Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (17) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Из дневника на Анемари за България, 1978 г.

16 юли: В централните гробища един час търсих гроба на Марион Джак и Адам Бенке, но не ги намерих. Вечерта бяхме със сем. Колеви в храма „Александър Невски“, слушахме хора.

17 юли: Сутринта бяхме отново в „Александър Невски“. Купих си пола, защото е много горещо.

18 юли: В Унгарския ресторант обядвахме с г-жа Дитрих, после се разходихме в парка.

19 юли: Качих се до Черни връх, но два пъти падах. Отидох до хотел „Щастливеца“.

23 юли, неделя: Исках да отида на обяд в ресторант Будапеща, там имаше българска сватба. Запознах се със сем. Бурилкови.

Елена Бурилкова си спомня този ден след 24 години: „В края на юли 1978 г. току-що се бяхме завърнали с моя съпруг Теодор от пътешествие в Скандинавските страни и Европа. Два дни след пристигането ни в София бяхме поканени на сватбата на наш братовчед на ул. «Раковски». Двете ми дъщери — Ирина, на 6 години, и Стефка, на пет години, пожелаха да подишат чист въздух. Заведох ги до входа и забелязах висока белокоса дама, която разговаряше с портиера на заведението. Разговорът протичаше по необичаен начин: дамата говореше на немски и очевидно искаше да обядва, а портиерът й отговаряше на български, като й обясняваше, че в момента не могат да й сервират, но може да дойде след половин час. Всеки говореше на своя език, без да разбира другия. Обикновено не обичам да се намесвам в чужд разговор, но в мен беше жив споменът от неудобството на незнанието на езика на страната, в която се намирам — затова реших да се опитам да помогна. Обърнах се към дамата на английски и я попитах дали говори този език. Тогава със засмяно от радост лице тя се обърна към мен и се представи. Каза, че току-що е пристигнала в България, ще остане тук две седмици, а сега иска да обядва в този ресторант. Обясних й, че след минути тук започва сватбена церемония по български обичай, затова салонът е запълнен и не пускат външни хора. Но ако тя иска да види какво е българска сватба, аз ще взема разрешение тя да остане да гледа и след ритуала ще й бъде сервиран обяд. Така стана.

По време на церемонията и след това поглеждах към дамата. Исках да разбера как се чувства, но не смеех да натрапвам присъствието си, като отида при нея и директно да я попитам. Затова на два-три пъти я поглеждах, усмихвах й се и ми стана приятно, че тя ми отговаряше с усмивката си. Стори ми се, че няма много приятели в София и се посъветвах с Теодор дали да не я поканим вкъщи и как по-деликатно да направим това. Измислихме. Дадохме семейната си визитна картичка на Ирина и тя я занесе на дамата. Анемари взе картичката от детето, усмихна се с голямата си усмивка, вдигна глава и ми кимна в знак на съгласие. Обади се след два дни и се уговорихме да дойде на гости у нас. Така започна нашето приятелство с нея…“

24 юли: Бях на фризьор. Отново се качих на Витоша до Щастливеца и Черни връх. Запознах се със сем. Димови, на които говорих за вярата. Учих български език. Обадих се на сем. Бурилкови.

8–9 август: Пътувах до Мальовица. Там е много красиво. Исках да продължа, но не успях, защото нямах подходящи обувки. Бях с трима туристи от ГДР и им превеждах… Вечерта имах странен случай с един българин, който не искаше да ме остави сама.

11 август: Посетих Етнографския музей в София, за да се запозная по-добре с традициите на българския народ и миналото му.

20 август: Пътувах до Чирпан и оттам до Пловдив.

23 август: Пътувах до Пампорово, където беше студено. Един час автобусът не потегли, заради някаква повреда.

25 август: Ходихме на концерт, където свиреше руски камерен оркестър. Учих български език до късно вечерта.

Точно 24 години по-късно, вече 80-годишна, Мария Колева си спомня в горещия юлски ден на 2002 г. за първите срещи с Анемари Крюгер и нейната динамична природа: „На 60 години тя беше висока, здрава, силна, хубава и привличаше със своята усмивка, с откритото чувство на симпатия към България. Веднага с пристигането си в София тя се обади у нас, започнахме да се срещаме почти всеки ден и да обикаляме общи маршрути. Често правехме екскурзии из Витоша, от чиято красота беше силно възхитена. Обиколихме и малките възрожденски градове. Анемари дойде с цел да установи контакт с проф. Димитър Братанов, един от основателите на въздържателното дружество у нас, какъвто е бил проф. Форел в Швейцария. Анемари живееше много скромно, пътуваше с влак. Понякога при особено благоразположена компания казваше: «Аз имам една вяра…» и започваше да говори за бахайството. Предупреждавахме я да внимава, защото не знае на кого може да попадне и какво би последвало от думите й. По това време рядко се говореше за Бог, затова някои хора слушаха с любопитство, други се смущаваха от думите й… В началото бяхме малък кръг от хора с различни съдби, по-късно този кръг се разширяваше, идваха вярващи от различни националности. Разрешаваха й да остане месец-два, после идваше отново. Когато се случваше да е в София, идваше у нас на обяд или вечеря. Непрестанно пътуваше, създаваше нови контакти, общуваше с много хора, които понякога канеше у нас, защото моят съпруг намираше за много приятно и полезно приятелството ни с нея. Той вярваше, че тя е от хората, които ще бъдат запомнени задълго в България, затова искаше да напише книга за нея… Винаги съм била православна и ще остана такава, но домът ни беше отворен за бахайски приятели, защото човещината е благо на всички религии.“

Първото опознаване на София, създаването на приятелски контакти тук, подсказват на Анемари, че би могла да живее дълго в България. Сега тя решава да учи български систематично и задълбочено, затова със своята близка Румяна Екимова отиват до Министерството на образованието. Там става ясно, че само след две седмици започва курс в Института за чуждестранни студенти, където с хора от различни националности г-жа Крюгер ще може да учи български език по общ метод.

— Значи трябва да дойда отново в следващата година? — пита неприятно изненадана, защото й се струва невероятно това да замине веднага до Германия и да се върне в средата на септември, когато започват заниманията.

— Но Вие можете да решите въпроса веднага! — Румяна й подсказва, че две седмици са достатъчно време за организиране на плана в бъдеще. Анемари е провокирана. Емоционалната й природа бързо решава да каже „ДА!“, а разумът й подсказва, че „ДА“ не означава грешка — това е смелост.

На 2 септември тя вече е в Берлин при сина си Конрад и неговото семейство; на 5 септември пътува за Франкфурт и Лангенхайн, където трябва да се види с колеги, приятели, близки. На 17 септември почти като Марион Джак тя слага в два куфара най-важното от багажа си, купува билет за влака Франкфурт-Залцбург-Загреб-Белград-София… и на 19 септември в 4 часа сутринта пристига на Софийската гара. Настанена е в стая 215 на общежитието за чуждестранни студенти и заплаща три хиляди долара за целия курс, който ще продължи до края на май 1979 г. Това, че Анемари е избрала България за дълго, подсказва големият камион с личен багаж, пристигнал малко след нея от Франкфурт. В общежитието получава по-голяма и удобна стая, а истината, че на 60 години отново трябва да си спомни ученическите вълнения, й дава стимул за добър успех! Учителката й Бояна Стоянова е почти на възрастта на Ангела и Анемари забелязва, че характерът на младата дама й допада, което е сигурен залог за взаимност.

За първия ден на запознанството си с Анемари Крюгер Бояна Стоянова пише през август 2002 г. едно от най-топлите посвещения на обичаната Анемари.

„До прозореца в коридора, близо до учебната стая беше застанала висока, снажна жена с побеляла коса, с пъстри очи и приятна усмивка. Лицето й излъчваше приветливост, откритост, добронамереност.

Точно за това си спомних, когато гледах предаването «Далекоглед» с Анемари, излъчено миналата година. Годините са увеличили бръчките, прокрадва се умората, но излъчването е същото. Тогава Анемари беше на 60 години. Веднага след пенсионирането си беше дошла в България и се беше записала да учи български език в Института за чуждестранни студенти. Групата беше доста голяма за малката стая, в която учехме. По онова време стаите от първите два етажа на общежитието до сградата на Института за чуждестранни студенти се използваха като учебни. В групата имаше аспиранти и слушатели от различни страни — от Индия, от Ливан, Сирия, Ирак, Йемен и Бразилия. Всички те бяха симпатични и ученолюбиви, отнасяха се с уважение към Анемари, а тя с присъщото си умение да създава атмосфера, успя да го прояви и в групата.

Тогава учехме и в събота. В този ден Анемари винаги носеше една чанта с два термоса — с кафе и чай, красиво панерче с бисквити и парченца шоколад, чашки, салфетки. В голямото междучасие тя подреждаше всичко и поднасяше на всеки чай или кафе. Тези минути бяха много приятни за всички. Отначало разговорите се водеха на английски, но по-късно всички се опитваха да говорят на български.

Не си спомням Анемари да е закъснявала. Винаги точна, стриктна, с написано домашно и научен урок, тя получаваше отлични резултати. Писмената й работа в края на годината беше най-добра от всички.

Спомням си и 22 март. Тя беше пристигнала преди всички и беше поставила на чиновете на всяко място вазичка с фрезии. Беше много красиво! Тогава тя каза, че е бахай и че на тази дата е новата година на бахаите.

Един път тя спомена, че е внучка на Август Форел. Но това име за мен и за хората от моето поколение не беше известно. Когато казах на родителите си, с изненада разбрах, че те знаят за професора, знаеха и заглавията на неговите книги…

В края на учебната година Анемари организира прощална вечер на групата и преподавателите в хубавия тогава ресторант «Ропотамо». Вечерта мина изключително приятно с шеги и смях.

С времето нашето добро познанство премина в приятелство — трайно и вярно. Моите родители много харесваха Анемари, мама се радваше, когато тя идваше вкъщи. Мама беше с две години по-голяма от Анемари и се възхищаваше на нейната жизненост. Тя се удивляваше на това, че една жена от чужбина се справя така добре в далечна страна; че може да е така организирана и активна…

Още в началото Анемари казваше, че много й харесва в България. Харесваше й гостоприемството на българите, тяхната сърдечност и това не беше случайно — тя самата е сърдечна, отзивчива и добронамерена. В нея има силно изразено желание да помогне и да направи добро. На много хора е помагала Анемари. Мисля, че някои от тях злоупотребяваха с добрината й.

Съдбата беше отредила да се грижа за трима възрастни — за леля си, за мама и за татко. Случи се така, че и леля ми, и баща ми в доста напреднала възраст развиха заболяване, свързано с много болки. И в този труден момент Анемари ми помогна — трябваше да ги посещава лекар, на когото не можех да заплащам високата такса. Но благодарение на нея изпълних дълга си, направих всичко, за да облекча страданието им. Безкрайно съм й благодарна за помощта, за отзивчивостта, за човещината, проявена в този тежък за мен момент!“

Успехът на Анемари по време на обучението й в Института за чуждестранни студенти е безспорен, защото тя полага много усилия в запаметяването и правилното произношение на българския език. Затова й помага вече усвоеният метод на обучение на английския, който започва да изучава на петдесетгодишна възраст. Вроденият й стремеж да помни максимално бързо и безпогрешно, сега е подложен на изпитание. Приятелите от онова време си спомнят, че Анемари се оплаква от „тази моя глава, която не помни всичко“, без да отчита разликата във възрастта. Въпреки това тя упорства в подготовката си до полунощ, за да не бъде по-малко подготвена от другите студенти в групата и да не допуска езикови грешки.

Битът, традициите, навиците на българите са по-различни от тези на германския народ и Анемари понякога се смущава от хвърлен на улицата боклук, от закъснение на приятели при важна среща, от продължителното им гостуване, от административните разпоредби… А и от друга страна, Желязната завеса на недоверието към западните гости задава въпроси — защо искат да живеят в България; не са ли пристигнали с мисия, която застрашава социализма?

От пролетта на 1979 г. Анемари Крюгер трябва да напусне България, тъй като вече е изтекъл законовият срок за нейния престой като студентка. В Германия продължават да идват на света нейните внуци — децата на Ангела и Конрад. Щастливата баба иска да бъде известно време сред тях, да им се радва и помага. Но Анемари не е от хората, които могат задълго да се приковат в радостта на семейното гнездо — тя е призвана да общува с много хора, да разнася Божественото слово, да пътува с озареното си от любов сърце, да помага на всички.

Още по времето на първия си престой в София Анемари разбира, че малката Ирина Бурилкова неслучайно е поднесла визитната картичка на семейството. За много години напред тя получава верни приятели, които ще останат до нея повече от двадесет години.

В това приятелство няма нищо изключително, ако не се отчете, че то е основано на взаимна симпатия. Теодор Бурилков е изненадан от необяснимата привързаност на Анемари към България и желанието й да остане тук задълго. Той е чел някои от трудовете на проф. Форел и е очарован от възможността да бъде близък с неговата внучка: „Това бяха трудни години на подозрителност и шпиониране, Държавна сигурност контролираше по всевъзможен начин връзките на български граждани с чужденци, особено от западни страни. Въпреки това връзките ни с Анемари продължаваха и за нас се изясни, че тя е последовател на една нова, модерна религия, която при подходящи условия иска да разпространи и в България. Ние мислехме, че говори за основаване на своя религия, но по-късно ни стана ясно, че става дума за възстановяване на бахайската общност. Когато достатъчно се опознахме и между нас се установи доверие, разговорите върху бахайското учение продължиха…“.

Анемари купува две флейти за Ирина и Стефка Бурилкови и самата тя ги учи да свирят на този ефирен инструмент, като ги съпровожда с акомпанимент на пиано.

Сред най-близките приятели на Анемари, с които тя вече спокойно може да говори за вярата си, са също Елисавета и Цанка, възрастният господин Атанас Кременлиев, който е бил пастир в Евангелската църква… След март 1949 г. обаче, когато в България със закон се ограничава религиозната свобода и правото на сдружения, Атанас става преподавател по английски език, тъй като е завършил духовното си образование в Англия. Там съдбата го среща с неговата бъдеща съпруга Елиза, родена във Франция и също студентка в Англия. Скоро след брака си те идват да живеят в България, където се ражда тяхната единствена дъщеря, починала от туберкулоза едва седемнадесетгодишна. Когато и Елиза умира, Атанас Кременлиев остава напълно сам, вече наближаващ осемдесет. Анемари посещава квартирата на своя нов познат и е изненадана от твърде скромния бит, в който живее. Тя започва да изпитва към него искрена симпатия, дълбоко съчувствие и както винаги в подобни случаи — иска да му помогне според възможностите си.

Нейните контакти в България са двупосочни: едните са на високо равнище, които целят реално опознаване на страната и нейното представяне пред света в добра светлина. Другото направление са болните, самотните, обеднелите или забравени от обществото хора. Някои от тях симпатизират на западните страни, но поради политически причини не могат да изповядват тази своя привързаност. С присъщата си доброта и широко сърце Анемари им напомня, че навсякъде по света има и добри, и по-малко полезни хора; и разумни, и нелоялни закони, които в даден момент управляват обществото…

От лятото на 1979 г. до 1983 г. тя непрестанно пътува от Германия за България и обратно; посещава Гърция, отново е в Хайфа, отново в Румъния, където пак говори за вярата.

На 24 март 1981 г. по случай 50 години от смъртта на проф. Август Форел, в хотел „Кайзерхоф“ в Карлсруе, Германия, Анемари изнася беседа за живота, научната дейност и вярата на своя дядо. Смисълът на думите й е подчинен на основното мото: „Живот в полза на човечеството“, а цитатът, поднесен на присъстващите, е от подбраните анализи на професора, който напомня: „Колкото повече ние самите се опознаваме, толкова по-ясно чувстваме, че не сме свръхестествени същества; че свободата ни е само относителна и причинно обусловена, с една дума, че ние като другите живи същества подсъзнателно се подчиняваме във всяка възраст на великите закони на живота. Сега какво? Каква ще бъде целта на нашето съществуване? Ние я видяхме — да извършим нашата земна задача, означава да предадем на децата си наследството от нашите прадеди и да прибавим нашата собствена работа…“.

През 1982 г. Анемари Крюгер е доказала своята лоялност и добронамереност към България. Затова е поканена на световен форум в София. От първи до 31 август същата година в Аулата на Софийския университет „Св. Св. Климент Охридски“ се събират българисти и слависти от 25 страни на Изтока и Запада, които участват в семинар за езика, историята и културата на България. Основна цел на този летен семинар, който се провежда за двадесети път, е да се помогне на всички чужденци извън страната да се опознаят, да се сближат, да задълбочат знанията си за България. Според научните и творческите си интереси участниците получават знания в различни раздели и специалности — старобългарска археология, литература, история, изкуство, фолклор. Добре подготвени преподаватели, професори от университета, преводачи работят в името на тази чудесна цел. А екскурзията до Пловдив, Копривщица, Варна, Албена, Рилския манастир е нещо, което изпълва сърцата на всички с неотразим възторг и ги кара да пишат за малката неизвестна България като за кътче от рая, което всички трябва да видят и опознаят!

Анемари Крюгер е така възхитена, че сякаш вижда страната с нови очи и всичко в нея й се струва желано, добро, обещаващо: дори вкусните ястия, дори поляните с цветята и синевата на Черно море, което тя познава, сега изглеждат по-красиви отпреди, като че са пренесли в душата на всички хора отломка от миролюбивото обещано бъдеще, където цари съвършена хармония и любов… Когато се връща в Германия, тя споделя в беседа за свои приятели впечатленията си: „В изключителна атмосфера на приятелство и взаимно разбирателство; готовност да говорим, дискутираме и разбираме проблемите на други хора в тяхната страна, сред участниците не се почувства нито един фалшив тон; нямаше граници и недоразумения въпреки служебния и национален статут. Беше все едно дали си професор от Америка, СССР, Румъния, Англия — или си студент от Германия, Полша, Финландия, Индия или Куба… Последните дни беше изключително трогателно да гледаме как всички разменяха адресите си с надежда, че отново ще се срещнат! Като участничка на този български форум мога само да изкажа надеждата си, че при нас и в целия свят има все повече групи и общности, които могат по този или по други начини, да подражават на примера на малка България, за да постигнем по-добро, по-дълбоко разбирателство между хора и народи.“

Намерението на Анемари да заживее задълго в България, се засилва, но тя все още има формални пречки за своето решение.