброта и духовна щедрост…“

Анемари и нейните гости за пореден път разбират, че човек дори да няма много пари, може да има сърце за обич. Мария отново напомня, че бахайската общност в България в бъдеще неизбежно ще оценява голямата преданост на Анемари в служението й към Бахаулла. Защото в зряла възраст, когато много хора се оттеглят в заслужена почивка, Анемари идва в България да отдаде цялата си енергия за духовното извисяване на хората, приели бахайската вяра и остава тук, за да им помага; да посреща всеки човек с широко отворени ръце, сякаш иска да прегърне чрез него целия свят! Вечерното тържество съвсем не е краят на празника.

От ранна утрин на 13 февруари, когато е самият осемдесети рожден ден, по телефона от Германия се обаждат всички роднини. От България звънят приятели от различни градове, неприсъствали на тържеството. Обаждат се бахаи от о-в Родос, от близки и далечни страни, които не са забравили рождения ден на Голямата Анемари — тъй както и тя не ги е забравяла в техните дни за радости!…

В 11:30 на вратата в квартирата се звъни и пристигат най-възрастните стопани на къщата в кв. Драгалевци Алфред и Мария. Те носят току-що опечено пиле и… и?! — бутилка червено вино, макар да знаят, че Анемари при никакви обстоятелства не вкусва дори капка алкохол!

„Не се чувствах добре, имах болки и не можех да ходя, но бях неотразимо щастлива с всички приятели край себе си, с децата си. От 16 до 18 часа у нас бяха д-р Стоянова със съпруга си и д-р Колев със съпругата си Мария. Телефонът звъня до късно, а цветя и подаръци продължих да получавам няколко дни след рождения си ден.“

На 14 февруари сутринта Ангела, Юле, Анемари и Веселин Георгиев се изкачват на Витоша. Докато гостите покоряват планинските височини, Анемари ги чака в ресторанта „Алеко“, където по-късно обядват. Следобед са на гости при сем. Бурилкови, при д-р Стоянова, на разходка… За съжаление броените дни за празници бързо отлитат и двете скъпи гостенки от Германия трябва да потеглят към летището на 15 февруари за обратен полет. Преди това обаче Анемари е имала странно желание, което е изпълнено и е записано в дневника й: „Отидохме до Централни гробища. Исках Ангела и Юле да видят гробницата, където са погребани Атанас Кременлиев с неговото семейство. И където ще бъда положена аз!“

За пореден път пред своите най-близки родни деца Анемари обявява, че иска да остане завинаги в тази страна! Като Марион Джак, като Адам Бенке, като стотици, навярно хиляди други хора от различни страни, приели България за своя последна родина.