Мариана Тинчева-Еклесия
Живот за вярата (14) (Най-важни моменти от живота на Анемари Крюгер и пътя й в бахайската вяра)

Полети

Ако те се заемат с популяризирането на Моето Дело, трябва да се оставят да ги движи диханието на Този, Който е Неограниченият, трябва да го разпространяват надлъж и нашир по цялата земя с твърда решителност, със съзнание и ум, изцяло отдадени Нему; с напълно свободни и независими сърца, и с души, пречистени от всяка земна суета. Техен дълг е да изберат за най-добра опора в пътя си към целта упованието в Бога и да засияят с любовта към техния Господар…

Бахаулла

Подбрани откъси от писанията на Бахаулла, С., 1995 г., с. 156

През 1969 г. Анемари пътува за първи път до Хайфа (Израел) като поклонник на вярата.

През 1973 г. тя отново пристига тук като член на Националния духовен съвет на бахаите в Германия, за да даде своя глас в избора на членове за Световния дом на справедливостта. Събитието е толкова вълнуващо, че в съзнанието й неволно се прокрадва мисълта — може би тъкмо заради това й е нужна свободата? Навярно заради дълга към децата, на жената все още се отнема правото да бъде равнопоставена с мъжа? Тъй като в бахайската вяра няма свещенослужители, тя се ръководи от 9 души, избрани на Световен събор от членовете на всички национални духовни съвети. В избора участват мъже и жени съгласно принципа на бахайската вяра за равнопоставеността на половете. За избора на деветимата членове, ръководещи световния център на бахаите, в Хайфа се събират делегати от всички континенти и страни, където е проникнала вярата. Анемари, както и всички, пристигнали по въздух, суша и вода — са безмерно щастливи и вдъхновени. Те не се познават отпреди, но имат чувството, че са единородни сестри и братя, обединени от волята за единство. Пълната молитвена тишина, в която се прави изборът, дава възможност да изкристализират имената на хората с най-високи нравствени качества, които ще работят за делото на вярата.

За своя първи избор през 1973 г. Анемари си спомня: „Когато пътувах към Израел, бях решила да напиша имената на девет човека, познати ми от работата за вярата в Германия. Но интересно е, че когато там се молех на Бог — Той да реши кой е най-достоен, попълних имена на други хора от различни националности. Преживяването на тези срещи е неотразимо, тук човек се изпълва с възторг, с надежда… Като че ли всички преживяваме мигове от обещаното бъдеще“.

На 25 април 1970 г. Анемари е избрана за секретар на Националния духовен съвет на бахаите в Германия (Това е най-отговорната длъжност на съвета съгласно бахайската администрация. — Бел.ред.) и сега има възможност да пътува в различни страни за международни конференции и форуми. От 1 до 7 септември 1971 г. в Рейкявик, Исландия, се провежда среща по въпросите на мира и разоръжаването. Като представител на бахайската общност Анемари говори за необходимостта от изпращане на пионери в страни, където вярата е непозната.

От 3 до 9 юли 1976 г. пътува със същата задача до Хелзинки, където настойчиво се дискутират въпросите за политическа мъдрост и нова икономическа политика, насочена за благото на народите.

През пролетта на 1977 г. Анемари пътува като делегат на Международната бахайска конференция в Париж. В тази световна столица на архитектурата, изкуството, свободата на духа, тя отново си дава сметка за голямата сила на доверието и любовта между хората, чийто глас е по-мощен от волята на войнолюбивите страсти.

Първият Дом за молитви на бахаите в Лангенхайн също е място за срещи на хора от различни националности, където вярващите в Бахаулла се приемат като хора от едно семейство. Това се отнася и за дома, в който живее секретарят на общността — човекът, избран заради своите доказани качества, умения, такт. Освен двата родни езика — френски и немски, Анемари бързо изучава английски език, който използват бахаите в цял свят. Като секретар тя работи по 10–12 часа на ден, но винаги намира време да пътува до Конрад и Ангела, които имат нужда от майчиното присъствие…

В началото на 70-те години, когато невидимата „желязна завеса“ на недоверието между Изток и Запад изглежда най-плътна, от Световния дом на справедливостта в Хайфа се получава препоръка вярата да проникне по възможност в страни на социалистическия лагер, където властва атеизмът. Идеята на последователите на Бахаулла е добронамерена и справедлива, ала те като че ли не подозират колко труден е пътят до сърцето на човек, който не вярва в съществуването на Бог. Нещо повече: подозрението към „отвъдния“ зад завесата пада върху всеки човек, пожелал да надникне оттатък.

Анемари започва да изучава руски език, с намерение да се посвети на бъдеща мисия в Съветския съюз. Първоначално се запознава с езика в Германия, по-късно заминава за Сочи в изпълнение на тази своя цел. Но славянският източен език е много по-различен от френски и немски, затова „начинаещата ученичка“ разбира, че е по-добре да усвои фрази и изрази, необходими за общуването с хората, а по-късно, ако е необходимо, да се задълбочи в използването на религиозна терминология. Ускореният курс на обучението в Сочи минава успешно. След завръщането си в Германия Анемари разбира, че не може да получи виза за продължителен престой в Съветския съюз; единственият начин е да пътува като туристка за срок от една седмица! Това препятствие й се струва значително, тъй като отлично знае, че преподаването на вярата се осъществява за месеци, дори години. Ето защо сега заминава за Швейцария, където ще помоли за официално съдействие на високо ниво!

Сред наследниците с името Форел по-големият брат на Марта — д-р Оскар Форел, е наследникът на „Мравуняк“ в Иворн. Той е продал романтичния спомен на своята младост в подножието на Алпите и живее в скъпо старинно имение на брега на Женевското езеро. Винаги е поддържал връзки с личности от политическия елит и към кариерата му на лекар се прибавя влиянието му в обществото. Синът му, д-р Арманд Форел, е завладян от теоретическите идеи на Маркс и Енгелс за справедливо общество и е член на крилото на комунистите в Женевския парламент. Той е сред достойните наследници на своя дядо, ала не вярва, че бъдещето може да се направлява с молитви към Бога и с вяра. Той е посветен на политиката и от баща си е наследил високото самочувствие на човек, който стои над другите.

Когато Анемари Крюгер и д-р Арманд Форел се срещат в Женева през 1973 година, тя го моли за съдействие в издаването на виза за Съветския съюз за продължителен период, необходим за оповестяването на бахайската вяра там. Внучката на професора е окрилена от идеите на вярата и от международните срещи, на които вече е била делегат, затова е нетърпелива в разпространението на посланията за добро бъдеще тъкмо в огромната земя на съветите. Д-р Арманд Форел има сходни идеи за победа на справедлив световен ред, ала се е уверил, че с тези амбиции не може да разполага една личност, затова без изключително чувство за такт казва на Анемари: „Ти си нищо!“ — т.е. коя си, че да говориш на хората и те да повярват? Думата е НИЩО, а не „никой“. Това отрицание на достойнството на личността толкова силно се отпечатва в съзнанието на жената от поколението Форел, че намира за излишни всички следващи обяснения със своя братовчед. Въпреки огорчението, което той неволно стоварва върху личността й, д-р Арманд Форел предлага на своята братовчедка да замине за България, тъй като там името на техния дядо проф. Август Форел е известно и уважавано… Анемари скоро разбира, че нейният „опонент“ е бил прав.