Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (9)

Сбогуването

В събота следобед Джон Съмърс заведе сестра си Роуз да разгледа парахода на Родригес де Санта Крус. Ако в близките дни преговорите се развиеха успешно, щеше да стане негов капитан и желанието му да изостави платноходите щеше най-сетне да се изпълни. По-късно гостуваха на Паулина в салона на Английския хотел, където бе отседнала. Бе пристигнала от север, за да осъществи намеренията си, докато мъжът й вече от няколко месеца се намираше в Калифорния. Благодарение на постоянното движение на кораби в двете посоки съпрузите непрекъснато си пишеха писма и в тях уверенията във взаимна обич бяха изтъкани от търговски съображения. С вродения си усет Паулина реши да привлече Джон Съмърс в своето начинание. Смътно си спомняше, че е брат на Джереми и Роуз Съмърс, чужденците, посещавали няколко пъти имението на баща й, ала капитана бе виждала веднъж и бе разменила с него не повече от една-две учтиви думи. Изборът й се опираше единствено на общото им приятелство с Джейкъб Тод, но през последните седмици тя направи проучвания и остана много доволна от събраните отзиви. Капитанът се ползваше с изключително добро име сред хората от своя занаят и в търговските кантори. Опитът и думата му заслужаваха повече доверие от обичайното през тези дни на повсеместна неразбория, когато всеки можеше да наеме каква да е черупка, да основе компания с шепа луди глави и да вдигне котва. По този начин действаха всякакви мошеници с полуразнебитени гемии, но това нямаше особено значение, тъй като в Калифорния дружествата бързо се разтуряха, всички зарязваха корабите и хукваха към златните находища. Паулина обаче залагаше на дългосрочни цели. Първо на първо, не бе принудена да се съобразява с чужди изисквания, защото нейни съдружници бяха само мъжът й и деверът й, а освен това по-голямата част от капитала принадлежеше лично на нея, тъй че разполагаше с пълна свобода да взема решения. Немного големият параход, кръстен от нея „Фортуна“, бе порил доста дълго морските вълни, но беше в безупречно състояние. Паулина нямаше нищо против да плаща добре на моряците, за да не избягат подир сбирщината от златотърсачи, но съзнаваше, че без твърдата ръка на умел капитан високите надници не бяха достатъчни, за да поддържат реда на борда. Мъжът й и деверът й възнамеряваха да изнасят миньорски сечива, дървен материал за жилища, работни дрехи, домашни потреби, сушено месо, зърнени храни, фасул и други трайни продукти, но щом стъпи във Валпараисо, тя разбра, че мнозина са си наумили същото и конкуренцията ще е жестока. Огледа се наоколо и видя очебийното изобилие на зеленчуци и плодове на щедрото лято. Предлагаше се повече, отколкото бе възможно да се продаде. Зеленчуците растяха по дворовете, а дръвчетата се огъваха под тежестта на плода и малцина бяха готови да плащат за нещо, получавано дотогава даром. Спомни си за бащиния имот, където реколтата гниеше по земята, понеже никой не си даваше труд да я прибере. Ако успееше да прекара такъв товар до Калифорния, щеше да е по-ценен от самото злато, заключи тя. Свежи продукти, чилийско вино, лекарства, яйца, скъпи дрехи, музикални инструменти и — защо не? — театрални представления, оперети, сарсуели^[1]. Сан Франсиско посрещаше всекидневно стотици новодошли. Засега това бяха несретници и бандити, но несъмнено щяха да пристигнат и заселници от другия край на Съединените щати, честни земеделци, адвокати, лекари, учители и всякакви почтени люде, готови да се установят там със семействата си. Има ли жени, ще има и цивилизация, а щом цивилизацията навлезе в Сан Франсиско, моят параход ще бъде на място с всичко необходимо, реши Паулина.

Тя прие капитан Джон Съмърс и сестра му Роуз на чай, когато обедният пек бе понамалял и откъм морето се надигаше прохладен ветрец. Бе облечена прекалено скъпо за скромното пристанищно общество, от глава до пети в муселин и кремави дантели, с венец от къдрици над ушите и повече накити от допустимото за този час на деня. Бавачка в униформа държеше палавото й двегодишно момченце, докато тя поднасяше парченца торта към муцунката на космато кученце, свито в нозете й. Първият половин час премина в опознаване, пиене на чай и спомени за Джейкъб Тод.

— Какво стана с нашия добър приятел? — запита Паулина, защото никога не забравяше помощта на особняка англичанин в любовната й история с Фелисиано.

— От доста време не съм чувал за него — отговори капитанът. — Преди няколко години замина с мен за Англия. Беше доста потиснат, но морският въздух му се отрази благотворно и когато пристигнахме, си бе възвърнал доброто настроение. Според последните ми сведения, се готвел да създаде утопична колония.

— Да създаде какво? — възкликнаха в един глас Паулина и мис Роуз.

— Група, отделена от обществото, със собствени закони и управление, ръководена от принципите на равенството, свободната любов и съвместния труд, доколкото разбрах. Поне така ми обясняваше през цялото време, докато пътувахме.

— Той е по-смахнат, отколкото го смятахме — заяви мис Роуз с известно съчувствие към предания си кандидат.

— Винаги обявяваме за смахнати хората със собствен начин на мислене — отбеляза Паулина. — Самата аз имам идея и бих желала да я обсъдим с вас, капитан Съмърс. Вече огледахте „Фортуна“. За колко време би стигнала с пълна пара от Валпараисо до залива Пенас?

— До залива Пенас? Това е на юг от юга!

— Така е. По-надолу от Пуерто Айсен.

— Но какво ще търся там? Нататък има само острови, гори и дъжд, госпожо.

— Познавате ли онези места?

— Да, но мислех, че ще пътувам до Сан Франсиско.

— Опитайте от тези пастички, превъзходни са — прикани ги тя, като галеше кученцето.

Докато Джон и Роуз Съмърс разговаряха с Паулина в салона на Английския хотел, Елайза крачеше до мама Фресия в квартал „Алмендрал“. По това време започваха да пристигат учениците и гостите за сбирката в танцовата школа и по изключение мис Роуз й бе разрешила да отиде за няколко часа, придружавана от бавачката. Обикновено не я пускаше да ходи в школата без нея, но учителят по танци предлагаше спиртни напитки едва след залез-слънце и в ранните следобедни часове буйните младежи стояха надалеч. Елайза, решена да се възползва от единствената възможност да излезе на улицата без мис Роуз, замоли индианката да й помогне да изпълни плана си.

— Благослови ме, мамичко. Трябва да стигна до Калифорния и да потърся Хоакин — увещаваше я тя.

— Къде ще ходиш сама, и то бременна? — ахна ужасена бавачката.

— И да не ми помогнеш, пак ще замина!

— Ще обадя всичко на мис Роуз!

— Ако й кажеш, ще се убия. А после ще ти се явявам всяка нощ и ще те мъча, докато си жива, кълна ти се — отвърна девойката ожесточено и твърдо.

Предния ден бе видяла на пристанището как група жени се пазаряха да ги качат на един кораб. Изглеждаха съвсем различно от обичайните минувачки в града, лете и зиме увити в черни наметки, затова предположи, че са от развратниците, с каквито се веселеше вуйчо й Джон. „Това са развалени жени, лягат с мъже за пари и ще отидат право в пъкъла“, й бе обяснила някога мама Фресия. Бе доловила и откъслечни думи, когато веднъж капитанът разказваше на Джереми Съмърс за чилийките и перуанките, които заминавали за Калифорния с намерението да измъкнат златото от миньорите, но нямаше представа как става това. Ала щом онези жени можеха да пътуват сами и да оцелеят без чужда помощ, тя също щеше да се справи, заключи Елайза. Пристъпваше бързо, с разтуптяно сърце, полускрита зад ветрилото, изпотена от декемврийската горещина. В малка кадифена торбичка носеше накитите от чеиза си. Новите й ботинки се оказаха истинско мъчение, корсетът я стягаше в талията, а от вонята, лъхаща от откритите канавки, по които се стичаха нечистотиите на града, й се гадеше още повече, ала вървеше изправена, както бе възпитана през годините, когато пазеше равновесие с книга върху главата и свиреше на пиано с привързана към гърба метална пръчка. Мама Фресия пъшкаше и негодуваше на своя език и едва смогваше да я настигне с разширените вени и тлъстините си. Къде отиваме, момиче, за бога? Но Елайза не бе в състояние да й отговори, понеже не знаеше. Едно бе ясно — нямаше как да заложи скъпоценностите и да си купи билет за Калифорния, защото вуйчо й Джон непременно щеше да научи. Въпреки че всеки ден тук хвърляха котва десетки кораби, Валпараисо бе малък град и на пристанището всички познаваха капитан Джон Съмърс. Девойката не разполагаше и с лична карта, още по-малко с паспорт, а и не бе възможно да получи документи, тъй като тъкмо тогава легацията на Съединените щати в Чили бе затворена поради нещастната любов на американския дипломат към някаква чилийска дама. Елайза реши, че единственият начин да последва Хоакин Андиета в Калифорния бе да се промъкне тайно на някой кораб. Вуйчо й Джон разказваше, че понякога, с помощта на човек от екипажа, на борда се качвали нередовни пътници. Навярно някои успявали да се укрият по време на пътуването, други умирали и труповете им били изхвърляни незабелязано в морето, но ако ги видел, той наказвал по равно и пътника, и неговите съучастници. В такива случаи, споделяше вуйчо й, налагал с най-голяма строгост неоспоримата си власт като капитан — в открито море не съществували други закони и правосъдие, освен неговите.

Повечето от нелегалните сделки на пристанището според вуйчо й се сключвали в кръчмите. Елайза никога не бе стъпвала по такива места, но видя женска фигура да се отправя към близкото заведение и разпозна една от жените, които предния ден на кея искаха да се качат на кораба. Беше млада и закръглена, с две черни плитки, спуснати на гърба, облечена бе в памучна пола и бродирана блуза, с кърпа на раменете. Елайза я последва, без да се колебае, а мама Фресия остана на улицата да нарежда: „Там влизат само уличници, момичето ми, това е смъртен грях!“ Елайза бутна вратата и й трябваха няколко минути, за да се нагоди към полумрака и застоялия въздух, наситен с мирис на тютюн и вкисната бира. Пивницата бе препълнена с моряци и всички погледи се насочиха към тях двете. За миг настъпи напрегнато мълчание, а после избухна хор от освирквания и просташки закачки. Другата жена си проправи войнствено път, раздавайки удари наляво и надясно, когато някой правеше опит да я докосне, но Елайза се заизмъква назад слепешката, ужасена, без да разбира какво става и защо мъжете крещят. Стигна до вратата, но се сблъска с нов клиент, който тъкмо влизаше. Човекът възкликна нещо на непознат език и я задържа, когато тя се подхлъзна по пода. Като я видя, човекът се стъписа — Елайза, с целомъдрената си рокля и ветрилото нямаше никакво място там. На свой ред и тя го погледна и веднага позна готвача китаец, когото вуйчо й им бе представил предния ден.

— Дао Циен? — заговори го тя, признателна на добрата си памет.

Човекът я поздрави с долепени пред лицето длани и няколко поклона, докато в салона дюдюканията продължаваха. Двама моряци се надигнаха и олюлявайки се, приближиха към тях. Дао Циен посочи на Елайза изхода и излязоха.

— Мис Съмърс? — попита той навън.

Елайза кимна, но не успя да каже нищо, защото ги прекъснаха двамата моряци, надвесени на вратата, видимо пияни, готови за свада.

— Как смееш да досаждаш на прекрасната госпожица, мръсен китаецо? — викнаха заплашително.

Дао Циен сведе глава, обърна се и понечи да се отдалечи, но един от мъжете го настигна сграбчи го за плитката и я дръпна, докато другият фъфлеше ласкателства с тежък дъх на вино в лицето на Елайза. Бърз като котка, китаецът се извъртя и застана срещу нападателя си. Държеше огромния нож в ръка и на лятното слънце острието святкаше като огледало. Мама Фресия нададе вой и тутакси ритна като кон по-близкия моряк, сграбчи Елайза за лакътя и въпреки дебелината си хукна с неподозирана пъргавина надолу по улицата. Тичаха няколко пресечки, надалеч от квартала на разврата, и спряха чак на площадчето „Сан Агустин“, където мама Фресия се стовари разтреперана на най-близката пейка.

— Ох, момичето ми! Научат ли господарите, ще ме убият. Да се прибираме тозчас!

— Не съм свършила работата, за която дойдох, мамичко. Трябва да се върна в кръчмата.

Мама Фресия застана пред нея със скръстени ръце и решително отказа да помръдне, а Елайза заснова с широки крачки напред-назад, като се мъчеше да състави някакъв план сред цялата бъркотия. Не разполагаше с много време. Разпорежданията на мис Роуз бяха съвсем ясни — точно в шест колата щеше да ги чака пред танцовата школа, за да ги закара обратно вкъщи. Трябваше да действа незабавно, реши Елайза, защото друга възможност нямаше да има. Точно тогава видяха китаеца кротко да идва към тях с гъвкавата си походка и с невъзмутима усмивка. Повтори обичайните поклони за поздрав, а сетне се обърна към нея на правилен английски и я запита дали почитаемата дъщеря на капитан Джон Съмърс се нуждае от помощ. Тя поясни, че не е дъщеря, а племенница, и в прилив на внезапно доверие или отчаяние му призна, че наистина й е нужна помощта му, ала въпросът е много личен.

— Нещо, което капитанът не бива да узнае?

— Никой не бива да узнае!

Дао Циен се извини. Капитанът е добър човек, рече, макар че го отвлякъл грубо, за да го качи на кораба си, но после се държал прилично с него и той не възнамерявал да го мами. Съкрушена, Елайза се отпусна на пейката и захлупи лице с дланите си, под погледа на мама Фресия, която наблюдаваше двамата, без да знае думичка английски, но се досещаше за плановете й. Накрая индианката застана до Елайза и побутна кадифената торбичка с накитите от чеиза.

— Да не смяташ, че на този свят някой прави нещо даром, дъще? — рече тя.

Елайза схвана начаса. Изтри сълзите си и покани китаеца да седне, посочвайки му мястото до себе си на пейката. Бръкна в торбичката, извади перлената огърлица, подарена от вуйчо й Джон предишния ден, и я постави на коленете на Дао Циен.

— Можете ли да ме скриете на някой кораб? Трябва да стигна до Калифорния — обясни му тя.

— Защо? Това не е място за жени, а само за разбойници.

— Търся нещо.

— Злато ли?

— По-ценно от златото.

Китаецът зяпна от изненада, защото дотогава не бе срещал жена, способна да стигне до такава крайност в истинския живот, извън класическите романи, чиито героини на финала неизменно загиваха.

— С тази огърлица можете да си купите билет. Не е нужно да пътувате скришом — поясни й Дао Циен, тъй като не мислеше да си усложнява живота с нарушения на закона.

— Никой капитан няма да ме вземе, без да съобщи на близките ми.

След първоначалната изненада, Дао Циен направо се втрещи — тя откровено се готвеше да опозори семейството си и се надяваше той да й помогне? Несъмнено в тялото й се бе вселил демон. Елайза посегна още веднъж към торбичката, извади златна брошка с тюркоази и я постави на коляното му редом с огърлицата.

— Обичали ли сте някога някого повече от собствения си живот, господине? — рече тя.

За пръв път, откакто се познаваха, Дао Циен я погледна в очите и навярно съзря нещо в тях, защото взе огърлицата и я пъхна под ризата си, а после й върна брошката. Стана, намести памучните си панталони и касапския нож на пояса и отново се поклони тържествено.

— Вече не работя за капитан Съмърс. Утре бригантината „Емилия“ вдига котва на път за Калифорния. Елате довечера в десет и ще ви кача на борда.

— Как?

— Не зная. Ще видим.

Дао Циен отново закима вежливо на раздяла и се отдалечи тихо и бързо, сякаш се бе изпарил. Елайза и мама Фресия се върнаха в танцовата школа тъкмо навреме, за да заварят кочияша, който от половин час ги чакаше и току надигаше манерката.

Някога напета и бърза, френска по произход, бригантината „Емилия“ вече бе прекосила много морета и отдавна бе забравила дръзката си младост. Тялото й бе изпъстрено с белези от дългите плавания, застарелите й хълбоци бяха натежали от полепнали миди, грохналите й стави скърцаха под напора на вълните, а зацапаните платна бяха кърпени безброй пъти като останки от одрипавяла фуста. Когато в слънчевото утро на 18 февруари 1849 г. бригантината вдигна котва от Валпараисо, на борда й имаше осемдесет и седем пътници от мъжки пол, пет жени, шест крави, осем свине, три котки, осемнайсет моряци, капитан холандец, щурман чилиец и готвач китаец. На „Емилия“ пътуваше и Елайза, но за присъствието й знаеше единствено Дао Циен.

Пътниците от първа класа бяха наблъскани на надстройката на носа, всички накуп, но все пак доста по-удобно от останалите, натикани в малки кутийки за по четири души или налягали направо на палубите, след като бяха хвърляли жребий къде да сместят вързопите си. Кабина под водолинията бе определена за петте чилийки, тръгнали да си опитат късмета в Калифорния. На пристанище Каляо щяха да се качат още две перуанки и без много глезотии щяха да се сместят при тях по две на койка. Капитан Винсент Кац разпореди на моряците и пътниците да нямат никакво вземане-даване с дамите, защото не допускал непристойни връзки на кораба си, а очевидно от негова гледна точка въпросните особи не бяха от най-добродетелните, но, естествено, по време на плаването заповедта му бе многократно пренебрегвана. На мъжете липсваше дамско общество, а жените, клети блудници, впуснали се в премеждията, нямаха пукната пара в джоба. Кравите и свинете, здраво привързани в тесни ясли на задната палуба, щяха да осигуряват прясно мляко и месо за всички, защото основната храна се състоеше от фасул, твърд черен сухар, сушено осолено месо и каквато риба успееха да уловят. За да разнообразят оскъдицата, пасажерите с повече възможности си носеха собствени провизии, преди всичко вино и тютюн, но мнозинството гладуваха. Две от котките се разхождаха свободно, за да държат на разстояние плъховете, понеже инак гризачите се плодяха до безчет през двата месеца плаване. Третата котка бе затворена при Елайза.

В търбуха на „Емилия“ бе събран всевъзможен багаж на пътниците, както и товарът, предназначен за търговия в Калифорния, натрупан така, че ограниченото пространство да се използва в най-голяма степен. Нищо не биваше да се пипа до крайната точка на пътуването, затова там можеше да влиза само готвачът, единственият, имащ право на достъп до строго разпределените дажби от продуктите. Дао Циен носеше ключовете окачени на кръста си и отговаряше лично пред капитана за съдържанието на трюмовете. Там, в най-дълбокото и тъмно място на кораба, бе скрита Елайза. Стените и покривът на хралупата й, с размери два на два метра, бяха образувани от бали и сандъци със стока, за легло й служеше един чувал, а за осветление имаше само останка от свещ. Разполагаше с паничка за храна, кана за вода и нощно гърне. Можеше да направи няколко крачки и да се протегне между денковете, можеше освен туй да плаче и да крещи колкото й глас държи, защото грохотът на вълните, разбиващи се в кораба, заглушаваше виковете й. Единствената й връзка с външния свят бе Дао Циен, който слизаше по всякакви поводи и при всяка възможност, за да я нахрани и да изпразни гърнето. За дружина си имаше само котката, затворена в трюма, за да се бори с плъховете, но през безкрайните кошмарни седмици на плаването клетото животно се побърка и в края на краищата Дао Циен му тегли ножа от състрадание.

Бяха вкарали Елайза на кораба в чувал, носен на рамо от един от многото докери, които качиха товарите и багажа във Валпараисо. Тя тъй и не разбра как Дао Циен е съумял да си осигури съучастничеството му и да надхитри капитана и щурмана, докато отбелязваха в книгата всички стоки. Няколко часа по-рано бе избягала чрез сложна измама, започнала с подправена писмена покана от семейство Дел Валие да посети имението им за няколко дни. Хрумването не бе лишено от смисъл. Неведнъж преди това дъщерите на Агустин дел Валие я бяха канили в чифлика и мис Роуз й бе разрешавала да отиде, естествено, придружена от мама Фресия. Елайза се сбогува с Джереми, мис Роуз и вуйчо си Джон с престорена лекота, макар в гърдите си да усещаше тежест, сякаш бе затисната от скала. Когато ги видя, седнали край масата за закуска, с английските вестници в ръце, в пълно неведение относно нейните планове, мъчителното раздвоение без малко щеше да я накара да се откаже. Те бяха единственото й семейство и означаваха за нея сигурност и благоденствие, ала тя бе прекрачила границата на приличието и връщане назад нямаше. Съмърсови я бяха възпитали в строги правила на порядъчно поведение и тежко провинение като нейното петнеше достойнството на всички. Бягството й накърняваше семейната чест, но поне им оставяше неизвестността — нищо не пречеше да обявят, че е умряла. Каквото и обяснение да измислеха за пред хората, Елайза нямаше да е там и нямаше да види как се терзаят от позора. Да замине да търси любовника си, й се струваше единственият възможен изход, но в мига на мълчаливата раздяла я облада такава горест, че бе на път да се разплаче и да признае истината. В този миг образът на Хоакин Андиета от нощта на заминаването му й се яви с безпощадна яснота, за да й напомни любовния дълг. Тя приглади няколко кичура, изплъзнали се от сресаните коси, наложи италианската сламена шапчица и излезе помахвайки с ръка за сбогом.

В куфара приготвен от мис Роуз, бяха най-хубавите й летни рокли; носеше и малко пари, откраднати от стаята на Джереми Съмърс и накитите от своя чеиз. Изкушаваше се да добави към тях и скъпоценностите на мис Роуз, но в последния миг надделя уважението към жената, превърнала се в нейна майка. В стаята си, в опразненото ковчеже, мушна кратка записка с благодарност за всичко, което й бяха дали, и с нови уверения, че ги обича силно. В добавка призна какво отнася със себе си, за да спести излишните подозрения към прислугата. Мама Фресия бе сложила в багажа най-здравите й боти, както и бележниците й и пакетчето с любовните писма от Хоакин Андиета. Освен това Елайза носеше дебело одеяло от кастилска вълна, подарък от вуйчо й Джон. Излязоха, без никой да се усъмни в нещо. Кочияшът ги остави на улицата на семейство Дел Валие и без да изчака да им отворят портата се изгуби от поглед. Тогава мама Фресия и Елайза се отправиха към пристанището, за да се срещнат с Дао Циен на уреченото място и час.

Той ги очакваше. Пое куфара от ръцете на мама Фресия и даде знак на Елайза да го последва. Девойката и бавачката дълго се прегръщаха. Със сигурност знаеха, че няма да се видят повече, но никоя от тях не се разплака.

— Какво ще кажеш на мис Роуз, мамичко?

— Нищо. Заминавам направо при своите на юг, там никой няма да ме открие.

— Благодаря ти, мамичко. Никога няма да те забравя…

— А аз ще се моля всичко да е наред, момичето ми — бяха последните думи, които Елайза чу от устата на мама Фресия, преди да влезе в близката рибарска колиба след китайския готвач.

В сумрачното дъсчено помещение без прозорци, където въздухът проникваше само през вратата и миришеше на мокри мрежи, Дао Циен връчи на Елайза торбести панталони и стара износена блуза и с жест я накара да ги облече. С нищо не показа, че ще излезе или ще се извърне от вежливост. Елайза се поколеба, понеже никога не бе сваляла дрехите си в присъствието на мъж, освен пред Хоакин Андиета, но Дао Циен не долови смущението й, тъй като не притежаваше усет за лично пространство и приемаше за нещо естествено тялото и неговите дейности, а свенливостта според него бе по-скоро недостатък, нежели добродетел. Тя осъзна, че не е моментът да придиря, защото корабът тръгваше още същата сутрин и последните лодки отнасяха изостаналия багаж. Свали от главата си сламената шапчица, разкопча сахтиановите боти и роклята, смъкна фустите и примряла от срам, направи знак на китаеца да й помогне да развърже корсета. Докато облеклото й на английска госпожица се свличаше на купчини на пода, тя губеше една по една допирните си точки с познатата действителност и навлизаше безвъзвратно в чудноватото видение, в каквото щеше се превърне животът й през следващите години. Ясно изпита усещането, че започва нова история и че тя е едновременно нейна главна героиня и нейна разказвачка.