Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (15) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Срещи зад „Желязната завеса“

През 1974 г. Анемари Крюгер подава молба до Посолството на СССР в Бон за разрешаване на виза. Идеята й е да пътува като туристка до Молдавия и там, доколкото е възможно в краткото време от шест дни, да посее първите семена на бахайската вяра. Посолството дава съгласие и тя е толкова щастлива, че въображението й възторжено вижда хора, които са я очаквали дълго. В друг момент й се струва, че пътуването ще бъде изпълнено с препятствия, защото никой не ще иска да я слуша… Тъй като се стреми да посети повече страни за целта си, тя решава да пътува през Румъния, макар че не е учила румънски. Анемари със собствени средства купува билет за самолета Дюселдорф-Букурещ, а от румънската столица трябва да продължи с влак до Кишинев.

Беглите впечатления от нощния Букурещ й показват, че между двата свята на Запад и Изток наистина има видима разлика, ала тя не е достатъчна за делението и отчуждението на хората от тези страни. Туристката не обича да мисли и говори за недостатъците, защото знае, че видимото за очите все още не е всичко. В дамската й чанта е книгата с бахайските молитви, макар че молитвата за закрила знае наизуст и я изговаря почти непрестанно: „Аз не мога да произнеса нито дума, о, Боже мой, освен ако Ти не ми позволиш, и не мога да помръдна в никоя посока, докато не получа твоето разрешение. Ти си Този, о, Боже мой, Който ме е създал чрез силата на Своята мощ и си ме надарил със Своята благосклонност, за да разкривам Твоето дело… Затова изпрати, о, Господарю мой, на мен и на моите любими това, което ще ни защити от злините на онези, които отрекоха Твоята истина и не повярваха в Твоите знамения. Ти наистина си Всеславният, най-щедрият…“ (Из „Бахайски молитви“)

Анемари знае, че в училищата на страните от социалистическия лагер децата учат френски, немски или английски. Опитва се да разговаря с някои хора в Букурещ и си дава сметка, че това е приятно, макар и трудно. С качването си във влака за Кишинев изпитва безпокойство от срещата с непознатото, без да разбира какво точно е то. Когато спира на границата със СССР и граничната контрола минава за проверка на личния багаж, всички нейни книги, тефтери с телефонни номера, писмени документи са иззети от непознатата пътничка, снимани са и са й върнати след час. Този акт й напомня на живо за времето за изземването на бахайските книги от ГЕСТАПО, но Анемари знае, че трябва да изпълнява законите на страната, където е тръгнала доброволно и на чиято територия ще остане определено време. Политиката на атеизъм в СССР е от десетилетия и сега й минава през ума, че щом християнските храмове са превърнати в музеи или са съборени, то разпространението на друга вяра, различна от традиционната, наистина ще бъде неимоверно трудно!

Още с пристигането в хотела разбира, че по време на целия си престой ще бъде съпътствана от мила екскурзоводка, която ще се грижи за програмата на гостенката и ще й показва Кишинев. Анемари предполага, че зад любезното гостоприемство се крие политическо подозрение — защо госпожата е избрала да опознава Молдавия и се вълнува от нейните забележителности? Тъкмо затова тя не може да е доверчива към водачката си Инна Григориевна, която видимо има добър опит с немски туристи, защото знае немски добре. От дните, посветени на молдавската столица, Анемари разбира, че тук е спокойно, а хората са добронамерени; те са с душа, готова да приеме външния човек като брат или приятел. Тази природна щедрост на сърцето я очарова, макар да вижда, че в храмовете не влизат хора. Само големият градски събор дава подслон на групи чуждестранни посетители. Третият ден от престоя на Анемари е най-сполучлив за целите й, защото екскурзоводката е болна и гостенката най-после ще има свободна програма. Още от сутринта се моли на Бахаулла да я заведе там, където е необходимо да говори за вярата и преди обяд тръгва сякаш без посока. Спира в неголяма градина, където на пейки почиват работещи от близко предприятие. За нея е важно да намери човек, говорещ един от трите западни езика, тъй като нейният руски не е достатъчно добър за преподаване. Една дама, около 40-годишна, привлича вниманието на Анемари с отзивчива усмивка и интелигентност. Гостенката я заговаря, представя й се, предлага й списание „Burda“ и разбира, че неслучайно е попаднала на Лариса Малай, професор по френски език. Тъкмо решава, че е открила човека, когото е търсила заради свободното общуване на западен език, но в следващите минути разбира колко силен е атеизмът на тази симпатична дама и че тя няма никаква склонност към религия. Съпругът на Лариса обаче е син на свещеник в единствената действаща църква и това дава известна надежда, че той би могъл да прояви интерес към бахайската вяра. Лариса не е вярваща, но съпричастно дава адреса и телефона на семейството си — като възможност Анемари да се свърже с тях допълнително, без гласност и открита изява на посещението й вкъщи. За това преживяване Анемари си спомня: „Владимир Малай беше любезен човек. Той слушаше моите разкази за вярата и размишляваше за нещо, което до този момент навярно не го е занимавало. В края на моя престой той каза: «Интересно е, че молитвите на вашата вяра така много приличат на нашите християнски молитви», пък аз му отговорих: «Нали Бог е Един за всички, затова и молитвите ни към Него са сходни, макар да говорим на различни езици». Посещавах семейството у дома им, но таксито спираше далече от тяхното жилище, за да не се разбере къде точно отивам. Когато Владимир ме откарваше с колата към хотела, също паркираше на място, отдалечено от входа. Разбирах, че хората се страхуват да общуват с гости от западни страни, за да не бъдат заподозрени. Въпреки това семейството им беше много симпатично. Молитвите, които знаех наизуст, написах върху лист на френски език; Лариса ги превеждаше на руски, а Владимир — на молдавски. Така за себе си бях доволна, че съм посяла първите семена, макар да съзнавах, че Владимир не може да разпространява вярата сред други хора“.

Когато си тръгва с влака от Кишинев към Букурещ, в купето на Анемари пътува непозната дама, гражданка на СССР. Тя задава много въпроси за личните впечатления от Молдавия и града, а немската гостенка й отговаря откровено, обикновено най-доброто, което е останало в съзнанието й. „Но какво най-силно ви въздейства и няма да забравите?“ — настоява да разбере спътничката и Анемари й казва: „Вашите деца. Не съм срещала толкова възпитани, добри, умни деца. Радвам се за бъдещото ви поколение!“… В края на пътуването тя разбира, че госпожата е служителка на Държавна сигурност. Ала гостенката не се смутила от истината — нали нищо лошо не е извършила или казала за хората?

Анемари продължава приятелска кореспонденция със семейство Малай, ала нито тя, нито те имат свободата да пишат на религиозна тема, тъй като кореспонденцията също е обект на наблюдение: личните писма на гражданите, ако са от западни страни, се отварят и прочитат от службите на реда. Анемари не желае да се случи нещо лошо на нейните приятели в Кишинев, но същевременно тя е усетила тяхното доверие. Те са отворили дома си въпреки риска, показали са желание да бъдат съпричастни в нейното дело…

През 1977 г. тя предприема второ пътуване до Молдавия все с тази цел — да подаде още семена за посев. Не е писала на сем. Малай, за да не предизвика подозрение към посещението й. Въпреки това с пристигането си в Кишинев тя ги търси и продължава да записва бахайски молитви, които по-късно Лариса превежда. Политиката на атеизъм и неверие не са се променили от първото й посещение тук. Затова отново се налага да се проявява предпазливост. Пътят към посвещаването е стръмен и бавен, но Бог винаги помага на работниците в Неговата нива…

През 1984 г. Анемари Крюгер предприема трето пътуване до Кишинев, като носи в багажа си най-важното от бахайската литература, включително „Съкровените слова“ на Бахаулла. За голяма радост на туристката с краткотрайна виза този път митническата проверка не е задълбочена, контрольорите не проверяват всичко, а това е знак, че упорството на вярата може да бъде възнаградено! В Кишинев няма сигнал за нейното пристигане, защото сем. Малай не е получило писмо от Анемари. Въпреки това връзката с приятелите жъне невероятен успех! Три дни всички работят много активно; в своя хотел Анемари пише най-важните закони на бахайската вяра и за нейното разпространение по целия свят; в дома на семейство Малай става въпрос „Съкровените слова“ да бъдат преведени от френски на молдавски. За най-голяма радост на всички последната вечер Владимир Малай заявява, че е станал бахай и така той става първият и единствен представител на вярата в Молдавия. Това признание, написано върху малък лист, е особено скъпо за Анемари и тя го укрива заедно с други ценни документи в колана на дрехата си, тъй като отново се страхува от митническия контрол при напускане на страната.

Когато се завръща в Германия, Анемари пише до Световния дом на справедливостта за своята работа в Молдавия и прилага писмото на Владимир Малай. В своето изложение тя пояснява: „Последната вечер Владимир каза: «Аз реших да стана бахай». За тези няколко дни мисля, че той разбра какво значи да си бахай. Ние всички почувствахме, че се е случило нещо знаменателно за тази страна. Лариса призна, че когато преди десет години за първи път сме се срещнали, тя е имала особено предчувствие да отиде на това място, където не е ходила по-преди. Ние двете бяхме съпричастни с нашия нов бахайски приятел. Владимир не може да говори за вярата, тъй като ситуацията е опасна за него. Затова предлагам с помощта на нашия съветник да се изпрати бахайска литература до приятелка на Лариса в Москва. Тази жена е абсолютно доверена и Лариса отива при нея два пъти в годината. Малки пратки по пощата се проверяват, отварят се и така се предават на получателите… До семейство Малай можем да изпратим бахайска литература чрез ръката на тази приятелка. Адресът и телефонът трябва да са поверителни!…“

Задачата на Анемари изглежда почти конспиративна: нито тя, нито който и да било може да даде отговор защо е толкова страшно да се говори и пише за вярата в Бог. Само за безрезервно вярващите в Него е ясно — това е едно от поредните изпитания, които внушават у хората страх от всичко, дори от благородните цели и дела. Доклада си Анемари изпраща и до съветника за Европа в Германия — Хартмут Гросман, и до Националния духовен съвет на бахаите в Лангенхайн, Германия.

От Световния дом на справедливостта в Хайфа отговарят на 16 юли 1984 г., където недвусмислено се оценяват усилията, ентусиазмът, волята на Анемари да разпространява вярата: „Вашата служба за Божествените цели на Балканите е наистина историческа и сигурно би зарадвала сърцата на Вашите родители и Вашия забележителен дядо в Царството на Абха. Приемането на вярата от г-н Владимир Малай, установяването на първия бахайски център в Молдавия е чудесно постижение и Вие можете да сте сигурни, че Домът на Справедливостта ще споменава него и неговата съпруга Лариса в своите молитви на Свещения праг, умолявайки Бахаулла да ги закриля и чрез тях да принесе богата реколта в бъдеще. Когато имате възможност да се свържете с тях, моля Ви да им предадете любезните поздрави от Световния дом на справедливостта.

Отбелязала сте, че сте изпратили копия от Вашето писмо до съветника Хартмут Гросман, Националния духовен съвет на бахаите в Германия и Института за източна литература, така че вероятно според Вашето предложение тази бахайска литература в Русия ще бъде предадена на приятелката на Лариса в Москва по предпазлив начин…“

Условието предпазливост вече е изключително важно! Опитът за разпространение на вярата доказва, че в някои случаи нейната изява може да бъде опасна за последователите на Бахаулла. Той е роден в Иран, но след революцията от 1979 г. в тази страна стотици привърженици на новото учение са хвърлени в затворите, измъчвани са и са били убивани само заради това, че са бахаи. Световният дом на справедливостта не иска повече да бъде принасян в жертва човешки живот, затова препоръчва търпение и въздържание; други хиляди вярващи напускат Иран и поемат в различни посоки на света, за да спасят и себе си, и децата си. Проявата на религиозния фанатизъм е сходна с националсоциалистическите идеи на Хитлер и на новите социалистически лидери, които във времето на атеизма можеха да преследват всеки човек, открито изповядващ своето верую.

Страданието на Христос, разпънат на кръста от властниците и тълпата, се превръща в символ на мъченичество, на човешкото нетърпение за постигане на нов, съвършен идеал. Мъчениците виждат това, което ще се случи утре, след десетки или стотици години, когато те няма да бъдат на тази земя; но тъкмо на тях Бог е показал великолепието на Своята милост в бъдещи светове.

Малко преди края на 1984 г. Анемари получава ново писмо от Хайфа с дата 17 декември, в което й съобщават: „Нашите сърца са изпълнени с радост от възможността да Ви съобщим, че в резултат от Вашата забележителна работа Вие се наредихте сред спечелилите титлата «Рицари на Бахаулла» за Молдавия!“

Анемари е неотразимо щастлива! Това признание за нея е повече от всяка морална или материална награда, тъй като доказва безрезервната преданост на сърцето й за разпространението на бахайската вяра. Да отвориш заключените двери на една страна, да прелетиш над „желязната завеса“, да посееш семена за храна на душата във време на забрана — това е подвиг! Може би малък и незабележим, но това е високо признание за победата на духа, който жадува повсеместна радост за всички хора! Незнайно как Бог е превърнал малкото семе в житен клас, полезен за бъдеща обща трапеза… Анемари иска да съобщи тази вест на децата си, на приятели, на близки. Може би рицарството е възмездие за пренебрегването й след развода? Или за думите на братовчед й към нея — „Ти си нищо“. Бог знае защо й дава толкова радости и изпитания в пътя към Него. Тя вече е на 66 години, а й се струва, че започва нов живот.